Лоис Макмастър Бюджолд
Дипломатически имунитет (11)

Глава 11

Първо управление на службата за сигурност на станция Граф, където се помещаваха повечето административни офиси на службата, включително и този на началник Вен, се намираше в сектора с нулева гравитация на станцията. Майлс и Роик, следвани от един изнервен представител на местната охрана, когото бяха подбрали от поста му при шлюза на „Керкенез“, влязоха, носейки се предпазливо из въздуха, в радиално решената приемна на управлението, от която тръгваха тръбоподобни коридори — под най-странни ъгли един спрямо друг. Помещението още тънеше в нощна тишина, макар че дневната смяна със сигурност трябваше да застъпи скоро. Никол ги беше изпреварила, макар и не с много, и все още очакваше пристигането на началник Вен под бдителния поглед на един квади в униформа, когото Майлс определи като еквивалент на бараярските нощни дежурни. Бдителността му нарасна при появата им и една от долните му ръце се премести почти незабележимо към някакъв бутон на таблото пред него. Съвсем малко след това — и сякаш съвсем случайно — втори въоръжен офицер квади се появи по един от коридорите и се присъедини към колегата си.

Никол беше с обикновена синя тениска и шорти, навлечени набързо, без обичайната артистичност, с която подбираше тоалетите си. Лицето й беше пребледняло от притеснение, долните й ръце — стиснати болезнено. Майлс я поздрави с тих глас, на което тя отвърна с кратко благодарно кимване.

Началник Вен най-после пристигна и хвърли на Майлс неприязнен, макар и примирен поглед. Очевидно беше спал, макар и не много, а облеклото му — спретнато и като за през деня — мълчаливо демонстрираше песимизма му относно вероятността да си доспи. Отстрани с жест въоръжения охранител и сопнато покани лорд ревизора и придружителите му в кабинета си. Отговорничката за трета смяна, с която Майлс беше говорил преди малко — всъщност спокойно можеше да определи въпросния период като „още през нощта“, — донесе мехури с кафе заедно с доклада си за края на смяната. Съвестно подаде по един мехур на двамата външни, вместо да ги метне към тях, както обслужи шефа си и Никол. Майлс нагласи термичния контрол на мехура до максималната степен на червената зона и засмука горещата горчива напитка с благодарност, също като Роик.

— Тази паника може да е преждевременна — започна Вен след първата глътка. — Отсъствието на пристанищен управител Торн може да има някакво съвсем просто обяснение.

А какви бяха трите най-сложни обяснения, които се въртяха понастоящем в главата на Вен? Тях той не ги сподели, но пък и Майлс не сподели своите. Бел липсваше вече повече от шест часа, още откакто беше освободил охранителя си квади при една спирка на градския транспорт близо до дома си. Досега въпросната паника като нищо можеше да е станала и посмъртна, но Майлс не би го изрекъл на глас в присъствието на Никол.

— Крайно загрижен съм.

— Торн може и да спи някъде другаде. — Вен хвърли многозначителен поглед на Никол. — Проверихте ли при приятелите му?

— Пристанищният управител изрично посочи, че се прибира да спи при Никол, когато си тръгна от „Керкенез“ около полунощ — каза Майлс. — Една напълно заслужена почивка, между другото. Собствената ви охрана би трябвало да е в състояние да потвърди точния час, в който Торн напусна кораба ми.

— Ние, разбира се, ще ви придадем друг офицер за свръзка, който да ви съдейства в разследването, лорд Воркосиган. — Гласът на Вен звучеше леко разсеяно, което според Майлс беше знак, че началникът печели време да помисли. Като нищо можеше и нарочно да се прави на тъп. А Майлс не допусна грешката да го приеме за непресторено тъп, след като беше скочил от леглото и беше дошъл в управлението за има-няма петнайсетина минути.

— Не искам друг. Искам Торн. Нещо твърде много външни взеха да ви се губят. Започва да изглежда дяволски небрежно. — Майлс си пое дълбоко дъх. — Трябва вече да ви е минало през ума, както ми мина на мен, че при вчерашната стрелба в хотелското фоайе възможните мишени всъщност бяха три. Всички приехме, че аз съм бил очевидната цел. Ами ако е било нещо не толкова очевидно? Ако е бил Торн?

Терис Три вдигна една от горните си ръце да го прекъсне.

— Като говорим за това, преди няколко часа приключихме с проследяването на занитвача.

— О, добре, браво — каза облекчено Вен и се обърна към нея. — С какво разполагаме?

