Лоис Макмастър Бюджолд
Рицарят на Шалион (5)

5.

Останаха в Касилхас още два дни — изчакваха да спре проточилият се пролетен дъжд и се радваха на топло гостоприемство, което все повече дразнеше Иста. Канеха я в трапезарията на семинарията и я гощаваха не с подходящата за учебно заведение скромност, а с истински банкети негласно в нейна чест, по време на които високопоставените свещени и местните благородници се бутаха дискретно за място на нейната маса. Все още се обръщаха към нея със „сера ди Айело“, но Иста бе принудена да замени новопридобитото спокойствие на прикритието си със старите ограничения на дворцовите маниери, усвоени, както изглежда, в твърде строго училище, за да бъдат забравени. Беше любезна; проявяваше нужното внимание към домакините си; отправяше комплименти, усмихваше се, стискаше зъби и току пращаше Фойкс да уведоми покрилия се ди Кабон, че трябва незабавно да приключи с проучванията си, каквито и да бяха те. Време беше да продължат.

Следващите дни бяха доста по-поносими — приятна бавна езда през разцъфналия пейзаж от едно скромно светилище към друго, и почти се покриваха с представата на Иста за поклонението като бягство. Пътуваха все на северозапад и скоро напуснаха границите на Баошия и навлязоха в територията на съседната провинция Толноксо. Дългите часове на седлото се редуваха с ободрителни обиколки на места с историческо или религиозно значение — кладенци, руини, горички, светилища, прочути гробове, височини и бродове с отминала бойна слава. Младежите в групата им претърсваха бойните полета за остриета на стрели, отломки от мечове и кости и спореха дали петната по тях са от героична кръв, или не. Ди Кабон се беше сдобил с нова книга за подвижната си библиотека, която съхраняваше в дисагите, книга за историята и легендите на този район, от която им четеше откъси според случая. Въпреки поредицата от скромни странноприемници и общежития на религиозните ордени, които коренно се различаваха от всичко, с което беше свикнала като царина и дори като най-малката дъщеря на провинкар, Иста спеше по-добре, отколкото бе спала в собственото си легло от… откакто се помнеше. За нейно голямо облекчение, странният сън не се върна.

Първите няколко утринни проповеди на ди Кабон след Касилхас показваха резултатите от извършените набързо проучвания, понеже очевидно бяха изплагиатствани от някоя книга с примерни поучения. Следващите няколко дни обаче донесоха по-оригинален и смел материал, героични легенди за шалионски и ибрийски светци и докоснати от боговете мъченици, загинали в служба на избраните си богове. Свещеният измисляше несъществуващи връзки между легендата, която разказваше в съответния ден, и мястото, което посещаваха, но не успя да заблуди Иста. Разказите му за известни чудеса, които разни мъже и жени били извършили под диктовката на боговете, караха очите на Ферда и Фойкс, и дори на Лис, да греят от стремеж към ревностно подражание, но за Иста посланията на свещения, на всичките им няколко нива, си бяха напълно устоими. Той следеше напрегнато реакциите й; тя му благодареше хладно. Той се покланяше и преглъщаше разочарованието си, а заедно с него, слава на боговете, и изкушението да повдигне въпроса открито.

Кратко затишие в негласната кампания на ди Кабон настъпи, когато свиха през подножието на западните планини и пристигнаха в град Виняска, точно навреме за средпролетния фестивал. Празничният ден се падаше в апогея на сезона, по средата между Деня на Дъщерята и Деня на Майката. Във Виняска фестивалът отбелязваше и подновяваните всяка година по това време преходи, които търговските кервани извършваха до Ибра и обратно през заснежените проходи и които снабдяваха тукашните пазари с ново вино и масло, сушена риба и плодове и десетки други деликатеси от тази по-топла страна, както и с екзотични стоки от по-далечни брегове.

Извън крепостните стени се беше разположил панаир — между скалистото русло на реката и една борова горичка. От скарите се вдигаше апетитен дим, а в шатрите зад тях бяха изложени изделията и продукцията на местните моми, които се състезаваха в името на богинята. Лис се намуси, като видя шатрата с бродерии и дрехи; ди Кабон и Фойкс се върнаха разочаровани от разузнаването си в шатрата с лакомствата и докладваха, че можели да опитват само съдиите.

