Лоис Макмастър Бюджолд
Дипломатически имунитет (4)

Глава 4

При шлюза на „Керкенез“ началник Уотс дръпна Бел настрани и му заговори нещо с приглушен глас, като придружаваше думите си с неспокойно ръкомахане. Бел поклати глава, потупа го успокоително по рамото и най-накрая се обърна да последва Майлс, Екатерин и Роик през еластичната тръба, водеща към тясната и понастоящем пренаселена шлюзова палуба на „Керкенез“. Роик се спъна, докато привикне отново към гравитационното поле, но бързо възстанови равновесието си и изгледа смръщено бетанския хермафродит в униформа на квади. Екатерин пък му хвърли скришен, изпълнен с любопитство поглед.

— За какво беше всичко това? — попита го Майлс, след като вратата на шлюза се плъзна на мястото си.

— Уотс настояваше да взема охрана. Да ме защитавали от бараярските грубияни. Казах му, че на кораба няма да има място за още хора, пък и нали сте дипломат, а не войник… — Бел го изгледа неразгадаемо, кривнал глава настрани. — Нали така?

— Вече да. Ъъ… — Майлс се обърна към лейтенант Смоляни, който се занимаваше с контролното табло на шлюза. — Лейтенант, ще се наложи да отведете „Керкенез“ до другата страна на станцията и там да пристанете в друга рама. От техния контрол на движението ще ви насочват. Движете се колкото може по-бавно, без да изглежда странно. Може да направите един-два неуспешни опита и чак тогава да улучите скобите на дока, или нещо друго, не знам.

— За бога! — възкликна с възмущение Смоляни. Пилотите на бързите куриери към ИмпСи бяха превърнали бързото, икономично маневриране и съвършените скачвания в религия. — Пред тези?

— Добре де, правете каквото искате, но ми осигурете малко време. Трябва да си поговоря с този почитаем херм. Действайте. — Махна нетърпеливо на Смоляни да тръгва, после си пое дълбоко дъх и добави към Роик и Екатерин: — Ще ползваме каюткомпанията. Извинете ни, моля. — Което означаваше, че двамата с Роик ще трябва да изчакат в тесните си каюти. Стисна кратко ръката на Екатерин в знак на извинение. Не смееше да каже нищо повече, докато не изцедеше Бел насаме. Имаше аспекти на сигурността, политически аспекти, лични аспекти — колко аспекта можеха да танцуват върху връхчето на топлийка? — а сега, когато първоначалното вълнение, че вижда познатото му лице в добро здраве, беше поотшумяло, все по-неприятно му се натрапваше споменът за последния път, когато се бяха видели. Тогава се беше наложило да отнеме на Бел командването и да го отстрани от наемническата флота заради злополучната му роля в разгрома при Джаксън Хол. Искаше му се да има доверие на Бел. Смееше ли обаче?

Роик беше твърде добре обучен, за да зададе гласно въпрос от рода на: „Сигурен ли сте, че не е по-добре да дойда с вас, милорд?“, но, ако се съдеше по изражението му, правеше всичко възможно да му го предаде по телепатичен път.

— По-късно ще ви обясня всичко — тихо му обеща Майлс и го отпрати с успокоителен жест, или поне се надяваше да е постигнал подобен ефект.

Поведе Бел по краткия път до миниатюрното помещение, което служеше едновременно за каюткомпания, столова и зала за инструктаж на „Керкенез“, затвори и двете врати и активира заглушаващия конус. Едва доловимото жужене откъм прожектора на тавана и лекото трептене на въздуха около кръглата трапезна/конферентна маса на каюткомпанията бяха знак, че устройството работи. Обърна се и улови Бел да го гледа, леко кривнал глава на една страна, очите — питащи, устните — присвити. Поколеба се за миг. После, едновременно, и двамата избухнаха в смях. Хвърлиха се да се прегръщат, а Бел го затупа здраво по гърба.

— Проклет, проклет, проклет да си, ти дребно, нечистокръвно, вманиачено човече…

Майлс се отдръпна, останал без дъх.

— Бел, Господи! Изглеждаш добре.

— По-стар, със сигурност?

— И това, да. Но точно аз май нямам основание да го кажа.

— Ти изглеждаш страхотно. Здрав. Стабилен. Тази жена май те храни добре, а? Или поне нещо друго прави добре, във всеки случай.

— Не съм дебел обаче, нали? — разтревожено попита Майлс.

— Не, не. Но когато те видях за последен път, малко след като те бяха извадили от онази криокамера, приличаше на череп върху пръчка. Изкара ни акъла тогава.

