Лоис Макмастър Бюджолд
Рицарят на Шалион (8)

8.

Пред лицето на тази невиждана самонадеяност изтощените джоконци се поколебаха само миг повече от желателното. Атакуващият конник мина между първите двама преди те да са изтеглили и наполовина мечовете си и ги остави да залитат ранени, докато самият той връхлиташе върху офицера, който водеше коня на Иста. Той извика и се приведе, като трескаво се опитваше да извади оръжието си. Разцепвайки въздуха с мазно съскане, тежкият меч на непознатия разряза опънатия повод. Освободеният кон на Иста се дръпна назад.

Сивият кон се изправи на задните си крака до нея. Мечът полетя нагоре, незнайно как се прехвърли в лявата ръка, която бе не по-малко сръчна от дясната, появи се отново пред погледа й с острието нагоре и се провря като змийче между ръцете на Иста и седлото, към което бяха завързани. Едва в последния момент Иста успя да стисне инстинктивно пръсти, когато острото като бръснач острие пое отново нагоре, разсичайки въжетата, и профуча покрай лицето й. Конникът й метна през рамо широка усмивка, наточена като меча му, извика и пришпори жребеца си напред.

С трескав хлип на задоволство Иста измъкна китките си от омразните въжета и понечи да се наведе напред, за да хване юздите. В същия миг офицерът, който бе водил коня й, обърна своя, блъсна го в нейния, като едва не я събори на земята, и успя да сграбчи юздите. Издърпа ги над главата на коня й.

— Махай се, махай се! — изкрещя тя, като удряше с всички сили ръката му. Понеже държеше собствените си юзди и меча си в другата ръка, а и се бе навел твърде много, равновесието му беше нестабилно — в миг на ужасено вдъхновение тя спря да го удря и вместо това сграбчи ръкава му, запря здраво крака в стремената и дръпна с всичка сила. Стреснатият джоконски офицер се изхлузи от седлото и тупна на осеяното с камъни речно дъно.

Иста се надяваше подрипващият й кон да го е настъпил, но не можеше да е сигурна. Гладките мокри камъни бяха покрити със зелени водорасли и бяха хлъзгави; конят играеше под нея, като ту се препъваше, ту отскачаше стреснато встрани. Юздите се влачеха и всеки момент можеха да се омотаят около предните му крака. Тя се наведе напред, посегна, не уцели, пак посегна, улови ги, мръсната кожа се плъзна в мръсните й ръце, тя се изправи и за пръв път от дни се оказа господар на собствените си движения. Мечове дрънчаха и стържеха един в друг. Тя се огледа трескаво.

Един от войниците в задния край на малката им група се опитваше да изтика нападателя към другите, друг извърташе коня си да заеме позиция за удар откъм незащитената му страна. Командирът смуши коня си по-близо до мелето, но ръката му, стиснала несръчно меча, трепереше. Кръв се стичаше между пръстите му надолу по ръкава и юздите се хлъзгаха в ръката му. Друг джоконски войник, който беше яздил от оттатъшната страна на водещото трио и по тази причина беше избегнал първоначалния сблъсък, завършил толкова зле за другарите му, беше успял да извади лъка си от клупа на седлото и трескаво опъваше тетивата, докато конят му пръхтеше и подскачаше настрани. Стискаше стрела между зъбите си. След миг тя вече беше в ръката му, той вдигна лъка, за да се прицели. Мишената се движеше, но разстоянието беше много малко.

Иста нямаше оръжие… така че насочи коня си, пришпори го ожесточено с пети, поради липса на шпори, и животното хукна в неохотен тръс към тесния поток. Прескочи го и продължи в нещо като галоп; тя изви здраво главата му с юздите и го принуди да се блъсне в жребеца на лъкометеца. Той изруга, когато изпусна тетивата и стрелата полетя далеч от целта. Замахна с тежкия лък назад към главата й, но Иста се приведе в последния момент.

Командирът изкрещя на рокнарийски през рамо към стрелеца:

— Хвани я! Заведи я при княз Сордсо!

