Лоис Макмастър Бюджолд
Рицарят на Шалион (16)

16.

Изтича под арката и излезе на двора при портата точно навреме — зачервеният и задъхан просветен ди Кабон тъкмо се смъкваше от коня си в ръцете на един от хората на лорд Арис. Войникът помогна на свещения да измине няколкото крачки до стената и да се тръшне на сянка до бадемовото дърво. Сложи загрижено ръка на челото на ди Кабон и каза нещо на един слуга, който хукна нанякъде. Ди Кабон смъкна измъчено от раменете си дегизировката си — кафявото наметало, което се свлече около него върху осеяния с венчелистчета калдъръм.

Фойкс, чийто вид бе не по-малко измъчен, скочи от коня си, хвърли юздите и се приближи до свещения.

— Проклет да си, Фойкс — изхриптя ди Кабон. — Казах ти да не си играеш с това нещо.

— Добре — сопна му се Фойкс. — Като толкова знаеш, яхвай коня и се връщай при джоконците. Много ще ти се зарадват, гарантирам.

Слугата се върна и изля полека едно ведро вода върху ди Кабон — тя попи в мръсната бяла роба. Ди Кабон не възрази по никакъв начин — седеше си отпуснато, даже вдигна брадичка и отвори уста.

Фойкс кимна с благодарност, взе канчето вода, което друг прислужник му загреба от второ ведро, изгълта го, после загреба още два пъти. Накрая се намръщи, гребна пак, клекна до ди Кабон и вдигна канчето до устните му. Ди Кабон го пое с трепереща ръка и изгълта водата.

Войникът поздрави почтително Иста и й каза тихо:

— Малко му оставаше да получи сърдечен удар. Лош знак е, когато толкова едър човек спре да се поти. Но вие не се тревожете, царина, ще го вдигнем на крака за нула време.

Фойкс се обърна и викна:

— Царина! Слава на боговете! Дайте да ви целуна ръцете! — Натика канчето в ръката на ди Кабон, падна на едно коляно в краката на Иста, сграбчи ръцете й и лепна по една гореща целувка и на двете. — Ах! — Притисна ги до потното си чело в един не кой знае колко официален, но идещ право от сърцето жест. Не се изправи, а седна задъхан с кръстосани крака на земята и само за миг, чак сега, позволи на раменете си да се отпуснат.

После се ухили на Лис, която стоеше до Иста.

— Значи и ти си се добрала дотук. Трябваше да се сетя.

Тя му върна широката усмивка.

— Трябваше, да.

— От Маради ти гълтаме прахта. Най-бързите коне незнайно защо вече бяха дадени.

Тя се усмихна самодоволно.

Той примижа.

— Хубава рокличка. Отива ти.

Тя се дръпна срамежливо.

— Дадоха ми я назаем.

Чу се тропот на копита, Фойкс вдигна поглед и се изправи. Лорд Арис, заедно с един от конниците си, мина през портата върху петнистия си сив жребец, скочи на земята и хвърли юздите на един коняр.

— Е, царина — обърна се към нея Арис с усмивка. — Върнахте си хората.

Фойкс се поклони.

— Единствено благодарение на вас, сър. Нямах време да ви се представя. Фойкс ди Гура на вашите услуги.

— Дори и да не познавах брат ви, мечът и враговете ви биха били достатъчна препоръка. Арис ди Лютез. Порифорс е мой. Ще ви посрещна подобаващо, но първо трябва да разбера какво е станало с патрулите ми. Онези джоконци нямаха работа на пътя — взехме двама пленници и смятам да разбера как са се озовали толкова близо до Порифорс, без да се вдигне тревога. — Погледна Иста изпод вежди. — Сега Илвин ми липсва още повече — той знае рокнарийски по-добре от всеки тук. — Арис махна към посветен Пежар, който тъкмо влиташе в двора, за да поздрави с добре дошъл командира си. — Ето един от вашите хора, той ще ви каже къде да се настаните. — После извика на един слуга: — Имай грижата новите ни гости да получат всичко, от което се нуждаят, докато ме няма. Прави каквото ти кажат Пежар или царината.

Слугата се поклони. Погледът на Арис се плъзна бдително по ди Кабон, който все така нещастно седеше до стената. Свещеният вдигна уморено ръка в подобие на благословия, отлагайки официалностите за по-късно.