— Преди три дни е бил закупен с пари в брой от склад за инженерни доставки близо до доковете с нулева гравитация. Взет е бил лично, а не чрез доставка. Купувачът не е попълнил гаранционната карта. Служителят не е сигурен кой точно го е взел, защото през онзи ден са имали много клиенти.

— Квади или външен?

— Не може да каже. Изглежда, че и двата варианта не са изключени.

А ако нечии ръце с ципи са били с ръкавици като на видеоснимката, никой не би им обърнал особено внимание. Вен разкриви лице в гримаса — надеждите му за някакъв пробив претърпяваха поредния провал.

Отговорничката на нощната смяна погледна Майлс.

— Лорд Воркосиган също се обади и помоли да задържим един от пътниците на „Рудра“.

— Открихте ли го вече? — попита Майлс.

Тя поклати глава.

— За какво ви е? — поинтересува се Вен и смръщи вежди.

Майлс повтори собствените си разкрития — разпита на медтехниците и следите от синтезираната кръв на Солиан в лечебницата на „Рудра“.

— Е, това обяснява защо ние нямахме късмет с местните болници и клиники — изръмжа Вен. Майлс си го представи как пресмята пропилените в безсмислено издирване трудочасове на отдела си и остави ръмженето му без коментар.

— Освен това при разговора ми с техничката от „Рудра“ изскочи и името на един заподозрян. Засега имаме само косвени улики, но фаст-пентата е отлично лекарство в такива случаи. — Майлс описа странния пътник на име Фирка, собственото си недостатъчно, но упорито чувство за нещо познато, както и подозренията си за артистичната употреба на плъзгачите. Вен ставаше все по-мрачен. Само защото по рефлекс отказваше да върви по свирката на един бараярски никаквец, реши Майлс, още не означаваше, че си е сложил капаци на очите и ушите. Какви изводи си правеше от казаното обаче, след като думите преминеха през провинциалните му квадикосмосни културно обусловени филтри, беше много по-трудно да се отгатне.

— Ами Бел? — Гласът на Никол звучеше задавено от потиснатото напрежение.

Вен очевидно бе по-податлив на изпаднали в беда красиви сънароднички. Срещна въпросителния поглед на отговорничката за нощната смяна и кимна.

— Е, един повече или по-малко… — Терис Три сви рамене. — Ще пусна съобщение до всички патрулиращи да започнат издирване и на пристанищен управител Торн. Както и да продължат издирването на онзи с ципите.

Майлс притеснено загриза долната си устна. Рано или късно сетаганданският ба трябваше да се върне при живия товар на борда на „Идрис“.

— Бел… пристанищен управител Торн се е свързал снощи с хората ви за повторното запечатване на „Идрис“, нали?

— Да — едновременно отговориха Вен и отговорничката на нощната смяна. Вен й кимна извинително и продължи: — Онзи бетански пътник, на когото Торн се опитваше да помогне, успя ли да се погрижи за ембрионите си?

— Дюбауер? Ъъ… да. Засега са извън опасност. Но… мисля, че ще е добре да включите в издирването и него, заедно с Фирка.

— Защо?

— Защото снощи е излязъл от хотела и е отишъл някъде приблизително по същото време, когато е излязъл и Фирка, и също като него още не се е върнал. А има и друго — Дюбауер беше третият от нашия вчерашен триумвират от мишени. Нека за начало просто го наречем задържане за осигуряване на безопасност.

Вен криви устни цяла минута, докато обмисляше казаното, после изгледа Майлс с нескрита неприязън. Трябваше да е по-малко умен, отколкото изглеждаше, за да не заподозре Майлс в прикриване на част от фактите.

— Добре — каза накрая и махна на Терис Три. — Ще ги приберем всичките.

— Разбрано. — Тя погледна часовника на долната си лява китка. — Седем часът е. — Явно време да застъпи първа смяна. — Да остана ли?

— Не, не. Аз ще поема оттук. Разпрати описанията на новите хора за издирване, после върви да си починеш. — Вен въздъхна. — Следващата ти смяна може да е по-натоварена от тази.

Тя вдигна палците на двете си долни ръце в знак, че го е разбрала, и излезе от малкия кабинет.

— Бихте ли предпочели да изчакате у дома? — намекна Вен на Никол. — Там ще се чувствате по-удобно, сигурен съм. Ще имаме грижата да ви съобщим веднага щом открием партньора ви.

Никол си пое дълбоко дъх и решително каза:

— Предпочитам да остана тук. Просто в случай, че… просто в случай, че нещата се раздвижат.