Всичко може и да се въртеше около храната, но младежката енергия също беше в изобилие. Макар да беше фестивал на младите жени, младежите се съревноваваха за погледите им в десетина състезания по смелост и сръчност. Младите мъже от ескорта на Иста също не останаха безразлични към предизвикателствата, примолиха се на командира си за снизхождение и се пръснаха да си опитат късмета, макар Ферда строго да нареди по всяко време двама от тях да са на разположение на Иста. Ала строгостта му бързо се стопи, когато откри конните състезания. Понеже нямаше чие разрешение да поиска, той се обърна директно към Иста, а тя прикри усмивката си и го прати да си приготви коня.

— В сравнение с куриерския ми кон — с копнеж в гласа заяви Лис, — тези селски кранти биха изглеждали като добичета за оран, каквито са си.

— Боя се, че женското надбягване вече е свършило — каза Иста. Беше видяла да водят победителката: и момичето, и конят му бяха закичени със сини и бели панделки.

— Онова беше за млади момичета — каза Лис с неприкрито пренебрежение. — Няколко по-големи жени се подготвят за дългото надбягване — видях ги.

— Сигурна ли си, че просто не са се грижели за конете, или пък не са били роднини или собственички?

— Да, защото връзваха цветни панделки на ръкавите си. И приличаха на ездачки.

Каквато беше и самата Лис всъщност. Полагаше усилия да изглежда невъзмутима, но току се повдигаше на пръсти.

— Е — развеселено рече Иста, — ако поне Фойкс обещае да не ме изоставя…

Фойкс се усмихна и я удостои с дълбок поклон.

— О, благодаря ви, милейди! — викна Лис и хукна към конюшнята на странноприемницата, където бяха оставили животните.

Иста се разхождаше из импровизирания панаир, хванала Фойкс под ръка, като внимаваше да не пропусне някое състезание, в което участваха и нейни хора. Един от войниците на Ферда спечели надпреварата, в която участниците галопираха с копие в ръка и трябваше да съберат колкото се може повече закачени на колове обръчи; двубоят, в който трябваше да се скочи от коня и да се повали на земята теле, беше спечелен от добичето. Всички донесоха наградите си на съхранение при Фойкс и най-вече при Иста да ги види, ако се съдеше по скришните им и обнадеждени погледи, от което тя се почувства наполовина като царина, наполовина като майка, и успокои прашния куцукащ противник на телето с толкова думи, колкото отдели да похвали състезателите с повече късмет от неговия.

Отначало беше приела войниците от ескорта си като неизбежно бреме и съзнателно се беше преструвала, че не съществуват. Но с течение на времето, докато дните на поклонението се нижеха един след друг, беше научила имената им, беше запомнила лицата им, беше изслушала житейските им истории — повечето съвсем кратки. Вече не ги възприемаше толкова като войници със застинали, празни лица, които носеха отговорност за нея, а повече като попораснали деца. Не беше канила тази потискаща промяна в отношението си. Не искаше да носи отговорност за тях. „Нямах късмет със синове“. И все пак лоялността трябваше да е двустранна, иначе се превръщаше в зародиш на измяна.

Докато състезателите се подреждаха за надбягването, Фойкс намери на Иста място на склона над пътя, малко по-високо от нетърпеливото множество долу. С достоен за царския двор жест той разстла на земята късото си наметало, което бе носил преметнато през ръката в топлия следобед, и покани Иста да седне на него. Добре виждаха старта и финиша, чиято роля се изпълняваше от един дънер до пътя. Трасето беше дълго близо две мили, заобикаляше група дъбове на върха на ниска могила и се връщаше по същия път.

Двайсетина коня и ездачите им кръжаха из широкото място в началото на трасето. Ферда ди Гура, върху лъскавия си черен звяр, скъсяваше стремената и оглеждаше съперниците си, когато се появи Лис, яхнала дългокракия си дорчо. Той се обърна към нея с изненада, която не беше от приятните. Явно й каза нещо грубо, защото тя се умърлуши. След миг обаче Лис вдигна очи към него и му подхвърли нещо през зъби. Ферда се наведе към нея и също каза нещо, по-дълго. Тя дръпна коня си настрани, цялата поруменяла. Само след миг обаче гневният цвят се отдръпна, заменен от замислена гримаса, а после и от напрегната усмивка.

— Какво им става? — зачуди се на глас Иста.

