Лоис Макмастър Бюджолд
Рицарят на Шалион (13)

13.

Слънцето едва се бе изкатерило над хоризонта, когато лейди Катилара се появи с гръм и трясък, готова да придружи Иста до храма за сутрешната молитва, както и на дамското състезание по стрелба с лък и обяда след това.

— Боя се, че вчера се пресилих. Снощи ме втресе и не спах добре. Днес смятам да остана в стаите си и да си почина. Моля, не се смятайте задължена да ме развличате всяка минута, маршеза.

Лейди Катилара снижи поверително глас:

— В интерес на истината, градчето ни едва ли може да предложи много развлечения. На границата сме и хората ни са груби и простовати също като задачата, която изпълняват за царството. Аз обаче писах на баща си — Оби е вторият най-голям град в Карибастос след седалището на самия провинкар. Сигурна съм, че за татко ще е изключителна чест да ви приеме там по начин, който съответства на ранга ви.

— Засега не съм в състояние да пътувам където и да било, но когато възстановя силите си, ще се радвам да спра в Оби по пътя към дома. — По-малко изложен от Порифорс на пограничните опасности и с много по-голям гарнизон, неволно си помисли Иста. — Това е решение за друг ден.

Лейди Катилара кимна разбиращо, но изглежда, се зарадва на съгласието й, макар и изказано по толкова неангажиращ начин. „Да, мога да си представя колко ще ти олекне да ме отпратиш другаде. На теб или… на нещо друго“. Иста се вгледа в нея.

Външно маршезата изглеждаше както винаги, цялата в мека зелена коприна и светъл лен върху тяло, от което се излъчваха женствени обещания. Вътрешно…

Иста погледна към Лис, която чакаше, изгаряща от нетърпение да довърши прическата й и да й помогне с горните дрехи. Душата на цялостния човек биваше в единение с тялото му, духът, облечен в непрозрачната материя, която го е породила и го храни, и така почти толкова невидим за второто зрение, колкото и за очите. Със сегашното си божествено усилване на чувствителността, Иста смяташе, че е способна да долови не толкова интелекта или чувствата, а по-скоро състоянието на самата душа. Душата на Лис бе ярка, игрива, цветна от кипящи енергии и съвършено балансирана около центъра си. Слугинята, която чакаше да отнесе водата за миене, имаше по-спокойна душа, помрачена донякъде от петънце негодувание, но също толкова в единение с всичко останало у нея.

Духът на Катилара беше най-тъмният и най-плътният, врящ от напрежение и потиснати тревоги. Под повърхността му дебнеше друга граница, още по-тъмна и стегната, като мънисто от червено стъкло в чаша с червено вино. Тази сутрин демонът изглеждаше още по-свит в себе си от снощи. Криеше ли се? От какво?

„От мен“, осъзна Иста. Белезите на бога по нея, които бяха невидими за очите на смъртните, със сигурност грееха като огньове в здрача за сетивата на демона. Но дали демонът споделяше всичките си наблюдения със своя гостоприемник? И от колко време всъщност носеше лейди Катилара своя спътник? Умиращата мечка й бе предала усещане за опустошеност, сякаш демонът й е бил някакъв бързорастящ, злокачествен тумор, разпрострял пипалата си навсякъде, изяждайки и заменяйки душевното вещество на мечката със своето. Каквито и други качества да имаше душата на Катилара, засега поне изглеждаше напълно под неин контрол.

— Лорд Арис върна ли се снощи жив и здрав, както се надявахте? — попита Иста.

— О, да. — Усмивката на Катилара стана топла и потайна.

— Скоро молитвите ви към Майката ще се променят от молби в благодарност, гарантирам ви.

— О, дано да сте права! — Катилара направи божествения знак. — Моят господар има само една дъщеря — Ливиана е хубаво дете, на девет години вече, и живее при родителите на майка си, — но аз знам, че той копнее за син. Успея ли да му родя син, той ще ме цени повече от всички жени на света!

