Лоис Макмастър Бюджолд
Рицарят на Шалион (18)

18.

Докато Лис разресваше косата на Иста преди лягане, задача, която, изглежда, се нравеше на момичето — Иста подозираше, че това занимание я връща към приятните спомени от конюшните, — на вратата на външната стая се почука плахо. Лис отиде да види кой е и се върна след секунди.

— Един от пажовете на лорд Арис. Казва, че господарят му бил долу и би искал да поговори с вас.

Иста вдигна вежди.

— По това време? Добре. Кажи му, че слизам веднага.

Лис отиде да предаде думите й, а Иста съблече халата си и отново облече лавандулената ленена риза и черната копринена роба. Ръката й се поколеба над траурната брошка, която лежеше на масата, после тя закопча под гърдите си меката черна материя с нея, като преди. Неумишлено подходящо облекло като за пред Арис. С помощта на Лис, която носеше свещ в стъклена ваза, за да осветява стъпките им, Иста излезе на галерията.

Лорд Арис стоеше под стълбите — държеше факла и гледаше напрегнато нагоре. Все още беше с ботушите и меча си, сякаш току-що се връща от обход. Иста се зарадва, като видя плетена ризница под табарда му в сиво и златно. Нощният въздух бе мек и застинал след дневната горещина и пламъкът на факлата гореше неподвижно, осветявайки с равномерна светлина бледите му черти.

— Царина, бих искал да говоря с вас. Насаме.

Иста посочи пейката в другия край на двора и той кимна.

— Чакай тук — тихо каза Иста на Лис, момичето кимна и седна на най-горното стъпало. Иста слезе по стълбите и тръгна с Арис през двора. Той подаде факлата на пажа, но момчето не можа да стигне до скобата, забита високо в една от колоните, така че Арис се усмихна за миг, взе я отново и я пъхна в скобата. После прати пажа да прави компания на Лис. Двамата с Иста седнаха на каменната скамейка, която още не беше изстинала напълно от горещината на деня. Звездните дълбини на небето, оградени от правоъгълника на покривите, сякаш поглъщаха златистия светлик от факлата и от свещта на Лис, без да връщат нищо в замяна. Лицето на Арис беше позлатена сянка на фона на по-дълбоки сенки, но очите му светеха.

— Тревожен ден ни донесоха вашите двамина спътници и джоконските им преследвачи — започна той. — Два от патрулите ми, на юг и на запад, се върнаха без новини. Чакаме още два и вече започвам да се притеснявам за тях. — Поколеба се. — Катилара не ми се зарадва този път. Мисля, че ми е сърдита.

— Задето сте отишли да изпълните задълженията си? Ще ви прости, сигурна съм.

— Няма да ми прости, че умирам. Превърнал съм се в неин враг, както и в награда, за която се бори.

„Така ли стана?“

— Тя все още си мисли, че може да ви върне. Или поне да предотврати раздялата. Струва ми се, че не си дава сметка колко тежко е това забавяне за самия вас, заслепена е от привидността на нещата. Дори да вижда линеещите призраци, едва ли разбира естеството на тяхното проклятие.

— Проклятие — промълви той. — Точно това ме е сполетяло. И обяснява много неща.

— От теологична гледна точка точно за това става въпрос, макар че просветен ди Кабон навярно би уточнил термина. Не познавам терминологията на учените теолози, но това, за което става въпрос, съм го виждала с очите си. Откъснат сте от захранващия източник на материята и в същото време е блокиран достъпът ви до захранващия източник на вашия бог. Само че не по ваше желание, както е при същинските и милостиво отблъснати духове. А поради чужда намеса. Това е… нередно.

Той протегна ръце и ги стисна в юмруци.

— Това не можа да продължава. Вече дори не си правя труда да се преструвам, че ям. Пия само по няколко глътки на ден. Почти не чувствам ръцете, лицето и стъпалата си. Забелязах го преди десетина дни. Отначало беше слабо, но става все по-зле.

— Това е лошо — съгласи се тя. Поколеба се. — Молили ли сте се?

Ръката му се вдигна към левия ръкав и Иста си спомни за черно-сивата молитвена лента, тайно вързана там.