Ездачът на гърба на сивия жребец, след като бе свалил от конете им двамината кървящи войници от ариергарда, се стрелна напред, насочвайки жребеца си с колене, и се изправи на стремената, готов да нанесе мощен страничен удар с две ръце. Последната заповед на злощастния командир секна внезапно, защото главата му отхвърча. Пред очите на Иста се изнизаха като примигващи картини падащото тяло, бликналата кръв, уплашеният кон, ослепителният огън на ужасена душа, изтръгната от котвата си, и замаяната мисъл „Сега вярваш ли вече в предсказанията ми?“

И друга, по-замаяна и от първата: „А аз вярвам ли?“

Лъщящият меч и сивият кон се завъртяха, без да нарушат и за миг ритъма си, право към стрелеца, който запъваше нова стрела с треперещи ръце. Мечът отново премина от дясната в лявата ръка и върхът му се стрелна като копие. Инерцията на коня и конника беше чудовищна и насочена безпогрешно; върхът на меча се заби в гърдите на стрелеца, прониза ризницата му, изхвърли го от седлото през задницата на коня и го забучи като пеперуда в хербарий за ствола на едно дърво. Конят му загуби равновесие, падна, после се изправи и избяга с издуващи се гърди. За миг тежкият меч бе откъснат от смъртоносната ръка на господаря си, който моментално завъртя сивия жребец, протегна ръка към дръжката и го издърпа. Мъртвият джоконец се свлече на земята; кръвта му вече попиваше в пръстта край дървото.

Иста едва не изгуби съзнание под натиска на белия вихър от пищящи, объркани души, който вилнееше около нея. Стисна седлото и си заповяда да не пада; беше отворила широко очи с надеждата реалността да отрече гледката, която се вихреше пред вътрешното й зрение. И най-тежкото кръвопролитие би било по-поносимо от тези нежелани видения. Колко души бяха загинали?… Командирът, стрелецът… двамата войници отзад също бяха мъртви. Един кон и ездачът му бяха изчезнали, оставяйки след себе си кървава диря. При отвора на клисурата офицерът-преводач, зарязал меча си в размътената червено-зелена вода, тъкмо се мяташе тромаво на гърба на изскубнал се кон. Обърна го рязко и препусна по течението, без да поглежда назад.

Без да е задъхан дори, с отпуснат меч, от чийто връх се стичаха кървави капки, ездачът на сивия жребец свъси вежди след беглеца за миг, после се обърна и погледна разтревожено Иста. Приближи коня си към нейния.

— Милейди, добре ли сте?

— Аз… не съм ранена — задъхано отвърна тя. Призрачните видения избледняваха бавно като ярките петна пред очите, когато си се взирал твърде дълго в слънцето.

— Добре. — Странната въодушевена усмивка се появи отново. Опиянение от битката? Умът му явно не бе повлиян от страх, но и от нищо, което да прилича на здрав разум. Разумните хора не нападаха сами шестима отчаяни вражески войници.

— Видяхме ги да ви отвеждат — продължи той. — Разделихме се да претърсим гората и аз реших, че може да тръгнете насам. — Той огледа ръба на клисурата за някакви съмнителни движения, после очите му се присвиха доволно, не открили такива. Отри меча си в петносания табард, вдигна го в кратък поздрав и го прибра в ножницата с доволно дрънчене.

— Мога ли да узная към коя дама имам честта и удоволствието да се обърна?

— Аз… — Иста се поколеба. — Аз съм сера ди Айело, братовчедка на провинкара на Баошия.

— Хм. — Веждите му се смъкнаха. — Аз съм Порифорс. — Погледна към устието на клисурата. — Трябва да намеря хората си.

Иста размърда ръце. Не смееше да докосне ожулените си китки, покрити и с прясна, и със засъхнала кръв.

— И аз своите, само че съм вързана за този глупав кон от полунощ. Без почивка, храна и вода, което отначало ми се струваше жестоко, а сега ми се струва добре дошло. Бъдете така добър да увенчаете тазсутрешния си героизъм и ми направете услугата да опазите това животно и скромността ми, докато аз намеря някой храст. — Тя вдигна неуверено поглед към бреговете на клисурата. — Или скала, или каквото и да е. Макар да ми се струва, че и на коня ми мисълта за още една крачка му е също толкова противна, колкото и на мен.

— Ааа — проточи той развеселено, най-после разбрал за какво му говори. — Но разбира се, сера.