— Ще ти правя компания — предложи услугите си Майлс. — Поне за малко. — Нека сега Вен се опита да разкара неговия дипломатически задник от управлението си.

Вен успя да ги разкара поне от кабинета си — отведе ги в една чакалня, след като ги увери, че там по̀ няма да ги безпокоят. За Вен поне безпокойството наистина щеше да намалее.

И така Майлс и Никол останаха сами да се гледат в тревожно мълчание. Майлс най-много искаше да знае едно — дали Бел не е движел и друга поръчка на ИмпСи, за която внезапно е трябвало да се погрижи снощи. Но беше почти сигурен, че Никол не знае нищо за втория му източник на доходи… и риск. А и тази му теория за втората задача беше продукт по-скоро на несъзнателния му стремеж да се самозалъже оптимистично. И да беше възникнала неочаквана криза, тя най-вероятно беше свързана с все същата каша, над която си блъскаха главите. И която беше придобила достатъчно застрашителни размери, че на Майлс да му настръхнат всичките косми в наличност и да потръпват като антенки на разтревожено насекомо.

Бел се беше измъкнал от предишните си занимания кажи-речи невредим, въпреки понякога смъртоносния ореол на адмирал Нейсмит. Да измине целия този път, да се озове толкова близо до един нов живот и необвързано със службите бъдеще и точно в този момент миналото да се пресегне като някаква сляпа орис и да помете всичко с един замах… Майлс преглътна буцата от вина и тревога, заедно с порива да се впусне в ненавременни и неразбираеми извинения пред Никол. Нещо определено се беше случило на Бел снощи, но Бел беше бърз, интелигентен и опитен. Бел можеше да се справи. Бел винаги се беше справял.

Но дори и късметът, който сам си изковаваш, понякога се изчерпва…

Никол сложи край на проточилото се мълчание, като зададе на Роик някакъв въпрос за Бараяр и гвардеецът поведе успешно, макар и леко тромаво, неангажиращ разговор, който да я отвлече поне за кратко от тревогите й. Майлс хвърли поглед на комуникатора си. Беше ли прекалено рано да звънне на Екатерин?

Каква изобщо беше следващата точка в трижди проклетото му разписание? Беше планирал да прекара сутринта в разпити с фаст-пента. Всички нишки, които си беше мислил, че стиска в ръка, и които се връзваха така удобно, внезапно се оказаха прерязани по обезпокоително сходен начин — Фирка беше изчезнал, Дюбауер беше изчезнал, а сега и Бел липсваше. И Солиан, да не го забравяме и него. Станция Граф, въпреки подобната си на лабиринт и достроявана без единен проект конструкция, не беше чак толкова голяма. Всичките ли бяха засмукани в една и съща черна дупка? И колко ли такива дупки можеше да има в този проклет лабиринт?

За негова изненада, неспокойните му размишления бяха прекъснати от отговорничката на нощната смяна, която подаде глава през една от кръглите врати. Тя не смяташе ли да си ходи?

— Лорд ревизор Воркосиган, бихте ли дошли за момент? — любезно попита тя.

Той се извини на Никол и се понесе след отговорничката, а Роик го последва чинно по петите. Жената ги поведе по обратния път до кабинета на Вен. Вен тъкмо приключваше разговор по комтаблото с думите:

— Седи ми в управлението, настръхнал е като хрътка на лов и не ме оставя на мира. Твоя работа е да се оправяш с него. — Погледна през рамо и прекъсна връзката. Майлс успя да зърне силуета на контрольор Грийнлоу над видплочата — бе облечена в нещо, което можеше да мине за хавлия — преди да изчезне след мигновено примигване.

Когато вратата със съскане се затвори зад тях, отговорничката се обърна насред полета си и обяви:

— Патрулиращият полицай, когото снощи сте пратили да придружи пристанищен управител Торн, докладва, че Торн го е освободил, когато са стигнали до Стъргалото.

— До кое? — каза Майлс. — Кога? Защо?

Тя погледна Вен, който й даде знак да продължи.

— Стъргалото е един от главните ни коридори в сектора с нулева гравитация, с трансферна станция на градския транспорт и обществен парк — много хора си уреждат срещи там, да хапнат или каквото там са решили да правят след края на работната си смяна. Торн явно се е засякъл около един часа след полунощ с Гранат Пет, която идвала от противоположната страна, и двамата отишли някъде да разговарят.

— И? Те са приятели, ако не се лъжа.