— Нуждата от боговете идва и си отива в живота на един човек. Катилара копнееше за дете и аз изразих почитта си към бога по подходящия начин… но дори да ме е чул Бащата на зимата, не ми прати никакъв знак. Никога не съм вярвал в предзнаменования, нито съм се заблуждавал, че боговете ми ги пращат. Винаги съм получавал мълчание в отговор на молитвите си. Но напоследък ми се струва, че мълчанието е станало… по-празно. Царина — погледът му, искрящ откъм сенките, сякаш я пронизваше, — още колко време ми остава?

Щеше да каже: „Не знам“. Но подобна уклончивост граничеше с малодушие. Никой лечител от ордена на Майката не би разполагал с повече познания от нейните, за да отговори на въпроса му. „А какво знам аз?“ Погледна го внимателно, и с нормалното, и с вътрешното си зрение.

— Призраци съм виждала много, но повече стари, отколкото нови. Има всякакви, натрупват се — стари и нови. Повечето запазват формата си от приживе, формата на телата си, за около два или три месеца след смъртта, но без цветове и без живец. Бавно ерозират. Мине ли година, вътрешното зрение обикновено не различава човешки черти, макар телесната форма още да е запазена. След няколко години вече приличат на бяло петно, после петното става размито, после изчезва. Но има голяма разлика във времето, което изминава, навярно зависи от силата на характера, която човекът е притежавал приживе, както и от други неща. — И от стреса, на който са били подложени в съществуванието си след физическата смърт? За пръв път се сблъскваше със случай като този на Арис. Подобно изпитание би изтощило духа и на жив човек. Как ли го понасяше умореният му, самотен дух?

„Онези с велики души отдават много, защото имат какво да дадат. Но дори и те все някога се изчерпват без грижовните ръце на своя…“ Мислите й се дръпнаха като опарени от края на изречението. Тя ги смушка обратно. „На своя бог“.

— И как изглеждам аз сега?

— Почти изцяло безцветен. — И добави неохотно: — Очертанията ви започват да се размиват.

Той потри лице, сякаш да провери материалността му, и промълви:

— А. Това изяснява доста неща. — Поседя мълчаливо, после удари с ръка по коляното си. — Веднъж ми казахте, че сте обещали на Иас да не говорите с никого за истинската съдба на баща ми. Хм. Бих казал, че е имал предвид живите хора. Аз не съм от тях, царина.

Свари я толкова неподготвена, че Иста изсумтя.

— Вие сте изключителен адвокат, като за мъртъв човек. Този контрааргумент би бил отлично попадение, ако не ви бях излъгала за обещанието. Иас никога не ме е карал да му обещавам такова нещо. По онова време той почти не разговаряше с мен. Историята, която ви разказах, беше най-обикновен параван, който да скрие малодушието ми.

— Не с тази дума бих ви описал, милейди.

— Човек се учи да не основава избора си на страх. С възрастта, с всяка рана и белег, човек се научава.

— Тогава ви моля за истината сега, като погребален дар. Би била по-ценна за мен от цветята.

— А. — Тя издиша в продължителна въздишка. — Да. — Пръстите й се плъзнаха по гладкия хладен филигран от сребро и аметисти на брошката под гърдите й. „Ди Лютез я носеше на шапката си. Помня, че я носеше и в последния си ден“. — Едва за трети път в живота си ще направя това признание.

— Третият път носи щастие, така казват.

— Какво ли знаят хората? — Тя изсумтя отново, по-тихо. — Не мисля така. Но пък изповедниците ми са били сред най-добрите, както подобава на ранга и престъплението ми. Един жив светец, един почтен свещен, мъртвият син на един мъртъв човек… така. — Беше го редила наум стотици пъти, повече репетиции не й бяха нужни. Изправи гръб и започна:

— Всички знаят, че бащата на Иас, царин Фонса, хвърлен в отчаяние от гибелта на синовете си и предстоящия край на царството му под безмилостния юмрук на съюза, предвождан от Златния генерал, погуби съперника си чрез ритуална магия за смърт, като предложи собствения си живот, за да запази равновесието.

— Това е история, да.

— Малцина обаче знаят, че по време на ритуала е била изпусната утайка, сложно проклятие, поразяващо потомците на Фонса и всичките им дела. Първо Иас, после и сина му Орико. Теидез. Изел. Бездетната съпруга на Орико, Сара. И мен — промълви тя. — И мен.