Явно и Бел си спомняше онази последна среща не по-малко ясно от него. А вероятно и по-ясно.

— И аз се тревожех за теб. Всичко… наред ли е? Как, по дяволите, се озова тук? — Беше ли този въпрос достатъчно деликатен?

Веждите на Бел се повдигнаха леко, разчели кой знае какво изражение върху лицето на Майлс.

— В началото, след като се разделих с наемниците от Дендарии, бях малко объркан. Под твоето и на Озер командване бях служил там почти двадесет и пет години.

— Много съжалявах, че стана така.

— Не и наполовина, колкото съжалявах аз, бих казал, но не аз умрях тогава, а ти. — Бел за миг отклони поглед. — Както и други. Но никой от нас нямаше избор в онзи момент. Не бих могъл да продължа, сякаш нищо не се е случило. А и — в по-далечен план — се оказа за добро. Мисля, че без да се усетя, се бях оставил инерцията да ме повлече. Имах нужда от нещо, което да ме изрита от старите коловози. Бях готов за промяна. Е, не точно „готов“, но…

Майлс все пак си спомни къде се намират, макар да поглъщаше жадно думите на Бел.

— Сядай, сядай. — Махна към малката маса и двамата седнаха един до друг. Майлс опря ръка на тъмната повърхност и се приведе по-близо. Бел продължи:

— За кратко дори си отидох у дома. Но открих, че след четвърт столетие развяване на гащите из възлената връзка като свободен хермафродит, вече не съм в крак с колонията Бета. Хванах се на работа на няколко кораба, някои по предложение на общия ни работодател. После стигнах тук. — Бел отмахна с разперени пръсти от челото си сивеещия кестеняв бретон — един така познат жест. Бретонът, разбира се, веднага падна на мястото си, което бе още по-сърцераздирателно.

— Вече не работя точно за ИмпСи — каза Майлс.

— Така ли? Тогава за кого точно работиш?

Майлс се поколеба.

— Ами… към разузнаването съм^[1] — най-сетне реши той. — Заради новата ми работа.

Този път веждите на Бел се вдигнаха по-високо.

— Значи тази работа с имперското ревизорство не е прикритие за последната интрижка на секретни операции?

— Не. Истинска е. Приключих с интрижките.

Бел изкриви устни.

— Айде бе! С тоя смешен акцент?

— Това е истинският ми глас. Бетанският акцент на адмирал Нейсмит беше само за прикритие. Донякъде поне. Не че не съм го усвоил на коляното на майка си.

— Когато Уотс ми каза името на високопоставения емисар, когото пращат бараярците, си помислих, че трябва да си ти. Затова и се постарах да ме включат в комитета по посрещането. Но тази работа с Императорския глас ми прозвуча като излязла от детска приказка. Докато не стигнах до дребния шрифт. Тогава започна да ми звучи като нещо излязло от роман на ужасите.

— О, да не би да си си направил труда да изровиш служебната характеристика на поста ми?

— Да. Няма да повярваш каква база данни имат тук. Оказа се, че Квадикосмосът се ползва на сто процента от галактическия информационен обмен. Бива ги почти колкото Бета, въпреки че населението им е несъизмеримо по-малобройно. С този пост на Имперски ревизор си получил направо зашеметяващо повишение. Който и да ти е поднесъл на тепсия толкова голяма неограничена власт, трябва да е луд почти колкото теб. Ще ми се да чуя ти как ще го обясниш.

— Да, май ще има нужда от едно кратко обяснение, като за небараярци. — Майлс вдиша дълбоко. — Онова мое криосъживяване се оказа малко рискована работа. Помниш ли пристъпите, които започнах да получавам непосредствено след това?

— Да… — предпазливо отвърна Бел.

— Е, оказаха се постоянен страничен ефект, за жалост. Дори на ИмпСи им дойде в повече, въпреки обичайната им толерантност към здравословното състояние на действащите офицери. Както самият аз успях да демонстрирам по един особено зрелищен начин, но това е друга история. Официално го обявиха като пенсиониране по болест. И това беше краят на галактическата ми кариера към секретни операции. — Усмивката на Майлс се разкриви. — Трябваше да си намеря почтена работа. За щастие, император Грегор ми намери такава. Всички смятат, че назначението ми е азбучен пример за ворски връзки в действие, заради баща ми. Вярвам, че с времето ще докажа колко много грешат.

Бел помълча за миг. Гледаше го сериозно.

— Така. Изглежда, все пак наистина съм убил адмирал Нейсмит.

