Лоис Макмастър Бюджолд
Дипломатически имунитет (9)

Глава 9

Избраният от Бел пилот пристигна с двама строги на вид охранители от съюзната милиция и откара Екатерин. Майлс я гледаше как тръгва с потисната тревога. Когато се обърна да го погледне, той потупа многозначително комуникатора на китката си; тя мълчаливо вдигна лявата си ръка с гривната-комуникатор.

Понеже и без това всички отиваха към „Идрис“, Бел използва забавянето да се обади на Дюбауер и да го покани да слезе при тях във фоайето. Дюбауер, чиято гладка буза беше вече с чисто затворена рана под дискретен слой хирургично лепило, се отзова веднага и заоглежда с известна тревога новопридобития им военен ескорт от квади. Все пак свенливият изящен хермафродит, изглежда, си беше възвърнал по-голямата част от самообладанието и се зае да благодари надълго и широко на Бел, задето въпреки целия този хаос си бил спомнил за нуждите на неговите създания.

Малката им група пое, кой пешком, кой на плъзгач, след пристанищен управител Торн по един забележително рядко използван от широките маси път през митницата и зоната за сигурност до редицата товарни докове, предназначени за престой на външни кораби. Докът, който обслужваше и задържаше в клещите на външната си пристанищна рама „Идрис“, беше тих и слабо осветен, а единствените хора в него бяха двама патрулни на пост при шлюзовете.

Бел представи пълномощията си и двамата патрулни се плъзнаха встрани, за да му предоставят достъп до контролното табло на шлюзовете. Вратата към големия товарен шлюз се плъзна нагоре и Майлс, Роик и Дюбауер последваха Бел на борда на товарния кораб.

„Идрис“, също като своя побратим „Рудра“, беше решен в практичен стил, който не оставяше място за елегантност. Грубо казано, представляваше връзка от седем огромни успоредни цилиндъра, от които централният приютяваше главно екипажа, а четири от другите шест — корабния товар. Останалите два, на срещуположни позиции във външния кръг, носеха неклиновите тръби на кораба, които генерираха полето, сгъващо го през точките за скок. Двигателите за нормално пространство — отзад, огромните генератори на поле — отпред. Корабът се завърташе около централната си ос, за да насочи всеки от външните цилиндри в една линия с товарния шлюз откъм станцията за автоматизирано товарене и разтоварване на контейнери или за ръчно товарене на по-деликатни стоки. Конструкцията имаше и допълнително предимство от гледна точка на безопасността, защото в случай на пробив в херметизацията в един или повече цилиндри, всеки от останалите можеше да послужи като убежище за екипажа и пътниците, докато не се извърши ремонт или евакуация.

Докато вървяха през един от товарните цилиндри, Майлс огледа централния коридор за достъп, който се губеше в мрак. Минаха през втори шлюз и се озоваха в малко фоайе в предната секция на кораба. В едната посока бяха пътническите каюти, в другата — тези на екипажа и офисите. Подемници и едно стълбище водеха нагоре към нивото, където се намираше корабната столова, лечебницата и залите за отдих, и надолу към животоподдържащите, инженерните и други подобни системи.

Роик погледна в бележките си и кимна към единия край на коридора.

— Кабинетът на Солиан е насам, милорд.

— Ще придружа гражданина Дюбауер да се погрижи за ембрионите си — каза Бел, — и ще ви настигна. — Дюбауер изви гръб в лек поклон, който не му се удаде особено добре, и двамата хермафродити се отправиха към шлюза, водещ до една от извънбордните товарни секции.

Роик броеше вратите по протежение на второто свързващо фоайе. Накрая спря пред една близо до кърмата и въведе кода в контролния й панел. Вратата се плъзна встрани, светлините се включиха автоматично и разкриха миниатюрна, оскъдно мебелирана стая, в която нямаше почти нищо освен компютър, два стола и няколко заключващи се кантонерки. Майлс включи интерфейса, докато Роик правеше бърза инвентаризация на съдържанието на кантонерките. Всички зачислени към поста на Солиан оръжия и мунициите към тях бяха налице, обезопасяващите устройства — подредени като по конец. В кабинета нямаше никакви лични вещи — нямаше видснимки на някое момиче, останало да чака у дома, нямаше остроумни — или политически — вицове или лозунги, залепени от вътрешната страна на вратичките на кантонерките. Но хората на Брюн вече бяха минали оттук след изчезването на Солиан и преди корабът да бъде опразнен от квадите след сблъсъка с бараярците, така че Майлс си записа да попита дали Брюн — или Вен — не са изнесли нещо от стаята.

Роик въведе кодове с по-високо ниво на достъп и те веднага им осигуриха всички доклади и записки на Солиан. Майлс започна от последното дежурство на лейтенанта. Ежедневните му рапорти бяха лаконични, лишени от оригиналност и разочароващо бедни откъм намеци за потенциални убийци. Майлс се запита дали в момента не слуша гласа на мъртвец. Би трябвало в такива случаи човек да го полазват тръпки. Зловещата тишина на кораба подхранваше въображението.