Смъкна се с лекота от бойния си кон и посегна към юздите на нейния. Усмивката му повяхна при вида на китките й. Иста се смъкна от коня като падащ чувал със зърно; прихванаха я силни ръце, които оставиха размазани червени отпечатъци по туниката й. Той я задържа права за миг, за да е сигурен, че стои здраво на краката си.

От усмивката му не остана и помен, докато я оглеждаше.

— Има доста кръв по полата ви.

Тя проследи погледа му. Диплите на разцепената й за езда пола бяха целите в кървави петна, засъхнали и пресни, на височината на коленете. Последният галоп беше разкъсал ожулената й кожа.

— Рани от седлото. Нищо особено.

Той вдигна вежди.

— Какво наричате сериозни наранявания тогава?

Тя залитна покрай обезглавения командир и кимна надолу.

— Ето това.

Странникът килна глава на една страна, сякаш размишляваше върху забележката й.

Тя тръгна покрай труповете и нагоре по стръмния бряг към няколко обрасли с храсти скали. Когато се върна, го завари коленичил до поточето. Усмихна й се и й предложи листо с нещо отгоре; тя примижа и след миг на тотално объркване разбра, че върху листото има парче домашен сапун.

— Оо! — промълви тя. Само това можеше да направи, за да не избухне в сълзи. Падна на колене и си изми ръцете под хладната струя, която се лееше между два по-големи камъка, след това внимателно изплакна и наранените си китки. После пи от шепи, до насита.

Той сложи малък ленен вързоп на един плосък камък и го развърза — вътре имаше чисти парцали, нарязани за бинтоване. Явно ги беше извадил от собствените си дисаги, защото джоконците вече бяха използвали докрай собствените си подобни пакети за първа помощ.

— Сера, боя се, че ще трябва да пояздим още малко. По-добре ще е преди това да почистите и превържете коленете си.

— О. Да. Благодаря ви, сър. — Тя седна на един камък, събу ботушите си за пръв път от толкова дълго време, че вече не помнеше кога последно ги е обула, и внимателно нави единия крачол на полата, примижавайки от болка, докато отлепваше плата от засъхналите рани. Мъжът се помота около нея, като току протягаше измитите си ръце да й помогне, после ги отпускаше покрай тялото си, разбрал, че тя стоически се справя и сама. После сапунът, който щипеше, но донесе облекчение. И разкри много неща. От дълбоките червени охлузвания се процеждаше жълта течност.

— На тези ще им трябва поне седмица да заздравеят — отбеляза той.

— Сигурно.

Като кавалерист, той без съмнение знаеше много за раните от седло и диагнозата му прозвуча уверено. Погледа я още миг, сякаш да е сигурен, че ще се оправи без негова помощ, раздвижи пръсти, потри лице, после стана и отиде да огледа труповете.

Огледът беше щателен, но не с цел плячка, защото той само хвърли поглед на пръстените, брошките и кесиите, които намери у труповете. Документите обаче прегледа внимателно, сгъна ги и ги пъхна на сигурно място под табарда си. Този Порифорс — или ди Порифорс, не беше уточнил дали е собствено, или фамилно име — беше офицер без съмнение и то офицер с опит и голямо самообладание. Военен васал на провинкара на Карибастос или обучен като такъв. Изглежда, че писмото на Фойкс или бе останало при основната колона, или беше изчезнало заедно с някой от избягалите преди малко джоконци.

— Можете ли да ми кажете, сера, кои бяха другите пленници в обоза на джоконците?

— Малцина бяха, слава на боговете. Шест жени от Ибра и седмина мъже, които джоконците бяха преценили като достатъчно ценни, за да ги влачат през планините със себе си. И дванайсет, не, единайсет войници от ордена на Дъщерята, които ме придружаваха на поклонението ми и бяха заловени от джоконците преди… преди два дни. — Само два дни? — Имам основания да вярвам, че един офицер от ескорта ми и няколко други от групата са успели да се измъкнат още в Толноксо, малко преди да ни пленят.

— Била сте единствената дама от Шалион сред пленниците? — Челото му се набръчка още повече.

Тя кимна отсечено и се опита да измисли какво още да каже на този енергичен офицер.