„Повече от спомена за първата си съпруга може би? С една мъртва жена ли се състезаваш, момиче?“ Неясната светлина на спомена можеше да добави съвършенство, с което живата плът трудно би могла да се мери. Въпреки всичко Иста изпита жал към младата жена.

— Добре си спомням този неприятен период на очакване — ежемесечните разочарования. Майка ми непрекъснато ми пишеше сурови писма, пълни със съвети какво да ям и какво не, сякаш аз бях виновна, че утробата ми е останала празна.

Лицето на Катилара се оживи от нетърпелив интерес.

— Колко несправедливо! Царин Иас е бил доста стар човек — много по-стар от Арис. — Поколеба се, раздирана от любопитство, после попита срамежливо: — Вие… направихте ли нещо по-специално? За да заченете Изел?

Иста изкриви лице от неприятните спомени.

— Всяка придворна дама в Зангре, без значение дали е раждала, или не, ме засипваше с разни бабешки лекове, които непременно щели да помогнат.

Катилара попита, с изненадващо огорчение:

— А предложиха ли нещо на Иас?

— Една млада невяста, изглежда, му беше достатъчен стимул. — „В началото“. Странно плахата страст на Иас от първите години постепенно бе отслабнала с времето, след иначе добре прикритото му разочарование от пола на първото им дете. Възрастта и проклятието бяха достатъчно обяснение за другите му проблеми. Иста подозираше, че вместо да пие гадни отвари, Иас бе започнал да се отбива за вдъхновение при любовника си, преди да дойде в нейната спалня. Ако неспособността й да зачене се бе проточила, дали лорд ди Лютез не би убедил Иас да се откаже от посредничеството и да пусне самия него в леглото й? И колко време щеше да мине, преди тежкото очакване да притисне Иста до степен да се съгласи? Справедливото възмущение от подобно уреждане на нещата изгаряше още по-силно, когато прикриваше съществуващо изкушение, защото Арвол ди Лютез бе поразителен мъж. Поне тази част от странния гняв на Катилара към брата на съпруга й Иста разбираше без никакви затруднения.

Иста примигна, понеже изведнъж й хрумна решение на завързания проблем как да разкара Катилара — и демона й, — така че да не й се пречкат в краката за обедното й посещение при Илвин. Нелицеприятен план, но пък щеше да свърши работа.

— Последното нещо, което опитах, преди да забременея с Теидез, беше лапа от червен напръстник — каза тя. — Ако не ме лъже паметта, този цяр ми го каза лейди ди Вара, тя пък го била научила от старата си бавачка. Лейди ди Вара се кълнеше, че действа безотказно. Самата тя вече беше родила шест деца по онова време.

В очите на Катилара лъсна напрежение.

— Червен напръстник? Това цвете не го знам. Дали расте и тук, на север?

— Не знам. Като че ли видях няколко край поляната, където лорд Арис направи лагера си онзи ден. Лис би познала растението, сигурна съм. — Веждите на Лис, която стоеше зад Катилара, хвръкнаха в протест и Иста вдигна пръст, за да й даде знак да мълчи. След това добави: — Старата бавачка изрично заръчала цветето да се набере от самата молителка, боса, по обед, когато слънцето е най-жежко. Стеблата да се отрежат със сребърен нож, като се редят молитви към Майката, а цветчетата да се загърнат в тензух — или коприна, ако е дама — и да се носят на кръста, докато жената не легне със съпруга си.

— А какво трябва да гласи молитвата? — попита лейди Катилара.

— Нищо особено, стига да е от сърце.

— И това ви е помогнало?

— Кой би могъл да каже със сигурност? — Всъщност тя не си бе направила труда да изпълни нито едно от предписанията, с които я заливаха доброжелателките й. С изключение на молитвите. „А всички знаем докъде ме доведоха те в крайна сметка“. Зае се да съставя наум следващата примамка, когато рибата сама скочи в мрежата й.

— Царина… след като така или иначе планираният обяд по женски няма да се състои… дали не бих могла да взема камериерката ви Лис, с чиято помощ да намеря от тези прекрасни цветчета?

