Лоис Макмастър Бюджолд
Рицарят на Шалион (26)

26.

Светлинна вълна се ливна по тъмновиолетовата корда между Джоен и Иста — цветът и блясъкът й сякаш се наситиха още повече. Това ли беше първата реакция на стъписаната Джоен — да подсили жилото? За един шеметен миг Иста се запита кой е рибарят и кой — рибата? После усети съпротивляващия се, паникьосан млад демон да преминава безцеремонно в ръцете на Копелето, вътре в нея.

„Хвана бог на въдицата си, Джоен. Какво ще правиш сега?“ Беше все едно галера да забие кука в континент с намерението да го вземе на буксир.

— Тя носи бога-демон! — изпищя Джоен. — Убийте я! Веднага!

„Да. Това би свършило работа…“

Още преди гласът на Джоен да заглъхне, времето сякаш се разтегна за възприятията на Иста като мед, който бавно тече от лъжица в зимна утрин. Не смяташе, че ще се разтяга безкрайно.

„Откъде да започна?“ — попита Иста Присъствието в себе си.

„Започни от центъра — отвърна й То. — Останалото ще се случи само“.

Тя отвори телесните си ръце, а духовните плъзна по виолетовата корда. Да влезе в тялото на Джоен по този канал. Да убие тъмната маса и да я издърпа към себе си. Съществото се съпротивляваше, връхлиташе и плюеше, засипваше я с разяждащи виолетови сенки като преливаща вода. Изгори духовните й ръце като с киселина и тя ахна от неочакваната болка, която я порази в центъра на съществото й и се разля пулсирайки до най-крайните й точки, така както шокът от тежка рана проехтява из цялото тяло. Съществото беше много плътно и грозно. И голямо. И старо, на стотици години, разядено от времето.

„Отвратително е!“

„Да — каза богът. — Но ти продължавай. Довърши започнатото от Арис“.

Материалните ръце на Иста бяха твърде бавни и изоставаха от стремителната й воля. Само с духовните си ръце тя отдели оплетените нишки на Джоенината душа от тези на демона. Но колкото и бързо да го правеше, Джоен успя да метне пипала от студен бял огън, които увиха демона и го дръпнаха обратно. Демонът изпищя.

„Пусни го — каза й Иста. — Пусни го и си намери по-добро занимание. Дори и сега имаш избор“.

„Не! — отвърна й умът на Джоен. — Той е мой дар, големият ми шанс! Никой няма да го изтръгне от мен, най-малко пък ти! Беше толкова безпомощна, че не успя да опазиш дори собствения си син! Моят ще заеме полагащото му се място, обещала съм!“

Иста потръпна, но Присъствието й вдъхна кураж. „Щом не иска да остане, трябва да дойде — каза То. — Продължавай“.

„Греховните ти опити да наложиш ред водят до още по-голямо разрушение — каза Иста на Джоен. — Изтезаваш и рушиш душите, които искаш да пораснат и да те обичат. Притежаваш по-истинни дарби, макар и да са закърнели. Пусни, намери тях и живей“.

Плющящият бял огън бе видимият знак на несъгласието й. В него Иста не зърна и най-слабия намек за колебание.

„Така“.

Издърпа огромния виолетово-черен демон до устните си и го натика вътре. Той сякаш се разгъна и се разкриви в прохода, писъците му се превърнаха в болка в устата й, в огън в гърлото й. „В него има души — осъзна Иста. — Безброй парчетии от стари души, всичките смлени и слели се до неузнаваемост. Души на мъртвите и на мъртвите отдавна. Какво да правя с тях?“

„Мъртвите принадлежат на Нас. Не е твоя задачата да ги сортираш. Душите на все още живите, откъснати без време, докато собствениците им са в капана на материалния свят, те са твоя грижа от Наше име“.

„А тази?“, попита Иста. Живият бял душеплам на Джоен, оплетен с демона, тъкмо преминаваше в нея. Дращеше и прогаряше.

„От твоите ръце идва и преминава в Моите“.

„Това не е тихото проклятие на изгубените“. И наистина, белият огън сякаш виеше, проглушаваше ушите й отвътре. „Нито е небесното изцеление“.

„Не — със съжаление каза Гласът. — Това е липсата на бъдеще. И ще премине с демона си в мястото, където липсва настояще“.

Иста зърна като във видение някаква странна бездна без измерения, картината се просмукваше навярно от Неговия ум в нейния — врящ басейн от демонска енергия, без форма, без идентичност, без умове или воли, или песни, или реч, или спомени, или който и да било дар от по-висше естество. Адът на Копелето. Резервоар от чист хаос. От този океан в света на материята се процеждаше тънко, контролирано ручейче. В обратната посока се лееше пълноводна река. Балансиращи живота на света точно по средата между горещата смърт на хаоса и студената смърт на стазиса. Иста най-после разбра защо демонският наниз на Джоен я кара да настръхва, отделно от директната заплаха над Порифорс. Възможно ли бе такъв водовъртеж от хаос да си пробие път между двата свята, разрив, който дори боговете биха се затруднили да затворят? Толкова много божествено внимание, съсредоточено върху едно толкова дребно място…

„Малко човешко внимание би ми се отразило добре в момента“, промърмори Гласът. Той нито отхвърли, нито потвърди догадките й, забеляза Иста. „Заведи ме при останалите ми малки братчета, сладка Иста, възможно най-бързо. Без съмнение ще е нужна практика, преди да го усвоиш напълно“.

