Лоис Макмастър Бюджолд
Рицарят на Шалион (24)

24.

Схванатите й крака я изкачиха с мъка по тясното стълбище в кулата, извитите каменни стени студенееха грапави под опипващата й слепешката ръка, докато не се озова в квадрат от неочакван блясък. Редици свещи обточваха основата на дебелия каменен парапет от северната и южната страна, забити в буци от собствения им восък, и горяха с ясни и нетрепващи пламъчета в тихата нощ. Топлината сякаш се изпаряваше нагоре към звездното небе, но като цяло въздухът тук не беше толкова задушен и застоял като в двора при портата.

Платформата беше тясна за толкова много хора. Иста огледа приготовленията, които беше заръчала, и си отдъхна със задоволство. В единия край лейди Катилара лежеше тихо на покрит с чаршаф сламеник. Втори сламеник, също застлан със стари ленени чаршафи, чакаше празен до нея. Знахарката с кошницата си, Горам и просветен ди Кабон, чиято роба беше вече наистина изпоцапана, я чакаха тръпнещи. Малобройната им компания трябваше да свърши работа — малкото останали живи лечителки и дякони на Майката в обсадения град бяха заети с повалените от треска и от още по-лоши болести хора, а и без това нямаше как да ги вкарат в замъка през сриналите се тунели.

Илвин се появи откъм мрака на стълбището и засенчи с ръка очите си срещу блясъка на свещите.

— Царина, ще можете ли да виждате лагера, за да насочвате стъпките на брат ми?

— Не с тези очи ще го следвам. А хората, които ще се грижат за вас, трябва да ви виждат добре. — Ръката й посегна да докосне невидимата утеха на сивата нишка, която се точеше от сърцето й към мрака долу. — Сега вече няма да го загубя.

Той изсумтя, че разбира аргументите й, макар те да не му носят особена утеха, пое си дъх и седна на празния сламеник. Остави меча си встрани, съблече прогорената си и покрита с петна от пот риза и нави широките крачоли на панталона си. Горам му помогна да изуе ботушите. Илвин изпъна дългите си крака и легна — лицето му бе спокойно, застинало, тъмните му разширени очи бяха вперени в звездите. Тънки облаци като разнищена вълна, влага твърде далеч, за да им е полезна, се влачеха по небето като сиви пера.

— Готов съм. — Гласът му бе пресъхнал, но не само от жажда, помисли си Иста.

Откъм двора долу се чу тихото стържене на веригите, които бавно вдигаха подвижния мост, после и дрънчене на сбруи и тропот на копита — отдалечаваха се от стената и постепенно заглъхваха. Сивата нишка се движеше в тъмнината отдолу, съвсем като въдичарско влакно, повлечено от щука.

— Нямаме много време. Да започваме. — Тя се отпусна на колене между двата сламеника.

Илвин взе ръката й и я притисна за миг до устните си. Тя погали потното му чело, докато я отдръпваше. Настрои се. Затвори очи да прогони обременяващите я послания на външното й зрение и превключи на сложната смесица от светлини и сенки, в които й се представяше сега светът на духовете. Подозираше, че боговете са опростили гледката като за нея и че реалността отдолу е още по-странна и сложна. Но с това разполагаше и то трябваше да й стигне.

Отстрани стегата около бялото ручейче, изливащо се от сърцето на Илвин, и отвори широко канала. Душепламът се ливна, сля се с бавния и сърдит поток на Катилара и потече към нощта, увивайки се около сивата нишка, без да я докосва. Животът се отцеди от лицето на Илвин, то се отпусна като изстинал восък и Иста потръпна.

Обърна се да огледа спящата Катилара. Демонът се мяташе възбудено под тънката й гръдна кост. Огромен натиск в различни форми се вихреше тук, напъвайки да разкъса оковите. Следващата задача на Иста беше крайно опасна, опасна за всички, но тя не можеше да избяга от нея. Твърде много души бяха изложени на риск в тази езда…

Тя сви стегата на Катилара и избута душеплама от сърцето й към главата. Демонът се опита да го последва. Иста положи опарената си от снежинката ръка върху гръдната кост на маршезата и загледа омаяно как от пръстите й внезапно избликва сиво сияние. Демонът се сви отново на топка с писъци на подновен ужас. Катилара отвори очи.

Опита се да седне, но откри, че тялото й все още е парализирано.