— Управлението на Иас не беше особено успешно — притеснено се съгласи Арис. — Нито това на Орико.

— Иас Злощастния. Орико Безсилния. Прякорите, дадени им от простите хорица, са твърде меки в сравнение с истинското положение на нещата. Иас знаеше за проклятието, знаеше откъде е дошло и каква е природата му и въпреки това каза за него на Орико едва на смъртния си одър. Беше казал обаче на Арвол ди Лютез, своя приятел от детството, своя маршал, канцлер, дясната му ръка. Възможно е, също както Орико използваше фаворитите си по-късно, Иас да се е опитвал да използва Арвол като маша, с която да ръководи делата на Шалион, без да ги заразява със злата си орис. Не че планът проработи. Но пък пасваше идеално на амбициите и неизчерпаемата енергия на Арвол ди Лютез. И на арогантността му. Признавам, баща ви обичаше Иас по своя си начин. Иас го боготвореше и беше изцяло зависим от преценката му. Дори мен Арвол ме избра за негова съпруга.

Арис подръпна късо подрязаната си брада.

— Слуховете, които се чуваха, разпространявани без съмнение от разни завистници, че двамата са били, хм, по-близки от обикновени приятели, са били плод на политически дрязги, нали?

— Не — простичко каза тя. — Бяха любовници от години, за което знаеше цял Кардегос, но избягваше да говори за това извън крепостните стени на столицата. Собствената ми майка ми го каза, точно преди да се венчаем, за да не ме свари този факт неподготвена. Тогава реших, че постъпката й е груба и безчувствена. Сега знам, че е постъпила мъдро. И че се е тревожела за мен. Сега мисля, че е искала да ми отвори вратичка, за да се откажа от уговорения брак, но навремето този нюанс ми убягна напълно. И въпреки искрените й предупреждения — които, както узнах по-късно, са били предложени настоятелно от самия лорд ди Лютез… за да си спести евентуални проблеми, предполагам, както и на Иас, — аз така и не разбрах какво има предвид. И как бих могла — аз, романтична девица, замаяна от тази на пръв поглед изключителна победа на бойното поле на любовта, избрана за невяста на самия царин? Кимах и се съгласявах, понеже се тревожех да не би някой да ме сметне за наивна провинциалистка.

— О — тихо промълви той.

— Така че ако някога сте укорявали майка си в невярност към брачните клетви, задето е приела бащата на Илвин в леглото си, бъдете сигурен, че тя не е първата ди Лютез, която ги е престъпила. Подозирам, че нейната майка не е била толкова съобразителна и откровена като моята, когато я е подготвяла за брака й с толкова високопоставен мъж. Или не толкова добре осведомена.

Веждите му се вдигнаха замислено.

— Това обяснява… много неща, които не разбирах като малък. Мислех, че баща ми я е отблъснал от гняв заради унижението и затова никога не се връща тук. И за миг не ми е хрумвало, че тя го е отблъснала.

— О, сигурна съм, че лорд ди Лютез дълбоко се е засегнал от изневярата й — каза Иста. — Без значение колко е била оправдана. Гордостта би му попречила да се върне, но чувството му за справедливост, от каквото той в никакъв случай не беше лишен, вероятно го е възпряло да подири отмъщение. А може да е било и от срам. Надявам се. — Тя добави сухо: — Във всеки случай, така или иначе е разполагал със собствеността й, която да прибави към огромните си владения като компенсация за нанесените на гордостта му рани.

Той я изгледа.

— Според вас е бил алчен.

— Никой не може да натрупа богатство като неговото случайно. И все пак не бих го нарекла точно алчност, защото той дори не знаеше какво точно притежава, а алчният човек брои всяка монета.

— Как бихте го нарекли тогава?

Иста сбра вежди.

— Утеха — пробва накрая тя. — Богатството му беше като вълшебно огледало, което го показваше толкова голям, колкото му се искаше да бъде.

— Това — каза той след миг мълчание — е тежко отсъждане, царина.

Тя кимна бавно.

— Той беше много сложен човек. — Пое си дъх и подхвана отново: — Арвол и Иас не ме предадоха с това, че скриха любовта си. Предадоха ме с това, че скриха от мен за проклятието. Венчах се за Иас, без да подозирам каква опасност ме грози, мен и бъдещите ми деца. Виденията се появиха, когато забременях с Изел. Боговете се опитваха насила да ми отворят очите за истината. Мислех, че полудявам. Иас и ди Лютез ме оставиха да се мятам в тази агония. Цели две години!