Седналият в краката й Фойкс се подсмихна.

— Предполагам, че брат ми искаше да се изфука с уменията си пред Лис, не да се състезава с нея. Боя се, че не се справи добре с изненадата си. — Отпусна се на лакът с вид на задоволство и интерес, които май не се дължаха единствено на вълнението от предстоящата надпревара.

— А ти защо не си долу? — попита го Иста. — Ребрата още ли те болят?

— Не, милейди. Просто не съм кой знае какъв ездач. — Очите му се присвиха развеселено. — Когато ми дойде редът да си избирам бойно поле, ще го направя по-умно от Ферда. — Не говореше за състезания на селски празник, реши Иста.

Под указанията на двама крещящи организатори ездачите се подредиха в крива, бутаща се редица напреки на пътя. Градският свещен на Виняска с шарф в синьо и бяло, вързан на кръста, застана на един пън и каза кратка молитва, посвещавайки надбягването на богинята, после вдигна синя кърпичка. Ръката му се спусна надолу. Под виковете на ездачите и публиката конете се хвърлиха напред.

В първите секунди животните се сбутаха за по-предна позиция, заформяйки меле, от което зяпачите затаиха дъх… един ездач падна… но докато първите прекосят половината дължина до обръщалото, линията се разтегли. Дорчото на Лис и черният жребец на Ферда бягаха в първите редици. Иста примижа нетърпеливо, устните й бяха полуотворени, дишането — забързано. Когато ездачите се появиха отново иззад могилата с дъбовете, двамата бяха дръпнали доста по-напред от останалите. Хората на Иста закрещяха от радост.

На половината път от дърветата към финала Лис погледна през рамо към Ферда и задъхания му жребец, после се наведе ниско над врата на коня си. Дългокракият дорчо сякаш се издигна и полетя над земята и разстоянието помежду им бързо се увеличи.

Иста откри, че вика заедно с другите:

— Давай! Браво!

Лис беше с десетина конски дължини пред другите, когато наближи дънера. После, най-неочаквано, изправи гръб. Конят й веднага забави ход, а след още няколко метра биеше с крак кажи-речи на едно място. Покритият с пяна черньо на Ферда профуча покрай нея, Лис отпусна юздите и остави коня си да подтичва скромно след него. Дорчото имаше вид, сякаш е готов да пробяга още едно състезание като това, и Иста си спомни, че обичайният пробег на куриерите е петнайсетина мили или там някъде. Във виковете на зяпачите се прокрадна смущение. Останалите състезатели прекосиха финиша и тълпата се изсипа на пътя.

Фойкс се полюшваше, стиснал с една ръка коленете си — с другата затискаше устата си да не се разкикоти.

Ферда се беше изправил на стремената, объркан и почервенял от гняв. Въпреки това местните го поздравиха като победител, макар и не много уверено, като току мятаха погледи към Лис. Лис вирна нос и подкара коня си покрай него, на път към града и конюшнята на странноприемницата. Ферда изглеждаше така, сякаш му иде да хвърли от яд гирляндата в синьо и бяло на земята в краката й, но не можеше да обиди по този начин богинята и домакините си.

— Ако това е ухажване — обърна се Иста към Фойкс, — дали не би поговорил с брат си за методите му?

— За нищо на света — каза Фойкс, успял да овладее в голяма степен смеха си, макар че от време на време се кискаше тихичко. — Не че би ми благодарил, ако все пак го направя. Вижте, милейди, бих се хвърлил между брат ми и рокнарийска стрела без колебание. Вече съм го правил. Но ако питате мен, все пак братската саможертва си има граници.

Иста се усмихна сухо.

— Така било значи? Разбирам.

Фойкс сви рамене.

— Кой знае всъщност? Времето ще покаже.

— Наистина. — Това напомни на Иста за минали дворцови интриги, в умален мащаб. Трябваше да предупреди Лис за възможността да възникнат неприятни раздори в малката им войска, със или без нейното съзнателно участие. Фойкс… не мислеше, че Фойкс се нуждае от нечие предупреждение.

Той скочи на крака. Очите му се смееха.

— Трябва да поздравя братлето за победата му. Такъв момент не е за изпускане. — Обърна се да й помогне и го направи с жест, който би бил на място и в Кардегос.