— Ти! — извика към Иста. — Проклета да си, пусни ме!

Иста изпусна затаения си до болка дъх.

— Арис потегли. Жал ми е за враговете му, защото смърт на обладан от демон кон ги дебне в мрака и носи огън и меч. Мнозина ще му правят компания по пътя му към замъка на Бащата тази нощ, душите им ще са като окъсани знамена, развявани пред ектящите му стъпки. Дойде времето да избереш. Ще му помогнеш ли, или ще му попречиш в това последно пътуване?

Катилара разтърси бясно глава.

— Не! Не! Не!

— Самият бог очаква пристигането му, божественият Му дъх е затаен, за да балансира мига. Сърцето на Арис лети към ръката на неговия Баща като пощенски гълъб. Дори да можех да го върна сега, той би прекарал остатъка от живота си, а според мен той няма да е много дълъг, застанал на онзи прозорец, копнеещ за последния си дом. Не би ти благодарил. Не би те обичал, защото сърцето му ще е пуснало котва в онова, другото царство. Може дори да те намрази, при мисълта какво величие си му отнела. Сега за последно, в този последен миг за време и избор, помисли не за това какво ти искаш, а какво иска той; не за своето щастие, а за неговото.

— Не! — изпищя Катилара.

— Добре тогава. — Иста посегна да отвори стегата, като държеше под око притихналия, настръхнал демон.

Катилара извърна глава и прошепна:

— Да.

Иста спря и издиша. После промърмори:

— И моля се на боговете да ме чуят мен, грешната, и прошепнатото ми „да“ да се издигне над извиканото ми „не“ и да излитне чак до петорната им обител. Така както аз ще бъда чута, така чувам теб. — Преглътна с мъка. — Дръж здраво юздите на демона си. Той няма да е от лесните.

— Много ли ще ме боли? — попита Катилара. Очите й най-после срещнаха Истините. Гласът й би бил почти недоловим, ако не беше гробовната тишина на платформата. Дори и прошумоляване на дреха не долиташе откъм застиналите зрители.

„Представа си нямам“.

— Да, така мисля. При всяко раждане боли.

— О. Добре. — Тя отново извърна глава, но този път покорно. Очите й искряха влажни, но лицето й бе застинало като миниатюра от слонова кост.

Иста вдигна ръка в готовност, но намесата й не бе необходима. Лицето на Катилара се отпусна и белият огън избликна двойно по-мощен от сърцето й, сля се с огъня на Илвин и се ливна на порой през парапета. „Е, вече няма да яздиш сам, Арис. Сърцата на двамата, които те обичат най-много, вече са с теб“. Надяваше се тялото му в другия край на бялата линия да приеме излива им като благословия.

Стана и притича до парапета, като даде знак на другите да са готови с тампоните, превръзките и турникетите. Впери поглед в мрака навън: пътищата бяха като сиви панделки, откритите места — намачкани като завивки върху неоправено легло, дърветата в горичката черни и мълчаливи. Малко огньове горяха във вражеския лагер, джоконски конници патрулираха лениво извън обсега на арбалетите. Съсирек от подвижни сенки стигна дърветата и се приплъзна между патрулите.

Тя се взираше с цялата сила на другите си очи, следеше белия поток и тънката сива нишка към мястото, където се движеха десетина душевни искрици, върху по-бледите живи петна на конете им. Сивото сияние на Арис се различаваше ясно, същото и дори в по-голяма степен важеше за двойната сянка с виолетов оттенък на Фойкс. Видя съвсем ясно през всичките движещи се сенки кога Арис срита в галоп осветената от демона сянка на коня си. Бързо се приближи към една притихнала, оцветена нишка от магьосническа светлина, като ястреб, който се спуска към нищо неподозираща плячка.

— Виждате ли Фойкс? — прозвуча досами ухото й затаеният глас на Лис.

— Да. Язди до Арис.

Тревожните викове се чуха чак когато първата шатра се срина. Привлечени от надигащите се крясъци и звънтежа на стомана, конните патрули препуснаха към лагера. Пипалото от магьоснически огън внезапно се изпъна и се скъса. Синкав изблик от душеплам се издигна право нагоре и се раздели пред очите на Иста от бушуващ виолетов поток, който се стрелна встрани, провлачил след себе си парцали от проядени души. Синкавият изблик се сгърчи в агония и избледня някъде другаде. Виолетовият поток се заби в една движеща се душевна искра нейде под дърветата — и демонът и гостоприемникът застинаха от шока на сблъсъка. Но пипалото не се поднови.