„Затова ли първата ми задача е да погълна дванайсет наведнъж?“ Болката, жареща стомаха й, беше такава, сякаш са я принудили да погълне стопено олово. „Заедно с това отвратително, усукано нещо?“

„Е — дружески рече Гласът, — има си и добрата страна. Ако оцелееш този път, вече никой друг отскубнал се в света на материята демон не би представлявал особено предизвикателство за теб…“

Иста обмисли цял куп възражения, като се започне с „Какво имаш предвид с това «ако»?“, но се отказа. Един спор с това Присъствие най-вероятно щеше да я завърти в безкрайни кръгове, докато главата й се замае, а Той си умре от смях.

„И няма да ме изоставиш пак?“, попита тя подозрително.

„Не съм те изоставял и преди… нито ти Мен, както забелязах със задоволство. Упоритата ми Иста“.

Тя отново насочи навън вътрешното си зрение. Опитът й да види с него бога бе също толкова напразен, като да види тила на собствената си глава. Устата на Джоен беше отворена, очите й — подбелени, тялото й висеше отпуснато. Някъде под гръдната кост на Иста първоначалният излив на болка отслабваше, докато богът изтегляше древния демон и трескаво дращещата му господарка обратно в своето царство. След тях, но вече към Иста, а не към Джоен, дузина оплетени, гърчещи се корди от светлина се изпъваха до скъсване, докато привързаните към тях демони се опитваха да избягат от ужасяващото ги присъствие на бога. Човешките тела, които обитаваха, едва сега започваха да се раздвижват под ожесточеното бичуване на своите ездачи.

Един по един или всичките заедно? Иста посегна с духовните си ръце и подръпна случайно избрана корда, после плъзна облените си в светлина длани по нея до демона в тялото на една от придворните дами. Този беше добре отгледан, с части от три или четири души, бушуващи в него. Белият душеплам на живия гостоприемник се различаваше по-ясно и Иста го приплъзна назад към жената, несръчно. После глътна демона. Жената изви силно гръб назад и започна да пада. Демонът премина в ръцете на бога, по-лесно този път, почти мигновено.

„Тези корди. Познати са ми. Снощи издърпах Арис на брега с една, която много приличаше на тези“.

„Те ни бяха откраднати, много отдавна. Демонът не би могъл да ги създаде сам, нали разбираш“. В Гласа се долавяше гняв, макар че до Иста стигаше едва бледо негово отражение, иначе би я смазал с тежестта си.

Иста посегна към друга корда, подръпна я и изтласка душата назад, както преди. Беше мъж, един от офицерите — устата му зина за писък. „Не ги отделям добре — притесни се Иста. — Не го правя както трябва“.

„Справяш се прекрасно“ — успокои я Гласът.

„Несъвършено е“.

„Такива са всички неща, уловени в капана на времето. Ти обаче се справяш прекрасно. Голям късмет имаме, че жаждата ни е за великолепни души, а не за безупречни, иначе щяхме съвсем да увехнем, сам-сами в съвършената си праведност. Продължавай все така несъвършено, сияйна Иста“.

Още една, после още една, после трета. Демоните летяха към нея, през нея, по-бързо, но процесът бе неоспоримо тромав. Следващият демон беше на Сордсо и толкова сложно построение Иста срещаше за пръв път. Пласт връз пласт от души, чиито таланти се бяха размесили с агонизиращия, притиснат душеплам на младия мъж. Беше построение изродено, но издигнато с любов. Струваше й се, че долавя отломки от войници, учени, съдии, мечоносци и аскети. Всички добродетели на Златния генерал, събрани и концентрирани — изчистеният модел на съвършената мъжественост. Ужасяващо. Как бе възможно нещо, изградено от души, да е толкова бездушно?

Без поети обаче. Нито един.

„Тази тъмна отломка от душа тук е различна“, осъзна тя, когато един от фрагментите се плъзна през пръстите й.

„Да — каза Гласът. — Човекът още е жив, в света на материята“.

„Къде? Да не би?… Да се опитам ли да…“

„Да, ако смяташ, че ще ти е по силите. Няма да е приятно“.

Иста изтегли тъмната кръпка и я закъта настрани в ума си. Тя пулсираше там, гореща и гъста. Някъде по края на материалното й зрение джоконският офицер с бронзовата кожа вдигаше меча си и започваше да се обръща. Едно движение в черно дойде откъм Илвин, който политаше с… не, след него. Иста пренебрегна всичко това и продължи да отделя. Устата на Сордсо се отваряше за безсловесен вой, но не като на човек, който скърби за отнетото му, помисли си Иста. Може да беше от ярост. Може да беше триумф. Може да беше и лудост.