Докато корабът стоеше на док, системата му за сигурност регистрираше на видеозапис всичко и всеки, който се качваше или слизаше през шлюза към станцията или през друг активиран шлюз, като рутинна предпазна мярка срещу кражби и саботаж. Да се прегледа цялото движение през десетте дни преди корабът да бъде задържан, дори на бърз ход, щеше да изисква време и здрави нерви. Страховитата възможност записите да са били променени или изтрити, както Брюн подозираше, че е направил Солиан, за да прикрие дезертирането си, също трябваше да се проучи.

Майлс направи копия за бъдеща справка на всичко, което имаше и най-бегла връзка със случая, после двамата с Роик се отбиха и в личната каюта на Солиан, която беше само на няколко метра по същия коридор. Каютата също бе малка, оскъдно обзаведена и нищо неразкриваща. Нямаше как да знаят какви лични вещи е прибрал Солиан в липсващия куфар, но останалите в каютата определено не бяха много. Корабът беше тръгнал от Комар преди колко, шест седмици? С половин дузина междинни спирки по пътя дотук. Престоите на док бяха най-усилното време за корабните офицери по сигурността — може би на Солиан просто не му бе останало време да обикаля магазините за сувенири.

Майлс се опита да извлече някаква информация от нещата които бяха останали. Половин дузина униформи, няколко цивилни костюма, дебело сако, няколко чифта обувки и ботуши… Шитият по поръчка компресионен костюм на Солиан. Доста скъпа вещ, от каквато би имал нужда човек при дълъг престой в Квадикосмоса. Не много анонимна обаче, с бараярските си военни означения.

Като не откриха в каютата нищо, което да им спести прегледа на видзаписите, Майлс и Роик се върнаха в кабинета на Солиан и се заеха с неприятната задача. Ако не друго, надяваше се Майлс, въпросните записи щяха да му дадат представа за евентуалните действащи лица в драмата… пръснати, разбира се, огромна тълпа хора, които нямаха нищо общо със случая. Фактът, че оглежда всичко, беше сигурен знак, че все още няма никаква представа какво прави, но досега не беше открил друг начин за изравяне на незабележимата улика, която всички други бяха подминали…

След известно време нещо привлече вниманието му и той вдигна глава. Бел се беше върнал и стоеше, подпрян на рамката на вратата.

— Открихте ли нещо? — попита хермафродитът.

— Засега не. — Майлс включи видеото на пауза. — Бетанският ти приятел погрижи ли се за проблема си?

— Още работи. Храни животните и изрива тора, тоест добавя хранителен концентрат в репликаторните резервоари и изважда торбичките с отпадъчни продукти от филтриращите системи. Разбирам защо беше толкова притеснен от закъснението. В трюма има поне хиляда неродени животинчета. Огромна финансова загуба, ако се стигне дотам.

— Ха. Повечето хора, които се занимават с животновъдство, транспортират замразени ембриони — каза Майлс. — Точно по този начин дядо ми е внесъл фантастичните си коне от Земята. После ги имплантирал в хибридни кобили да ги доизносят. По-евтино, по-леко, по-малко грижи — и никакъв проблем при непредвидени забавяния по пътя, ако се стигне до такива. Макар че по начина на Дюбауер се печели време — ембрионите се развиват, докато са на път.

— Дюбауер наистина спомена, че времето е от съществено значение. — Бел размърда рамене и се намръщи неспокойно. — Какво се казва, между другото, в записите на „Идрис“ за Дюбауер и товара му?

Майлс извика съответните записи.

— Качил се е още в комарска орбита. Пътува за Ксеркс, следващата спирка след станция Граф, което сигурно го вбесява още повече. Направил е резервацията си около… шест седмици преди флотилията да потегли, чрез някакъв комарски транспортен агент. — Съвсем законна компания, чието име му беше познато. От записа не ставаше ясно откъде са се взели Дюбауер и товарът му, нито дали хермафродитът е възнамерявал да се свърже с друг търговски — или частен — превозвач на Ксеркс, с който да бъде осъществена доставката до крайната цел, в случай че пратката не беше предназначена за Ксеркс. Майлс впери замислен поглед в Бел. — Нещо те е накарало да наостриш уши?

— Ами… и аз не знам. Има нещо странно в този Дюбауер.

— В какъв смисъл?

— Ако знаех, нямаше да ме гризе толкова.

— На мен ми се струва просто суетлив стар хермафродит… с нещо академично в поведението, може би? — Бивш или настоящ университетски преподавател, нещо в биоинженерната изследователска и развойна дейност би обяснило необичайно прецизния му и любезен стил на изразяване. Същото важеше и за естествената стеснителност.

— Това би могло и да обясни усещането ми — каза Бел, крайно неубедено.

— Странен значи. Добре. — Майлс си отбеляза да обърне особено внимание на движенията на хермафродита из „Идрис“, докато преглежда записите.

Бел го наблюдаваше. След малко подметна:

— Грийнлоу остана тайничко впечатлена от теб, между другото.