— Не си приписвай вината. Разни хора се надпреварваха да ти помогнат — сухо рече Майлс. — Включително и аз самият. — Отново си спомни, че времето им насаме е ценно и ограничено. — Всичко това вече е минало, така или иначе, както за теб, така и за мен. Днес ни предстои да решим друга криза. Накратко казано — пратен съм със задача да оправя тази каша, ако не в полза на Бараяр, то на възможно най-ниска цена. Ако ти си нашият информатор към ИмпСи… ти ли си?

Бел кимна.

След като Бел беше връчил оставката си от Свободната наемническа флота на Дендарии, Майлс се беше погрижил хермафродитът да бъде зачислен към ведомостта на ИмпСи като цивилен информатор. Отчасти това беше отплата за всичко, което Бел беше направил за Бараяр преди злополучната катастрофа, сложила край на кариерата и на двама им — на Бел — директно, на Майлс — индиректно, — но най-вече за да предотврати опасното вълнение, в което би изпаднала ИмпСи при мисълта, че Бел се развява из възлената връзка, а главата му е пълна с парещи бараярски тайни. Сега повечето от тях бяха поостарели и изветрели. Илюзията, че дърпат конците на Бел, щеше да успокои ИмпСи, така бе преценил навремето Майлс, и явно точно така се беше оказало.

— Пристанищен управител, а? Каква страхотна работа за разузнавач наблюдател. Информацията за всичко и всеки, който минава през станция Граф, ти е само на ръка разстояние. От ИмпСи ли те внедриха тук?

— Не, сам си намерих работата. Но и в Пети сектор останаха доволни. Което навремето ми се стори като допълнителен бонус.

— Ще са доволни я, и още как.

— Квадите също ме харесват. Изглежда, ме бива да се оправям с разстроени външни, без да губя присъствие на духа. Не си правя труда да им обяснявам, че след като години наред съм работил за теб, представата ми за критична ситуация сериозно се различава от тяхната.

Майлс се ухили и направи няколко сметки наум.

— Тогава последните ти доклади трябва в момента да са на път към щаба в Пети сектор.

— Да, и аз така го изчислих.

— Кои са най-важните неща, които трябва да знам?

— Ами, първо на първо, наистина не сме засекли и следа от вашия лейтенант Солиан. Или от трупа му. Наистина. Съюзната сигурност си свърши съвестно работата по издирването му. Ворпатрил… той пада ли се някакъв роднина на братовчед ти Иван, между другото?

— Да, далечен.

— Помислих си аз, че долавям някаква семейна прилика. В повече от едно отношение. Както и да е, та той смята, че лъжем. Обаче не лъжем. И още нещо — твоите хора са идиоти.

— Да. Знам. Обаче са моите идиоти. Кажи ми нещо, което не знам.

— Добре, ето ти нещо интересно. От сигурността на станция Граф изтеглиха всички пътници и членове на екипажите на задържаните комарски кораби и ги настаниха в местни общежития и хотели, за да предотвратят необмислени действия и да упражнят натиск върху Ворпатрил и Молино. Естествено, доволни няма. Свръхтоварът — некомарци, качили се само за няколко скока — дават мило и драго да се измъкнат. Поне половин дузина се опитаха да ме подкупят само и само да ги оставя да си свалят товарите от „Идрис“ и „Рудра“ и да се махнат от станция Граф с други кораби.

— И успя ли някой?

— Засега не. — Бел самодоволно подсмръкна. — Макар че ако предлаганата сума продължава да расте с настоящите темпове, дори и аз мога да се изкуша. Както и да е, неколцина от най-нетърпеливите ми се сториха… потенциално интересни.

— Ще ги проверим. Това докладвал ли си го на работодателите си от станция Граф?

— Неофициално. Касае се обаче само за подозрения. Въпросните особи се държат добре засега — особено в сравнение с бараярците. Не е като да имахме претекст за разпити с фаст-пента.

— Опит да се подкупи служебно лице? — предложи Майлс.

— Тази част още не съм я споделил с Уотс. — Видя вдигнатите вежди на Майлс и добави: — Не ти ли стигат досегашните законови усложнения?

— Аа… да.

Бел изсумтя.

— И аз така си помислих. — Хермафродитът замълча за миг, сякаш подреждаше мислите си. — Както и да е, да се върнем на идиотите. Вашият младши лейтенант Корбо например.

— Да. Тази негова молба за политическо убежище направо ми размърда антенките. Разбирам, че са го чакали неприятности, задето е закъснял да се яви на дежурство, но откъде идва внезапното му желание да дезертира? Каква връзка има той с изчезването на Солиан?