Вен се размърда — смутено, както със закъснение осъзна Майлс — и каза:

— Случайно да знаете точно колко близки приятели са? Не исках да обсъждам това пред притеснената млада дама. Но Гранат Пет е известна със, ъъ, с предпочитанията си към екзотични външни, а бетанският хермафродит си е, в края на краищата, бетански хермафродит. Просто обяснение, нали така?

Поне пет-шест ядни аргумента минаха през главата на Майлс, но той ги отхвърли до един. Нали уж не познаваше Бел отблизо. Не че някой, който познаваше Бел отблизо, би се шокирал от деликатния намек на Вен… не. Сексуалните вкусове на Бел може и да се отличаваха с определено разнообразие, но хермафродитът не беше от хората, които лесно биха предали доверието на приятел. Не беше преди. „Всички се променяме.“

— Може да попитате началник Уотс — зае се да печели време той. После забеляза Роик, който въртеше неистово очи и сочеше с глава към комтаблото на Вен, закрепено за сферичната стена на кабинета. Майлс продължи гладко: — Още по-добре, обадете се на Гранат Пет. Ако Торн е там, загадката е разрешена. Ако не, тя поне може да знае накъде е тръгнал снощи. — Опита се да реши коя причина за безпокойство би била по-лоша. Споменът за парещите нитове, забърсали косата му, го подтикваше да гласува за първия вариант, въпреки Никол.

Вен разпери една от горните си ръце в знак, че разбира аргумента му, и се обърна да набере търсещия код на комтаблото с една от долните. Сърцето на Майлс прескочи, когато се появи ведрото лице на Гранат Пет, но той бързо разбра, че са попаднали на автоматична отговаряща програма. Вен размърда вежди, остави кратко съобщение с молба балерината да се свърже с него при първа възможност и прекъсна връзката.

— Може просто да спи — с попресилен оптимизъм рече Терис Три.

— Изпратете патрулен да провери — рязко каза Майлс, после си спомни, че е дипломат, и добави: — Ако обичате.

Терис Три, с вид сякаш образът на лелеяното й легло се стопява пред очите й, излезе. Майлс и Роик се върнаха в чакалнята при Никол, която ги прикова с напрегнат поглед. Майлс почти не се поколеба преди да й предаде какво е докладвал патрулният полицай.

— Сещаш ли се за какво може да са си говорили? — попита я той.

— Сещам се за много неща — отвърна Никол без резерви, потвърждавайки първоначалната преценка на Майлс. — Сигурна съм, че би искала да научи от Бел нещо за младши лейтенант Корбо и за всяко събитие, което би се отразило на положението му. Ако пътищата им са се пресекли на Стъргалото, тя не би пропуснала възможността да го разпита за новини. А може и просто да е имала нужда да си излее душата пред някого. Повечето от другите й приятели не й съчувстват особено за любовните й несгоди след бараярското нападение и пожара.

— Добре де, това може да обясни как е прекарал един час. Но не повече. Бел беше уморен. Къде е отишъл след това?

Тя разпери и четирите си ръце в израз на безсилие и тревога.

— Нямам представа.

Майлс обаче си представяше какво ли не. „Трябва ми информация, по дяволите“ беше на път да се превърне в личната му мантра. Остави Роик да развлича Никол с продължение на неангажиращия разговор и с чувството, че постъпва като егоист, звънна на Екатерин по комуникатора на китката си.

Гласът й беше сънен, но пък тя изглеждаше в настроение, а и твърдо заяви, че вече била будна и тъкмо щяла да става. Размениха си няколко вербални милувки, които си бяха само тяхна работа, след което той й описа какво е открил благодарение на нейната информация за носа на Солиан, което, изглежда, много я зарадва.

— Та къде си в момента и какво закуси? — попита Екатерин.

— Закуската се отлага. В щаба на местната служба за сигурност съм. — Поколеба се. — Бел Торн снощи е изчезнал и в момента организират издирването му.

Новината беше посрещната с кратко мълчание, а следващите й думи бяха също толкова предпазливо неутрални, колкото и неговите:

— О! Това е много неприятно.

— Да.

— Роик е с теб, нали?

— О, да. А сега и квадите ми прикачиха въоръжена охрана да ми ходи по петите.

— Добре. — Тя си пое въздух. — Добре.

— Ситуацията става все по-объркана. Може и да се наложи да тръгнеш сама за вкъщи. Е, имаме още четири дни да решим.

— Ами тогава ще говорим за това след четири дни.

Покрай неговото желание да не я притеснява допълнително и нейното да не го разсейва повече от крайно необходимото, разговорът им започна да куца и Майлс прояви благородството си, като се откъсна от успокоителния звук на гласа й и я остави да си вземе душ, да се облече и да закуси.