Късно същия следобед, когато Лис се беше върнала на поста си при Иста, Фойкс откри едно състезание по цепене на дърва. Захвана се с това простичко, но енергично упражнение гол до кръста пред очите на дамите. По мускулестия му торс нямаше грозни белези, макар плътта му още да бе нашарена със синини в различен етап на избледняване, забеляза Иста. Реши, че замахът му с меча трябва да е толкова красив, колкото и начинът, по който въртеше брадвата. Но или не се беше възстановил напълно от раните си, както твърдеше, или имаше нещо сложно наум, защото завърши втори и в чудесно настроение. Плесна победителя по рамото, купи му голяма халба бира и си тръгна с подсвиркване.

Иста успя да разговаря с камериерката си чак вечерта. След вечеря двете се оттеглиха на балкона на стаята си в странноприемницата, откъдето се откриваше приятна гледка към градския площад. В павираното пространство под балкона масите за празничното угощение бяха раздигани и сега се вихреха танци под светлината на стотици красиви метални фенери, наредени около площада и закачени на дърветата пред храма — изпъстряха картината с дантелен блясък. Младите жени бяха държани неизменно под око от семействата си и това пречеше на веселбата да излезе от границите на добрия тон. По-късно вечерта, след като девойките се приберяха по домовете си, щеше да започне и сериозният запой.

Иста се настани на един стол, който изнесоха специално за нея. Лис се подпря на дървения парапет и загледа с копнеж танцуващите.

— Е — рече Иста след известно време, — какво толкова си казахте с Ферда преди надбягването, че си подпалихте и двамата фитилите?

— О! — Лис изкриви лице и се пообърна към нея. — Глупости, какво. Той каза, че не било честно да участвам, защото куриерският ми кон бил прекалено бърз и не му било мястото в селско надбягване. Сякаш неговият кон не е от най-хубавите в Кардегос! После каза, че надбягването не било за жени — при положение, че там имаше поне пет жени! Надбягване в името на богинята! Мъжете участваха от името на жените си — той се записа във ваша чест.

— Малко непоследователно от негова страна, признавам.

— Постъпи отвратително. Е, аз пък му дадох да разбере!

— Хм, да, но даде също да се разбере, че е бил наполовина прав. Твоят кон определено превъзхождаше с много скромните добичета на Виняска.

— Неговият също. Ако аз не трябваше да участвам по тази причина, същото важи и за него.

Иста се усмихна мълчаливо и след миг Лис пак се обърна да позяпа танцуващите. При тукашните танци мъжете и жените понякога танцуваха отделно, на хора̀, а понякога заедно, в сложни фигури, обявявани напевно от викач на фона на музиката. Повечето фигури бяха доста енергични, полите на женските рокли и на мъжките палта се развяваха, а танцьорите току набиваха крак в ритъма.

Иста се опита да реши дали това спречкване между двама от най-важните й придружители вещае неприятности, или точно обратното. Дори не знаеше дали камериерката й, толкова внезапно назначена на службата си, наистина е девица. Приемаше се, че момичетата на куриерска служба се стараят да не забременеят, за да не си изгубят прехраната, но това не означаваше непременно, че се въздържат от сексуален живот или че са невинни или неуки. По-скоро обратното, защото невинността, основаваща се на незнание, не беше в състояние да се защитава.

В двора на Иас Иста беше подочула някои неща за начините, по които мъжете и жените — или други комбинации от участници — можеха да си доставят удоволствие, без да рискуват с последствия във вид на деца. Нямаше представа каква част от тези тайни момичетата-куриери си споделят в спалните помещения на станциите, нито доколко ги просвещават жените, които отговарят за тях, самите те бивши куриерки. Във всеки случай, като фермерска щерка с опит в отглеждането на животни, Лис без съмнение беше по-добре информирана за основните неща, отколкото самата Иста на нейната възраст. Но емоциите не по-малко от физическата страна на въпроса можеха да предизвикат хаос в едно затворено общество.

Не знаеше и друго — дали братята ди Гура си бяха наумили почтено ухажване, или банално съблазняване. Социалната пропаст между безимотен дребен аристократ и дете на заможен селянин беше значителна, но не и непреодолима. Особено ако има и зестра, макар че това изглеждаше съмнително в случая на Лис.