— Никаква, поне доколкото аз успях да установя. Всъщност дори се срещнах веднъж с него, преди историята да се размирише.

— О? Как и къде?

— По светски повод. Какво ви има на вас бе, хора, дето екипажите ви са сексуално сегрегирани, че дойде ли време да слезете на някое пристанище, бушоните ви прегарят? Не, не си прави труда да ми отговаряш, мисля, че всички знаем отговора. Факт е обаче, че всички изцяло мъжки военни организации, които поддържат тази традиция по религиозни или културно обусловени причини, пуснат ли ги в кратък отпуск, се държат като някаква ужасяваща комбинация от деца в свободен час и затворници, току-що излежали присъдите си. Комбинация от най-лошите черти на двете групи от населението всъщност — способността за преценка на децата и сексуалния глад на… няма значение. Квадите изтръпват, като ви видят, че се задавате. Ако не харчехте пари като луди, мисля, че търговските станции на Съюза щяха да гласуват единодушно и да ви поставят под карантина на корабите ви, където да си умрете от подуване на топките.

Майлс потри чело.

— Дай да се върнем на младши лейтенант Корбо, а?

Бел се ухили.

— Нали все за него става дума. И така, нашето бараярско момче от дълбоката провинция, поело на първото си пътуване из бляскавата галактика, слиза от кораба си и, понеже е инструктирано, доколкото разбрах, да разшири културните си хоризонти…

— Това всъщност е точно така.

— Отива да гледа представление на балет „Минченко“. Което между другото си заслужава да се види. Иди да го гледаш, докато си тук.

— Значи не е просто, ъъ, екзотични танци?

— Не в смисъла на рекламна кампания в полза на сексуалните работнички. Нито дори в този на ултра класния бюфет сексуални ордьоври и академично образование, предлагани от бетанската Сфера.

Майлс се замисли, после се замисли отново, дали да спомене за една от спирките им по време на сватбеното пътешествие, а именно онази в Сферата на неземните наслади, навярно най-специфично полезната им спирка от целия маршрут… „Я ела на себе си, милорд ревизоре.“

— Че е екзотично, екзотично е, и че танцуват — танцуват, но е истинско изкуство, далеч не само занаят. Двестагодишна традиция, истинско богатство за културата им. Глупавото момче няма начин да не се е влюбило от пръв поглед. Виж, последвалото преследване с огън и жупел — този път в метафоричния смисъл на израза — вече е прекрачило границата на обичайното. Войник в отпуск, пощурял от сласт по местно момиче, не е нещо ново, но онова, което наистина не разбирам, е какво е видяла в него Гранат Пет. Така де, той е симпатичен млад мъж, но все пак… — Бел се усмихна лукаво. — Малко твърде височък за моя вкус. Да не споменаваме, че е твърде млад.

— Гранат Пет е въпросната танцьорка, така ли?

— Да.

Доста забележително беше бараярец да се влюби в квади — дълбоко вкорененият културно обусловен предразсъдък срещу всичко, което намирисва на мутация, би трябвало да предотврати подобно развитие на нещата. Да не би Корбо да бе получил по-малко от обичайното снизходително разбиране от страна на другарите и командирите си, полагащо се на млад офицер, изпаднал в такава беда?

— И твоята връзка с всичко това е… каква?

Пое ли си Бел притеснено въздух, или не?

— Никол свири на арфа и цимбал в оркестъра на балет „Минченко“. Помниш Никол, нали? Дето я спасихме при онова попътно набиране на персонал, което за една бройка да се превърне в катастрофа?

— Съвсем ясно си спомням Никол. — Което очевидно важеше и за Бел. — От думите ти разбирам, че се е прибрала у дома жива и здрава.

— Да. — В усмивката на Бел се появи напрежение. — Тя също те помни съвсем ясно и нищо чудно — само че като адмирал Нейсмит.

Майлс за миг се смрази. Най-накрая попита предпазливо:

— Ти, ъъ… добре ли я познаваш? Можеш ли да разчиташ на дискретността й, или да я убедиш да си мълчи?

— Живеем заедно — заяви Бел. — Не е нужно да я убеждавам в нищо. Тя е дискретен човек.

„О. Това обяснява доста неща…“

— Та те двете с Гранат Пет са близки приятелки. А покрай цялата тази история танцьорката е изпаднала в състояние на постоянна паника. Убедена е например, че бараярците искат да разстрелят приятелчето й без съд и присъда. Двамата главорези, които Ворпатрил е изпратил да приберат заблудената овца явно… е, явно са прекрачили всяка допустима граница. Като за начало са се държали обидно и брутално, а после е ставало все по-зле и по-зле. Чувал съм несъкратената версия.