Зачуди се дали все пак не е редно двамата с Роик да изпратят Никол до тях, а след това да тръгнат да обикалят напосоки станцията, надявайки се да им излезе късметът и да попаднат на някой от изчезналите. Виж, толкова тактически обречен на неуспех план май не беше измислял досега. Роик би получил напълно оправдан и болезнено любезен припадък, ако му предложеше такова нещо. Щеше да е съвсем като в доброто старо време. Но да предположим, че има някакъв начин обиколката им да не е съвсем напосоки…

Гласът на отговорничката на нощната смяна долетя откъм коридора. Мили Боже, цял ден ли щеше да стои тук горката жена?

— Да, тук са, но не мислите ли, че ще е по-добре да ви види медтехник преди да…

— Трябва да говоря с лорд Воркосиган!

Майлс подскочи под внезапния прилив на адреналин, щом позна високия, задъхан женски глас — беше Гранат Пет. Русата квади буквално влетя през кръглата врата откъм коридора. Трепереше и беше толкова бледа, че чак зеленееше, в неприятен контраст с намачканото си карминеночервено сако. Очите й, огромни и с тъмни сенки, се плъзнаха трескаво по тримата.

— Никол, о, Никол! — Хвърли се към приятелката си и я стисна в здрава прегръдка с три от ръцете си — шинираната четвърта потреперваше леко.

Никол отвърна смутено на прегръдката й, после се освободи и попита с тревога:

— Гранат, виждала ли си Бел?

— Да. Не. Не съм сигурна. Пълна лудост. Мислех, че и двамата сме изгубили съзнание, но когато се свестих, Бел го нямаше. Помислих си, че може да се е съвзел преди мен и да е отишъл за помощ, но те — тя кимна към ескорта си, — те казват, че не се е обаждал. Вие не сте ли чули нещо?

— Свестила? Чакай… какво е станало? Къде? Ти как си?

— Главата ме боли ужасно. Беше нещо като упойваща мъгла. Леденостудена. Не миришеше на нищо, но имаше горчив вкус. Той ни напръска в лицата. Бел извика: „Не дишай, Гранат!“, но за да извика, е трябвало да вдиша, разбира се. Видях как краката му се подкосяват, а после всичко ми се губи. Когато се събудих, ми беше толкова лошо, че едва не повърнах!

Никол и Терис я гледаха съчувстващо. Майлс си помисли, че Терис сигурно чува разказа за втори път, но вниманието й не се отклони и за миг.

— Гранат — намеси се той, — моля те, поеми си дълбоко дъх, успокой се и започни от самото начало. От доклада на един от патрулите знаем, че снощи ви е видял с Бел някъде на Стъргалото. Така ли е?

Гранат Пет разтърка бледото си лице, вдиша и стисна клепачи за миг. Цветът й се върна — донякъде.

— Да. Налетях на Бел, докато излизаше от спирката на градския транспорт. Исках да разбера дали е питал… дали вие сте казали нещо… дали е решено нещо във връзка с Дмитрий.

Никол кимна с мрачно удовлетворение.

— Поканих го да изпием по един ментов чай, Бел много го обича, в сладкарницата на Кабоб. Надявах се, че ще го придумам да ми каже нещо повече. Но не бяха минали и пет минути, когато той съвсем се отплесна заради двамата, които влязоха в сладкарницата. Единият беше квади, когото Бел познавал служебно — негов подчинен от пристанището. Каза, че от известно време го държал под око, защото имал подозрения, че препродава крадена стока от корабите. Другият беше един много странен на вид външен.

— Висок и кльощав с ципи между пръстите на ръцете, дълги стъпала и широк като варел гръден кош? Има вид сякаш майка му се е оженила за принца Жабок, но целувката не е свършила работа, нали? — попита Майлс.

Гранат Пет го зяпна изненадано.

— Ъъъ, да. Е, за гръдния кош не съм сигурна, защото беше облечен с нещо широко и провиснало, като наметало. Откъде разбрахте?

— Появява се вече за трети път във връзка с този случай. Може да се каже, че е приковал вниманието ми като с горещ нит. Но вие продължавайте. Какво стана после?

— Пак се опитах да подхвана Бел за моите си неща, но той въобще не захапа. Накара ме да се завъртя, така че да съм с лице към онези двамата, а той да е с гръб, и да му казвам какво правят. Почувствах се глупаво, все едно че си играехме на шпиони.