— Джоконците яздеха по заповед на княз Сордсо, защото с тях имаше и чиновници, които да пресмятат едната пета на княза. Дошли са през Ибра, плячкосали са там град Раума, после избягали през проходите, когато маршът на Раума ги подгонил. Онзи, когото обезглавихте, ей там — тя кимна към нещастния труп, — беше най-старшият, макар че според мен отначало ги е командвал друг. Вчера наброяваха приблизително деветдесет души, макар че някои може да са дезертирали през нощта преди да попаднат на засадата ви.

— Толноксо… — Той изтупа ръце, изправи се, след като беше огледал последния труп, и се приближи да провери докъде е стигнала. Иста тъкмо стягаше с ивици лен второто си коляно. Безупречното му кавалерско отношение някак увеличаваше вместо да намалява смущението й от факта, че е сама с непознат мъж. — Нищо чудно. Сега сте на няма и трийсет мили от границата с Джокона. Колоната е изминала близо сто мили за последните два дни.

— Бързаха. Страх ги беше. — Тя се огледа. Под влажните сенки вече се чуваше грозното бръмчене на огромни зелени мухи. — Но не ги е било достатъчно страх да си стоят вкъщи, за съжаление.

Устните му се извиха в горчива усмивка.

— Може би следващия път страхът им ще е пораснал. — Почеса се по брадата. Не беше с тъмночервеникавия цвят на косата му, а по-светла, тук-там прошарена със сиво. — Това първата ви битка ли беше, сера?

— От този вид — да. — Тя уви последната ивица и стегна здрав възел.

— Благодаря ви, че блъснахте онзи с лъка. Тъкмо навреме, бих казал.

Забелязал бе? Богове пет. А тя си беше мислила, че в онзи момент вниманието му е било изцяло заето другаде.

— Няма нищо.

— Виждам, че не губите лесно самообладание.

— Знам. — Тя вдигна поглед, когато той изпухтя изненадано, после каза с треперлив глас: — Ако продължавате да се държите мило с мен, ще се разрева и тогава ще видите.

Той, изглежда, се посмути, но после кимна.

— Колко сте жестока — да ми забраните да се държа мило! Така да бъде. А сега трябва да яхваме конете, за да не ни свари нощта на неподходящо място. Бързо и предпазливо, защото вашите джоконци едва ли са единствените оцелели бегълци от засадата. Надявам се да срещнем някои от моите хора. — Огледа се намръщено. — Ще ги пратя да приберат тези тук и конете им.

Иста обходи с поглед мълчаливата сцена. Труповете лежаха по земята, а нито един от уморените коне не се беше отдалечил много. Пищящите видения бяха избледнели изцяло — тя не каза „слава на боговете“, — но клисурата все още вибрираше сякаш с тъга. Иста нямаше търпение да се махне оттук.

Той й помогна да стане, на което тя кимна с благодарност. С всяка минута почивка тялото й сякаш се схващаше все повече. Още малко и нямаше да е в състояние да ходи, камо ли да язди.

А и да се качи на коня. Опитът му да й подложи ръцете си, за да стъпи на тях и да се изтласка нагоре, се провали, когато тя изохка от болка, затова той просто я хвана за кръста и я вдигна. Не беше тежка, но не беше и фиданката отпреди две десетилетия. Не беше честно — той сигурно беше на нейните години, но силата му изглеждаше неповлияна от възрастта, прошарила брадата му. Разбира се, постоянните патрули и обходи по границата го поддържаха във форма. Той се метна на собствения си висок кон с лекота, която граничеше с грация. Иста си помисли, че красивият петнист жребец трябва да е от същата порода като дългокракия дорчо на Лис, с дълги мускули и отгледан за бързина и издръжливост.

Мъжът я поведе срещу течението. Иста виждаше следите от коня в омесения с чакъл пясък, в обратната посока, но, и това беше добре, ничии други. След няколко минути езда следите завиха към — или по-скоро откъм — рядката гора покрай реката. Двамата продължиха покрай бълбукащата вода. Умореният й кон стъпваше сковано и с къси крачки и само присъствието на другия кон го тласкаше напред, помисли си Иста. „Също като мен“.