— Така ли? Е, определено успя да го опази в тайна от мен.

Бел се ухили.

— Каза ми, че си й се сторил много „целенасочен“. Това е комплимент тук, в Квадикосмоса. Не й обясних, че за теб да те стрелят е нормална част от ежедневието ти и затова не се впечатляваш особено.

— Е, чак от ежедневието — не. Предпочитам да е по-нарядко. — Майлс направи кисела физиономия. — Нито е нормално, откакто съм на тази работа. Сега моят ешелон се движи в края на колоната. Остарявам, Бел.

Широката усмивка на хермафродита стана направо сардонична.

— От позицията на човек, който е почти два пъти по-възрастен от теб, като се възползвам от вашия хубав, стар бараярски израз, ще ти кажа следното — не ми пробутвай конски фъшкии, Майлс.

Майлс вдигна рамене.

— Може да е от предстоящото бащинство.

— Хванало те е шубето, а? — Веждите на Бел хвръкнаха нагоре.

— Не, не, разбира се. Или… ами, да, но не в този смисъл. Моят баща беше… той вдигна летвата много високо. Ще има доста да се постарая, макар едно-две неща да изискват различен подход.

Бел кривна глава, но преди още да е отворил уста, по коридора се чуха стъпки, а след тях и тихият глас на Дюбауер:

— Пристанищен управител Торн? А, ето ви.

Бел пристъпи в кабинета, а високият хермафродит застана на прага. Майлс забеляза мигновения преценяващ поглед на Роик преди бодигардът да се престори, че цялото му внимание е заангажирано с виддисплея.

Дюбауер закърши притеснено пръсти и попита Бел:

— Ще се връщате ли скоро в хотела?

— Не. Всъщност въобще няма да се връщам в хотела.

— О! — Хермафродитът се поколеба. — Виждате ли, при тези неизвестни квади, които хвърчат насам-натам и стрелят по хората, не ми се искаше да се връщам на станцията сам. Да сте чули… не са го заловили още, нали? Не? Надявах се, че… дали някой не би могъл да ме придружи?

При тази демонстрация на слаби нерви Бел се усмихна съчувствено.

— Ще пратя с вас един човек от охраната. Така добре ли е?

— Ще съм ви изключително благодарен, да.

— Свършихте ли си работата?

Дюбауер прехапа долната си устна.

— Ами — и да, и не. Тоест, погрижих се за репликаторите и направих каквото можах, а то не беше много, за да забавя растежа и метаболизма на зародишите вътре. Но ако товарът ми бъде задържан тук още дълго, няма да ми остане време да стигна до крайната цел на пътуването си и малките създания ще надраснат контейнерите си. Ако наистина се наложи да ги унищожа, това би било истинска катастрофа.

— Застраховката на комарската флотилия би трябвало да покрие загубите ви, не е ли така? — попита Бел.

— Или може да заведете съдебно дело срещу станция Граф — предложи Майлс. — Или още по-добре, направете и двете и току-виж даже сте излезли на печалба. — Бел му хвърли крайно раздразнен поглед.

Дюбауер изобрази някак една мъченическа усмивка.

— Това би покрило само пряката финансова загуба. — И след една по-дълга пауза продължи: — За да спася по-важната част, патентования биоинженерен продукт, бих искал да взема тъканни проби и да ги замразя преди да изпразня контейнерите. Освен това ще ми е нужно оборудване за пълно химично разлагане на биоматерия. Или достъп до конверторите на кораба, стига да не се претоварят от количеството, което трябва да унищожа. Задача, която ще отнеме много време и, опасявам се, ще е особено неприятна. Чудех се, управител Торн… щом не можете да освободите товара ми от възбраната на квадите, дали поне не бихте ми издействали разрешение да остана на борда на „Идрис“, докато се занимавам с унищожаването му?

Челото на Бел се набръчка при страховитата картина, която извикваха във въображението тихите думи на хермафродита.

— Да се надяваме, че няма да се стигне до такива крайни мерки. С колко още време разполагате всъщност?

Хермафродитът се поколеба.

— Не с много. А ако стане належащо да се разделя с малките, по-добре да е по-скоро. Бих предпочел да приключа веднъж и завинаги.

— Разбираемо. — Бел издиша шумно.

— Може да се намерят някакви алтернативни възможности да се удължи времето, с което разполагате — каза Майлс. — Например да наемете по-малък и по-бърз кораб, който да ви закара директно до крайната спирка.

Хермафродитът поклати тъжно глава.

— И кой ще плати за този кораб, милорд Воркосиган? Бараярската империя?

Майлс прехапа език, преди да е изрекъл едно „Ами, да!“ или да е дал ход на алтернативното предложение, назоваващо Грийнлоу и Съюза. От него се очакваше да има грижата за голямата картинка, а не да се заглавичква с разни чисто човешки — или не толкова човешки — подробности. Махна неангажиращо с ръка и остави Бел да изведе бетанеца.

Следващите няколко минути прекара в безрезултатно взиране за нещо вълнуващо, което да изскочи от корабните видеодневници. После Бел се върна.