— Разбира се, маршеза. — Иста се усмихна. — Аз пък ще си почина и ще напиша няколко писма.

— Ще се погрижа да ви донесат обяда в стаята — обеща Катилара, направи реверанс и излезе. За да потърси сребърен нож и копринен шал, предположи Иста.

— Царина — изсъска Лис, когато стъпките на маршезата изтрополиха по стъпалата навън. — Нищо не знам за това цвете.

— Има късо стебло и малки цветчета в редичка, казват му Майчини камбанки, но това всъщност е без значение. От теб искам да отведеш маршезата толкова далеч от Порифорс, колкото успеете да изминете на конски гръб до обяд. После може да набере което и да е цвете, стига да не е отровно. — И това ако не беше поредното изкушение… Иста се сети за детските си срещи с копривата и с онази лоза, от която ти излизаха огромни мехури по кожата, и се усмихна криво. Само че нещата около Катилара бяха изключително сериозни, а не повод за дебелашки шеги, колкото и да я дразнеше младата жена. — Искам да я държиш под око за внезапни пориви да се връща вкъщи или за друго странно поведение или приказки. Забави я колкото е възможно, без да предизвикваш подозрението й.

Лис се намръщи и бръчки се вдлъбнаха в гладкото й чело.

— Защо?

Иста се поколеба, после каза:

— Когато началникът на станцията ти връчи запечатана кесия, ти надзърташ ли вътре?

— Не, царина! — възмутено отрече Лис.

— Тогава приеми, че те пращам като свой куриер.

Лис примигна.

— Оо! — промълви накрая и направи своя реверанс-поклон.

— Разходката няма да навреди на маршезата. Макар че… би било добре, ако се постараеш да я заблудиш така, че чувствата й да не бъдат наранени. — Това, че демонът не смееше да си покажа рогата пред Иста, не гарантираше, че въобще не смее да се показва. А засега поне Иста можеше само да гадае какви са силите и какви ограниченията му.

Макар и объркана, Лис послушно прие поставената й задача. Иста закуси в стаята си, отвори капаците да пусне утринната светлина и седна с взети назаем писалки и хартия.

Първото писмо беше кратка и остра бележка до провинкара на Толноксо, която не скриваше недоволството й от небрежното отношение към нейната пратеничка и неуспешното засега издирване на Фойкс и просветен ди Кабон, както и настоятелната й молба да окаже по-голямо съдействие на Ферда. Следващото писмо, с много по-спокоен тон, бе предназначено за архисвещения на Маради, с молба за помощта на храма в издирването на поразения Фойкс и неговия придружител. Лис бе стигнала в Порифорс сравнително бързо — какво ли се бе случило, за да забави толкова много двамата мъже?

Потисна изгарящото я нетърпение, като написа писмо и на канцлер ди Казарил в Кардегос, в което похвали Лис, Ферда, Фойкс и хората им за проявената смелост и лоялност. След това съчини и едно доста постно послание до Валенда — уверяваше всички там, че е в безопасност, и пропускаше да спомене неприятните подробности от скорошното си приключение. Едно не толкова постно, но също толкова успокоително послание съчини за Изел и Бергон — уверяваше ги, че е добре, но и че иска да си тръгне оттук колкото се може по-скоро… Погледна през металната решетка към стаята отсреща и остави последното писмо незавършено, защото още не беше наясно дали наистина държи да си тръгне оттук, поне засега.

След като доста време седя неподвижно, потупвайки бузата си с перото, тя отвори писмото до лорд ди Казарил и добави послепис.

„Другото ми зрение се върна. Натъкнах се на сложна ситуация тук“.

Най-накрая се появи един паж и съобщи на Лис, че маршезата е готова за обедната им разходка. Малко след това пристигна и слугиня с обяда на Иста. Придружаваше я една от придворните дами на маршезата, явно инструктирана да й прави компания. Иста каза на слугинята да остави подноса на масата и да си върви, след което безмилостно освободи и разочарованата придворна. Веднага щом стъпките им заглъхнаха, Иста се изниза през вратата. Слънцето, мрачно забеляза тя, се беше издигнало високо в небето и напичаше каменния двор, превръщайки сенките в нищожни запетайки. В другия край на галерията тя почука на тежката резбована врата.