Майлс изкриви лице в гримаса.

— Познавам си сънародниците. Така че ми спести грозните подробности, благодаря.

— Никол ме помоли да направя каквото мога за приятелката й и за приятеля на приятелката й. Обещах да кажа някоя и друга добра дума за тях. Приеми, че съм го направил.

— Разбирам. — Майлс въздъхна. — На този етап не мога да ти обещая нищо. Освен че ще изслушам всички.

Бел кимна и погледна встрани. След миг каза:

— Това твое ревизорство… сега си голямо колело в бараярската машина, а?

— Нещо такова — каза Майлс.

— Императорският глас сигурно е доста гръмогласен. Хората се вслушват, нали?

— Е, бараярците поне. Останалата част от галактиката — Майлс изви нагоре едното ъгълче на устата си — обикновено го взима за нещо като местен фолклор.

Бел сви извинително рамене.

— ИмпСи са бараярци. Така. Работата е там, че това място започна да ми харесва — станцията Граф, Квадикосмосът. И хората тук. Наистина ми харесват. Мисля, че ще разбереш защо, ако ми се отвори възможност да те разведа наоколо. Смятам да се заселя тук за постоянно.

— Това е… хубаво — каза Майлс. „Накъде биеш, Бел?“

— Но ако наистина положа клетва за гражданство към Съюза — а от известно време обмислят и това, — искам да го направя с чиста съвест. Не мога да дам фалшива клетва, нито да ги излъжа с двойна лоялност.

— Бетанското ти гражданство никога не е пречило на кариерата ти в наемниците от Дендарии — посочи Майлс.

— Никога не си ме пращал със задача на колонията Бета.

— А ако го бях направил?

— Ами… бих бил изправен пред неприятна дилема. — Бел протегна умолително ръка. — Искам да започна на чисто, без някой тайно да ми дърпа конците. Твърдиш, че думата ти се чува в ИмпСи. Майлс… би ли ме уволнил още веднъж?

Майлс се облегна назад и задъвка кокалчетата на едната си ръка.

— Да те освободя от ИмпСи, тоест?

— Да. От всички стари задължения.

„Но ти си толкова ценен за нас тук!“

— Аз… не знам.

— Не знаеш дали имаш необходимата власт да го направиш? Или не знаеш дали искаш да я използваш?

Майлс се зае да печели време.

— Тая работа с властта се оказа много по-странна, отколкото очаквах. Човек би си помислил, че повечето власт ще му донесе повече свобода, но лично на мен ми донесе по-малко. Всяка дума, която излиза от устата ми, има тежест, каквато никога не е имала преди, когато бях бръщолевещият Майлс Маниака, главният мошеник на Дендарии. Никога не ми се е налагало да внимавам какво говоря, както сега. Дяволски… дяволски неудобно е, от време на време.

— А аз бих си помислил, че ще си умреш от кеф.

— И аз бих си помислил същото.

Бел се облегна назад, видимо успокоен. Нямаше да повтори молбата си, поне не скоро.

Майлс затропа с пръсти по хладната огледална повърхност на масата.

— Ако има нещо повече зад тази каша освен превъзбуда и грешна преценка — не че това не е достатъчно, — то е свързано с изпаряването на онзи приятел от сигурността на комарската флотилия, Солиан…

Личният комуникатор на китката на Майлс избипка и той го вдигна към устните си.

— Да?

— Милорд — чу се извинителният глас на Роик. — Пристанахме на док.

— Добре. Благодаря. Излизаме. — После стана от масата и каза: — Трябва да се запознаеш като хората с Екатерин преди да слезем от куриера и да подновим играта на полуидиоти. Двамата с Роик имат неограничен достъп до секретна информация, между другото — няма как иначе, щом живеят под един покрив с мен. И двамата трябва да знаят кой си и че могат да ти имат доверие.

Бел се поколеба.

— Наистина ли трябва да знаят, че работя за ИмпСи? Тук?

— Може и да им се наложи. При критична ситуация.

— Виж, особено много държа квадите да не разберат, че съм продавал информация на външни хора. Може би ще е по-безопасно, ако двамата с теб си останем просто познати.

Майлс отвори широко очи.

— Но, Бел, тя прекрасно знае кой си. Или поне кой беше.