Майлс изключи видеото.

— Мисля да хвърля едно око на този странен бетански товар.

— С това не мога да ти помогна — каза Бел. — Не разполагам с кодовете за товарните отсеци. Предполага се, че само пътниците имат достъп до пространството товарна площ, което са наели с договор, а квадите не си направиха труда да вземат съдебна заповед за опразването им. Така станция Граф става по-малко уязвима за обвинения в кражба, докато пътниците са извън корабите. Трябва да накараш Дюбауер да те пусне вътре.

— Скъпи Бел, аз съм имперски ревизор, а този кораб не само че е регистриран на Бараяр, но е и собственост на семейството на императрица Лайза. Ходя, където си поискам. Като шеф на сигурността тук, Солиан трябва да е имал код с по-високо ниво на достъп за всяко кътче на кораба. Роик?

— Ето го, милорд. — Гвардеецът вкара номера в електронния си бележник.

— Ами да тръгваме тогава.

Бел и Роик го последваха по коридора и през централния шлюз към съседната товарна секция. Двойната врата на второто поред помещение реагира послушно на кода, който Роик въведе в контролния й панел, и се отвори. Майлс пъхна глава и светлините се включиха.

Гледката беше впечатляваща. Стендове с лъскави репликатори се редяха ред след ред, изпълваха цялото помещение, с изключение на тесните пътечки между тях. Всеки стенд беше здраво закрепен за свой собствен подемник, на четири реда по пет репликатора, значи по двайсет за всеки стенд, високи колкото беше висок Роик. Всеки си имаше дисплей с показания, сега тъмни, а отдолу имаше контролен панел, който светеше с успокоителни зелени светлинки. Засега.

Майлс тръгна по пътечката между две редици от по пет подемника, заобиколи и се върна по следващата пътечка, като броеше. Покрай стените имаше още подемници. Бел беше казал, че са хиляда, и изглежда, не беше сбъркал.

— Мислех, че плацентните репликатори ще са по-големи. Тези изглеждат почти същите като двата у дома. — Които той беше опознал съвсем отблизо напоследък. Тукашното количество очевидно беше предназначено за масово производство. Двайсетте репликатора, наредени плътно един до друг върху подемник, ползваха един и същи резервоар, помпа, филтрираща система и контролен панел. Той се наведе по-близо. — Не виждам марката на производителя. — Нито серийни номера, нито нещо друго, което би разкрило от коя планета идват тези очевидно сложни и добре изработени устройства. Майлс набра няколко бутона на един от контролните панели, за да включи дисплея с показанията.

На екрана също нямаше информация за производителя или серийни номера. Само стилизирано изображение на яркочервена птица-пискун на сребрист фон… Сърцето му спря. Какво, по дяволите, правеше това тук?!

— Майлс — чу се гласът на Бел, сякаш от много далеч. — Ако ще припадаш, наведи глава.

— Ще си я напъхам между коленете — задавено рече Майлс, — и ще си целуна задника за довиждане. Бел, знаеш ли какво означава тази емблема?

— Не — рече подозрително Бел, в смисъл на „сега пък какво?“.

— Означава сетаганданската Звездна ясла, това означава. Не военните им гем-лордове, не и култивираните им — и това го казвам и в двата смисъла на думата — господари, висшите лордове, не е дори и на императорската Небесна градина. Още по-високо е. Звездната ясла е най-вътрешната ядка на най-вътрешния кръг на целия им дяволски генноинженерен проект, наречен Сетаганданска империя. Самата генетична банка на висшите дами. Там си създават императорите. Божке, цялата си висша раса я създават там. Висшите дами не работят с животински гени. Смятат, че би било под нивото им. Това го оставят на гем-дамите. А не, забележи, на гем-лордовете…

С леко трепереща ръка той посегна към монитора и зададе следващото контролно ниво. Общи показания на мощността и резервоара, всичките в зелената скала. Следващото ниво даваше възможност за индивидуално наблюдение на всеки ембрион във всеки от двайсетте отделни плацентарни отделения. Човешка температура на кръвта, бебешко тегло, и, в случай че и това не е достатъчно, миниатюрни индивидуални видеокамери, вградени в контейнерите, благодарение на които обитателите можеха да бъдат наблюдавани в реално време как се плацикат кротко в амниотичните си сакчета. Бебето на монитора размърда мъничките си пръстчета под меката червена светлина на камерата и сякаш присви големите си тъмни очета. Макар и не съвсем наближило термина си, то… не, тя — беше много близо до него. Майлс си помисли за Хелен-Наталия и Арал-Александър.

Роик се залюля на токовете на ботушите си, зяпнал сащисано. Очите му се плъзгаха невярващо по стендовете с репликатори.

— Да не казвате, милорд, че всичките тези неща са пълни с човешки бебета?

— Виж, това се казва добър въпрос. Всъщност два въпроса. Дали са пълни и дали са човешки? Ако са бебета на висши, по втория въпрос може много да се спори. Колкото до първия, можем да погледнем, ако не друго… — Още монитори, подбрани произволно из помещението, показаха идентичен резултат. Когато се отказа от по-нататъшни проверки, приел тезата за доказана, Майлс вече с мъка контролираше дишането си.