Арис се обърна към коня си, но спря, когато Иста го сграбчи за ръкава. Тя посегна и докосна туниката му, скъсана и окървавена на дясното рамо, и прокара пръсти през отвора по хладната, недокосната кожа. Обърна ръката си пред него и мълчаливо му показа тъмночервеното петно на пръстите си.

— При първа възможност, марше, предлагам да дойдете и да погледнете раната на брат си. Новата му рана.

Устните му се разтвориха объркано. После той срещна овладения й поглед и примижа.

— Разбирам.

— Внимавайте с ездата дотогава. Носете си ризницата.

— Бързахме и… — Плъзна пръсти по скъсаното място и веждите му се свъсиха още повече. — Права сте. — Кимна й сериозно и се метна на неспокойния си кон. Даде знак на хората си да го последват и препусна през портата.

Фойкс се огледа, после се обърна към Пежар с тревога в очите.

— Ферда тук ли е? Добре ли е?

— Добре е, сър, само че тръгна да ви търси — отвърна Пежар. — Сигурно вече е стигнал в Маради. Предполагам, че ще обърне и след няколко дни ще е тук. Има да псува за изхабените подкови.

Фойкс се намръщи.

— Надявам се да не поеме по пътя, който избрахме ние. Оказа се доста по-различно от онова, което ни каза маршът на Оби.

„А ти защо не си в храмовата болница в Маради?“, искаше да го попита Иста, но реши да изчака. Душата на Фойкс бе жизнена и в равновесие като тази на Лис, но вътрешният й поглед съзираше една сянка с форма на мечка в областта на стомаха му. Демонът, изглежда, усети погледа й, защото се сви на топка, сякаш се канеше да заспи зимен сън. Тя даде знак на слугата да се приближи.

— Погрижи се за двамата, веднага. Особено за свещения. Настанете ги в стаи близо до моите.

— Да, царина.

Тя се обърна към Фойкс:

— Трябва да поговорим за… всичко, веднага щом е възможно. Нека Пежар ви доведе при мен, в каменния двор, веднага щом си поемете дъх.

— Да — нетърпеливо рече той, — трябва да ни разкажете как сте се отървали от джоконците. В Оби само за това говорят, за засадата на лорд Арис.

Иста въздъхна.

— Случиха се толкова по-важни неща оттогава, че съвсем бях забравила за това.

Веждите му се вдигнаха.

— О? Тогава няма да се бавим, царина.

Поклони се и се обърна да помогне на слугата, който се опитваше да изправи ди Кабон на крака. Фойкс, изглежда, бе насъбрал опит в това упражнение, сякаш изправянето на дебелия мъж и привеждането му в движение му бяха станали втора природа. Сумтенето на ди Кабон бе също толкова проформа. Мокрият свещен повече се изпаряваше, отколкото да капе, но изглежда, бе преодолял в някаква степен първоначалното си изтощение.

Леките стъпки на Катилара долетяха откъм арката. Мъжете се обърнаха. Въпреки прегрятото си безсилие ди Кабон се ухили, както се хилеха всички мъже при вида на Катилара. Фойкс примигна и застина.

— Къде е моят господар? — тревожно попита Катилара.

— Излезе на разузнаване с хората си — каза Иста. — Изглежда, онова копие е ударило другаде.

Очите на Катилара се разшириха. Главата й се обърна към каменния двор.

— Да — потвърди Иста. — Вече се грижат за него.

— О! Добре.

Облекчената въздишка на Катилара беше прибързана, поне по преценка на Иста. Младата жена още не беше осмислила какво става. Но и това щеше да стане.

— Лорд Арис ще се върне до обяд… без съмнение.

Катилара стисна силно устни за миг. Иста продължи:

— Лейди Катилара ди Лютез, маршеза на Порифорс, позволете да ви представя моя духовен наставник, просветен Шивар ди Кабон, и Фойкс ди Гура, посветен офицер към ордена на Дъщерята. Познавате неговия капитан и брат Ферда.

— О, да. — Катилара все пак се сети да кимне. — Добре дошли в Порифорс. — Замълча и на свой ред огледа неуверено Фойкс. За миг двамата стояха застинали като котки, които се измерват с поглед. Демоните в тях се бяха свили на малки топки в присъствието на Иста и беше трудно да се прецени реакцията им на тази неочаквана близост, но радостна определено не беше. Лис, забелязала липсата у Фойкс на обичайното мъжко перчене пред красивата маршеза, се усмихна дяволито.