После следващата корда, после… последната.

Тя погледна и с материалното, и с вътрешното си зрение към пребледнелия Фойкс със зеления му табард, застанал в редицата на стреснатите джоконски офицери. Виолетовата сянка в него вече нямаше формата на мечка, а се бе разляла неравномерно из цялото му тяло. Изглеждаше така, сякаш хем се свива от страх пред нея, хем наблюдава очаровано ставащото.

Замисли се за последната корда в духовната си ръка. Вдигна я до устните си. Прехапа я.

„Добре“, каза Гласът.

„О! Трябваше ли първо да попитам?“

„Ти си моят подстъп към света на материята. Един назначен от господаря вратар не тича при него да го пита за всеки молител, бил той в дрипи или в коприна, дали да го пусне или отпрати, иначе самият господар би застанал на портите. От вратаря се очаква да се уповава на собствената си преценка“.

„Моята преценка?“ Иста пусна края на кордата. Тя се отплесна назад във Фойкс и той беше свободен. Или… в каквото там се беше превърнал Фойкс, беше свободно.

Лицето му потрепна. Устните му се отвориха, после се стегнаха на черта. После, само след секунда, се разтеглиха отново в онази ужасна насилена усмивка на пълно покорство. Измамна измамност, привидна измяна. „Той е много по-умен, отколкото изглежда“.

Иста бе почти в неведение за виковете и хаоса, които изпълваха шатрата. Гласовете заглъхнаха и се отдалечиха, фигурите избледняваха все повече. Тя се обърна да последва омагьосващия Глас.

 

 

Имаше чувството, че е стигнала до вратата на самата себе си и поглежда през прага. Зашеметяваща картина на цветове и красота, модел и сложност, музика и песен, всичко преплетено в безкрайно изящество, обърка сетивата й. Запита се колко ли объркващ трябва да изглежда светът за едно новородено, което няма имена за нещата, които вижда, нито е оформило още понятието си за имена. Първото, с което детето започва, предположи Иста, е лицето на майката и гръдта й, и оттам си проправя пътя нататък — и дори за цял един живот не би могло да стигне до края.

„Този свят е по-голям и по-странен от света на материята, родил душата ми, а аз не проумявах дори него. Откъде да започна сега?“

„Е, Иста — каза Гласът. — Оставаш или тръгваш? Не можеш да висиш вечно на прага ми като някоя котка, нали разбираш“.

„Не разполагам с думи за това. Би трябвало първо да видя лицето Ти“.

Внезапно се озова в просторна стая, която много приличаше на стаите в Порифорс. Бързо погледна надолу и с облекчение установи, че й е дадено не само тяло, изцелено, леко и без сянка на болка, а и дрехи — почти като онези, които носеше, но чисти. Вдигна поглед и залитна назад.

Този път Той носеше тялото и лицето на Илвин. В една здрава версия, с повече плът по костите, макар и все така висок и строен. Дворцовото му облекло беше в сребърно, бродирано върху бяло, презраменният колан бе от коприна, дръжката на меча и пръстенът му с печат грееха. Косата, опъната назад в рокнарийски плитки и дълга гъста опашка, беше снежнобяла. Ала безкрайните дълбини на очите разваляха илюзията за човешко същество, макар тъмният им цвят да напомняше за очите на Илвин.

— Искаше ми се — със слаб глас призна Иста — да видя как ще изглежда Илвин с бяла коса.

— Тогава ще трябва да се върнеш и да почакаш малко — отвърна Копелето. Гласът му бе съвсем малко по-дълбок и по-богат от този на оригинала — беше възприел дори северняшката му мелодика. — Ще трябва да си поемеш риска, разбира се — докато дойде време да побелее напълно, дали ще му е останала коса?

Тялото и лицето му започнаха да се променят в стотици версии на Илвин, на различна възраст, изправен и приведен, слаб и дебел, плешив и не. Смехът на устните му обаче не се промени.

— Искам… това. — И на самата Иста не й беше ясно дали ръката й посочи бога или човека. — Може ли да вляза?

Усмивката му се смекчи.

— Изборът е твой, моя Иста. Така както ти не ми отказваш, така и Аз не ще ти откажа. Но ще те чакам, ако избереш дългия път до дома.

— Може да се изгубя по пътя. — Тя отклони поглед. Дълбок покой я изпълни. Без болка, без страх, без съжаление за пропуснатото. Мащабното им отсъствие, изглежда, оставяше място за… нещо. Нещо ново, нещо, за което не си беше мечтала преди. Ако това бе изпитал Арис, нищо чудно, че не погледна назад. — Значи това е смъртта ми. Защо ли ме е било страх от нея?

— Ако трябва да ти отговоря като специалист по въпроса, според мен ти никога не си се страхувала особено от смъртта — сухо рече Той.

Тя върна погледа си върху него.

— Раят може би предлага и друго освен край на болката, но на мен и това ми изглежда като истински рай. Възможно ли е следващия път… да боли?

Той сви рамене.