Тя се отвори. Чу се ръждивият глас на Горам:

— Ако не си казал на онзи глупак, готвача, да свари както трябва месото… — И млъкна. — Царина! — Преглътна шумно, сведе глава, но не я покани да влезе.

— Добър ден, Горам. — Иста вдигна ръка и отвори широко вратата. Той й направи неохотно път; изглеждаше уплашен.

Стаята беше хладна и сумрачна, но светлината, сипваща се през капаците, чертаеше фигури по тъканите килими и бледите им цветове грейваха за миг. Иста прецени механично приликите с първото си видение, но забрави за тях в мига, в който вътрешното й зрение обхвана Горам.

Душата му изглеждаше странно и не приличаше на ничия друга, която бе виждала. Единственото сравнение, което й дойде наум, бе с окъсан парцал, залян с киселина или прояден от молци, който се крепи цял само на няколко изтънели нишки. Помисли си за изпосталялата мечка. Само че Горам категорично не бе обладан от демон, нито умираше. „Обаче не е добре. Не е… както трябва“. Наложи се силом да превключи възприятията си към опърпаната му материална повърхност.

— Искам да поговоря с господаря ти, когато се събуди — каза му тя.

— Той, ъъъ, не винаги говори тъй, че да му се разбира.

— Това не ми пречи.

Главата му пак се вгъна между раменете, като на костенурка.

— Лейди Кати ще се сърди.

— Смъмри ли те снощи, след като си тръгнах? — „И колко остро?“

Той кимна, вперил поглед в краката си.

— Е, тя е заета в момента. Излезе да поязди извън замъка. Не е нужно да й казваш, че съм била тук. Когато слугата дойде с храната за лорд Илвин, вземи таблата и го отпрати, така никой няма да разбере.

— Ооо — проточи той.

Отне му известно време да осмисли думите й, после кимна и й направи път.

Лорд Илвин лежеше на леглото в ленената си роба, косата му беше разплетена и сресана назад, както когато го бе видяла за пръв път в съня си. Неподвижен като мъртвец, но не и лишен от душевно вещество. Макар че душата му изглеждаше странно, нито центрирана и цялостна като на Лис, нито дори опърпана като на Горам. Изглеждаше така, сякаш насила е била изтеглена от сърцето му, за да се отлива в познатата й вече линия от бяла светлина. В очертанията на тялото му бе останала само нищожна частица от нея.

Иста седна на една ракла до стената вдясно от Илвин и плъзна изучаващо поглед по мълчаливия профил.

— Скоро ли ще се събуди?

— Сигурно.

— Ами тогава продължавай с каквото правиш обикновено.

Горам кимна притеснено и дръпна едно столче и малка масичка от другата страна на леглото. На вратата се почука и той подскочи. Иста се облегна назад, така че да не се вижда от вратата, докато той поемаше тежкия поднос, покрит с ленена кърпа, и отпращаше слугата. Той, изглежда, се зарадва, че са го освободили от това му задължение. Горам седна на столчето, стисна ръце и впи поглед в лорд Илвин. В стаята се възцари тежко мълчание.

Линията от бял огън постепенно изтъня. Превърна се в тънка, едва забележима нишка. Тялото на Илвин сякаш се запълваше отново, душевното му вещество се сгъсти до дълбока плътност пред вътрешния взор на Иста, но дълбините му бушуваха под напора на сложно вълнение.

Устните на Илвин леко се разтвориха. Поеха рязко въздух, после го издишаха. Очите му се отвориха и се впериха трескаво в тавана. Той седна рязко, ръцете му литнаха към лицето.

— Горам? Горам! — Паника обагряше гласа му.

— Тук съм, милорд! — тревожно отговори конярят.