Само че краткото време в безгрижната компания на Лис определено беше запалило интереса на двамата братя, и нищо чудно. Момичето беше красиво и умно, младите мъже — здрави и пълни с енергия… като цяло Иста реши, че има основателна причина да не се намесва, иначе рискуваше да замени един проблем с друг, много по-голям.

Все пак рискува да попита:

— Е, какво мислиш за двамата ди Гура?

— Ферда беше поносим отначало, но напоследък е станал превзет като стара мома.

— Има сериозно отношение към отговорностите си, бих казала аз.

Лис вдигна рамене.

— Колкото до Фойкс, ами, не е лош, предполагам.

Би ли се зарадвал Фойкс на една толкова вяла оценка? Едва ли. Иста си позволи да намекне:

— Надявам се никой от мъжете в охраната ми да не ти е натрапвал вниманието си. Ако иска да опази честта на господарката си, една камериерка трябва да се държи на съответната висота.

— Не, изглежда, всички са взели много на сериозно клетвите си пред богинята. — Лис изсумтя. — Или пък Ферда ги е избрал превзети като себе си. — Весела усмивка вдлъбна трапчинка на едната й буза. — Добрият ни свещен обаче не си губи времето. Предложи ми още първата вечер в Палма.

Иста примигна изненадано, после предпазливо каза:

— Хм… Не бива да забравяме, че не всички в ордена на Копелето имат съответните, хм, предпочитания. — Замисли се как да постави следващия си въпрос. — Не е нужно да търпиш обиди, без значение какъв ранг или занятие има мъжът. Всъщност, като моя повереница, би било редно да правиш точно обратното. Съвсем нормално е да ми се оплачеш, ако възникне такъв проблем.

Лис тръсна глава.

— Предполагам, че е трябвало да се почувствам обидена, но той успя някак да го обърне на шега. Прие спокойно отказа ми и отиде да си изпробва късмета при слугинята.

— Не съм получила оплаквания!

Лис се ухили.

— Сигурно не е имала от какво да се оплаче. Кискаше се, когато по-късно ги видях да излизат от стаята й. Чак се зачудих какво ли съм изпуснала.

Иста се опита да даде добър пример, като не се засмее, и не успя.

— О, богове.

Лис й се усмихна широко и пак се загледа завистливо в танцуващите. След време на Иста й омръзна да гледа нещастната й физиономия и й каза да слезе долу и да се поразкърши. Лис явно много се зарадва на неочакваното позволение и под стреснатия поглед на господарката си се преметна през парапета на балкона, увисна за миг на едната си ръка, скочи долу и хукна да се хване на хорото.

Странно беше да седи сама. Спечели си няколко неприлични, но не и обидни подвиквания от мъже, минаващи по улицата под балкона, на които не обърна внимание, понеже не знаеше как другояче да реагира. На свой ред мъжете продължиха по пътя си, подхвърляйки далеч по-груби думи по повод високомерието й. По-рано вечерта Лис беше отвръщала с лекота на подобни закачки и пийналите им обожатели си заминаваха с весели подвиквания. „Това не е моят свят“. А някога го беше управлявала, на теория поне, от забулените висини на далечен Кардегос.

Ферда ди Гура излезе на съседния балкон, видя, че Иста е сама, изгледа заплашително един потенциален ухажор, който тъкмо бе отворил уста да й запее серенада, и я смъмри, макар и най-любезно, задето е отпратила придружителката си. После се махна от балкона и само след миг излезе от странноприемницата — през вратата — и се мушна в множеството да доведе Лис. Когато ги видя отново, и двамата бяха стиснали юмруци. Но каквито и гневни реплики да си бяха разменили, когато се приближиха достатъчно, за да ги чува Иста, мълчаха като риби.

Иста реши, че е време да си лягат. Шумното празненство продължи още няколко часа, но не попречи на съня й.

Късно през нощта отвори сънуващите си очи и откри, че отново се е озовала във вътрешния двор на мистериозния замък. Този път беше тъмно — дали и там не беше същата нощ? Луната — в последна четвърт като тази над Виняска — хвърляше болнава, мътна светлина. Ала сенките не бяха тъмни като в рог, защото странно сияние висеше във въздуха, като въже от бял огън. То се нижеше през двора и нагоре по стълбите и изчезваше под същата тежка врата в дъното на галерията. Сънуващата Иста не смееше да го докосне, макар въжето да привличаше погледа й като магнит. Последва го, нагоре по стълбите като предишния път, по дъските на галерията. През вратата.