Арис помръдна неспокойно при неочакваното ожесточение в гласа й.

— Това изглежда… изключително несправедливо от тяхна страна.

— Беше малодушие. И презрение към интелигентността и издръжливостта ми. Забъркаха ме в последиците от тайната си, а после отказаха да ме посветят в първопричината. Бях съвсем млада, още момиче, неспособно според тях да понесе такъв товар. Но не и неспособна да родя децата на Иас и да ги обрека на същия този мрак. Само дето боговете, изглежда, не ме смятаха за неспособна. Защото при мен дойдоха Те. Не при Иас. Не при ди Лютез. При мен.

Устните й се изкривиха в гримаса.

— Чудя се колко ли разочарован е останал Арвол от този факт? Ако зависеше от него, би искал той и само той да е великият герой, който да спаси Иас. Каквато бе и обичайната му роля. И наистина, за известно време изглеждаше, че боговете са я поверили именно на него. Накрая — дори и на боговете ли им писва от глупостта ни? — самата Майка на лятото ми се яви, не насън, а на живо. Бях смазана — тогава още не се бях научила на подозрителност към боговете. Тя ми каза, че проклятието може да се развали от човек, който би дал три пъти живота си за прокълнатия дом Шалион. Понеже бях млада и треперех от непоносим страх за невръстните си деца, аз приех думите й твърде буквално и реших, че иска от мен да измисля опасен ритуал, който да осъществи този парадокс.

— Опасен наистина. А също и, хм… — Челото му се набръчка. — Парадоксален.

— Разказах всичко на Иас и Арвол и тримата се опитахме да решим какво да правим. Арвол, трогнат от сълзите ни, се съгласи да се пробва в ролята на героя. Спряхме се на удавянето като метод, защото се знаеше, че понякога удавници се връщат отново към живот. И защото не обезобразява жертвата. Арвол проучи въпроса, събра сведения, както за загинали, така и за спасени удавници. В една килия под Зангре осигурихме голямата бъчва, въжетата, лебедката. Олтарите на всички богове. Арвол ни остави да го съблечем, да го вържем и да го спуснем надолу с главата в пълната с вода бъчва и да го държим така, докато престана да се мята и светлината на душата му угасна за вътрешното ми зрение.

Арис понечи да каже нещо и Иста вдигна ръка да го спре.

— Не. Не още. Извадихме го — изкарахме силом водата от гърлото му, удряхме го по гърдите и крещяхме молитви, докато той не се закашля и не задиша отново. И аз видях как проклятието се пропука. Бяхме планирали ритуала за три поредни нощи. Втората нощ започна като първата, докато косата му не се потопи във водата — тогава той ни извика да спрем, нямало да го понесе. Крещеше, че се опитвам да го убия от ревност. Иас се поколеба. Не бях на себе си, гадеше ми се от напрежение… но позволих на разума да ме победи. Арвол сам бе избрал този метод, веднъж вече се беше получило… идеше ми да завия от страх за децата си и от разочарование, че сме стигнали толкова близо до спасението им, а трябва да се откажа сега, когато остава само една крачка. И от гняв заради несправедливото му обвинение. И задето с гордостта си бе вдъхнал живот на надеждите ми, а после ги бе стъпкал със слабостта си. — Добави лаконично: — Бях повярвала на самомнението му, разбирате ли.

В нощта, в някаква пролука под стените на замъка, пееха насекоми — тъничко, пронизително жужене. Други звуци не се чуваха. Арис бе забравил да диша. Може би тялото му губеше навика за дишане. Чудеше се колко ли време ще мине, преди да забележи.

— Когато го извадихме за втори път от бъчвата, Арвол наистина беше мъртъв и нито сълзите и молитвите ни, нито съжалението и взаимните обвинения, а от последните имаше много, го върнаха към живот. Иас почти убеди себе си, по-късно, че обвинението в ревност, отправено ми от Арвол, е било основателно. През част от времето самата аз го вярвах. Вината беше… на Иас, заради слабостта му, и моя, заради нетърпението и неразумността ми. Защото ако Иас ми се беше противопоставил, аз щях да отстъпя, а ако бях послушала сърцето си вместо главата и бях дала на Арвол малко повече време, кой знае дали след някой и друг ден, след седмица или след месец той нямаше да събере отново смелост? Вече няма как да разбера отговора на този въпрос. Боговете ме изоставиха. Проклятието си остана, по-зловредно отвсякога. Докато едно друго поколение не роди друг мъж, по-подготвен да избави света от него. — Тя си пое дъх. — Ето как стана така, че убих баща ви. Ако наистина искате да го знаете.

