Пейо Яворов
Видения

Небе — куршумена безкрайност — отразено

през ледена кора в куршумени води.

Самотен коленичил на леда, смутено

през него гледам аз: ни слънце, ни звезди, —

ни ден, ни нощ, — безцветян здрач — мъгла. Безцветни,

край отражението мое сенки рой

минуват и не спират: сенки мимолетни,

залутани безцелно, жадни за покой.

 

Аз виждам своя образ там: изпод водите

държат подводни храсти в кървави бодли

челото изранено. Съскащи и зли,

през моите уста на хаоса змиите

подават сноп езици. Камък там лежи,

и камък остър на гърдите ми тежи.

 

Не съм аз там — не съм това — не съм!… Безцветни

край сянката ми шетат сенки рой,

залутани безцелно, жадни за покой…

Минуват сенки: в погледите мимолетни

и съжаление и уплах се чете.

Минуват, заминуват и не спират те.