В стаята беше по-тъмно, отколкото на двора, капаците на прозорците бяха затворени, луната не проникваше вътре и все пак имаше някаква светлина; въжето от огън, изглежда, извираше от сърцето на мъжа, прострян на леглото. Бледите пламъци трептяха около цялото му тяло, сякаш то гореше, извираха от гърдите му и се стичаха надолу… и тогава Иста се запита дали въжето е въже, или е проводник. И къде отвеждаше огъня този проводник. Погледна назад към линията от светлина и понечи да я хване, да се остави въжето да я изтегли до крайната си спирка, така както истинско въже може да изтегли давещ се от водата.

Ръката й се протегна, стисна; линията се прекъсна, пръсна се под пръстите й, плисна се на малки ярки вълни.

Мъжът в леглото се събуди, простена, надигна се. Видя я. Протегна горяща ръка.

— Вие! — прошепна той. — Милейди! Помогнете ми, в божието име…

„Кой от всичките богове?“, неволно си помисли Иста под натиска на странно изкривена истерия. Не смееше да хване тази ужасяваща горяща ръка, нищо че беше протегната към нея. „Кой си ти?“

Широко отворените му очи я изпиваха.

— Тя говори! — изрече дрезгаво той. — Милейди, умолявам ви, не си отивайте…

Очите й се отвориха рязко в здрача на малката стаичка във Виняска.

Кажи-речи единственият звук беше бавното, равномерно дишане на Лис, която спеше на ниското легло на колелца в другия край на стаята. Празненството явно беше приключило и последните пияни гуляйджии си бяха тръгнали към къщи или спяха безпаметно из входовете някъде по пътя натам.

Иста смъкна мълчаливо крака от кревата и отиде при залостените капаци на балкона. Дръпна резето и тихо излезе навън. Единствената светлина идваше от два стенни фенера, които едва-едва мъждукаха край затворената порта на храма от другата страна на площада. Иста вдигна поглед към чезнещата луна. Беше същата като онази в съня й. Мястото и мъжът бяха също толкова реални, колкото и самата тя, където и да се намираха. Дали и непознатият я беше сънувал тази нощ, така както тя го беше сънувала? Какво бяха видели онези напрегнати тъмни очи, че да протегне към нея ръка с такова отчаяние? Беше ли толкова объркан от нея, колкото тя от него?

Гласът му имаше богат тембър, макар и изтънял от болка, страх или изтощение. Но я бе заговорил на ибрийски, който се говореше в Ибра, Шалион и Бражар, а не на рокнарийски или дартакийски — макар и със северношалионски акцент, в който се долавяше рокнарийска интонация.

„Не мога да ти помогна. Който и да си, не мога да ти помогна. Моли се на своя бог, ако търсиш спасение. Макар че лично аз не ти го препоръчвам“.

Иста избяга от лунната светлина, залости капаците и се сгуши в кревата си, тихичко, за да не събуди Лис. Затисна главата си с пухената възглавница. Така не виждаше нищо освен онова, което не искаше да види и което гореше пред вътрешния й взор. Когато се събудеше на заранта, всички събития от предишния ден щяха да изглеждат като избледнял сън в сравнение с този. Тя стисна юмруци под чаршафите и зачака светлината.

Докато малко след зазоряване на следващия ден Лис сплиташе косата й, на вратата се почука и гласът на Фойкс ди Гура се чу откъм галерията, която обточваше вътрешния двор на странноприемницата:

— Милейди? Лис?

Лис отиде да отвори. Фойкс, облечен за път, й кимна, после се поклони на Иста, която се приближи зад Лис.

— Добро утро, милейди. Просветен ди Кабон ви изпраща най-смирените си извинения, но не ще може да води молитвите тази сутрин. Много е болен.

— О, не! — възкликна Иста. — Нещо сериозно ли е? Дали да не изпратим за лечител от храма? — Виняска беше много по-малък град от Валенда; дали орденът на Майката беше достатъчно голям тук, за да има лекар с нужната подготовка?

Фойкс потърка устните си, които упорито се мъчеха да се извият в усмивка.

— Ъъъ, мисля да не прибързваме, милейди. Може просто да е ял нещо развалено вчера. Или е заради… ъъъ, виното.