— А! Тук ли си? — Думите се търкаляха завалено от устните му. Раменете му се прегърбиха. Той потърка лицето си, отпусна ръце на покривката, впери поглед в краката си и линиите по челото му се вдълбаха. — Снощи пак ми се яви онзи отчаян сън. Сияйната жена. Богове пет, само че този път беше съвсем като истинска. Докоснах косата й…

Горам погледна Иста и Илвин обърна глава да проследи погледа му.

Тъмните му очи се разшириха.

— Вие! Коя сте вие?! Още ли сънувам?

— Не. Този път не. — Тя се поколеба. — Казвам се… Иста. Тук съм по някаква причина, но не знам каква е тя.

Устните му се извиха в болезнен смях.

— Да де. Същото важи и за мен.

Горам се разбърза да му нагласи възглавниците и Илвин се отпусна тежко на тях, сякаш това малко усилие бе изцедило силите му. Горам веднага му поднесе лъжица яхния, подправена с уханни билки и чесън.

— Ето месото, милорд. Хапнете, хапнете, бързо.

Илвин отвори уста, без да възрази, сдъвка и преглътна, после даде знак на Горам, че не иска повече. Обърна глава към Иста.

— Вие… сега не светите в тъмното. Наистина ли съм ви сънувал?

— Да.

— О! — Веждите му се сключиха озадачено. — Откъде знаете? — Този път не успя да избегне настоятелната лъжица и бе принуден да замълчи, докато преглътне хапката.

— Лорд Илвин, какво си спомняте за нощта, когато ви раниха? В стаите на княгиня Умерю?

— Да са ме ранили ли? Мен? Не са ме… — Ръката му се пъхна в отвора на робата към превръзката на гърдите. — Проклет да си, Горам, защо непрекъснато ме увиваш с този ужасен парцал? Казах ти… колко пъти ти казвах… — Напипа края на превръзката, разхлаби я и я метна в долния край на леглото. Кожата на гърдите му си беше съвсем здрава.

Иста стана, приближи се до леглото и обърна бялата превръзка. Марлята отдолу беше пропита с червеникавокафяво кърваво петно. Тя я обърна към него и вдигна вежди. Той се свъси гневно и поклати глава.

— Не съм ранен! Не ме тресе. Не повръщам. Защо спя толкова много? Толкова съм отслабнал… залитам като новородено теленце… не мога да мисля… богове пет, само дано не е парализа… сакат и бръщолевещ… — Гласът му изтъня ужасено. — Арис, Арис се строполи в краката ми. Кръв… къде е брат ми?!

Гласът на Горам прозвуча успокоително:

— Хайде, хайде, милорд. Маршът си е съвсем добре. Колко пъти да ви го казвам? Виждам го всеки ден.

— Тогава защо не идва да ме види? — Завалените му думи прозвучаха сърдито и някак плачливо, като на преуморено дете.

— Идва. Вие спите. Не се въртете толкова. — Горам хвърли на Иста сърдит поглед. — Ето. Хапнете малко месо.

„И Арис ли е бил в стаята на Умерю през онази нощ?“ Историята започваше да се отклонява от спретнатата версия на Катилара.

— Лорд Печма намушка ли ви с кинжала си? — попита Иста.

Илвин примигна объркано. Преглътна последния залък, който Горам му бе набутал в устата, и каза:

— Печма? Онзи нещастен глупак? Той още ли е в Порифорс? Какво общо има Печма с всичко това?

Иста каза търпеливо:

— Лорд Печма беше ли изобщо там?

— Къде?

— В стаята на княгиня Умерю.

— Не! Откъде-накъде? Онази златна кучка се отнасяше с него като с роб, точно както с всички останали. Какво двуличие… двуличие…

Гласът на Иста стана по-остър.

— Златна кучка? Умерю?