„Само че не сте си играли…“

— Спореха за нещо, после онзи от пристанището забеляза Бел и веднага си тръгна. Другият, странният външен, също си тръгна и тогава Бел настоя да го проследим.

— И Бел е излязъл от кафенето?

— Излязохме заедно. Аз все още се надявах да изкопча нещо от него, а и той каза: „Ами, добре, ела, може и да си от полза“. Помислих си, че външният сигурно работи нещо по корабите, защото не беше толкова тромав при нулева гравитация като повечето туристи. Мислех, че не ни е видял да го следим, но явно ни е видял, защото тръгна по Стъргалото и непрекъснато влизаше и излизаше от магазините, но не купуваше нищо. После внезапно се отклони на зигзаг към портала за сектора с гравитация. На стойката нямаше нито един плъзгач, така че Бел ме метна на гръб и продължи след онзи. Той се вмъкна в обслужващия сектор, който магазините от съседния коридор — този с нормална гравитация — използват за доставка на стоки и складиране на товари. Изчезна зад един ъгъл, но после изведнъж изскочи пред нас, размаха една тубичка в лицата ни и ни напръска с гадния спрей. Уплаших се, че е отрова и че ще умрем и двамата, но явно не е било. — Тя се поколеба и ги изгледа потресено. — Е, аз поне се събудих.

— Къде? — попита Майлс.

— Там. Е, не точно на същото място. Лежах свита в един контейнер за боклук зад един от магазините, върху връзка кашони. Едва успях да изляза — проклетият капак непрекъснато се затваряше. Едва не ми смаза пръстите. Мразя гравитацията. Бел го нямаше. Огледах се, извиках няколко пъти. А после се наложи да се замъкна на три ръце до централния коридор, за да намеря помощ. Видях една полицайка и тя ме докара дотук.

— Значи сте били в безсъзнание за шест или седем часа — пресметна на глас Майлс. Доколко се различаваше метаболизмът на квадите от този на бетанските хермафродити? Да не споменаваме за телесната маса и различната доза, която можеше да са вдишали двамата. — Трябва веднага да ви прегледа лекар и да ви вземат кръвна проба, докато в кръвообращението ви все още има следи от веществото. Ако имаме късмет, може и да успеем да го идентифицираме, както и произхода му, в случай че не е местен продукт.

Отговорничката на нощната смяна горещо подкрепи тази идея и позволи на външните посетители, както и на Никол, която Гранат все още стискаше за ръката, да ги последват до лечебницата на управлението. Когато се увери, че Гранат Пет се намира в компетентни ръце, при това много на брой, Майлс се обърна към Терис Три.

— Вече не са само моите въздухарски теорийки. Разполагате с валидно обвинение в нападение срещу Фирка. Не може ли да ускорите малко нещата с издирването?

— О, да — мрачно отвърна тя. — Вече го съобщават по всички канали. Нападнал е квади. И е разпръснал токсичен газ на обществено място.

Майлс остави двете жени квади под сигурния покрив на лечебницата. После накара Терис Три да му намери патрулиращата полицайка, докарала Гранат Пет в управлението, която да го откара обратно до местопрестъплението за оглед. Отговорничката обаче започна да протака, все изникваше нещо, което да ги забави, и Майлс се принуди да настъпи началник Вен по един не особено дипломатичен начин. Накрая все пак осигуриха друг патрулиращ полицай, който заведе него и Роик до мястото, където се беше свестила Гранат Пет.

Слабо осветеният служебен коридор беше с равен под и перпендикулярни спрямо него стени и макар да не беше точно нисък, по тавана се точеха множество тръби и Роик трябваше да навежда глава, за да не се фрасне в тях. Зад един завой завариха трима квади, един в униформа на службата за сигурност и двама по ризи и шорти, които се трудеха зад опъната полицейска лента. Техници по съдебна експертиза най-после, крайно време беше. Единият — млад мъж — се возеше на плъзгач, щедро украсен с идентификационния номер на техническото училище на станцията. Съсредоточена наглед жена на средна възраст пилотираше плъзгач с емблемата на една от местните клиники.

Мъжът с плъзгача на техническото училище се придвижваше бавно — довършваше лазерното сканиране за отпечатъци по ръба и горната повърхност на голям квадратен контейнер, който стърчеше в коридора на подходяща височина, така че разсеяният минувач да си удари пищялките в долния му ръб преди да го е забелязал. Мъжът се изтегли встрани да направи място на колежката си и тя прокара по повърхностите нещо, което приличаше на стандартна ръчна прахосмукачка за събиране на кожни клетки и влакна.