— Върнеш ли се веднъж в света на материята, защитата, която мога да ти предложа, ще е ограничена и границите й, уви, не изключват болката. Тази смърт можеш да избираш. Следващата — може би не.

Устните й се извиха нагоре сякаш по своя воля.

— Казваш, че може да се озова на същия този праг само след четвърт час, така ли?

Той въздъхна.

— Определено се надявам да не е толкова скоро. Ще ми се наложи да обучавам друг вратар. Паднах си по една царина, от известно време насам, която да варди портите ми. — Очите му просветнаха. — За същото си мечтае и моят Илвин, с голямата си душа. Моли ми се за теб човекът. Нали не искаш да ми съсипеш репутацията.

Иста се замисли за репутацията му.

— Ужасна е — отбеляза тя.

Той само се ухили, с онази позната, открадната, широка усмивка, от която й спираше сърцето.

— А и за какво обучение говориш? — добави тя, внезапно обзета от раздразнение. — Така и нищо не ми обясни.

— Да обучавам теб, сладка Иста, би било като да уча сокола да стигне пеша до плячката си. Би могло да се направи, с цената на големи усилия, но резултатът би бил капризна птица с разранени крачка и досадно закъсняла вечеря. С размах на крилата като твоя значително по-лесно е просто да те оттласна от китката си, за да полетиш.

— Да падна право надолу — изръмжа Иста.

— Не, не. Ти не падаш. Вярно, политаш надолу и се оплакваш през половината пад в пропастта, но в края на краищата все пак разперваш криле и се извисяваш.

— Не винаги. — Гласът й се сниши. — Първия път не успях.

Той килна глава в нещо като съгласие.

— Тогава не аз ти бях соколарят. С теб си пасваме, нали разбираш.

Тя отклони поглед и го плъзна по странната, съвършена, нереална стая. Преддверие, помисли си тя, граница между вътрешността и външността. Но коя врата накъде водеше?

— Задачата ми. Изпълнена ли е?

— Изпълнена, и то как, мое вярно, осиновено, закъсняло дете.

— Аз закъснях във всичко. В опрощението. В любовта. За моя бог. Дори за собствения си живот. — Но все пак сведе облекчено глава. Хубаво беше, че се е свършило. Това означаваше, че човек може да спре. — Джоконците убиха ли ме, както им заповяда Джоен?

— Не. Още не.

С широка усмивка Той пристъпи към нея и повдигна брадичката й. Приближи устни към нейните, също толкова смело като Илвин онзи следобед… вчера?… на върха на кулата. Само дето Неговата уста ухаеше на парфюм, а не на конско месо, и в очите му нямаше колебание.

Очите му, светът, възприятията й започнаха да примигват.

Безкрайните дълбини се превърнаха в тъмни очи, зачервени от трескаво хлипане. Парфюмът се превърна в изпръхнала от жажда солена целувка, после в ухание, после в плът. Сладката тишина избяга пред викове и шум, после тишина и пак врява. Лишеното от болка витаене се превърна в смазваща тежест, главоболие, жажда, които на свой ред се претопиха в блаженство.

„Той май побутва с крак своята котка и я притиска да вземе решение“. Не се съмняваше, че все още може да се шмугне покрай този ботуш във всяка от двете посоки. Но коя посока желаеше Той беше повече от ясно. Тревожното „не още“ поне означаваше, че не я води назад към тяло, набучено с мечове. „Копелето ме тласка натам, проклет да е!“ Много й беше приятно да кълне своя бог. Той беше бог, когото можеше да кълне, колкото си иска, и колкото по-изобретателна беше клетвата, толкова по-широка щеше да е усмивката му. Добре си пасваше, наистина, с истинската Иста.

Примигването забави темпото си и се спря на жадната уста, тежестта и натиска, врявата и болката. На скъпи, отчаяни, примигващи, обикновени човешки очи. „Да“.

„И нещо повече, моят бог мами. Поставил е тази купичка със сметана преди да отвори вратата и много добре го е знаел“. Тя се усмихна и се опита да си поеме въздух.

Илвин извади своя трескаво търсещ език от устата й и ахна.

— Жива е, о, богове пет! Диша!

Смазващата тежест, установи Иста, бяха ръцете на Илвин, стегнати около тялото й. Самата тя гледаше към някакви клони, синьо небе и неговото лице, сведено над нея. Лицето му гореше червено и бе набраздено от ужас, тънка резка от кървави капчици го пресичаше под ъгъл. Тя вдигна слаба ръка и плъзна пръсти по червените мъниста, после си отдъхна облекчено, открила, че най-вероятно кръвта не е от него.

Прошепна през сухи, подпухнали устни:

— Какво стана?

— Горещо се надявах вие да ми кажете — чу се дрезгавият глас на Фойкс. Иста погледна нагоре и го видя надвиснал над тях. Още беше с джоконската си ризница и табарда и стоеше с убедително заплашителен вид над двамата си пленници, както явно стояха нещата. Двамата с Илвин се намираха недалеч от зелените командни шатри. Очите на Фойкс бяха обточени с бяло от напрежение, но изглежда, не джоконците наоколо го безпокояха.