— И каква работа има един бетански хермафродит с всичките тези сетагандански репликатори? — озадачено попита Роик. — И само защото са произведени на Сетаганда, това означава ли непременно, че вътре има сетаганданчета? Може бетанецът да ги е купил втора употреба?

Майлс, с разтеглени в широка усмивка устни, се завъртя на пети към Бел.

— Бетанец значи? Какво ще кажеш, Бел? Много ли си говорихте двамата за старата пясъчна пустиня, докато идвахте насам?

— Въобще не говорихме. — Бел поклати глава. — Но това не доказва нищо. Самият аз не обичам да повдигам темата за дома, а дори и да го бях направил, толкова отдавна съм изгубил връзка с колонията, че едва ли бих забелязал евентуални неточности, засягащи по-скорошните тамошни събития. Но не приказките на Дюбауер ме притесниха. Просто има нещо… нередно в езика на тялото му.

— Езика на тялото. Именно. — Майлс пристъпи към Бел, протегна ръка и обърна лицето на хермафродита към светлината. Бел не се отдръпна, а само се усмихна. Фини косъмчета по бузите и брадичката му уловиха светлината. Майлс присви очи, докато си припомняше порезната рана върху бузата на Дюбауер.

— Имаш мъх по лицето, като жените. Всички хермафродити го имат, нали?

— Да. Освен ако не използват силен депилатор. Някои дори си отглеждат бради.

— Дюбауер няма. — Майлс понечи да тръгне по пътечката, спря, направи кръгом и с усилие се задържа на едно място. — Нито косъмче, като се изключат хубавите посребрени вежди и косата, а аз се хващам на бас за бетански долари срещу пясък, че са му ги имплантирали съвсем наскоро. Езика на тялото, ха! Дюбауер въобще не е с двоен пол… къде им е бил акълът на твоите предци, за бога?

Бел се подсмихна самодоволно.

— А изобщо без пол. Истинско „то“.

— В бетанската езикова традиция личното местоимение „то“ — започна Бел с отегчения тон на човек, комуто се налага да обяснява това твърде често — не се употребява за неодушевени предмети като в други планетарни културни традиции. Казвам това въпреки един определен бивш шеф от много далечното ми минало, който представляваше доста добра имитация на онзи вид големи и неповратливи мебели, от които нито можеш да се отървеш, нито можеш да ги претапицираш…

Майлс махна с ръка да го прекъсне.

— Не ми го казвай на мен — тази лекция съм я изслушал още на коляното на майка си. Но Дюбауер не е хермафродит. Дюбауер е ба.

— Какво?

— За непросветения външен наблюдател, ба са пожизнените слуги, грижещи се за Небесната градина, където сетаганданският император живее в състояние на вечна ведрост, заобиколен от естетическо съвършенство, или поне това ще се опитат да ви внушат висшите лордове, така наречените хоут. Ба изглеждат като съвършената раса от верни до гроб слуги, човешки кучета. И красиви, естествено, защото всичко в Небесните градини трябва да е красиво. За пръв път се сблъсках с ба преди десетина години, когато ме пратиха на Сетаганда — не като адмирал Нейсмит, а като лейтенант лорд Воркосиган — с дипломатическа мисия. Да присъствам на погребението на майката на император Флечър Гиайя, старата вдовстваща императрица Лизбет. Имах възможност да огледам доста ба отблизо. По-възрастните — предимно реликви от младите години на Лизбет, тоест отпреди едно столетие — до един бяха без окосмение. Мода, която вече не е актуална. Но ба не са слуги, или поне не са само слуги на имперските висши. Нали помните какво ви казах за висшите дами от Звездните ясли — че работят само с човешки гени? Именно ба са опитните зайчета, върху които висшите дами изпробват обещаващите нови генни комплекси преди да решат дали са достатъчно добри, за да ги добавят към ежегодния нов модел висши издънки. В известен смисъл ба са в братско-сестринска връзка с висшите. Техни по-големи братя и сестри, почти де. Или деца, ако го погледнеш от друга гледна точка. Хоут и ба са двете страни на една и съща монета. Един ба е точно толкова умен и опасен, колкото и един висш лорд. Но не толкова самостоятелен. Лоялността им е безгранична, защото са създадени такива, точно както са създадени безполови, при това от същите съображения за контрол. Това поне обяснява защо не можех да се отърва от убеждението, че вече съм виждал Дюбауер. Ако гените на този ба не са в голяма степен идентични с гените на самия Флечър Гиайя, ще си изям, ще си изям…

— Ноктите? — предложи Бел.