Огледа спасителя си на по-силната светлина тук. Също като коня и меча му, и останалото му снаряжение беше от най-добро качество, но без претруфени украси със скъпоценни камъни или метални капси. Значи не беше някой беден офицер, а такъв, който си разбира от работата. За да оцелее двайсет години на границата, както подсказваше брадата му и обветреното му лице, един мъж трябваше добре да знае какво прави.

Лицето му привлече погледа й. Не беше момчешко лице, свежо и пълнокръвно като на Ферда или Фойкс, нито лице на застаряващ мъж, отпуснато като на ди Ферей, а лице в разцвета на зрелостта си. Лице в равновесие. Бледо обаче, въпреки цялата енергия, която излъчваше. Помисли си, че последната зима в Карибастос е била особено трудна.

Поразяващото първо впечатление не е същото като любов от пръв поглед. Определено обаче беше покана за размисъл по въпроса.

Какво знаеше тя за любовта всъщност? Беше само на осемнайсет, когато лорд ди Лютез я беше издигнал към яркия, лесен, отровен триумф на брака й с царин Иас. Който бе поел по низходяща спирала към проточилата се тъмна мъгла на вдовството й и проклятието, пресушили ума и сърцето й. Най-хубавите й години бяха овъглен пущинак, време, което нито можеше да върне, нито да замени. Тя не притежаваше нито опита, нито знанията, които другите жени на нейната възраст отдавна бяха придобили.

При целия неумолим идеализъм, който обвиваше девствеността, верността и въздържанието — за жените, — Иста бе познавала множество високопоставени дами от двора на Иас, които си имаха любовници, открито или тайно. Самата тя имаше съвсем бегла представа как се прави това. За подобни афери не бе имало място в малобройния двор на вдовстващата провинкара във Валенда, разбира се: старата дама не би търпяла такива глупости, а и, в интерес на истината, в обкръжението нямаше съответните празноглави млади жени, с единственото конфузно изключение на лудата й дъщеря Иста. При двете си пътувания до Кардегос след края на проклятието — със свитата на старата провинкара за коронацията на Изел и миналата есен, когато отиде до столицата да види малката Изара — Иста доста се бе поомешала с царедворците, вярно. Ала й се беше сторило, че в очите им съзира не желание, а обикновена алчност. Стремили се бяха към застъпничеството на царината, не към любовта на Иста. Не че Иста изпитваше любов. Като цяло, Иста не изпитваше нищо, реши тя.

Като се изключеха може би последните три дни на изтръпнал ужас. А дори и този страх се беше вихрил като че ли от другата страна на някакво дебело стъкло в ума й.

Все пак — тя метна поглед встрани — този тук беше поразителен мъж. Още някой и друг час можеше да се наслаждава на ролята на скромната сера ди Айело, която си мечтае да завърти любов с един красив офицер. Когато пътят им свършеше, щеше да се свърши и с мечтата.

— Много сте мълчалива, госпожо.

Иста се изкашля.

— Бях се замислила. Предполагам, че съм оглупяла от умората. — Все още ги грозеше опасност, но когато най-после се озовяха на сигурно място, сто на сто щеше да се строполи като повалено дърво. — Самият вие навярно сте били на крак през цялата нощ, подготвяйки това прекрасно посрещане.

Той се усмихна на думите й, но каза само:

— Напоследък не ми трябва много сън. Ще си почина малко по обяд.

Очите му, които я огледаха на свой ред, я смутиха с концентрацията си. Гледаше я така, сякаш я смяташе за някакво голямо двоумение или загадка. Иста отклони неспокойно поглед и първа забеляза, че нещо се носи по течението.

— Труп. — Кимна натам. — Това същата река ли е, покрай която яздеше джоконската колона?

— Да, ето тук прави завой… — Той подкара коня си в плискащата се вода, която покри животното до хълбоците, наведе се, сграбчи трупа за ръката и го извлече на пясъка. Трупът не беше със синьо-белите одежди на Дъщерята, с облекчение установи Иста. Просто поредният злочест млад войник, който нямаше да остарее.

Офицерът сведе смръщен поглед към него.