Той мълча дълго, спомни си да вдиша и каза:

— Милейди, мисля, че това не е изповед. Това е обвинение.

— Срещу Арвол? Да — бавно рече тя, — това също. Нямаше да ми падне в очите, ако не си беше предложил услугите. Ако беше умрял първата нощ… ами, щях да реша, че такава задача не е по силите на никой простосмъртен или пък че планът ми е погрешен. Но да се убедя, че наистина е възможно, и тогава да се провалим… това ми разби сърцето. По-късно разбрах, че не заучена смърт са изисквали боговете. Не можеш да принудиш душата на друг човек да се разшири достатъчно, за да пропусне един бог в света на живите, а именно това разширение, не умирането, е било необходимо. Арвол ди Лютез беше велик човек. Но… не достатъчно велик.

Той се взираше в мрака. Факлата почти беше догоряла, но в горния край на стълбите свещта на Лис все още светеше. Тя седеше, опряла брадичка на ръцете си, очите й се притваряха. Пажът беше заспал, свил се на топка с глава в скута й.

— Ако баща ми не беше умрял тогава — каза най-после Арис, — мислите ли, че някога щеше да ме повика при себе си?

— Ако беше съумял да разтвори душата си толкова широко, че да успеем, мисля, че оттам насетне тя щеше да е достатъчно широка, за да приеме и вас. Онези, които веднъж са пропуснали през себе си бог, не се свиват до предишните си размери, това поне показва опитът ми. Ако въобще не се беше стигало до онзи злополучен опит… ами, той никога не е бил толкова тесногръд, че да обръща гръб на риска. Така че не знам.

— Хм. — Тихият звук тежеше от болка, макар да не съдържаше думи. Арис вдигна поглед към небето и погледна звездния часовник. — Царина, отнемам от съня ви.

Но не и обратното. В дългите, самотни бдения на безсънните му нощи за какво ли си мислеше? Въпреки това тя разбра намека и стана. Той стана след нея, дрънчейки с бойното си снаряжение.

Взе ръката й, поклони се леко и притисна за миг хладното си чело към нея.

— Царина, благодаря ви за този венец от истини. Знам, че ви струва скъпо.

— Трънлив и изсъхнал венец е това. Ще ми се да ви бях поднесла по-добър погребален дар. — „Иска ми се, от цялото ми пропукано сърце“.

— По-мек венец не ми е нужен.

Лис ги видя, че вървят през двора, смушка пажа и слезе по стълбите да посрещне господарката си. Арис ги поздрави сериозно и се отдалечи, следван от сънения паж. Ехото от затихващите му под арката стъпки звучеше като приглушен барабанен ритъм.

Мина много време, докато заспи. Зазоряваше се, когато й се стори, че чува далечен тропот и ниски гласове, но изтощението не й позволи да се отлепи от възглавницата. Присъни й се ужасен сън, в който седеше на висока маса с лейди Катилара. Маршезата, обвита от бледовиолетово сияние, отрупваше гостенката си с храна, докато стомахът й не се поду болезнено, и удави мозъка й във вино, докато Иста не се отпусна в стола си, неспособна да се изправи на парализираните си крайници.

Едва значително по-силното тропане на вратата на външната стая успя да я изтръгне от плена на този странен сън. Тя въздъхна облекчено, открила, че е в собственото си легло, че тялото й е с нормалните си пропорции и отново може да се движи, макар че отпочинала определено не се чувстваше. Ако се съдеше по ярката светлина, нахлуваща през процепите на прозоречния капак, отдавна се беше съмнало.

Чуха се стъпките на Лис, после гласове — ниският притеснен глас на Фойкс и развълнуваният, изтънял глас на ди Кабон. Иста вече се бе измъкнала от леглото и се намяташе с черната роба, когато вратата между двете стаи се отвори и Лис подаде глава.