Иста махна към чакащия слуга и добави натъртено:

— Лорд Арис поръча на този човек да е на тяхно разположение. Свещеният е опасно изтощен от жегата и има нужда от незабавни грижи.

— О, да — съгласи се разсеяно Катилара. — Не искам да ви задържам. Ще ви посрещна подобаващо… по-късно. — Фойкс й се поклони и тя прошумоля бързешката нагоре по стълбите. Фойкс и ди Кабон последваха слугата и Пежар през арката, явно на път към стаите, където бяха настанени войниците от ордена.

Иста проследи с поглед и чувство на неясна тревога отдалечаващата се Катилара. Внезапно си спомни за думите на лорд ди Казарил — че имало и по-бавен начин, по който демоните убивали гостоприемниците си. Тумори например. Възможно ли беше такъв тумор вече да се е образувал? Опита се да открие наличието му в душевното вещество на Катилара, някакво черно петно от хаос или разложение. Само че всичко в момичето вреше и кипеше, така че бе трудно да прецени. Можеше да си представи последиците — страстната Катилара, таяща последна надежда, настоява, че симптомите говорят за дългоочаквана бременност, и ревниво пази корема си, който се издува не от живот, а от смърт… Иста потръпна.

„Илвин е прав. Трябва да открием по-добър начин. И то скоро“.

Не беше минал и час, когато двамата изгубени и намерени се появиха в каменния двор. Изглеждаха значително по-добре след, както личеше по всичко, щателна баня с многократно сменяна вода. Мокрите им коси лъщяха причесани, а дрехите им бяха ако не точно чисти, то поне не толкова лекьосани от пот, което спомогна за подобието на дворцов стил в нейна чест.

Иста махна на свещения към една каменна скамейка под сянката на арката и седна до него. Фойкс и Лис се настаниха в краката й. Лис отдели малко време да подреди изящно полите на дрехата, с която още не беше свикнала.

— Царина, разкажете ни за битката — нетърпеливо подхвана Фойкс.

— Брат ти ще ти я опише по-добре, аз не видях почти нищо. Питай го, като се върне. Първо искам да чуя какво имате да разкажете вие. Какво стана след като ви изоставихме?

— Не бих се изразил така — „изоставени“ — възрази ди Кабон. — По-скоро спасени. Скривалището свърши работа или пък богът е чул искрените ми молитви, които идваха право от сърцето ми. И от червата ми. Не смеех да шепна дори.

Фойкс изсумтя в знак на съгласие.

— Мда. Отвратително беше, как клечахме само в студената вода — макар че като си помисля, не ми изглежда чак толкова ужасно — и слушахме джоконците да минават над нас. Най-накрая изпълзяхме от канала и поехме през шубрака. Гледахме да не се виждаме от пътя, но да се движим в същата посока, след вас. Направо ни излезе душата. Беше вече тъмно, когато стигнахме до селото на кръстопътя — бедните селяни тъкмо бяха започнали да се връщат по домовете си. Доста по-бедни, бих казал, след набега на джоконските плячкаджии, но можеше да е и много по-зле. Явно отначало са помислили Лис за побъркана, но когато пристигнахме, вече я славословеха като светица, пратена им от самата Дъщеря.

Лис се ухили.

— Със сигурност съм изглеждала побъркана, когато се появих — препусках в галоп и крещях с цяло гърло. Добре че беше канцлерският ми табард. Радвам се, че са ме послушали. Трябваше да тръгна, преди да съм сигурна дали са ми повярвали.

— И ние така разбрахме. Свещеният вече съвсем се беше скапал…

— И ти не беше по-добре — измърмори ди Кабон.

— … така че се възползвахме от гостоприемството им за през нощта. Не спирам да се удивлявам как хора, които имат толкова малко, са готови да го разделят с непознати. Петимата богове да ги възнаградят, защото току-що бяха получили дела си от лош късмет поне за година напред. Убедих ги да заемат едно муле на свещения. Все пак пратиха едно момче с нас, за да са сигурни, че мулето ще се върне живо и здраво, и на сутринта поехме към Маради, по следите на Лис. Бих предпочел да тръгна след вас, царина, но по онова време нямаше как да ви помогнем. Трябваше ми армия. Богинята сигурно ме е чула, защото само няколко часа след това срещнахме такава на пътя. Провинкарът на Толноксо ни даде коне и сигурно можете да си представите с какво нетърпение се присъединих към войниците му. Щяхме да си спестим усилието, ако бяхме знаели да ги изчакаме в селото, защото следобед минахме оттам — поне им върнахме мулето, за радост на стопанина му. — Той погледна към ди Кабон. — Може би трябваше да пратя ди Кабон директно към храма в Маради — току-виж настигнал Лис там, — само че той категорично отказа да се разделим.