— Съгледвач, изглежда. Изкушавам се да го оставя да язди реката като пратеник чак до Джокона. Само че без съмнение ще има други, по-словоохотливи, които да отнесат вестта. Винаги има. Ще го приберат, когато прибират останалите. — Той остави подгизналия труп и подкара коня си напред. — Колоната им е трябвало да свърне насам, за да избегне крепостта Оби и наблюдението откъм замък Порифорс. Който е построен да гледа на юг, а не на север. По-добре да се бяха разделили и да се промъкнат помежду ни по двама и по трима; така щяха да загубят част от хората си, но не всичките. Изкушили са се да поемат по най-краткия път.

— И най-сигурния, ако са знаели, че реката отива в Джокона. Изглежда, имаха някакви затруднения с ориентацията. Според мен този път за отстъпление не е присъствал в първоначалния им план.

Очите му просветнаха доволно.

— Брат ми… съветникът ми винаги казваше, че в подобни случаи става точно така. Както винаги беше прав. Снощи вдигнахме лагер до реката и чакахме спокойно джоконците сами да ни паднат в ръцете. Е, с изключение на съгледвачите ни, които смениха по няколко коня, за да ни държат в течение.

— Още много ли има до лагера ви? Струва ми се, че този нещастен кон е на края на силите си. — Животното се препъваше на всеки четири-пет крачки. — Не бих искала да го осакатявам.

— Да, можехме да проследим джоконците дори само по осакатените коне, които зарязваха по пътя си. — Той поклати глава с войнишко недоволство. Собственият му жребец, изглежда, се радваше на отлични грижи, въпреки че сигурно често му се налагаше да влиза в близък бой като сутринта. Лека усмивка пробяга по лицето на офицера. — Е, можем поне малко да облекчим коня ви.

Той премести своя кон до нейния, вдигна я от седлото и я намести странично в скута си. Иста преглътна един недостоен за дама писък на неодобрение. Този стряскащ негов ход не бе последван от опит да си открадне целувка или друга безсрамна фамилиарност — човекът просто посегна покрай нея да вземе юздите на жребеца в едната си ръка, а с другата хвана юздите на нейния кон и го поведе до тях. И остави на нея да увие ръце около кръста му, за да не падне. Тя така и направи, лекичко.

Спокойната му сила беше почти потресаваща от толкова близо. Не вонеше на засъхнала пот, както беше очаквала — самата тя със сигурност миришеше много по-зле в момента. Вярно, петната съсирваща се кръв по сивата му туника миришеха и над него сякаш висеше студенината на смърт. Тя се облягаше на сгъвката на ръката му далеч от най-влажните петна и не можеше да откъсне мислите си от допира на бедрата й в неговите. Не се беше отпускала в мъжка прегръдка от… откакто се помнеше, не го направи и сега. Изтощението до степен на безчувственост не е същото като да се отпуснеш.

Той сведе лице към темето й — стори й се, че вдъхва миризмата на косата й, и потрепери лекичко при тази мисъл.

Той каза притеснено:

— Вижте, държа се мило към коня ви, нали така, не към вас.

Иста изсумтя тихо и усети как напрежението в тялото му понамалява в резултат на предъвкания й смях. Прекрасно беше да си представи, че сваля гарда си, пък било и само за миг. Да се престори, че безопасността е нещо, което друг човек може да й даде в дар. Щеше да продължи още съвсем кратко — той със сигурност не би блокирал с тежестта й ръката, с която върти меча, ако не бяха съвсем близо до неговия лагер. Но докато тя се преструваше, навярно щеше да се преструва и той. Така че тя се притисна по-близо до него и се остави прегръдката му да я люлее, докато очите й не започнаха да се затварят.

Конски копита по чакъл, нечий вик — разбра, че са приятели, още преди да отвори очи, защото мускулите му не се напрегнаха. „Сънят ти свърши. Време е да се събудиш“. Въздъхна.

— Милорд! — извика един конник. Един от тримата в сиви табарди, видя тя през мигли, които се спускаха по речния бряг под слънцето на превалящата утрин. Войниците с метални ризници пришпориха конете си и дръпнаха юздите чак когато стигнаха до тях. Смееха се.

— Намерили сте я! — продължи първият конник. — Трябваше да се сетя.

В гласа на спасителя й се прокрадна смях и може би съвсем малко самодоволство.