— Царина, станало е нещо много странно…

Иста се провря покрай нея. Фойкс беше облечен в синята си туника и панталони, с ботуши, меч и всичко останало, лицето му беше зачервено като от физическо усилие. Бялата долна риза на ди Кабон висеше от едната страна, закопчана накриво, краката му още бяха боси.

— Царина. — Фойкс сведе глава в бърз поклон. — Да сте видели или чули нещо пред стаята на лорд Илвин или на галерията, призори? Вашата стая е по-близо от нашата.

— Не… Много ми се спеше. — Изкриви лице, спомнила си неприятния сън. — Умората ме надви. Какво е станало?

— Призори лейди Катилара дошла с няколко слуги и отнесли лорд Илвин на носилка. Щели да го пренесат в храма, за да се помолят за здравето му и храмовите лечители да го прегледат, така казала.

— Храмовите лечители би трябвало да дойдат да го прегледат тук, в Порифорс, ако питате мен — притеснено рече Иста. — Лорд Арис с тях ли е отишъл?

— Никой не знае къде е маршът. Разбрах за случилото се, когато един от офицерите му дойде да ме пита дали аз не съм го виждал.

— С Арис се видяхме снощи. Дойде да поговорим, в двора, около полунощ. Лис беше с мен.

Девойката кимна. Явно се беше събудила преди Иста, защото беше облечена, а един поднос с чай и топъл хляб чакаше на масата — но не и много преди Иста, защото казаното от Фойкс определено беше новина и за нея.

— Е — продължи Фойкс, — обзеха ме някакви странни предчувствия, може би утайка от кошмарите, които сънувах снощи и които ме навеждат на разни мисли за храната тук, но както и да е, намерих си оправдание да отскоча до храма в селището и да разбера какво става. Лейди Катилара въобще не е ходила там. Питах кого ли не. Най-накрая открих, че е взела фургон с припаси и товарни коне от гарнизонната конюшня в града. Никой не знае какво са натоварили, но фургонът, с Горам на капрата и един слуга до него, е бил видян да излиза през градската порта поне преди час, по южния път.

Иста си пое шумно дъх.

— Някой да е виждал нея или Арис оттогава?

— Не, царина.

— Значи ги е отвела. Взела е Арис и е отвлякла Илвин, за да го поддържа.

Фойкс я изгледа напрегнато.

— Значи според вас това е дело на маршезата? Не на лорд Арис?

— Лорд Арис никога не би изоставил Порифорс и задълженията си тук. Колкото и да хленчи жена му — убедено заяви Иста. „Понеже е по-волеви мъж от Иас. Но пък това важи за всички представители на семейство ди Лютез“.

— Но нали демонът й искал да избяга, така казахте — обади се ди Кабон. — Ами ако я е надвил и сега той контролира волята й?

— Защо тогава да се товари с излишен багаж? — позова се на логиката Иста. — Тялото на лейди Катилара, кутията й с бижута и един бърз кон биха му послужили по-добре.

Фойкс я изгледа с уважение.

— Не мисля, че я е надвил — бавно рече Иста. — Но може някак да е успял да я убеди в ползата, която и двамата биха извлекли от бягството. Тогава тя разчита на пълно съдействие от негова страна.

— Тя иска едно — да върне Арис към живот или поне да удължи безкрайно настоящото му състояние на полусмърт — каза Фойкс. — Какво би постигнала в този смисъл, като го натовари, заедно с бедния лорд Илвин, в някакъв фургон и отпраши незнайно къде?

— Хм — изсумтя ди Кабон.

Всички се обърнаха към него.

— Какво има? — остро попита Иста.

— Ами… чудя се дали нещо, което казах в смисъл, че… лейди Катилара дойде при мен снощи след вечеря. За духовно наставление, така си помислих. Поговорихме за този оплетен възел. Бедното пиленце, сълзите й се търкаляха като скъпоценни камъни от скръб по страните й.

Иста завъртя очи.

— Не се и съмнявам. И какво?