— Един падна — каза високо Иста.

Нападателите не крещяха, нито си подвикваха. Движеха се в мрачно, решително мълчание. Бледото петно на друга шатра, приютила главата на друга цветна змия, се люшна, разтресе се и се катурна. Джоконският магьосник сбра енергия за някакъв удар по нападателя си, Иста видя светкавицата от демонски огън да минава през Арис, чу вика на изненада и потрес, откъснал се от магьосника, чу го и как секна. Дори си помисли, че слабият, далечен, воднист звук може да е съпровождал обезглавяване. Нов виолетов поток се отдели от нов бял изблик. Виолетовото петно се срина в един кон, пришпорван към мелето от джоконски кавалерист. Животното се спъна, залитна, хвърли ездача си и свърна в бесен галоп по пътя за Оби. Отплесналата се глава на змията сякаш се устреми след него, като че да удари, но после се срина сама в себе си и се разпадна в дъжд от искри.

— Станаха двама — каза Иста.

Трептящо сияние се издигна откъм дърветата, жълто и ярко — една от шатрите се беше запалила. От другата страна на горичката в големите зелени шатри припламваха запалени лампи. Иста не се и съмняваше, че магьосниците, проспали първия удар, вече са на крака, събудени от Джоен, ако не от врявата. Колко бързо щяха да координират отбраната си изненаданите джоконци? Контраатаката си? Нов изблик от душевен огън, този път без компанията на демон, прогори зрението й. Обикновен вражески войник ли беше загинал, или някой от смелите доброволци на Арис? От божествена гледна точка, осъзна тя, това нямаше значение. Всички новородени смърти се приемаха еднакво в онази обител.

— Три — преброи тя, докато нападателите си пробиваха път напред.

— Побеждаваме ли? — прошепна задавено Лис.

— Зависи каква победа имаш предвид.

При четвъртата шатра атакуващите най-сетне срещнаха отпор. Незнайно как там се бяха комбинирали три магьоснически змии. Може би Арис бе странно невидим за тях, защото и тримата се насочиха към Фойкс. Естествено — сигурно бяха решили, че другият магьосник е най-голямата заплаха за тях, погрешно го бяха взели за водача на вражеския набег. Душевни светлини се люлееха, стрелкаха се, въртяха се шеметно пред обременените сетива на Иста. Мечката падна с рев под мрежа от огън. Но четвъртата и петата змии загубиха главите си, тела като панделки заплющяха ожесточено в смъртната си агония, преди да се разнищят в шеметно сияние. Откъм осветената в зелено шатра се чуваха жестоките крясъци на жена, но рокнарийските думи се сливаха неразбираемо от разстоянието и яростта.

— Мисля, че свалиха Фойкс — каза Иста.

Зад нея се чу тройно ахване.

— Помощ! — извика знахарката. Бледа като платно, Лис се обърна и приклекна на поста си до Катилара.

На десните бедра на Катилара и на Илвин се бяха отворили дълги тъмни резки. Иста зърна за миг червеникавокафявата тъкан на пулсиращите мускули, бледата ивица на едно сухожилие, после двете еднакви рани се изпълниха с червена кръв. Знахарката и Лис, Горам и ди Кабон се разбързаха да пристегнат тампоните с превръзки, за да забавят кървенето.

„Да. Да“, помисли си Иста. Стратегията беше добра. При едно поддържащо тяло тази рана от меч би стигнала до костта. Поделената рана делеше опасността на две. Едва не се засмя на глас, пък макар и мрачно, представяйки си сащисването на човека, нападнал Арис, разбрал от сътресението при удара, от отскочилото от костта острие и от отката в собствената си ръка колко силно е ударил, а в същото време очите му казват, че раната се затваря… Откъм горичката долетя яден вик, който като нищо можеше да е на същия този човек. „Мислехте си, че сте потопили Порифорс в кошмар от ужасии, докато си седите на сигурно място и в безопасност. Е, вижте сега как Порифорс ви връща услугата. Удържаме, удържаме.

Още много малко“.