— Какво, да не би да разказваш на жена си истории от секретните си военни акции? — Очевидно смутен, Бел се намръщи. — Правилата винаги се отнасят за някой друг, нали?

— Тя си заслужи неограничения достъп, не й беше даден просто така — с известна студенина рече Майлс. — Бел, та ние ти изпратихме покана за сватбата! Или… ти получи ли я? От ИмпСи ме уведомиха, че е изпратена…

— Аа… — проточи Бел смутено. — Това ли? Да. Получих я.

— Със закъснение ли ти я доставиха? Приложихме и пътен ваучер — ако някой си го е прибрал в джоба, кожицата му ще…

— Не, не, ваучерът си беше на мястото. Преди около година и половина, нали? Можех да дойда навреме, ако се бях постарал. Просто поканата пристигна в лош момент. Нищо особено. Тъкмо бях напуснал Бета за последно и изпълнявах малка поръчка за ИмпСи. Щеше да е трудно да си уредя заместник, макар и не невъзможно. Но щеше да ми коства усилия в момент, когато още едно усилие… обаче наум ви пожелах всичко най-добро с надеждата, че най-накрая ти е излязъл късметът. — Последва широка, макар и кратка иронична усмивка. — Отново.

— Да открия единствено подходящата лейди Воркосиган… беше най-големият късмет в живота ми. — Майлс въздъхна. — И Ели Куин не дойде. Макар че изпрати подарък и писмо. — Нито едно от които не се отличаваше с особена сдържаност.

— Хм — изхъмка Бел с лека усмивка. После добави лукаво: — А сержант Таура?

— Виж, тя дойде. — Устните на Майлс се усмихнаха самички. — Забележителна гледка. Споходи ме гениалното хрумване да натоваря леля Алис със задачата да я облече в цивилни дрехи. С което им създадох много работа и приятни емоции. Старата банда от Дендарии всички питаха за теб. Елена и Баз дойдоха — с новороденото си момиченце, ако можеш да си го представиш — дойде и Ард Мейхю. Така че началото на всичко беше представено подобаващо. Толкова по-добре, че направихме малка сватба. Сто и двайсет гости е малка сватба, нали? На Екатерин й беше за втори път — беше вдовица. — И по тази причина още по-изплашена. Напрегнатото й, объркано състояние вечерта преди сватбата определено му беше напомнило за един особен вид предстартова треска, която бе наблюдавал при войници, изправени не пред първата, а пред втората си битка. Виж, нощта след сватбата… тя беше минала значително по-добре, слава Богу.

Копнеж и съжаление бяха засенчили лицето на Бел, докато Майлс изброяваше старите приятели, събрали се да вдигнат чаши за едно ново начало. Сетне обичайното му изражение се върна.

— Баз Джесек се е върнал на Бараяр? — попита той. — Значи някой е оправил малкото му проблемче с бараярските военни власти?

И щом Някой може да уреди отношенията на Баз с ИмпСи, защо да не може да уреди и тези на Бел? Дори не беше нужно да изказва гласно този си аргумент. Майлс каза:

— Старите обвинения в дезертьорство бяха чудесно прикритие, докато Баз беше на активна служба в секретни операции, затова и не бяха анулирани толкова дълго, но на практика вече не съществуваше необходимост от поддържането им. Както Баз, така и Елена вече нямат нищо общо с Дендарии. Мислех, че знаеш. Всички ние се превръщаме в история. — „Поне онези от нас, които се измъкнаха живи.“

— Да — въздъхна Бел. — Няма смисъл да си хабиш нервите с миналото, много по-здравословно е да го загърбиш и да продължиш напред. — Хермафродитът вдигна поглед. — Стига и миналото да е склонно да те загърби. Нека го караме възможно най-простичко за пред твоите хора, а? Моля те?

— Добре де — неохотно се съгласи Майлс. — Засега ще се придържаме към миналото, а не към настоящето. Не се тревожи, те ще са, ъъ… дискретни. — Той дезактивира заглушаващия конус над малката конферентна маса и отключи вратите. Вдигна комуникатора до устните си и измърмори: — Екатерин, Роик, бихте ли дошли в каюткомпанията?

Когато те влязоха — Екатерин бе усмихната и изпълнена с очакване, Майлс каза:

— Споходи ни неочакван и незаслужен късмет. Макар понастоящем пристанищен управител Торн да работи за квадите, той ми е стар приятел от една организация, в която работех, докато бях на служба в ИмпСи. Можете да вярвате на всичко, което Бел има да каже.

Екатерин протегна ръка.