— Трябваше, да.

Иста си представи каква героична гледка представляват на гърба на петнистия жребец и как изглеждат в очите на хората му. Цялата му войска щеше да ги обсъжда тази вечер, в това нямаше съмнение. И командирът беше решил да запази тайнствеността — пресметливост, за която тя не му се разсърди, ако въобще беше пресметливост. А ако беше изпитал в добавка и някакво удоволствие като мъж, а не като командир, от кавалерското гушкане на изтощената й особа, не можеше да му се сърди и за това.

Мъжете го засипаха с кратки рапорти — за взети пленници, осигурени райони, за ранени, които са били превързани на място или транспортирани с каруци до най-близкия град, за броя на загиналите.

— Значи още не сме хванали всички, които избягаха — каза командирът. — Макар че започвам да се съмнявам в точността на сведенията от лорда на Толноксо. Изглежда, си имаме работа едва с деветдесетима джоконци, а не с двеста, както твърдеше той. Още петима мъртви ще намерите надолу по течението. Един го издърпах от реката на около три мили оттук, предполагам, че е загинал, когато нападнахме авангарда им. Още четирима има при изхода на клисурата миля по-надолу, където ги пресрещнах, докато се опитваха да избягат с дамата. Вземете още няколко души, приберете ги заедно с конете и снаряжението им и ги впишете при другите. — Той метна юздите на Истиния кон на един от мъжете. — Погрижи се добре за този кон — той е на госпожата. Сбруята му донеси в моята шатра. Известно време ще бъда там. Искам всички, участвали в спасяването на пленниците от обоза, да ми докладват веднага. Следобед ще отида да огледам ранените и пленените джоконци.

Иста се надигна и попита войника:

— Имаше група мъже от ордена на Дъщерята сред пленниците на джоконците — те добре ли са?

— Да, видях няколко такива.

— Колко? — разтревожено попита тя.

— Не знам точно, милейди. Неколцина са в лагера. — Той кимна по посока обратна на течението.

— След малко ще се срещнете с тях и те ще ви докладват за събитията от тази сутрин — успокои я спасителят й. Хората му се пръснаха по задачите си.

— Чии са тези великолепни войници? — попита Иста.

— Мои, за щастие — отвърна той. — А, моля да ме извините, заради бъркотията пропуснах да се представя, както подобава. Арис ди Лютез, марш на Порифорс на вашите услуги, сера. Замъкът Порифорс охранява цялата граница на Шалион между Джокона и Ибра, а хората му са наточеното острие на този меч. Слава на петимата богове, сега тази задача е малко по-лека, когато Ибра е мирна в прегръдките на царина Изел.

Иста замръзна в силните му ръце.

— Ди Лютез? — смаяно повтори тя. — Роднина ли сте на…

Той се вкамени на свой ред и веселото му дружелюбие охладня. Но гласът му си остана все така небрежен, макар че, освен ако Иста дълбоко не грешеше, тази небрежност вече не стигаше по-далече от повърхността.

— Великият канцлер и предател Арвол ди Лютез? Аз съм му син.

Не беше нито един от двамата законни наследници на ди Лютез, синове от първия брак на канцлера, които се бяха подвизавали в двора по времето на Иста. Трите признати извънбрачни деца на известния царедворец бяха момичета, които отдавна се бяха омъжили за богати и високопоставени партии. Ди Лютез беше овдовявал два пъти и по времето, когато Иста го видя за пръв път, втората му съпруга бе починала преди повече от десет години. Този Арис трябваше да е роден от нея, от втората съпруга. Онази, която ди Лютез, в разцвета на силите си, бе изоставил в селското й имение, за да може необезпокояван да тича подир Иас, в двора или на бойното поле. Наследничка от севера, да, това поне Иста си спомняше.

В гласа на спасителя й се прокрадна грубост:

— Изненадва ли ви, че синът на един предател може да служи добре на Шалион?

— Ни най-малко. — Тя вдигна очи и ги плъзна по лицето му, толкова близо до нейното. Арис сигурно бе наследил нещо от изящната брадичка и правия нос на майка си, но ужасяващата му енергия беше цялата от ди Лютез. — Той беше велик човек. Малко… приличате си малко.