Ди Кабон изръмжа неохотно в знак на съгласие и каза:

— Пропилях два отвратителни дни в обоза на Толноксо. Онези части от мен, които са в съприкосновение със седлото, вече бяха натъртени до непоносимост, но дори и аз виждах, че напредваме твърде бавно.

— Да, въпреки всичките ми настоятелни подканяния. — Фойкс се намръщи. — На границата хората на Толноксо се отказаха от преследването, защото джоконската колона щяла да се раздели и да се пръсне и само войниците от Карибастос, които познавали земята си, имали шанс да ги заловят. Аз им казах, че можем да последваме поне някоя от групите. Ди Толноксо ми разреши да взема коня си и да опитам сам и бях готов да го направя напук на него. По-добре да го бях направил — можеше да ви настигна навреме за веселбата, организирана от лорд Арис по посрещането на джоконците. Ала свещеният се разбесня, че трябвало да ме върне в Маради — то пък голямата полза, както се оказа, аз пък се тревожех за Лис, така че го оставих да ме убеди.

— Не съм се разбеснял — отрече ди Кабон. — Просто се притеснявах. Видях онези мухи.

Фойкс изпухтя с раздразнение.

— Ще престанеш ли най-после с тези проклети мухи! Тях никой не ги обича. Има още милион в купчината тор, от която дойдоха. Толноксо не страда от липса на мухи. Какво толкова!

— Не в това е въпросът и ти го знаеш.

— Мухи? — объркано попита Лис.

Ди Кабон се обърна ядно да й обясни:

— Случи се, след като зарязахме войската на Толноксо и най-после стигнахме в храмовата къща в Маради. На следващата сутрин. Влязох в стаята на Фойкс и го заварих да си играе с цял куп мухи.

Лис сбърчи нос.

— Уф. Не го ли е било гнус да ги пипа?

— Не, не… те маршируваха. В параден строй напред-назад по масата, точно като миниатюрни войници.

— Мухици — не млъкваше Фойкс.

— Експериментираше с демона си, това правеше — пак изсумтя ди Кабон. — След като му казах да не го закача!

— Ама това бяха само мухи бе. — Смутената усмивка на Фойкс се изкриви. — Макар че се справяха по-добре от някои новобранци, с които съм си имал работа.

— Беше си чисто магьосничество. — Свещеният се намръщи. — И не спря да си навираш носа в неща, от които нищо не разбираш. Какво направи, за да се спъне онзи кон, на джоконеца?

— Нищо противоестествено. Не съм забравил лекциите ти — а твоят бог ти е свидетел, че не спря да ми ги набиваш в главата! Можеш ли да твърдиш, ама честно, че хаос и безредие не се изсипаха свободно от демона — как се сринаха на купчина, а! Не, нито че от този хаос не се пръкна нещо добро! Щом магьосниците от ордена ви могат да го правят, защо и аз да не мога?

— Те са подготвени!

— Боговете са ми свидетели, че ти не спря да ме подготвяш. И да ме наблюдаваш. Или по-скоро да ме шпионираш и тормозиш. Което е долу-горе същото, предполагам. — Фойкс сгърби рамене. — Както и да е — върна се той към разказа си, — в Маради ни казаха, че Лис е тръгнала към крепостта Оби в Карибастос, защото била решила, че е най-вероятно да ви открие там, царина. Или, ако не вас, то поне някой, който да е в състояние да я последва. Така че и ние тръгнахме натам; толкова бързо, колкото можех да пришпоря ди Кабон. Пристигнахме два дни след като Лис си беше тръгнала, но чухме, че сте спасена и сте в Порифорс, така че останахме още един ден в Оби, за да починат въпросните части на свещения…

— И твоите — промърмори ди Кабон.

— И след това поехме към Порифорс — надвика го Фойкс, — по път, който според марша на Оби бил съвсем безопасен и нямало начин да се загубим. Втората част на уверенията му се оказа вярна. Дъщерята ми е свидетел, помислих си, че джоконците са тръгнали да отмъщават и че този път ще изгубим надбягването само на крачка от финала.