Майлс побърза да извади ръката си от устата и продължи:

— Ако Дюбауер е ба, а аз мога да се закълна, че е, то тези репликатори трябва да са пълни със сетагандански… неща. Но защо тук? Защо ще ги транспортира тайно, още повече с кораб на една бивша и най-вероятно бъдеща враждебно настроена империя? Е, надявам се да не съм познал с това за „бъдещата“ — последните ни три рунда на открито военно противопоставяне със сетаганданските ни съседи определено бяха достатъчни. Ако това тук е нещо законно и открито, защо не пътува със сетагандански кораб заедно с питомците си? Гарантирам, че не е от съображения за пестеливост. Номерът е да се запази в дълбока тайна, но от кого и защо? Какво въобще е намислила Звездната ясла, по дяволите? — Заобикаля в кръг, неспособен да стои повече на едно място. — И какво е това толкова дяволски тайно нещо, че след като е транспортирал растящите бебета чак дотук, Дюбауер е готов по-скоро да ги убие всичките, за да запази тайната, отколкото да поиска помощ?

— Оо — проточи Бел. — Ами товаа. Това е… доста изнервящо, като си помислиш.

Роик рече с възмущение:

— Това е ужасно, милорд.

— Може би Дюбауер не планира наистина да ги изхвърли в канала — неуверено рече Бел. — Може да го е казал само за да ни повлияе, така че да натиснем квадите и те да му разрешат да свали товара си от „Идрис“.

— Ааа… — изсумтя Майлс. Това, виж, беше привлекателна идея — да си измие ръцете от цялата тази богохулствена каша… — Нее. Не. Засега поне. Всъщност даже искам да заключиш „Идрис“ и да не пускаш Дюбауер — и въобще никого да не пускаш на борда. Поне веднъж в живота ми се иска да се консултирам с щаба преди да скоча в тъмното. И то колкото се може по-скоро.

Какво беше казал Грегор… или беше намекнал, по-скоро? „Има някакво раздвижване сред сетаганданците около Ро Сета.“ Нещо, което подлежи на евентуално „усложняване“. „О, сир, усложнението току-що ми се натресе на главата.“ Връзки, какви връзки можеше да има между двете?

— Майлс — натъртено настоя за вниманието му Бел, — само преди няколко часа направих и невъзможното да убедя Уотс и Грийнлоу да пуснат Дюбауер да се качи на „Идрис“. Как да обясня внезапния обратен завой? — Бел се поколеба. — Ако този товар и собственикът му са опасни за Квадикосмоса, редно е да докладвам. Мислиш ли, че онзи квади в общежитието може да се е целел в Дюбауер, а не в мен или в теб?

— Мина ми през ума, да.

— В такъв случай не е… редно да оставям станцията в неведение за нещо, което може би застрашава сигурността й.

Майлс си пое дъх.

— Тук ти си представител на станция Граф — щом ти знаеш, значи и станцията знае. Това е достатъчно. Засега.

Бел се намръщи.

— Този аргумент е прекалено измислен дори и за мен.

— Моля те единствено да изчакаш. В зависимост от информацията, която получа от дома, може като нищо да взема да купя един бърз кораб на Дюбауер и да го отпратя по живо, по здраво заедно с репликаторите. Корабът няма да е с бараярска регистрация, разбира се. Просто ми спечели малко време. Знам, че можеш.

— Ами… добре. Но малко.

— Трябва ми обезопасеното комтабло в „Керкенез“. Този трюм ще го запечатаме и ще продължим по-късно. Чакай. Първо искам да огледам каютата на Дюбауер.

— Майлс, да си чувал някога за съществуването на заповеди за обиск?

— Скъпи Бел, колко досаден си станал с възрастта. Това е бараярски кораб, а аз съм Гласът на Грегор. Аз не моля за заповеди за обиск, аз ги издавам.

Майлс обиколи за последно товарния отсек преди да накара Роик да го заключи отново. Не забеляза нищо по-различно, само още твърде много от същото, чак тръпки да те побият. Петдесет подемника — хич не му се пресмяташе колко утробни репликатора прави това. Поне нямаше разлагащи се трупове, натикани зад стендовете с бебета.

Каютата на Дюбауер в пътническия модул не им разкри нищо интересно. Беше малка, от евтините, а каквито и лични вещи да бе притежавал той… то… индивидът от неустановен пол, явно си ги беше отнесъл, когато квадите бяха прехвърлили пътниците в общежитията. И тук нямаше трупове под леглото или в шкафа. Хората на Брюн със сигурност бяха претърсили каютата поне веднъж, пък макар и отгоре-отгоре, в деня след изчезването на Солиан. Майлс си отбеляза наум да поиска по-подробно, направо микроскопско изследване както на каютата, така и на трюма с репликаторите. Макар че… от кого всъщност да го поиска? Все още не му се искаше да уведомява Вен за новото развитие, а медиците в бараярската флота разбираха предимно от травми. „Все ще измисля нещо.“ ИмпСи никога не му беше липсвала толкова осезаемо.

— Сетаганданците имат ли си свои агенти тук, в Квадикосмоса? — попита той Бел, когато излязоха от каютата и я заключиха. — Някога сблъсквал ли си се с колегите си от вражеския лагер?

Бел поклати глава.