— В тази кофа ли е била напъхана Гранат Пет? — обърна се Майлс към офицера, който надзираваше операцията.

— Да.

Майлс се наведе напред, но техничката с ръчната прахосмукачка му махна да се отстрани. След като изтръгна обещание да го информират за евентуални интересни съвпадения при огледа на веществените доказателства, Майлс почна да крачи по коридора, напъхал ръце дълбоко в джобовете си. Оглеждаше се за… какво? Тайнствени съобщения, написани с кръв по стените? Или с мастило, с плюнка, със сопол, с каквото и да е. Провери пода, тавана, тръбите, на височината на Бел и по-ниско, като накланяше глава под различен ъгъл да улови евентуални отражения. Нищо.

— Били ли са заключени всички тези врати? — попита той патрулния полицай, който им се беше лепнал като сянка. — Проверени ли са вече? Възможно ли е някой да е набутал Бел… да е завлякъл пристанищен управител Торн в някое от помещенията?

— Ще трябва да питате офицера, които отговаря за разследването, сър — отвърна полицаят с почти неутрален тон, в който се просмукваше известно раздразнение. — Аз пристигнах с вас, така че не знам.

Майлс огледа вратите и контролните им панели. Не можеше просто да тръгне по коридора и да ги пробва наред, поне докато онзи със скенера не приключеше с тях. Върна се при контейнера и попита:

— Открихте ли нещо?

— Не… — започна техничката, после погледна към офицера. — Почистван ли е този район преди да дойда?

— Доколкото знам, не — каза офицерът.

— Защо питате? — веднага се поинтересува Майлс.

— Ами… не откривам кой знае какво. Мислех, че ще е повече.

— Опитай по-нататък — предложи техникът със скенера.

Тя го погледна малко раздразнено.

— Не е там работата. Но нека пробваме за всеки случай. След теб. — Махна към коридора и Майлс побърза да сподели с офицера тревогите си относно вратите.

Техниците съвестно сканираха всичко, включително, по настояване на Майлс, и тръбите по тавана, където нападателят можеше да се е набрал, изчаквайки момента да се хвърли върху жертвите си. Опитаха и вратите, всички поред. Като потропваше нетърпеливо с пръсти по страничния шев на панталона си, Майлс ги следваше по коридора, докато довършваха огледа. Всички врати се оказаха заключени… поне сега бяха заключени. Едната се отвори със съскане, докато минаваха покрай нея, и един примигващ продавач с крака подаде глава в коридора. Офицерът го разпита набързо и човекът на свой ред помогна да раздигат съседите, които да съдействат всеки според силите си в претърсването. Жената квади събра множество малки найлонови торбички, в които нямаше нищо интересно. Не намериха и изпаднали в безсъзнание хермафродити — нито в контейнерите, нито в килерите, нито в складовите помещения, антретата или магазините наоколо.

Служебният коридор продължаваше още десетина метра, където се вливаше дискретно в един по-широк коридор-кръстовище, заобиколен с магазини, офиси и един малък ресторант. Кръстовището сигурно беше било по-тихо, през трета смяна през нощта, но определено не и безлюдно, нито по-слабо осветено. Майлс си представи как кльощавият Фирка мъкне или влачи стегнатото, но съвсем не дребно тяло на Бел по широкия коридор… увито в нещо за прикритие? Трябваше да е било прикрито някак. Само силен мъж би могъл да завлече Бел надалече. Или… някой с плъзгач. Не задължително квади.

Роик, надвиснал над рамото му, подуши въздуха. Апетитните миризми, циркулиращи из коридора — закусвалните лукаво бяха извели вентилационните тръби на пещите си в него, — припомниха на Майлс за задължението му да храни своята войска. По-точно войник. Намусеният полицай квади можеше и сам да се погрижи за себе си.

Заведението беше малко, чисто и уютно, от евтините кафенета, където се хранеха местните работници. Сутрешният час пик явно беше отминал, а за обедния беше още рано, защото единствените посетители бяха двама млади мъже с крака, вероятно продавачи от съседен магазин, и една квади в плъзгач, която, ако се съдеше по претъпкания й колан за инструменти, беше електротехничка в почивка. Всички те заоглеждаха скришом бараярците — повече високия Роик с неговата чуждоземна униформа в сребърно и кафяво, отколкото дребния Майлс в неговите скромни сиви цивилни дрехи. Придружаващият ги като охрана квади се отдръпна леко от тях — внушението беше, че макар да са заедно, той не е един от тях — и си поръча кафе в мехур.