Ди Кабон уморено потърка челото си. Иста се зачуди дали прегряването от сутринта не му е оставило упорито главоболие за спомен.

— Много съм разтревожена за демона на Фойкс — каза Иста.

— И аз — каза ди Кабон. — Мислех, че в храма ще могат да го излекуват, но не би. Орденът на Копелето е изгубил светицата от Раума.

— Коя? — попита Иста.

— Свещената на бога в Раума — това е град в Ибра, недалеч от пограничните планини — тя била живата свръзка на бога за чудото на… помните ли онзи пор, царина? И какво ви казах за него?

— Да.

— За слаби стихийни създания, които са се вселили в животни, е достатъчно да убиеш животното, за да принудиш демона да прескочи в умиращия свещен, който да го върне при бога.

— Така се е свършило с онзи пор — каза Иста.

— Бедното животинче — обади се Лис.

— Така е — призна ди Кабон. — Жестоко е спрямо невинното зверче, но какво да се прави? Тези неща обикновено се срещат рядко. — Той си пое дъх. — Квадрианците използват подобна система, за да се отърват от магьосниците. Лекарство, което е по-лошо от болестта. Но, много рядко, се появява светец, когото богът е научил на този номер.

— Какъв номер? — попита Иста, с търпение, което не чувстваше.

— Как да изтръгнеш демон от човешки гостоприемния и да го върнеш при бога, без да се налага да убиваш пострадалия човек. Душата и умът му също остават незасегнати, в голяма степен поне, ако всичко е наред.

— И… какъв е този номер?

Той вдигна рамене.

— Не знам.

В гласа на Иста се прокрадна раздразнение.

— Всичките си часове в семинарията ли си проспал, ди Кабон? Нали уж трябваше да си ми духовен наставник! Кълна се, че не можеш да преведеш и едно перо от единия край на страницата до другия!

— Това не е номер — побърза да обясни той. — Чудо е. Чудесата не можеш да ги прочетеш в книга.

Иста стисна зъби, едновременно вбесена и засрамена.

— Да — бавно рече тя. — Знам. — Облегна се назад. — Е… какво е станало със светицата?

— Убили са я. Същите джоконци, които ни застигнаха по пътя за Толноксо.

— Аа — прошепна Иста. — Значи тази свещена. Чух за нея. Незаконородената сестра на марша на Раума. Една от другите пленнички ми каза. — „Изнасилена, изтезавана и изгорена жива в кулата на Копелето. Така възнаграждават боговете своите слуги“.

— Сестра му е, така ли? — заинтригувано попита ди Кабон. — Тоест… била е.

Лис се намеси с негодувание:

— Какво богохулство! Да убиеш светец! Лорд Арис каза, че от тристате джоконски войници само трима са се върнали в Джокона. Сега разбирам защо!

— Каква нелепа загуба. — Ди Кабон направи свещения знак. — Поне е отмъстена, ако това, което казваш, е вярно.

— Бих била значително по-впечатлена от твоя бог, ди Кабон — рече през зъби Иста, — ако бе защитил живота на един човек, вместо да погуби живота на триста в зрелищно отмъщение. — Пое си с мъка дъх. — Вътрешното ми зрение се върна.

Той рязко се обърна и очите му се впиха в лицето й.

— Как се случи това? И кога?

Иста изсумтя.

— И ти беше там, поне в някаква степен. Не ми се вярва да си забравил онзи сън.

Порозовялата му от слънцето кожа се зачерви още повече, после пребледня. Каквото и да се опитваше да каже, не успя. Задави се и опита отново:

— Било е истинско?

Иста докосна челото си.

— Той ме целуна ето тук, точно както Майката някога, и оттогава нося нежелан товар. Казах ви, че тук се случиха неща от изключителна важност. Това е най-дребното от тях. Да сте чули някакви слухове в Оби за убийството на княгиня Умерю от неин ревнив придворен, преди два или три месеца, тук, в Порифорс? И за раняването на сер Илвин ди Арбанос?

— О, да — каза Фойкс. — След новината за вашето спасяване, това беше другата любима тема на хората в Оби. Лорд ди Оби каза, че много съжалява за случилото се с лорд Илвин и че лорд Арис сигурно много страда. Познавал братята отдавна, така каза, много преди да се сроди с лорд Арис, и че винаги били заедно, препускали вече двайсет години в това ъгълче на Карибастос, също като лявата и дясната ръка, с които човек държи юздите на коня си.