— Хората от вашия район се броят на пръсти в този ръкав на възлената връзка. Бараяр не поддържа дори постоянен консулски офис на станция Съюзна, а същото важи и за Сетаганда. Имат само някаква адвокатка квади на договор, която води документацията и осъществява при нужда връзките с десетина по-незначителни планетарни държавици. Визи, разрешения за влизане и други такива, всъщност, ако си спомням добре, тя води делата както на Бараяр, така и на Сетаганда. И да има някакви сетагандански агенти на Граф, не съм ги надушил. Мога само да се надявам, че и обратното е вярно. Макар че ако сетаганданците имат някакви шпиони, агенти или информатори в Квадикосмоса, те най-вероятно са на Съюзна. Аз се установих на Граф единствено по, хм, лични причини.

Преди да напуснат „Идрис“, Роик настоя Бел да се свърже с Вен и да го пита има ли нещо ново около издирването на неуспелия убиец от хотелското фоайе. Вен, видимо притеснен, ги засипа с доклади за изключителната активност на служителите си… и с липсата на какъвто и да било резултат. По краткия път от пристана на „Идрис“ до този на „Керкенез“ Роик беше на нокти и току поглеждаше към въоръжения им ескорт от квади с почти толкова подозрение, с колкото оглеждаше сенките и страничните коридори. Но пристигнаха без инциденти.

— Много ли ще е трудно да получим разрешение от Грийнлоу да подложим Дюбауер на разпит с фаст-пента? — попита Майлс, докато минаваха през шлюза на „Керкенез“.

— Ами, ще ти трябва съдебно разпореждане — отговори Бел. — Както и основание, което да убеди някой от тукашните съдии.

— Хм. Да нападнем Дюбауер из засада на борда на „Идрис“ и да го напръскаме с хипоспрей ми се струва по-просто.

— Би могло да стане. — Бел въздъхна. — И би ми струвало работата, ако Уотс разбере, че съм ти помогнал. Ако Дюбауер не е направил нищо нередно, със сигурност ще се оплаче на тукашните власти.

— Дюбауер не е невинен. Най-малкото ни излъга за товара си.

— Не непременно. В митническата му декларация се казва буквално: „Бозайници, генетично променени, разнородни“. Не можеш да твърдиш, че не са бозайници.

— Транспортиране на малолетни за неморални цели, тогава. Търговия с роби. По дяволите, все ще измисля нещо. — Майлс махна на Роик и Бел да изчакат, след което отново окупира каюткомпанията.

Настани се, включи заглушаващия конус и си пое дълбоко дъх; опитваше се да подреди препускащите си в галоп мисли. Най-бързият начин да се предаде теснолъчево съобщение, макар и кодирано, от Квадикосмоса до Бараяр беше чрез търговската система от връзки. Съобщителните лъчи се изстрелваха със скоростта на светлината през местните космически системи между станциите, обслужващи точките за скок на възлената връзка. Без значение дали са пристигнали там за час, или за ден, съобщенията се събираха на станциите и се натоварваха или на специални пощенски кораби, които скачаха напред и назад по определено разписание, изстрелвайки съобщителните лъчи през следващото местно космическо пространство, или, по маршрутите с по-оскъден трафик, просто на следващия кораб, който беше на ред да скача през прохода. Двупосочното пътуване на теснолъчево съобщение между Квадикосмоса и Империята щеше да отнеме няколко дни и то в най-добрия случай.

Майлс адресира съобщението си до трима получатели — до император Грегор, до шефа на ИмпСи Алегре и до щаба на галактически операции към ИмпСи на Комар. След кратко описание на ситуацията до този момент, включително уверения в лошия мерник на нападателя, той описа Дюбауер колкото се може по-подробно, както и неочаквания товар, който беше открил на борда на „Идрис“. Помоли за пълни подробности около нововъзникналото напрежение между Империята и сетаганданците, за което беше намекнал Грегор, добави и спешна молба за информация, стига да разполагаха с такава, за сетагандански оперативни работници и операции в Квадикосмоса. После прокара съобщението през кодиращото ИмпСи устройство на „Керкенез“ и го изстреля по пътя му.

И сега какво следваше? Да чака отговор, който можеше да се окаже лишен от конкретност и еднозначност? Едва ли…

Той подскочи на стола си, стреснат от жуженето на личния си комуникатор. Преглътна и го перна раздразнено.

— Воркосиган.

— Здрасти, Майлс. — Беше гласът на Екатерин и пулсът му малко се позабави. — Имаш ли минутка?

— Не само това, имам и комтаблото на „Керкенез“. Минутка усамотение, ако можеш да го повярваш.

— О! Изчакай мъничко тогава… — Връзката по комуникатора прекъсна. Скоро лицето и раменете на Екатерин се появиха над видплочата. Пак беше облякла онова прекрасно нещо в сиво-синьо. — А — доволно рече тя. — Здрасти. Така е по-добре.

— Е, не съвсем. — Той допря пръсти до устните си и прати въздушна целувка на образа й. Само призрак, уви, а не топлата й плът. Със закъснение се сети да попита: — Къде си? — Сама, надяваше се.