Обърна се отново и се взря през дърветата. Можеше да проследи напредъка на Арис по ужасените викове на враговете му, които се разбягваха пред бледото му лице и смъртоносния меч. И по потоците от бял огън, които се издигаха към небето след него. Беше изгубил коня си, макар че кога и как, Иста не знаеше. Надяваше се да не е останал сам, без нито един другар, който да му пази гърба.

„Мисля, че вече е сам“.

Странен, мокър звук долетя иззад нея. Тя погледна през рамо и видя помощниците й да притискат тампони към коремите на Катилара и Илвин. „Това беше стрела!“. Зачуди се дали Арис я е измъкнал от корема си и я е захвърлил в лицата на изумените си врагове, или я е оставил на място като кокарда. Ударът би бил смъртоносен, при всеки друг човек, по всяко друго време. „Скоро ще има и други. Боговете са ми свидетели, един ди Лютез знае как да умре три пъти и три пъти по три, ако е необходимо“.

Тя се свлече на колене до парапета и се подпря на камъка.

Имаше чувството, че някакъв огромен черен глетчер, някакъв леден бент в душата й се топи, сякаш жегата на сто лета го е обвила изведнъж. Пропуква се, разпада се. И че в дълбокото една миля и една миля дълго езеро от леденостудена вода зад стената една изпълнена с очакване вълна накъдря повърхността му от бряг до бряг, чак до дълбините му, тревожи водния му покой. „Аз ти предадох една благословия в двора при портата. Но ти също ми предаде благословия. Разменихме си спасение. Петимата богове нека ни видят как яздим заедно в този предутринен час.

Вие, Петимата, може и да ни изпълвате със страхопочитание. Но според мен ние също трябва да ви изпълваме с такова“.

— Седем — силно прошепна тя.

После нещо се обърка. Колебание, извръщане. Твърде много, твърде много душевни искри се вихреха около онзи сив пламък. „Сега той е обграден, откъснат. Десетките, които бягаха от него, сега бягат към него, окуражени от самия си брой, събрали смелост да го повалят.

Посред враговете ти твоят Баща ти е приготвил пир, трапеза, на която е сервирано отдавна. Ето, близо е…“

Още един тъп звук, после още един. Зад нея Лис извика напрегнато:

— Милейди, твърде много рани се отварят! Трябва да сложите край на това!

Чу се и прегракналият от напрежение глас на ди Кабон:

— Царина, обещахте на Арис лейди Катилара да оцелее!…

„А един дебел бял бог ми обеща Илвин, ако правилно съм Го разбрала. Подарен ми от бога любим, нахален и храбър като покрит с белези уличен котарак, който се прокрадва с мъркане покрай защитните ми стени към сърцето. Стига да го храня редовно“.

Тя погледна през рамо. Тялото на Илвин подскочи от прехвърлената сила на някакъв силен удар в гърба на Арис и Горам, с изопнато от трескави емоции лице, го обърна, за да стигне до червения прорез. Бялата ръка на Катилара се отдели наполовина при китката и Лис се хвърли да спре кървенето.

„Сега. Да, сега!“ Иста стисна с ръка пороя от бял огън, който течеше покрай рамото й. Притокът внезапно спря. Бурни вълни плиснаха назад и в двете посоки на стегата. Виолетовият канал се пръсна на парчета. Белият огън, превърнал се от дни в постоянен компаньон на вътрешното й зрение, примигна и угасна.

Притихнало колебание — после, откъм потъналата в сенки орехова горичка, от десетки джоконски гърла се надигна грозен рев на истеричен триумф.

Леденият бент се пукна. Стена от вода се надигна, преви се и се сурна напред, заля бреговете си, разпъна душата й, широко, още по-широко, изтръгваше и помиташе трупани цял един живот камънаци, чакъл и гниещи съсиреци от отломки пред себе си. Иста разпери ръце, отвори уста и й даде път.

Сивата нишка, почти изгубила се от погледа сред дивата светлинна феерия, се втвърди в опънато до скъсване въже. Започна да се движи назад през новата й широта, все по-бързо и по-бързо, докато не й се стори, че всеки миг ще запуши от топлината на триенето, като претоварено конопено въже миг преди да почернее и да избухне в пламъци. Само за миг удивената, агонизираща, изпълнена с екстаз душа на Арис се стрелна през нейната.