Веждите му литнаха нагоре. Той обърна глава и я погледна по съвсем нов начин, със забулена, нетърпелива настойчивост. Не си беше давала сметка колко непрозрачна е маската му, докато тя не се смъкна.

— Наистина? Виждали сте го? Лично?

— А вие не сте ли?

— Не и поне откакто имам спомени. Майка ми имаше един негов портрет, но той нищо не струваше. — Намръщи се. — Почти бях пораснал достатъчно, за да ме представят в двора в Кардегос, когато той… почина. Бях пораснал достатъчно. Но… всяко зло за добро. — Нетърпението се забули и пропълзя обратно в тайното си леговище. Кратката му усмивка бе леко смутена. Зрял мъж на четиридесет, който се преструва, че не му пука за скръбта на един млад мъж на двайсет. Иста си взе назад увереността в собствената си безчувственост, защото това непреднамерено, мигновено саморазкриване я преряза през стомаха като нож.

Свърнаха покрай един завой на реката — вътрешната му дъга обгръщаше поляна, оградена с гора. Тревата беше стъпкана и осеяна с боклуците на набързо вдигнат лагер с изгасени огньове и пръснато снаряжение. При коневръза между дърветата от другата страна няколко мъже оседлаваха ездитни животни и връзваха дисаги на гърбовете на мулета. Други опаковаха багаж, трети седяха, неколцина спяха на одеяла или направо върху земята. Няколко офицерски шатри се гушеха под клоните на дърветата от другата страна на поляната.

Десетина мъже се втурнаха към ди Лютез веднага щом го видяха — поздравяваха го с викове, задаваха въпроси, засипваха го с новини и питаха какво ще заповяда. Една позната фигура в синьо тичаше вдървено след тях.

— А! Спасена е! — радостно се развика Ферда ди Гура. — Спасена е!

Изглеждаше така, сякаш са го влачили през трънаци цяла миля — мръсен, изтощен и блед от умора, но здрав — не се виждаха превръзки, нито кръв, а куцукането му навярно се дължеше на продължителната езда и някое и друго натъртване. Сърцето на Иста се разтопи от облекчение.

— Царина! — извика той. — Благодаря на боговете, на петимата и на всеки поотделно! Слава на Дъщерята на пролетта! Сигурен бях, че джоконците са ви отвели! Пратих всички, които все още можеха да яздят, заедно с хората на марша на Порифорс, да ви търсят…

— Хората ни, Ферда — има ли ранени? — Иста се поизправи с ръка върху рамото на марша.

Младият мъж прокара ръка през слепената си от пот коса.

— Хората на марша уцелиха един от нашите със стрела в бедрото, лош късмет, един си счупи крака, когато конят му падна и го затисна. Оставил съм хора да се грижат за тях, докато лечителите се занимават с по-тежко ранените. Останалите са горе-долу добре. Вече и аз съм добре, след като сърцето ми не се къса от тревоги по вас.

Арис ди Лютез беше застинал като камък.

— Царина? — повтори той. — Вдовстващата царина Иста?

Ферда го погледна и се ухили.

— Да, сър. И ако вие сте нейният спасител, ще ви целуна и ръцете, и краката! Направо изтръпнахме, когато преброихме пленничките и установихме, че я няма.

Маршът погледна втренчено Иста, сякаш тя пред очите му се беше превърнала в страховито същество от легендите. „Може и така да е“. Коя от няколкото версии за смъртта на баща му от ръката на царин Иас знаеше той? В коя лъжа вярваше?

— Моля ви да приемете извиненията ми, марш — каза Иста със студенина, която не чувстваше. — Избрах да пътувам инкогнито, под името сера ди Айело, за да избегна прекалената официалност по време на поклонението, а после реших да запазя прикритието си и от съображения за сигурност. — Не че беше свършило работа. — Но след като вече съм свободна благодарение на смелостта ви, мога отново да стана Иста ди Шалион.

— Е — каза той след миг мълчание. — Значи ди Толноксо не е грешал за всичко, в крайна сметка. Наистина голяма изненада.

Тя погледна нагоре през мигли. Маската се беше върнала, залепнала здраво за лицето му. Маршът я предаде много внимателно в протегнатите ръце на Ферда.