— В каютата си на „Принц Ксав“. Адмирал Ворпатрил ми даде една от хубавите. Мисля, че е изгонил от нея някой нещастен офицер. Ти добре ли си? Обядва ли?

— Да съм обядвал?

— О, Боже, познавам го този поглед. Поне накарай лейтенант Смоляни да ти отвори някой хранителен поднос преди отново да излезеш.

— Добре, любима. — Той й се ухили. — Упражняваш се в майчинство ли?

— По-скоро изпълнявам обществения си дълг. Откри ли нещо интересно и полезно?

— Интересно е слабо казано. Полезно… ами… не съм сигурен. — Разказа й какво е открил на „Идрис“, съвсем малко по-живописно, отколкото го беше описал току-що в съобщението до Грегор.

Очите на Екатерин се разшириха.

— Мили Боже! А аз така се развълнувах, понеже реших, че съм ти намерила страхотна улика! Боя се, че моята си е най-обикновена клюка в сравнение с твоето.

— Казвай.

— Просто ми направи впечатление, докато обядвах с офицерите на Ворпатрил. Те изглеждат приятни хора, между другото.

„Бас държа, че са се постарали да изглеждат такива.“ Гостенката им е красива, културна, като полъх от дома — и първият човек от женски пол, с когото са разговаряли от седмици насам. И омъжена за имперския ревизор, ха! „Изяжте се от яд, момчета.“

— На няколко пъти подхващах темата за Солиан, но изглежда, никой не го е познавал отблизо. Само един си спомни, че веднъж на Солиан му се наложило да излезе от седмично съвещание на офицерите от флотската сигурност, защото му потекла кръв от носа. Доколкото разбрах обаче, Солиан е бил по-скоро смутен и раздразнен, отколкото разтревожен. Но ми хрумна, че може кървенето да е било хронично. Ники имаше същия проблем за известно време, а и на мен се случваше да ми потече кръв от носа, когато бях малка, после ми мина от само себе си. Но ако Солиан не е отишъл при корабния лекар да го оправи, помислих си, че това може да е още един източник на тъканна проба от лейтенанта за онази изфабрикувана кръв. — Тя замълча за миг, после продължи: — Всъщност, като се замисля, това май не ти помага много. Всеки може да е взел използваната му носна кърпичка от кошчето за боклук, където и да е бил Солиан. Макар че ако му е кървял носът, ако не друго, това поне означава, че по онова време е бил жив. Помислих си, че звучи обнадеждаващо. — Продължи да се мръщи замислено. — А може би не.

— Благодаря ти, — искрено рече Майлс. — И аз не знам дали е обнадеждаващо, или не, но ми дава още една причина да си поговоря с медтехниците, при това веднага. Браво! — Наградиха го с усмивка и той добави: — И ако ти хрумне нещо във връзка с товара на Дюбауер, чувствай се свободна да го споделиш. Макар и само с мен, поне за момента.

— Разбирам. — Веждите й трепнаха. — Много е странно. Не толкова, че товарът съществува — искам да кажа, щом всички висши деца се зачеват и подлагат на генно инженерство централно, поне както ми го обясни твоята приятелка висшата Пел, когато беше пристигнала като дипломатически представител на Сетаганда за сватбата на Грегор, то онези от висшите жени, които се занимават с генетика, сигурно непрекъснато изнасят хиляди ембриони от Звездните ясли.

— Не непрекъснато — поправи я Майлс. — Веднъж годишно. Годишните кораби с висши деца, пътуващи до външните сатрапии на империята, потеглят едновременно от Звездните ясли. Така всички консорти, тоест висшите дами, съпруги на планетарните монарси, като Пел, които всъщност ръководят полетите, имат възможност да се срещнат и да обменят опит. И не само това.

Тя кимна.

— Но да се докара този товар чак дотук… и само с един придружител, който да се грижи за тях… Ако твоят Дюбауер, или който е там, наистина има на главата си хиляда бебета, били те нормални човешки деца, или гем, или хоут, или други, за негово добро се надявам, че някъде го чакат поне двеста или триста дойки.

— Така е. — Майлс потри челото си, което го болеше отново, и не само заради фойерверките от възможности. Екатерин беше права за хранителния поднос, както обикновено. Ако Солиан бе можел да ръси кръвни проби на произволни места и в произволно време…

— Охо! — Той бръкна в джоба на панталона си, извади носната кърпичка, която си стоеше там от сутринта, и я отвори на голямото кафяво петно. Кръвна проба, и още как. Не му се налагаше да чака отговор от щаба на ИмпСи, за да потвърди тази самоличност. Без съмнение накрая щеше да се сети за кърпичката и без подсещане. Дали щеше да е преди, или след като съвестно изпълняващият задълженията си Роик почистеше дрехите му… е, това беше друг въпрос, нали? — Екатерин, обичам те повече от всичко на света. Освен това трябва да говоря с лекаря на „Принц Ксав“ незабавно. — Изпрати й десетина трескави въздушни целувки, което му спечели една от нейните влудяващи, тайнствени усмивки, и прекъсна връзката.