„Да. Всички ние, всеки един от нас, живите, е портал между двата свята, този на материята, който ни ражда, и другият, на духа, в който се раждаме при смъртта си. Арис бе откъснат от собствения си портал и завинаги бе изгубил пътя си към него. Затова на мен ми бе дадено да му заема своя, за малко. Но голяма душа като неговата има нужда от широк портал — така че събори портите ми, пропукай стените ми и ги срини на пепел и се излей свободно през тях, с мое позволение. И сбогом“.

— Да — прошепна Иста. — Да.

Той не погледна назад. Като знаеше какво ще види напред, Иста ни най-малко не се изненада.

„Направено е, Господарю. Надявам се да одобриш изпълнението ми“.

Не чу глас, не видя сияйна фигура. Но й се стори, че усети милувка по челото си и болката там, пулсирала с часове, сякаш главата й бе стегната в железен обръч, изчезна. Краят на болката бе като птича песен по изгрев-слънце.

Някаква птичка наистина пееше по зазоряване, замаяно си даде сметка тя, тук, в прекрасното царство на материята, бодро, безсмислено чирикане откъм храсталаците под стените на замъка. Сивите облачни пера, провлачили се сред бледнеещите звезди, тъкмо поруменяваха с бледо розово, което пълзеше от изток на запад. Тънка нишка лимоненожълто обточваше източния хоризонт.

Илвин простена. Иста се обърна и го видя да седи, облегнат на Горам, който сваляше напоени с кръв превръзки от тялото му, по което нямаше рани. Устните му се разтвориха изумено при вида на десетките потъмнели бинтове и тампони, избледняващи до яркочервено под първите лъчи на слънцето, които връщаха на света цветовете му.

— Богове пет. — Той преглътна да потисне гаденето. — Накрая стана доста страшно. Нали. — Не беше въпрос.

— Да — каза Иста. — Но сега него го няма. Няма го тук, но иначе е на сигурно място. — По някакъв начин Иста знаеше, че в горичката долу обзетите от умопомрачителен страх джоконци разсичат тялото на Арис, раздират го на парченца, ужасени да не се събере отново и да се изправи срещу тях. Не виждаше смисъл да споменава за това на Илвин.

Катилара лежеше на една страна, свита на топка. Плачеше с тихи, раздиращи хлипове, почти неспособна да си поеме дъх, и стискаше кръвоспиращия тампон върху корема си толкова силно, че кръвта изскачаше на мехурчета между пръстите й. Знахарката я потупа несръчно и безполезно по рамото.

Светът около Иста потъмня, сякаш зората, уплашена от грозната сцена, се бе оттеглила обратно зад хоризонта. Пристъпил в ума й като някакъв случаен пътник, един Глас й заговори — глас познат, ироничен и неизмерим:

— Виж ти. Доста просторно е станало тук изведнъж, какво ще кажеш?

— Какво правиш Ти тук? Мислех, че съм се превърнала в бойно поле на Втория ти баща.

— Ти ме покани. Хайде стига, не можеш да го отречеш — чух те да шепнеш в онзи ъгъл.

Не мислеше, че са й останали чувства, за да се справи с това. Гняв поне със сигурност не й беше останал. Безтелесното й спокойствие можеше да бъде или ведрост, или шок. Ала Копелето определено беше бог, към когото да се пристъпва предпазливо.

— Защо не се появяваш пред мен?

— Защото сега съм зад теб. — Гласът стана топъл и развеселен. Стори й се, че огромно шкембе сгорещява гърба й, заедно с неприличен намек за мъжки слабини, притиснати към задника й, и тежест на широки длани върху раменете.

— Имаш отвратително чувство за хумор — уморено каза тя.

— Да, а ти разбираш всичките ми шеги. Харесвам жени с тънък слух. — Имаше чувството, че дъхът му прогаря ухото й. — Би трябвало и езикът ти да е ловък, бас ловя.

Устата й се изпълни с огън.

— Защо съм тук?

— За да довършиш победата на Арис. Ако можеш.

Гласът изчезна. Тъмнината избледня, изместена от бледото сияние на зората. Иста откри, че стои на колене и се е отпуснала в прегръдките на изплашения Илвин.

— Иста? Иста! — шептеше той в ухото й. — Царина, мила, недей да плашиш така един беден гол войник. Кажи нещо!