— Е, не това е истината за извършеното престъпление.

Фойкс изглеждаше заинтригуван, но и скептичен; ди Кабон беше заинтригуван и крайно обезпокоен.

— Вече три дни се опитвам да отсея истината сред всичките лъжи и подвеждания. Умерю може и да е била княгиня някога, но по времето, когато е дошла тук, вече се е била превърнала в проядена от демон магьосница. Изпратена, така ми беше казано, и на това съм склонна да повярвам, за да превземе Порифорс отвътре и да го предаде на някой от двора в Джокона или близък до него. Ефектът, който това би могло да има върху предстоящата кампания във Виспинг, особено ако предателството се разкриеше едва в критичния момент, оставям на твоето военно въображение, Фойкс.

Фойкс кимна бавно. Явно не му беше трудно да си го представи, дотук. Колкото до другото…

— Стигнало се е до тайно стълкновение, при което Умерю и лорд Арис са били убити.

Ди Кабон примигна.

— Царина, сигурно имате предвид лорд Илвин? Преди малко говорихме с лорд Арис.

— Знам. Демонът прескочил в съпругата на Арис — голяма грешка от негова гледна точка, навярно, защото тя веднага му надянала юздите и го принудила да натъпче отделената душа на Арис обратно в тялото му и да краде сила от по-малкия му брат Илвин, така че трупът да се движи все едно е жив. Някакъв изкривен вид магия за смърт — ще ви помоля, просветени, да ми разясните този въпрос от теологична гледна точка при първа възможност. После маршезата подредила нещата така, че Илвин да изглежда ранен, а княгинята убита от джоконския си придворен, когото уплашила дотам, че да избяга.

— Значи това съм почувствал, когато я видях — прошепна Фойкс с облекчение. — Друг демон.

— Със собствените си уши чух разказите на всички — декларира съвестно Лис. — Всичко е вярно. Разпитахме дори демона, макар че от това нямаше голяма полза. Когато тази сутрин лорд Арис го раниха с копие в рамото, раната се появи върху тялото на лорд Илвин. Направо да те побият тръпки. — После добави замислено: — Кървеше като заклано прасе. Е, стига прасетата да ги мушкаха с копия.

Иста погледна към слънцето и измери с поглед скъсяващите се сенки в каменния двор.

— След малко лично ще разговаряте с всички замесени и сами ще си извадите заключения. А ти, ди Кабон, ме чуй внимателно. Нямам представа защо твоят бог ме доведе в този скръбен дом. Не знам какво или кой би могъл да бъде спасен от тази отвратителна бъркотия. Знам обаче, че все някога, по един или друг начин, демонът трябва да бъде изтръгнат от лейди Катилара. Той няма търпение да избяга, за предпочитане заедно с тялото й, само че би я убил, за да прескочи в друго тяло, ако му се открие такава възможност. Арис е започнал да се разлага, телом, а и умствено, струва ми се. И което е още по-лошо — боя се, че душата му вече е отхвърлена. Лорд Илвин умира бавно, защото магията изцежда от него повече живот, отколкото тялото му може да компенсира. Когато той умре, това ще е краят и на брат му, а колкото до Катилара — според мен тя ще попадне под властта на демона си.

Млъкна, пое си дълбоко дъх и огледа потресените лица, които я гледаха на свой ред с разширени очи. Нито един от присъстващите, осъзна тя и потръпна зиморничаво, не я гледаше така, сякаш е полудяла. Всички я гледаха така, сякаш очакваха да им каже какво да направят.

Откъм арката се чуха тежки стъпки. Иста вдигна очи — беше лорд Арис, който забави крачка, после я видя заедно с малката й свита и тръгна към тях. Спря и се поклони, после застина под смутените погледи на новите си гости.

— Лорд Арис. — Иста кимна в отговор на поклона му. — Тъкмо уведомявах временния капитан на ескорта си и моя духовен наставник за истинското положение на нещата тук, в Порифорс. Необходимо е да знаят, за да ме пазят и съветват по най-добрия начин.