— Не беше пиян, когато го видях за последен път — с известно съмнение отвърна Иста.

— Мм, това е било по-рано. След това той зачезна със свои колеги от местния храм и, ами… Донесоха го доста късно. Не че човек би могъл да постави сигурна диагноза през затворена врата, но пъшкането и другите звуци, които издава, ми приличат на винена болест. Ужасно познато звучи, навява ми спомени. Милостиво неясни спомени, но все пак…

Лис се изкиска въпреки старанието си да не го прави.

Иста я погледна смръщено, после каза:

— Добре. Кажи на хората да върнат конете в конюшните. Ще идем в храма за сутрешната служба и после ще решим дали да поемем отново на път. В края на краищата за никъде не бързаме.

— Слушам, милейди. — Фойкс кимна отсечено и си тръгна.

Ранната служба продължи цял час, макар на Иста да й се стори претупана и съкратена — местният свещен също не изглеждаше много добре, беше блед и посърнал. След службата тримата с Фойкс и Лис се помотаха из града. Извън стените група хора смъкваха и нагъваха панаирджийските шатри. Тръгнаха покрай брега на реката към отсечката, където се беше провело вчерашното надбягване, и Фойкс заприказва Лис — разпитваше я подробно за ездата й, задаваше въпроси за другите коне и ездачи, въобще неща, които Иста така и не беше забелязала. Лис обясни, че зрелищната преднина, която беше взела към края на пробега, не се дължала изцяло на нейните умения — просто другите коне били вече на края на силите си. Иста със задоволство забеляза, че петте мили разходка не я бяха уморили толкова, колкото същото разстояние, когато беше избягала от замъка във Валенда — не смяташе, че това се дължи само на по-удобните дрехи и обувки, които носеше сега.

Просветен ди Кабон излезе от стаята си около обяд; лицето му имаше цвета и вида на превтасало тесто. Иста го погледна, отмени пътните планове за деня и го прати обратно в леглото. Той се помъкна натам, като й благодареше пространно и трогателно под нос. За нея пък беше облекчение, че не го е повалила треска. Диагнозата на Фойкс за винена болест се потвърди, когато свещеният се появи отново на вечеря, засрамен, и хапна само чай и препечен хляб, като отказа с отвращение предложената му чаша разредено вино.

На следващата сутрин ди Кабон изглеждаше напълно възстановен, макар че ограничи утринната си проповед до книжлето с образци. Поеха на път, докато въздухът още беше хладен, прекосиха каменистата река през брода и поеха нагоре по хълмистия път на север.

Пътуваха през сухото подножие на планините и дърветата бяха малко — групички борове и дъбове с храсталаци между тях, сиви скали, стърчащи над жълтеникави бурени. Почвата беше твърде бедна за земеделие освен там, където се полагаха допълнителни грижи — по някоя наторявана нива и терасирана градина като кръпки върху общия пуст фон, — и скоро рядко населената околност на Виняска отстъпи пред безлюдна гола земя. Пътят се спускаше и изкачваше, малките долини си приличаха досущ една на друга. Понякога стари мостове или канали, доста занемарени, пресичаха потоците, сурващи се от далечните височини вляво, но в повечето случаи конете и товарните мулета трябваше сами да намират пътя си през каменистите бродове. Рано следобед спряха да хапнат край един такъв поток. Водата беше единственото богатство на тази земя — бистра, чиста и студена.

Тази вечер щяха да спрат за нощувка на едно прочуто свещено място високо сред хълмовете, село, където се беше родила известна лечителка от ордена на Майката, чиито чудеса бяха извършени далеч оттук. В противен случай, размишляваше Иста, докато се точеха по пътя, за тях едва ли би чул някой. Скокливите златисти скални катерици, които току подаваха главици и бъбреха негостоприемно, вперили очички в натрапниците, едва ли биха ги записали и разпространили, за да привличат години по-късно пътници от близо и далеч. След това маршрутът им щеше да се спусне към по-леките пътища в равнините. И да свърне отново на юг към Баошия и дома?

Тя не искаше да се връща. Но и колко дълго можеше да продължи така — да влачи тези млади хора по пътищата? Скоро щяха да ги призоват по-тежки задачи, защото лордовете на Шалион се готвеха за есенната военна кампания на север. „Е, нека тогава всички отложим задълженията си с още малко“. Времето беше хубаво, сезонът — подходящ; топлият следобед дъхаше на планинска мащерка и градински чай. Миризмата на кръв, пот и желязо така или иначе щеше скоро да ги връхлети.