Тя примигна със замъглените си очи. Беше само почти гол войник, както забеляза с известно разочарование. Окървавените парцали на ленените му панталони все още покриваха слабините му. Иначе видът му наистина беше прекрасно отвратителен — тъмната сплъстена коса падаше рошава по лицето и раменете му, потни, оцапани със сажди и кръв. Но всичките му белези бяха стари, заздравели и избледнели. Той облекчено пое дъх, когато я видя да обръща поглед към него, и наведе глава да я целуне. Тя препречи пътя на устните му с ръка.

— Чакай, не сега.

— Какво стана? — попита той.

— Чу ли нещо? Или да си видял някого?

— Не, но мога да се закълна, че ти виждаше и чуваше.

— Нима не предпочиташ да се закълнеш, че съм луда?

— Не.

— Да, но ти не виждаш божествени светлини, не чуваш гласове. Откъде знаеш?

— Видях лицето на брат си, когато ти го благослови. И твоето, когато той те благослови. Ако това е лудост, то бих хукнал след нея по пътя, както съм облечен сега, и бос даже.

— Аз ще вървя бавно.

Той й помогна да се изправи. Лис я повика напрегнато:

— Царина, а Фойкс?

Иста въздъхна.

— Фойкс бе повален от много войници и магьосници. Не видях душата му да се издига, нито демонът му да избяга. Боя се, че са го взели в плен. Сигурно е ранен освен това.

— Това… не е добре — каза ди Кабон, все още коленичил до сламеника на Илвин. Зъбите му изскърцаха притеснено. — Мислите ли… мислите ли, че Джоен може да го привърже към себе си като другите магьосници?

— Сигурно, ако разполага с достатъчно време. Не знам колко дълго може да се съпротивлява той. — „Богове пет, не искам да изгубя още едно момче“.

— Никак не е добре — съгласи се Илвин.

В същия миг Горам извика уплашено:

— Лейди Кати! Не!

Иста се обърна. Катилара бе станала, окървавената й роба се ветрееше широка около тялото й. Очите й бяха огромни, устата — отворена. Светлината на демона в нея се беше разширила, бе изпълнила цялото й тяло и пулсираше бясно.

— Демонът взема връх! — извика Иста. — Поема контрол над нея. Дръжте я, не я пускайте да избяга!

Горам, който бе най-близо до маршезата, се опита да я сграбчи за ръката. Виолетова светлина се появи в дланта й и тя я тласна към него. Той се строполи и започна да повръща. Иста залитна към нея, застана между Кати и отвора към стълбището. Катилара тръгна напред, после се дръпна и вдигна ръце, сякаш да предпази очите си. Огледа се трескаво. Коленете й се свиха и тя се хвърли към стената.

Лис скочи напред и я хвана за лакътя. Младата жена се изви с ръмжене и силно я оскуба. Илвин пристъпи напред, поколеба се преценяващо и я удари с юмрук в слепоочието. Катилара залитна, полузашеметена.

Иста притича до нея и коленичи. Виждаше демона като тумор, който пуска пипала из цялото тяло на жертвата си. Увива се като паразитен храст около дървото на духа й, изсмуква сила, живот и светлина. Краде сложните модели на личността, езика, знанията и спомените, които не би могъл, поради принципния хаос на своята природа, да натрупа сам.

„О. Сега виждам как да го направя!“

Тя посегна с духовните си ръце и изтръгна демона заедно с гърчещите се пипала от душата на Катилара. Той отстъпи неохотно, пляскайки панически като някакво морско създание, което вадят от водата. Иста протегна материалната си ръка, пръстите й бяха разперени като щит, и избута обратно повлеклата от Катиларината душа, като разчепкана вълна, докато в ръката й не остана само демонът. Вдигна го неуверено пред лицето си.

„Да — каза Гласът. — Точно така. Продължавай“.

Тя сви рамене, натика демона в устата си и го глътна.

— И сега какво? Ще разшириш тази метафора до логическия й завършек? Би било съвсем в Твой стил, струва ми се.

„Това ще ти го спестя, сладка Иста — каза развеселено Гласът. — Но отвратителното ти чувство за хумор определено ми допада. Мисля, че ще се спогодим добре, какво ще кажеш?“

В бронираната й душа нямаше пролука, където демонът да се вгнезди, и не само защото бе изпълнена от бога. Усети как, свит на възли от ужас, демонът излиза от другия край на душата й. В обителта на духа. В ръцете на своя бог и господар. Нямаше го.

— Какво ще стане с отломките от други души, оплетени в него? — разтревожено попита тя. Но Гласът отново беше изчезнал или просто не пожела да й отговори.