— Толкова се радвам да се запознаем най-после, капитан Торн. Съпругът ми и старите му приятели винаги говорят толкова ласкаво за вас. Мисля, че наистина им липсвахте на сватбата.

С вид на дълбок, но овладян смут Бел разтърси ръката й.

— Благодаря ви, лейди Воркосиган. Но тук старият ми чин не говори никому нищо. Пристанищен управител Торн, или просто Бел.

Екатерин кимна.

— А вие ме наричайте Екатерин, моля. О… само насаме, предполагам. — Тя погледна въпросително Майлс.

— Ммм… да — каза той. После махна с ръка, обхващайки с жеста си и Роик, който слушаше внимателно. — Навремето Бел ме познаваше под друга самоличност. За пред станция Граф, с него сме се запознали днес. За начало се справихме страхотно, а талантът на Бел да се оправя с външни хора е чудесен предлог да се виждаме по-често.

Роик кимна.

— Разбрах, милорд.

Майлс ги подкара към шлюзната палуба, където инженерът на „Керкенез“ вече чакаше да ги изведе през тръбата. Докато излизаха, Майлс се замисли над друга от причините достъпът на Екатерин до секретна информация да бъде по необходимост висок колкото неговия — според докладите на неколцина очевидци и според собствения й личен опит той говореше насън. Реши обаче, че докато Бел не превъзмогне притесненията си, навярно ще е по-разумно да не го споменава.

 

 

Двама квади от службата за сигурност на станцията ги чакаха в товарния док. Понеже той се намираше в сектора с изкуствено генерирани гравитационни полета за удобството и доброто здраве на външните посетители и гражданите с крака, двамата се полюляваха в плъзгачи с маркировката на службата за сигурност отстрани. Плъзгачите представляваха къси цилиндри, съвсем малко по-големи в диаметър от ширината на мъжки рамене, и общият ефект беше за хора, яхнали левитиращи мивки, или може би за баба Яга и нейната вълшебна летяща чутура от бараярския фолклор. Бел кимна на сержанта квади и поздрави под нос, когато се озоваха в ехтящата пещера на товарния док. Сержантът също му кимна, явно поуспокоен, и насочи нераздвоеното си внимание към опасните бараярци. И понеже опасните бараярци зяпаха непресторено като обикновени туристи, Майлс се надяваше, че в скоро време коравият на вид сержант ще поуспокои топката.

— Ето този служебен шлюз — Бел посочи назад към шлюза, през който току-що бяха влезли, — е бил отворен от неупълномощено лице. Кървавата следа свършваше в него с голямо размазано петно. Започваше — Бел тръгна през дока към стената вдясно — на няколко метра по-нататък, недалеч от вратата към съседния док. Точно тук беше открита голямата локва кръв.

Майлс го последва, оглеждайки палубата. Беше почистена сигурно скоро след инцидента.

— Всичко това лично ли го видяхте, пристанищен управител Торн?

— Да, около час след като кръвта е била открита. По това време вече беше пълно със зяпачи, но от Сигурността бяха опазили местопрестъплението непокътнато.

Майлс накара Бел да го разведе из дока, като обърна внимание на всички изходи. Мястото беше от стандартния тип, практично, без украса, подчинено на ефективността. В далечния край мълчаливо стояха няколко съоръжения за повдигане на товари близо до неосветена херметизирана контролна кабина. Майлс накара Бел да я отключи, за да я разгледат отвътре. Екатерин също се поразходи из дока, явно доволна, че най-после има къде да се разтъпче след няколкото дни в теснотията на „Керкенез“. Изражението, с което оглеждаше хладното ехтящо помещение, беше замислено и обвеяно в спомени, което накара Майлс да се усмихне с разбиране.

Върнаха се на мястото, където според разследването било прерязано гърлото на лейтенант Солиан, и обсъдиха подробностите по следите от пръски и зацапвания. Роик наблюдаваше със силен професионален интерес. Майлс накара един от квадите от охраната да слезе от плъзгача си и бедният човечец, изгребан от черупката си, седна на хълбоци и долните ръце на пода — приличаше на голяма възмутена жаба. Придвижването на квадите в условия на гравитация без плъзгач беше притеснителна гледка. Те или се движеха на четири ръце, в което бяха само мъничко по-сръчни от човек, лазещ на ръце и колене, или съумяваха да изпълнят само на долните си ръце някакво подобие на изправено патешко ходене с наведен напред торс и издадени встрани лакти. И двата начина изглеждаха дълбоко погрешни и неудобни в сравнение с грациозността и ловкостта им при нулева гравитация.

