Сергей Есенин
Свят загадъчен, свят мой древен…

Свят загадъчен, свят мой древен,

ти умираш под тих небосклон.

Ето, впримчиха селото в гневен

клуп шосетата от бетон.

 

Сняг връхлита и как е зашибал

този вятър безумно свиреп.

Моя черна и чакана гибел,

аз излизам сега срещу теб.

 

Че градът в тая схватка жестока

ни нарече мърша и смет.

Стине в нивите скръб волоока

с тези стълбове голи отвред.

 

И е жилава тяхната шия,

лесно тегли чугунен ярем.

Е, какво? Не за първи път ние

ще пропадаме и ще мрем.

 

Нека болка изпитам сурова,

то е песен за зверския нрав.

… Тъй ловецът убива с отрова

вълк, приклещен в капана здрав.

 

Звярът пада… и залп ще наръби

придошлия в очите му мрак…

Скок… и впиват се вълчите зъби

да разкъсат днуногия враг.

 

О, приветствам те, звяр непреклонен!

От куршум и от нож се пази.

Че и аз като тебе съм гонен

и вървя сред железни врази.

 

Че и аз като тебе самия

вече слушам победния рог,

но от вражата кръв ще отпия

в моя степен, предсмъртен скок.

 

Нека, зимните преспи разгрибал,

да затъна в дълбокия сняг…

Ще звучи отмъстителна гибел

в песента на отсрещния бряг.

 

1921