— Разбирам. — Той успя да превърне гримасата си в куха усмивка. Млъкна за миг, сякаш се чудеше какво да каже — да се извини, че е мъртъв, може би? — после, явно надвит от собственото си недоумение, премина към по-непосредствени проблеми: — Пратих съгледвачите си на оглед, но още не са се върнали. Пленниците ни не бяха много общителни, но изглежда, групата им е била авангард на по-голяма войска, чиято задача е да прекъсне комуникацията между Порифорс и Оби. И че нападението над ди Гура и свещения е било прибързано, но в какъв точно смисъл така и не успяхме да изтръгнем от тях, въпреки цялото си старание. Взимаме предпазни мерки — затваряме цистерните, предупредили сме града, пратихме и конници, които да предупредят по-отдалечените села. Хората ми по границата не донасят нищо за джоконска войска, но… през последните няколко дни занемарих задълженията си.

Иста стисна притеснено устни.

— Нападение от Джокона? Защо точно сега?

Той сви рамене.

— Закъсняло отмъщение за смъртта на княгинята? Очаквахме го по-рано. Или… не толкова закъснял опит да си върнат ценна плячка, изгубена наскоро. — Погледът му тежеше от мрачни предчувствия.

Въпреки жегата Иста потръпна.

— Ако имах избор, не бих донесла такава неприятност никому, най-малко на вас. Може би… трябва да се преместя в Оби. — Да избяга? Примамливо разумна алтернатива, типична за страхливец. Да напусне замъка, да обърне гръб на проблема, да изостави тези отчаяни, посърнали души да потънат под растящата тежест на собствените си грешни преценки, нещастие и любов… би могла да избяга. Би могла.

— Може би. — Той й кимна неопределено. — Но само ако сме сигурни, че пътят е безопасен, в противен случай ще ви тикнем право в ръцете на джоконците, на тепсия. Следобед пак трябва да изляза на обход — не мога да спра сега. Трябва да го разберете — добави натъртено той. — Не бива да ме спирате сега.

— Понеже и без това не знам как — въздъхна тя, — засега не ви грози такава опасност. За друго не мога да гарантирам.

— Ще трябва да подремна, съвсем малко…

— Илвин трябва да се нахрани, особено сега — разтревожено каза тя.

— Не съм си и помислял да му отнема тази възможност. Но първо бих искал да видя раната му.

— Да, това би било разумно.

Той, изглежда, очакваше да го придружи, така че Иста стана и го последва по стълбите, а хората й тръгнаха след тях с неприкрито любопитство. Появата на толкова много хора стресна Горам и Иста се опита да го успокои с няколко тихи думи. По-голяма утеха май му донесе Лис, която го потупа мило по рамото. По нареждане на марша Горам свали новата превръзка на Илвин. Арис огледа раната бързо, опитно и навъсено. Фойкс и ди Кабон проточиха плахо шии да зърнат окървавения прорез в туниката на Арис, когато той се наведе над притихналия си брат. Когато маршът се обърна, те се струпаха до леглото да чуят прошепнатото обяснение на Лис.

Ръката на Арис се стисна до побеляване върху дръжката на меча му и той прошепна на Иста, с която стояха малко встрани:

— Признавам, че дори се зарадвах в някаква степен на джоконците. Мисля, че някаква част от мен бе започнала да се надява на по-добра смърт. Не толкова… позорна като първата, смърт, която да не посрами бащината ми чест. Сега разбирам, че и този план е неосъществим.

— Да — каза Иста.

— Имам чувството, че съм се изгубил в някакъв тъмен и страшен лабиринт, от който няма излизане.

— Да — каза Иста. — Но… поне вече не сте сам в лабиринта.

Усмивка пробяга по устните му и той й стисна ръката за миг.

— Така е. Откакто боговете ви доведоха тук, доброжелателите ми се увеличават. Това е по-голяма утеха, отколкото бях очаквал.

Донесоха таблата с обяда на Илвин. Лорд Арис се извини и си тръгна — Иста се надяваше, че ще стигне до убежището на леглото си преди обедния припадък да го е повалил. Изкара хората си навън, така че Горам спокойно да се погрижи за господаря си, като остави в стаята само ди Кабон, комуто заръча да помогне и да наблюдава.

Облегнала се на парапета на галерията, тя проследи с поглед лорд Арис, който се скри под арката, повлякъл едва видимия дим на ерозиращата си душа. Разтърка дланта си, която още я щипеше там, където той я бе стиснал.

„Мога да избягам. За разлика от всички останали тук.

Ако реша“.