Заедно с Бел, когото Майлс прецени като приблизително еднакъв по размери със средностатистическия комарец и който послушно му съдейства, преструвайки се на труп, проведоха възстановка на една от възможните версии за случилото се — как човек в плъзгач премества седемдесетина кила инертна маса през няколкото метра до шлюза. Бел не беше толкова строен и атлетичен като преди. Добавената, ъъ, маса тук-там позатрудни Майлс в опитите му да се върне към старата си подсъзнателна нагласа да мисли за Бел като за мъж. Може пък така да беше по-добре. Скоро откри, че задачата му е изключително трудна — да седи със свити под себе си крака в седалка, която въобще не беше предназначена за наличието на крака, с една ръка върху контролното табло на плъзгача, което се падаше някъде на нивото на чатала му, и в същото време да стиска здраво дрехата на Бел. Бел изпробва артистичния си талант, като току провесваше я крак, я ръка и ги провлачваше по пода. Майлс пък дори се замисли дали да не налее вода в ръкава му, за да наподоби размазаната кръв, но все пак се отказа. Екатерин се справи малко по-добре от него, а Роик, колкото и да беше чудно, по-зле. По-голямата му сила се оказа обезсмислена от неспособността му да натика по-големите си размери в подобното на плитка чаша летателно средство, без коленете му да стърчат и да му се пречкат при всеки опит да стигне до контролния панел. Сержантът квади се справи без проблем, но след това изгледа злобно Майлс.

Не било трудно, обясни Бел, да се сдобиеш с плъзгач, защото ги смятали за обща собственост на всички граждани, макар че онези квади, които прекарвали много време в секторите с гравитация, понякога си имали свои, изработени по поръчка модели. При шлюзовете за достъп между гравитационните сектори и тези с нулева гравитация имаше рафтове с плъзгачи, които всеки квади можеше да вземе при нужда и да остави обратно на връщане. Плъзгачите имаха номера за целите на поддръжката, но иначе никой не следеше движението им. За да се снабдиш с плъзгач, трябваше просто да идеш до рафта и да си вземеш, включително и ако си пиян бараярски войник в отпуск.

— Когато пристанахме на първата рама от другата страна, забелязах доста лични превозни средства да пърпорят в околността на станцията — тласкачи, обслужващи сонди, вътрешносистемни скутери — обърна се Майлс към Бел. — Сега ми хрумва, че някой спокойно е можел да прибере трупа на Солиан малко след като е бил изхвърлен от шлюза и да го отдалечи от станцията, без да остави и следа. Сега може да е къде ли не — още да си стои на склад в шлюза на някой тласкач или да са го прекарали през машината за боклук, разфасовайки го на парчета от по едно кило, или пък са го прибрали да се мумифицира в някоя от хилядите цепнатини по астероидите наоколо. Което ни предлага алтернативно обяснение защо не са го открили да се носи нейде из близкия космос. Само че този сценарий изисква или двама извършители с предварителен план, или един спонтанен убиец, който е действал много бързо. Колко време би отнело на един човек да извърши убийството и после да прибере трупа край станцията?

Бел, който бе зает да оправя униформата и косата си след последното влачене през товарния док, замислено сви устни.

— Минали са пет или десет минути между завъртането на шлюза и пристигането на охраната. И може би още максимум двайсет минути преди всякакви видове служители да хукнат да търсят трупа навън. За трийсет минути… да, тъкмо колкото сам човек да изхвърли тялото, да изтича до друг док и да скочи в някое малко летателно средство, да се върне и да си прибере трупа.

— Добре. Направете ми списък на всичко живо, минавало през някой от шлюзовете във въпросния период. — Заради слушащите ги квади той се сети да добави едно официално: — Ако обичате, пристанищен управител Торн.

— Разбира се, лорд ревизор Воркосиган.

— Изглежда дяволски странно обаче, че си е направил толкова труд да махне тялото, а е оставил кръвта. Липса на време? Опитал се е да се върне и да я почисти, но е закъснял? Много, ама наистина много странно.

Може би просто сляпа паника, ако убийството не е било планирано предварително. Не беше трудно да си представи човек, който няма много опит с откритите космически пространства — как избутва трупа през шлюза и чак тогава му светва, че това съвсем не е най-добрият начин да скриеш нещо. Това обаче не се връзваше особено с последвалото бързо и майсторски изпълнено прибиране на трупа откъм външната страна. А и нито един квади не попадаше в категорията на хората, които нямат опит с откритите космически пространства.

Въздъхна.

— Това май не ни помага особено. Дайте да идем да поговорим с моите идиоти.