— Опитах се да й дам колкото съвет, толкова и утеха, да й обясня на каква религиозна угроза подлага съпруга си. И на физическа такава брат му, а и за опасността, надвиснала над собствената й душа. Казах й, че магията на демона не може да помогне. Че само чудо би могло да промени неизбежния ход на нещата. Тя ме попита къде може да намери такова чудо, сякаш се продават на някакъв свещен пазар, моля ви се. Казах й, че само светците могат да ги прелеят към нас от боговете. Тя попита къде могат да се намерят светци. Аз й казах — на най-неочаквани места, високи и ниски. Казах й, че според мен вие, царина, сте светицата, в чиито ръце е поверен за разплитане този труден възел. Тя каза… ъъъ… ами, наприказва ги едни, необмислени неща, гневни — изглежда, ви смята за свой враг. Уверих я, че не е така. Тя заяви, че всеки друг светец на света би бил по-подходящ за тази задача и ме помоли да пиша на някой такъв да дойде, сякаш светците са лечители, които правят посещения по домовете. Е, някои светци наистина са лечители, но не е в това… Казах й, че според мен друг отговор от боговете няма да получи и че повечето хора и един не получават. Боя се, че не се заинтересува особено от по-тънките постулати на теологията.

— Стреми се към заучен ритуал — каза Иста. „Точно като мен навремето“. — Пазарлък. Плащаш и получаваш доставката. Просто не може да си намери нужния търговец.

Той сви рамене.

— Боя се, че сте права.

— И сега е взела живия и мъртвия и е тръгнала на поклонение. Да търси чудо. Да си направи поръчката.

— Пътищата тук съвсем не са безопасни, както лично се уверихме вчера — разтревожено каза Фойкс. — Лорд Арис със сигурност не би позволил на жена си да тръгне на път сега, без значение какви надежди храни маршезата.

— Мислиш ли, че е имал избор? Една носилка ли има във фургона, или две? Братята сигурно лежат един до друг като наръчи съчки! Демонът лесно може да го уреди — сигурно му е по-лесно, когато и двамата са в безсъзнание.

Ди Кабон се почеса по главата.

— Нейно е правото да потърси изцеление за лорд Арис. Той все пак й е съпруг.

— Илвин обаче не е — отсече Иста. — А и изцелението няма да помогне на Арис. Трябва да ги върнем. Фойкс, предупреди хората си да приготвят конете. Лис, увий коленете ми за езда, не искам раните да се отворят пак.

— Царина, пътищата са точно толкова опасни и за вас! — каза ди Кабон.

— Съгласна съм с теб, но Фойкс няма властта да заповядва на Катиларините слуги против волята й. А някой трябва да се справи и с демона й.

— Мисля, че аз бих могъл да опитам, царина — каза Фойкс и погледна крадешком ди Кабон.

— А би ли могъл едновременно с това да укротяваш една пищяща, ридаеща, обезумяла жена?

— Ами… — проточи той, притеснен от тази не особено приятна перспектива. — А вие ще можете ли?

— Мисля, че да. — „Всъщност мисля, че го чакам с нетърпение“.

— Ще… ъъъ… ще ви бъда изключително признателен, царина.

— Добре. Предупреди офицерите на Арис… Хм. — Тя присви очи. — Предполагам, че Арис не би искал тази история да се разчуе. Ди Кабон. Ако не се върнем до… колко, Фойкс? Два часа?

— Взели са четири коня и имат един час преднина… значи два или три часа.

— Ако не се върнем до три часа, кажи на главните му офицери какво сме направили и ги накарай да пратят хора след нас. — Иста се обърна към Фойкс. — Побързай. Ще се срещнем в двора при портата веднага щом оседлаят конете.

Той отдаде чест и излезе. Лис вече събличаше хубавата си рокля и изритваше пантофките. Иста избута протестиращия ди Кабон през вратата.

— Но аз трябва да тръгна с вас, царина! — извика свещеният. — А и Фойкс не бива да остава без надзор!

— Не. Трябваш ми тук. А ако танцуващата мечка на Фойкс се нуждае от намордник, аз по-добре знам как да го осигуря.

— Освен това си прекалено дебел и яздиш много бавно — долетя нетактичният глас на Лис, придружен от тропот на ботуши.

Ди Кабон се изчерви.

Иста сложи ръка на рамото му.

— Земята тук е суха и рядко се срещат канали. Ще ми спестиш още една тревога, ако останеш тук, на сигурно място.

Свещеният се изчерви още повече, но все пак кимна, макар и неохотно. Иста затвори вратата след него и се разбърза да приготви дрехите си за езда.