Петко Тодоров
От прозореца (10)

Х

Вече беше глъхнал и пътя, и дворищата наоколо. Татък зад някой плет замъждука нисък прозорец, след него като рой светулки сам-там по къщите светнаха и други и нощта — студена, безветренна зимна нощ — се спусна и разстла над цялото село. Рале, облегнат на лакти върху прозореца, още рееше поглед над покриви и градини и тиха някаква радост го топлеше отвътре. От свой прозорец, като гледаше околовръст, сега той проумяваше и света, и реда му, и себе си в него… И най-затънтеното татък по края полузакнижено прозорче вече светеше в нощта, комините все повече задимяваха със своя черен блажен дим и сякаш радостта на бъдния празник, що трептеше във всеки прозорец, дружно се подемаше с димът от комини към потъмнялото небо.

— То се отдими… Затвори, че взе да става студено — обади се зад него жена му.

Той прихлупи дървения капак. Извърна се мълком и облегна гръб о стената до прозореца да изгледа покъщнината си.

Огънят се разгаряше в огнището, огрени от него, светеха котли и саханки, а там в кътца, в стария дървен иконостас, къщовницата оправяше фитиля на кандилото — оправи го, светлинката му обля кроткото й лице и мигом на Раля се стори, някаква нова икона като да видя пред очи.

Той взе триножник, приседна до камината и унесен в тихата радост на къщата си, отвори пак сърце, забравил присмехи и ветрогонства по кръчми и кръстопътища.