Пътят се разшири, свърна покрай горист хълм, после се заспуска надолу. Ферда и ди Кабон яздеха напред, следваха ги един от младите войници и Фойкс. Лис яздеше малко зад Иста, останалите се точеха назад.

Най-напред Иста го усети като вълна от чувство — яростна, неясна заплаха; болка и отчаяние; ужасяващ задух. След миг конят й спря рязко, хълбоците му затрепериха. Животното вирна глава и изцвили.

Мечката нападна откъм сянката на дърветата. Главата й беше снишена, широките плещи бяха изгърбени, бронзовата козина бе нагъната като водни вълни под ко̀сата следобедна светлина. Движеше се невероятно бързо за толкова голямо, тежко животно. Ръмженето й разцепи въздуха като трион.

Животните се подплашиха. Младият войник пред Иста, Пежар, се люшна наляво, когато паникьосаният му кон се дръпна надясно, и се изхлузи от седлото. Иста не го видя как пада, защото собственият й кон се изправи с ужасено цвилене на задните си крака. Със закъснение тя се опита да скъси юздите, да сграбчи гривата. Лъкът на седлото я удари силно в корема, самото седло се изплъзна изпод нея, а после земята изведнъж я удари и й изкара въздуха. Тя се превъртя, замаяно се изправи, хвърли се да улови провисналата юзда и не успя.

Конете подскачаха, а ядосаните ездачи дърпаха ожесточено юздите с надежда да си върнат контрола над животните. Конят на Пежар, останал без ездач, вече препускаше обратно по пътя, а конят на Иста подскачаше и хвърляше къчове след него. Самият Пежар лежеше по гръб на земята и се взираше ужасено в мечката, надвиснала над него. От устата й се точеха лиги. Бясно ли беше животното, за да ги нападне така? Планинските мечки обикновено избягваха хората, а и това не беше майка, защитаваща малките си, а голям мъжкар.

„Това не е мечка“. Или… не само мечка. Задъхана, омаяна, Иста залитна. Въпреки първоначалното впечатление за ужасяваща енергия, мечката никак не изглеждаше добре. По-отблизо се виждаше, че козината й е крастава и окапала на места, а въпреки едрото тяло по костите почти нямаше плът. Краката на мечока трепереха. Той се вгледа в Иста, сякаш сам омаян от нея толкова, колкото тя от него.

Стори й се, че мечешката му природа е сякаш изядена отвътре навън. Очите, които я гледаха втренчено, блестяха червени, с интелигентност, нетипична за животински мозък. „Обладал го е демон. И почти го е изял“.

„И сега паразитът си търси нов гостоприемник“.

— Как смееш — изсъска Иста. Дори и една обикновена мечка не заслужаваше това. „Нямаш работа тук, демоне. Върви си при своя прокълнат господар“. Погледите им се счепкаха; тя пристъпи още малко напред и мечката отстъпи от пребледнялото момче. Още една стъпка. Още една. Мечката-демон сведе глава почти до земята, очите й бяха широко отворени и обточени с бяло; душеше нервно и отстъпваше страхливо.

— Царина, идвам! — С рев Фойкс се появи в периферното зрение на Иста, късият му плащ се развяваше, мечът му се спускаше в широка дъга. Зъбите му лъщяха в свирепа гримаса, челюстите му бяха стиснати от усилието на удара.

— Фойкс, не! — изкрещя Иста, но твърде късно.

Тежкото острие отсече главата на мечката с един удар и се заби в пръстта. От врата на животното бликна кръв, а главата се търкулна настрани. Едната предна лапа потръпна спазматично, после голямото, покрито с козина тяло се свлече безжизнено на земята.

Иста сякаш виждаше демона с всяко свое сетиво освен с очите — осезаема сила, опръскан с кръв огън, миризма като на горещ метал. Той изрева към нея, после изведнъж се отдръпна, обзет от животински ужас. За един отчаян миг се поколеба между Фойкс и момчето на земята. После се вля във Фойкс.

Фойкс се облещи.

— Какво?… — почна той. После очите му се подбелиха и той се строполи възнак.