— Майко и Щерке, ама пък колко красива беше! Понякога. Но когато забравеше да гледа към мен, си беше съвсем обикновена. Точно както когато я видях и преди, в Джокона. Но когато кехлибарените й очи се спираха върху мен, и аз умирах от желание да си играя на неин роб. Не, не да си играя. Да бъда. Само че тя обърна погледа си към Арис, бедничкия… като всички жени…

„Е, да…“

— Видя го. Поиска го. И го взе, все едно е нещо, все едно е… нещо. Аз разбрах. Последвах го. Беше го проснала на леглото. Устата й беше на…

— Месо — каза Горам и натика лъжицата в устата му.

Екзотична жена, изпълнен с живот и страсти мъж, среднощна среща, отблъснат ухажор… ролите бяха същите, но актьорите бяха различни от тези в Катиларината версия, така ли? Не Печма, а Илвин е бил жадният за кръв убиец, натрапил се на интимната сценка? Връзваше се — не беше трудно да си представи човек, че Умерю, изпратена да ухажва Илвин заради евентуален съюз с Джокона, е решила по лични или политически причини да смени мишената и да се прицели в неговия по-голям и по-високопоставен брат. Катилара се явяваше пречка в такъв един сценарий, вярно, но не по-голяма от бабуна по пътя, за чието изглаждане бяха измислени не една и две подходящи отрови.

Много по-трудно бе да си представи човек как Катилара въобще е позволила на подобна съблазнителка да се добере до лорд Арис. Младата маршеза очевидно смяташе Иста за същество от порядъка на застаряващите лелки, макар и лелка с щекотливо трагична и романтична история зад гърба си, но въпреки това й бе дала всячески да разбере, че Арис е само и единствено неин. Това нейно трескаво собственическо чувство навик ли беше… или резултат от скорошен инцидент?

Новата версия за случилото се звучеше правдоподобно. Презираният незаконороден син, вече наполовина обезнаследен, изведнъж получава на тепсия красива княгиня, само че и тя му бива отнета от по-големия му брат, който си има всичко, включително и красива съпруга… богатият, който краде от бедняка… Достатъчно основателна причина за братоубийство в пристъп на ревност и гняв. И по-незначителни мъже извършваха подобни неща навсякъде, и квадрианци, и квинтарианци, от всяка раса и по всички земи.

И така — Илвин напада брат си и любовницата му в пристъп на ревност, убива подлата княгиня, ужасеният Арис му изтръгва оръжието и на свой ред го намушква, след което го оставя сред разбърканите чаршафи, решил, че е мъртъв?

„Чакай“. Илвин съблечен, дрехите му, по които няма кървави петна, са сгънати прилежно на един стол, ножът е прехвърлен обратно при тялото на Умерю и чак тогава е оставен сред чаршафите, на пръв поглед мъртъв, поправи се Иста. Носът й се сбърчи неуверено.

По някакъв начин се бяха отървали и от лорд Печма и коня му. Не изглеждаше в стила на Арис да прикрива толкова грижливо постъпките си, но… да предположим, че се боял князът на Джокона да не тръгне да отмъщава за смъртта на своята красива — или обикновена? — сестра. Достатъчна причина да преглътне високомерието си и да си прикрие следите, хвърляйки вината върху избягалия джоконски придворен. Или върху убития и погребан джоконски придворен, ако случаят е такъв. Арис определено имаше силата и самообладанието за подобна постъпка. Тази измама би послужила и да скрие изневярата от спящата му съпруга. Колкото до показните молитви и загриженост за състоянието на пострадалия му брат… поредната доза прикритие може би, или пък плод на разяждащото го чувство за вина.

Още една спретната историйка. Само дето не обясняваше присъствието на Катилариния демон, нито смъртоносната рана, делена между двама братя. Както и факта, че Катилара, изглежда, знаеше повече за случилото се от самия Арис. И сънищата на Иста. И въжето от огън. И посещението на бога. И…

— Мисля — каза лорд Илвин с изтънял глас, — мисля, че полудявам.

— Е — сухо рече Иста, — ако решите, че ви трябва опитен водач по този път, то той е насреща ви. Аз съм вашият човек.

Той присви очи озадачено.

От съня си в шатрата Иста помнеше измъчения вик на Арис в една осветена от свещи стая. Но дали това бе видение от миналото, или образ от бъдещето?