— Въведоха ви в шатрата — продължи по-тихо Фойкс. — Изглеждахте… обикновена. Безпомощна. После внезапно божествената светлина лумна във вас, толкова ярко, че за няколко секунди ме ослепи. Чух Джоен да заповядва смъртта ви.

Ръката, с която Илвин я стискаше над лакътя, се впи още по-силно в плътта й.

— Когато си върнах зрението — продължи Фойкс и плъзна бдително поглед встрани като добросъвестен страж, — всички демони в шатрата летяха стремително към вас, като горещ метал, вливан в устието на калъп. Видях ви да ги поглъщате всичките, и душата на Джоен също. Всичко свърши само за миг.

— С изключение на един — промърмори Иста.

— Ъъъ. Е, да, така е. Усетих как ме освободихте от послушника на Джоен. За малко да хукна да бягам, но се осъзнах тъкмо навреме. Княз Сордсо и неколцина от офицерите вадеха мечовете си — само че, боговете ми са свидетели, стърженето на стоманените остриета в ножниците продължи сякаш вечно.

— Опитах се да застана между теб и тях — дрезгаво й прошепна Илвин, потърка носа си и примигна.

— Да — каза Фойкс. — С голи ръце. Видях ви да се хвърляте напред — голяма полза щеше да има от това. Само че вместо да нападне вас, Сордсо се обърна и посече Джоен.

— Тя вече е била мъртва — промърмори Иста.

— Видях. Тъкмо бе започнала да пада, но острието му я прониза точно… навреме. Или нещо подобно. Удари я толкова силно, че се завъртя от отката и падна заднишком от подиума. Половината освободени магьосници се бяха разбягали, но мога да се закълна, че другата половина имаха наум същото като Сордсо. Една от придворните й бе извадила кама и се нахвърли върху Джоен, преди още тя да е паднала. Не знам дали си е давала сметка, или дали я е интересувало мъртва ли е Джоен, или не — просто искаше да я намушка. Всичко живо се блъскаше, крещеше и бягаше във всички посоки. Така че аз скочих пред вас двамата с Илвин, извиках: „Назад, пленници!“ и размахах меча си.

— Освен това псуваше много убедително — измърмори Илвин. — Едва не те цапнах. Само дето ръцете ми вече бяха заети.

— Вие паднахте, царина. Просто… пребледняхте, спряхте да дишате и коленете ви се подгънаха. Помислих, че сте умряла, защото вече не виждах душата ви, светлинката й изчезна като угаснала лампа. Илвин се опита да ви вдигне, спъна се, после се изправи някак — аз не смеех да му помогна и го оставих да ви извлече от шатрата, като се преструвах, че го охранявам. Мисля, че повечето от джоконците също си помислиха, че сте мъртва. Поразена от собствената си магия, нещо като магия за смърт, същото като при Фонса и Златния генерал. Така че, ами… лежете си неподвижно още няколко минути, докато измислим какво да правим.

Не беше трудно да последва съвета му. Трудно би било да последва каквито и да било други инструкции в момента. Илвин се взираше в лицето й с вид на мъж, чиито целувки току-що са върнали изгората му от мъртвите и сега не смее да мръдне, от страх да не блъвне неочаквани чудеса във всички посоки. Иста се усмихна замаяно на сладкото му объркване.

— Демоните вече не са тук, всичките — каза тя с неясен, сънлив глас, в случай че още се съмняваха. — Това е била задачата ми и аз я изпълних. Но Копелето ми позволи да се върна. — Да се върне тук, хрумна й изведнъж — седнала на твърдата земя в центъра на вражески лагер, заобиколена от стотици съвсем живи джоконци, разбунени като разлютен кошер. „Гадно чувство за хумор“. За нея прекъсването беше безкрайно, но за всички останали явно бяха минали само минути от кървавия край на Джоен. Но колкото и обезглавено да беше командването им, не всички вражески офицери щяха да се щурат дълго като мухи без глави. Трудно беше да изпита страх от каквото и да било в това си остатъчно чувство за блаженство, но все пак успя да призове някаква следа от благоразумие. — Мисля, че трябва да се махнем. Веднага.

— Ще можеш ли да ходиш? — колебливо попита Илвин.

— А ти? — с любопитство отвърна тя. Виж, да пълзи можеше да си го представи, в настоящото му омаломощение. Би трябвало да е в леглото, реши тя. По възможност в нейното.

— Не — промърмори Фойкс. — Ще трябва пак да я влачим. Или да я носим. Ще можете ли още малко да се преструвате на труп, царина?

— О, да — увери го тя и се отпусна доволно в ръцете на Илвин.

Илвин категорично отказа да я влачи по неравната камениста земя, която още повече щяла да разрани кървящите й вече крака и стъпала, само че да я носи на ръце не му беше по силите. Последва кратък спор, в който Иста, като един уважаващ себе си труп, отказа да участва, и в резултат Фойкс помогна на Илвин да се изправи на треперещите си крака; задникът й стърчеше на рамото му, ръцете и краката й се полюшваха по подобаващо безжизнен начин. Това й напомни за ездата й на гърба на Перо. Опита се да не се усмихне на спомена, по причина, че това не би подобавало на ролята й. Бялата й рокля също бе опръскана с кръв, вероятно от същия източник, който бе опръскал и лицето на Илвин. Не й беше трудно да отгатне чия е кръвта.

Тръгнаха бавно напред.

— Завийте наляво — насочи ги Фойкс. — Продължавайте да вървите. — Група джоконски войници тичаха срещу тях. Фойкс посочи назад с меча си към командната шатра и извика: — Бързо! Помогнете им! — Войниците хукнаха в указаната им посока.

Илвин измърмори през зъби:

— Фойкс, поназнайваш малко лагерен рокнарийски, но настоятелно те моля да оставяш на мен изреченията, по-дълги от няколко срички. Този табард не може да скрие всичко.

— С удоволствие — отвърна Фойкс. — Тук свърнете надясно. Почти стигнахме до коневръзите.

— Мислиш ли, че ще ни оставят просто ей така да си откраднем кон? — попита Илвин. Задъханите му думи звучаха по-скоро любопитно, отколкото като възражение. Иста погледна изпод мигли към стражите, които се помайваха в сянката на дърветата. Неколцина от мъжете бяха наставали и се взираха към врявата при зелените шатри.

— Да. — Фойкс потупа зеления си табард. — Аз съм джоконски офицер.

— Разчиташ на нещо повече от това — отбеляза Иста с тон почти толкова незаинтересован като този на Илвин.

— Да, защо си толкова сигурен, че няма да ни спрат и да ни разпитат? — попита Илвин и в гласа му се прокрадна нотка на нервност.

— Вие усъмнихте ли се в княгиня Умерю?

— Не, в началото не се усъмних. Какво общо има това?

Иста измърмори откъм нивото на хълбоците му:

— Преди не се изразих съвсем точно. В лагера все още има един магьосник. Той обаче е на наша страна. Стори ми се добра идея. Богът не възрази.

Илвин се напрегна и се обърна, най-вероятно за да погледне Фойкс.

— Двама са — каза Фойкс. — Или по-точно един магьосник и една магьосница. Ако това е правилното наименование за вас, царина. За това не съм сигурен.

— Аз също. Ще трябва да питаме ди Кабон — дружески отвърна тя.

— Така — каза Фойкс. — Да не е нещо твърде очебийно обаче. Предпочитам да не вдигаме много шум, но пък отклоняването на вниманието си има граници.

— Вярно — промърмори Илвин.

Направиха още няколко крачки.

— Е — каза Фойкс и спря пред коневръзите, — имате ли някакви предпочитания?

— Всичко оседлано и с юзда ще свърши работа.

Конят ги избра сам. В края на коневръза един висок грозен кестеняв жребец внезапно вдигна глава и изцвили развълнувано. Запристъпва със задните си крака, притеснявайки конете, които предвидливо бяха вързани на известно разстояние от него. После вирна уши и направо се разтанцува, когато се приближиха, закима силно с глава, като не спираше да пръхти.

— Копелето ми е свидетел, царина, не можете ли да затворите устата на това глупаво чудовище? — измърмори Фойкс. — Привлича вниманието на стражите.

— Аз ли?

— Той вас търси.

— Пусни ме долу тогава.

Илвин го направи, като я плъзна през ръцете си напред, докато стъпалата й не докоснаха земята; взря се в лицето й по начин, който, за миг, бе равностоен на целувка.

Тя се приближи до обладаното животно, което отново сведе глава и зарови муцуна в окървавения й корсаж в израз на покорство, обич или слабоумие. Иста го огледа очарована. Бедното създание още беше с ужасната юзда между зъбите. Рани разкъсваха кожата му, но вече започваха да заздравяват с неестествена бързина.

— Да, да — промълви успокоително тя. — Няма нищо. Не би могъл да го последваш. Направил си всичко по силите си. Сега всичко е наред. — Направи усилие да се отърси от сънливата апатия и се обърна към Илвин: — Май ще е по-добре аз да го яздя. Иначе ще ни последва със сърцераздирателно цвилене. — Надигна се на пръсти и плъзна поглед по изпъкналите прешлени на гръбнака. — Ще ми трябва седло обаче — добави тя.

Фойкс взе седло от една купчина до коневръза, а Илвин затегна коланите под корема на жребеца, докато Фойкс избираше още два коня.

— Как се казва? — попита тя Илвин, докато той преплиташе пръсти на столче, за да й помогне при качването. Разстоянието до земята изглеждаше твърде голямо, както при всичките му коне. Тя нагласи несръчно полите си върху войнишкото седло и остави топлите ръце на Илвин да пъхнат краката й в стремената. Пръстите му се застояха унило върху порязванията и ожулванията там.

Той се окашля.

— Предпочитам да не ти казвам. Доста е… ами, грубо. Никога не го е яздила жена. Всъщност той не става за кон на никой нормален човек.

— О? Ти си го яздил. — Тя потупа дългия врат. Конят извърна глава и подуши босото й стъпало. — Е, щом отсега нататък ще е дамски кон, може би ще е най-добре да му дадем друго име. Демон става.

Илвин вдигна вежди и напрегнатите му устни се извиха в усмивка.

— Идеално.

Хвана юздите на своя кон и се поколеба за миг, колкото да събере сили да се метне на седлото. Настани се с предателски стон на изтощение. По общо, неизречено на глас съгласие, тримата поеха през граничната ивица на бавен ход. Някъде назад в горичката нещо се беше запалило — Иста чуваше приглушения рев на пламъците и виковете на хората някой да донесе вода. Колко ли възпиран хаос, както естествен, така и неестествен, се бе отприщил връз джоконците със смъртта на Джоен? Не погледна назад.

— Наляво — каза Илвин на Фойкс.

— Защо да не се скрием от погледа им зад онова възвишение на север?

— По-късно. Тук има едно дере, което е по-близо и също ще ни скрие. Трябва да се движим бавно обаче, сигурно са разставили патрули. Поне аз бих сложил хора там.

Измамното им спокойствие удържа. Усилващият се шум откъм лагера остана зад тях и опразненият пейзаж си присвои излъчването на друг някой следобед, тих, сънлив, горещ, който няма нищо общо с война, магьосничество, богове и лудост.

— При първа възможност — каза Иста на Илвин — трябва да доведеш Горам при мен.

— На вашите услуги, царина. — Илвин се извърна в седлото и огледа терена, който пресичаха.

— Да се опитаме ли да заобиколим назад към Порифорс? — попита Фойкс, като проследи погледа му над върховете на дърветата към далечния каменен замък. Колона мръсен дим все още се виеше над него.

— Не. Ако се измъкнем живи от дерето, ще се опитам да си пробия път до марша на Оби.

— Не знам дали царината ще може да язди толкова далеч — каза Фойкс, като явно смяташе, че не само Иста, а и двамата могат да се катурнат от седлата си всеки момент. — Или смяташ, че ще го пресрещнем по пътя?

— Няма да е на пътя. Ако съм прав, остава ни да покрием само десетина мили. А ако още не е стигнал там, то съгледвачите му скоро ще пристигнат.

Спуснаха се в дерето и почти веднага попаднаха на патрула, предсказан от Илвин. С комбинираната помощ на неочакваната им посока, офицерската униформа на Фойкс, джоконските сбруи на конете и блестящия арогантен рокнарийски на Илвин, стражите скоро останаха зад тях, като кършеха гърбове в поклони. Илвин отвърна на злополучните войничета с четворния квадриански свещен знак, като допря палец до езика си в скришно извинение към петия бог веднага щом се скриха от погледа им. Пришпориха конете в по-бързо темпо.

Илвин ги водеше напред — използваше всяко възможно прикритие, което им предоставяше теренът във вид на падини, дерета, гъсталаци и горички, неизменно в посока север и изток. Изминаха цели четири или пет мили, преди да спрат да напоят конете и сами да пийнат вода. Макар множество колони от дим да замазваха ясното небе зад тях, Порифорс се бе скрил от погледа зад група ниски полегати възвишения.

— Усещаш ли още мечката си? — попита Иста Фойкс, когато той най-после извади главата си от потока.

Той седна и се намръщи.

— Не като преди. Джоен ни направи нещо. Надявам се да не е нещо гадно.

— Според мен — внимателно рече Иста — всички тези събития са ускорили процеса при вас и нещата са се развили по-бързо, отколкото ако следваха естествения си ход. Слели сте се, без нито един от двама ви да зароби или да стане роб. Защото, поне според мен, твоят демон не се е опитал да открадне душата ти, нито ти да откраднеш неговите сили. Делили сте всичко по своя воля.

Фойкс, изглежда, се смути.

— Винаги ми е било приятно да храня животните…

— Да ви разделя не е по силите ми — нито има спешна нужда. Постигнал си любопитно теологическо ниво, но не и уникално, ако съм права в подозренията си. Чудила съм се от време на време откъде идват храмовите магьосници. Сега знам. Предполагам, че една от задачите на светицата на Раума е била да прецени кой би могъл да носи тази власт, без да се поддаде на нея. Вероятно ще трябва да минеш обучение в ордена на Копелето. Сигурна съм, че от твоя орден ще го позволят, ако лично ги помоля.

Фойкс изкриви лице.

— Аз — дякон на Копелето? Не ми се вярва баща ми да остане много доволен. Или майка ми. Направо си я представям как обяснява на приятелките си. Ужас. — После не издържа и се ухили. — Нямам търпение да видя лицето на Ферда обаче… — Погледна я лукаво. — Вие също ли ще преминете обучение, царина?

Тя се усмихна.

— Частни учители, Фойкс. Жена с моето положение може да поиска частни учители — за да са ми на разположение по всяко удобно за мен време. Струва ми се, че това време ще дойде скоро и няма да е удобно за тях.