Една жена с крака изпълняваше двойната функция на сервитьорка и готвач и нареждаше с обиграна експедитивност храна в чиниите. Уханните хлебчета, явно специалитет на заведението, изглеждаха ръчно месени, порязаниците протеин бяха идеални, а пресните плодове бяха стряскащо съвършени. Майлс си избра голяма златна круша, кожицата й — бледорозовееща като поруменяла девойка, беше без нито един дефект. Когато отхапа, отвътре крушата се оказа светла на цвят, съвършена, сочна и невероятно ароматна. Само ако имаха повече време, с радост би насъскал Екатерин по следите на местното земеделие — от каквато и растителна матрица да беше израсъл този плод, трябваше да е подложен на генна обработка, за да вирее при нулева гравитация. Космическите станции на Империята биха посрещнали с радост такива плодове… стига комарските търговци вече да не ги бяха докопали. Планът му да пусне няколко семенца в джоба си и да ги пренесе контрабанда у дома се провали, защото крушата нямаше семки.

Едно холовидео с намален звук мънкаше само на себе си в ъгъла, без някой да му обръща внимание, но изведнъж внезапна дъга примигващи светлини обяви началото на официален — полицейски бюлетин. Клиентите заобръщаха глави и Майлс проследи погледите им — в момента излъчваха снимки на пътника Фирка от записите на „Рудра“, копия от които той беше прехвърлил по-рано на службата за сигурност. Не му беше нужно да чува звука, за да отгатне какво казва жената със сериозното изражение, която се появи след снимките — заподозреният се издирва за разпит, може да е въоръжен и опасен, ако го забележите, моля веднага се свържете на този код. Последваха две снимки на Бел, явно като на предполагаема жертва на отвличане — бяха ги взели от вчерашните интервюта след опита за покушение в хотела, който една новинарка припомняше в момента.

— Бихте ли го увеличили? — със закъснение помоли Майлс.

Новинарката привършваше разказа си — сервитьорката едва беше насочила дистанционното, когато образът й се смени с реклама на внушителен комплект работни ръкавици.

— О, съжалявам — каза тя. — Но и без това беше повторение. От един час го излъчват на всеки петнайсет минути. — И му преразказа в резюме съдържанието на материала, което почти не се различаваше от предположенията му.

Колко ли точно приемници из цялата станция излъчваха това? Щеше да е много по-трудно за един издирван човек да се скрие, когато безброй очи се оглеждат за него… но дали и самият Фирка не го беше видял? И ако беше, щеше ли да се паникьоса и да стане по-опасен за всеки, който го погледне накриво? Или пък щеше да се предаде и да твърди, че е станало някакво недоразумение? Роик, вперил очи във видеото, се намръщи и отпи от кафето си. Недоспалият гвардеец засега се държеше, но според Майлс не по-късно от средата на следобеда вече щеше да е извън играта от преумора.

Майлс имаше неприятното усещане, че затъва в плаващи пясъци от неща, които само отклоняват вниманието му, и че постепенно губи от фокус първоначалната си задача. Която беше каква? О, да, да освободи флотилията. Един сърдит вътрешен глас се озъби: „Зарежи флотилията, къде, по дяволите, е Бел?“, но той побърза да го заглуши. Дори и да имаше някакъв начин да използва това неблагоприятно развитие на нещата, за да измъкне корабите си от ръцете на квадите, за момента той определено му убягваше.

Върнаха се в Първо управление и завариха Никол да ги чака пред бюрото на дежурния с изражението на гладен хищник, дебнещ край близкия водопой. Хвърли се към Майлс веднага щом се появиха.

— Открихте ли Бел? Намерихте ли някаква следа от него?

Майлс със съжаление поклати глава.

— Нито косъм дори. Е, може и да има някой и друг косъм — това ще го разберем, щом съдебните техници приключат с анализа, — но това няма да ни каже нищо, което вече да не знаем от показанията на Гранат Пет. — В чиято истинност Майлс не се съмняваше. — Сега обаче имам по-ясна представа за това как са протекли нещата. — Искаше му се да открива и повече смисъл в тях, освен това. Първата част — желанието на Фирка да забави преследвачите си или да се отърве от тях — беше съвсем разбираема. Озадачаваше го неизвестността след това.

— Смятате ли — гласът на Никол изтъня, — че е отнесъл някъде Бел, за да го убие?

— Ако е така, защо ще оставя жив свидетел? — побърза да отхвърли Майлс хипотезата й за нейно успокоение. След кратък размисъл откри, че и самият той го намира за успокоително. Може би. