Николай Лилиев
Нощи

О, тия нощи стъклени и ледни,

тъкани от луна и самота

сред плисъка отмерен на вълните,

 

когато заридават всички жажди

и пият от солената вода

неутолими своята отрова,

 

когато се издига над морето

като една покрусена душа

на гларуса изгубения писък,

 

и бавно в далнината отминават

на миналото мъртвите звезди:

миражни кораби.

                        — О, те са твои

и твои жалбите, които чуваш!

Като сърдито воинство връхлитат

ненужни укори.

 

                                И ти зовеш,

повярвал сам на своята измама:

— Върни се, моя незалязла песен,

пий вечност от това море, от тия

столетия нестихнали вълни!

 

Не беше ти сред бурите калена

и живите от сън не ще събудиш,

не ще ги поведеш на люта бран.

 

Ти беше скръб, ти беше нежна рана,

морето би могло да стане радост

за твоите неозарени дни.

 

И младостта ти, възкресена младост,

над неговата среброгрива пяна

като любовна ласка да звъни.

 

Ти би могла сега с любов да тръгнеш

като Исуса, и да укротиш

въздишките и стонът на морето…