Катилара лежеше свита на топка, хлипаше и хълцаше. Илвин се окашля извинително и раздвижи пръстите на ръката си.

— Демонът се опита да те хвърли към смъртта ти, за да се освободи — каза й той.

Тя вдигна поглед към него с изтерзано лице.

— Знам. Ще ми се да беше успял.

Иста даде знак на знахарката, Горам и Лис да се погрижат за нея.

— Сложете я да легне в легло, истинско легло, и повикайте придворните й. И й осигурете каквито удобства все още може да предложи замъкът. Да не остава сама и за миг. Ще дойда при нея, когато мога. — Изчака да се скрият в кладенеца на спиралното стълбище с Катилара, която нямаше сили дори да заплаче, облегната немощно на знахарката, след като бе отблъснала предложената й от Лис ръка.

Обърна се и видя Илвин и ди Кабон да се взират разтревожено над източния парапет към джоконския лагер под набиращата сили дневна светлина. Лагерът гъмжеше като мравуняк, полускрит сред дърветата. Над опожарените шатри все още се вдигаше дим. Отскубнал се оседлан кон се дърпаше нервно от един войник, който се опитваше да го хване — псувните му долитаха слабо през влажния утринен въздух. Иста се вгледа обнадеждено в коня, но той не приличаше на червеникавия жребец на Илвин.

— Какво стана, царина? — попита ди Кабон, вперил озадачен поглед надолу. — Спечелихме ли, или загубихме?

— Ловът беше изключителен. Арис уби седем магьосници, преди сам да бъде повален. Препъна се на осмия. Мисля, че беше жена, магьосница. Чудя се дали не е била млада и красива и той не е събрал сили да я посече?

— Да де — тъжно промълви Илвин. — Би било съвсем в негов стил, нали.

— Вероятно. Дотогава джоконците и без това си бяха дали сметка колко малобройна е дружината му и се групираха да дадат отпор. Освободените демони обаче се разбягаха във всички посоки — Джоен не успя да прибере нито един от тях.

— Жалко, че не разполагаме с още двама като Арис, които да довършат започнатото — каза Илвин. — Може би сега е ред на обикновените мъже да опитат. — Той размърда рамене и се намръщи.

Иста поклати глава.

— Джоен ни нарани, а сега ние й го върнахме. Но не сме я победили. Все още разполага с единайсет магьосници-марионетки и с недокосната войска. Освен това е бясна — нападенията й ще се удвоят и милост няма да има.

Ди Кабон се отпусна като чувал с брашно на парапета, тлъстите му рамене се изгърбиха.

— Значи Арис се жертва напразно. Загубени сме.

— Не. Арис ни спечели войната. Сега трябва само да протегнем ръце и да сграбчим победата. Не ме попита какво направих с демона на Катилара, просветени.

Веждите му се вдигнаха и той се обърна към нея.

— Не го ли заключихте в нея, както преди?

— Не. — Устните й се разтеглиха в усмивка, която го накара да се дръпне уплашено. — Изядох го.

— Какво?!

— Не гледай мен — метафората е на твоя бог. Най-после проумях каква е загадката на втората му целувка. Знам как светицата от Раума е успявала да прогонва демоните от света и да ги връща на свещения им командир. Защото по всичко личи, че нейното умение се е прехвърлило на мен. Последният подарък на Арис или по-скоро нещо, което той направи възможно. — Потръпна от тъгата, на която все още не смееше да се предаде. — Илвин.

Гласът й бе остър, настоятелен и го извади от скръбната унесеност, която го беше надвила, докато се облягаше с цялата си тежест на парапета и се взираше в нищото. Иста си напомни, че той бе изгубил много кръв през последния час, твърде много за изтощеното му и без това тяло. Смесена с Катиларината, кръвта му се бе сбрала на съсирващи се локвички по половината платформа. Раните до една се бяха затворили, сякаш никога не ги бе имало, с изключение на хваналите коричка дупки от игла, стегнати с конец на едното му рамо. Той извърна глава към нея и примигна отнесено.

— Кой е най-бързият и възможно най-сигурният начин да се изправя лице в лице с Джоен?

С гениалността, която ни спохожда, когато не мислим, той отвърна простичко:

— Да се предадете. — После я зяпна сащисано и закри с ръка устата си, сякаш оттам току-що беше изскочила жаба.