Не се съмняваше, че мъжът пред нея е способен да съчини умни и сложни лъжи, или поне е бил способен, преди разсъдъкът му да пострада. Също толкова ясно й беше, че здравият му разум временно се е скрил някъде. Сега той може и да бръщолевеше, да бълнуваше или да халюцинираше, но определено не лъжеше. Така… по колко различни начина можеха трима души да убият двама от компанията си с един нож? Иста потри челото си.

Горам прегъна нещастно кръст в поклон.

— Милейди. Моля. Той трябва да хапне. И да се изпикае.

— Не, не й давай да си тръгне! — Ръката на Илвин се стрелна напред, после се отпусна безсилно.

Иста кимна на притеснения коняр.

— Ще изляза за минутка. Ще се върна след малко — добави тя към разтревожения Илвин. — Обещавам.

Излезе от стаята и се облегна на стената, скръстила ръце. Плъзна поглед по светлинната линия, сега тъничка като нишка, но все така непрекъсната.

Така. Илвин въобще не бе разговарял с брат си след инцидента; Арис не беше виждал брат си буден. След онази нощ двамата не бяха имали възможност да сравнят спомените си за случката, или поне фрагментите от спомени, които са им останали.

Лейди Катилара обаче бе виждала и двамата. Бе говорила и с двамата. Разказвала бе каквото й изнася, и на двамата.

„Да видим дали не можем да променим това положение на нещата“.

Иста изчака малко Горам да се погрижи за по-интимните нужди на господаря си, да го сложи обратно в леглото и да го натъпче с колкото се може повече от храната, добре сварена и накълцана като за болен човек. Въжето започна да се уплътнява леко. После забележимо. Тя протегна ръка и внимателно я затвори около въжето, като допря палеца и показалеца си.

„Господарю Копеле, води ме по своя воля. Или, в Твоя случай, по свой каприз“.

Пожела си въжето да се скъси и да се върне през дланта й като предена вълна. Изглежда, не само вътрешно зрение бе включено в дара на Копелето, защото действието й се удаде без усилие. Отначало имитираше движението, придвижвайки ръцете си една след друга, но скоро откри, че е нужно единствено да го пожелае. Не сваляше очи от прохода към съседния двор.

Лорд Арис се появи с бърза крачка на облените от слънцето каменни плочи.

Носеше леки дрехи, подходящи за горещия следобед, сивото му ленено наметало със златната бродерия по канта се полюшваше край прасците му. Беше чист, брадата му бе току-що сресана. Той се прозина широко, погледна загрижено към стаята в ъгъла, видя Иста да се обляга на парапета и й се поклони точно толкова дълбоко, колкото го изискваше етикетът.

„Току-що си се събудил от следобедна дрямка, нали? А аз знам съвсем точно колко късно си си легнал снощи“.

Иста откъсна, с голямо усилие, очи от елегантната му фигура.

Душата му беше сива, странно бледа, изместена от центъра си, сякаш изоставаше малко след него и оставяше димна следа.

„А. Да. Сега вече разбирам“. Иста изправи гръб и тръгна към стълбите да го пресрещне.

Изправиха се лице в лице, тя — с две стъпала по-високо от него. Арис изчака учтиво, гледаше я с озадачена усмивка.

— Царина?

Тя хвана силната му брадичка, потръпна от осезаемото боцкане на брадата му по дланта й, наведе се и го целуна в устата.

Очите му се разшириха, приглушен звук на изненада се откъсна от гърлото му, но той не понечи да се дръпне. Тя опита вкуса на устата му — хладен като вода и също толкова безвкусен. Дръпна го тъжно назад. „Така. Значи и това не подейства“.

Устните му се извиха нагоре в очарователна крива усмивка и той вдигна вежди, сякаш да каже: „Какво беше това, милейди?“. Сякаш жените го целуваха спонтанно на разни стълби всеки ден и той смяташе за неучтиво да им отказва.

— Лорд Арис — каза Иста. — Откога сте мъртъв?