Напомнянето за Ферда и надеждата да научи нещо за брат си надвиха първоначалния му импулс да се майтапи с Иста и той се зае с конете, после помогна на спътниците си да се покатерят на гърбовете им.

— Съблечи този табард и го свий в някоя от дисагите — посъветва го Илвин, докато се настаняваше на седлото си. — Ако Копелето е рекло, следващите съгледвачи, на които налетим, като нищо може да са от хората на ди Оби. Новоизлюпен храмов магьосник или не, една улучила те по погрешка стрела няма да се отрази добре на здравето ти.

— А, да — каза Фойкс и побърза да смъкне табарда.

Илвин огледа червения си жребец, който носеше Иста с такова неповторимо внимание, че тя би могла да държи чаша с вода, без да я разлее, и поклати недоумяващо глава, сякаш от всички чудеса, които бяха видели напоследък, това беше най-необяснимото.

— Ще издържиш ли? — попита я той. — Вече не е много далеч.

— След като изминах пеша онази миля, още няколко на кон са нищо — увери го тя. — Боях се, че богът ме е изоставил, но той явно само се е криел вътре в мен. — „И ме е оставил да го нося“. Беше поредната от дребните му шегички, да й се яви преди това в образа на толкова дебел човек. Дали бе знаел още тогава? Дори тя, която се бе срещала лице в лице с трима от Тях, можеше само да гадае за границите на предварителното им знание.

— Съвсем тъмна бяхте — каза Фойкс. — Връзва се. Джоконските магьосници едва ли щяха да ви завлекат при Джоен, ако приличахте на обхванат от божествени пламъци кораб. Не бяха толкова глупави. Но когато грейнахте… — Той замълча. Иста си помисли, че Фойкс не е човек, на когото думите бягат, но започваше да разбира защо лорд ди Казарил беше казал, че единствено поезията може да изрази божественото. Накрая Фойкс все пак каза: — Не бях виждал нищо подобно. Но ако и занапред не го видя отново, няма да седна да плача.

— Аз не можех да го видя — каза Илвин с тон на дълбоко съжаление. — Но пък добре видях нещата, които станаха.

— Радвам се, че беше там — каза Иста.

— Кажи-речи нищо не направих — въздъхна той.

— Беше свидетел. А това значи страшно много за мен. Да не забравяме и целувката. Тя не ми се стори толкова дребно нещо.

Той се изчерви.

— Приеми извиненията ми, царина. Бях отчаян. Помислих си, че така може да те върна от мъртвите, както направи ти с мен по-рано.

— Илвин?

— Да, царина?

— Ти наистина ме върна.

— О. — Той язди мълчаливо известно време. Само че една странна усмивка се настани на лицето му и там си остана.

Накрая вдигна поглед и се изправи на стремената, мобилизирал някакъв невъобразим запас от енергия.

— Ха — прошепна той. Иста проследи погледа му. Отне й миг, преди да различи почти прозрачния дим от ниски огньове в лагера, прикрит в дерето под тях. Огньовете не бяха малко. Тримата поеха по хребета, който извиваше леко, и зад завоя пред погледа им се разкри друга част от лагера. Стотици мъже и коне, повече от стотици — не можеше да прецени числеността им, нищо че бяха наполовина скрити.

— Оби — възкликна доволно Илвин. — Доста бързо се е придвижил. Макар че благодаря на боговете, задето не пристигна по-рано.

— Добре — отдъхна си и Иста. — Задачата ми е изпълнена.

— Така е и ние всички искрено ти благодарим за стореното, без което досега да ни е застигнала отвратителна и противоестествена смърт. Аз, от друга страна, все още трябва да прогоня хиляда и петстотин обикновени джоконци от земята на Порифорс. Не знам дали Оби е планирал да изчака зората, но ако ударим по-скоро… — Очите му се прибулиха по познат й вече начин, редувайки се с проницателни погледи, преценяващи числеността на хората долу, без да пропускат нищо, и Иста предпочете да не го прекъсва.

Патрул препусна нагоре към тях.

— Сер ди Арбанос! — извика изуменият офицер. — Богове пет, жив сте! — Ездачите ги обградиха в развълнуван ескорт и ги придружиха до онази част от лагера, където, ако се съдеше по разпънатите на сянка шатри, командирите бяха настанили щаба си.

Един глас иззвънтя откъм дърветата и позната фигура изскочи от зелените сенки.

— Фойкс! Фойкс! Слава на Дъщерята! — Ферда тичаше към тях и Фойкс скочи от седлото да прегърне брат си.

— Кои са онези хора там? — обърна се Илвин към офицера, предвождащ патрула, и кимна към многобройна група ездачи в зелено и черно. Конниците се отдръпнаха встрани да пропуснат множество хора, които се приближаваха пешком — някои тичаха, други влачеха уморено крака, трети вървяха по-бавно и с повече достойнство, но всички без изключение викаха и махаха на Иста.

Тя ги зяпаше, разкъсвана между радостта и смущението.

— Копелето да ми е на помощ, това е брат ми ди Баошия — рече тя изумено. — И ди Ферей, и лейди ди Хюелтар, и свещената Товиа, и всички.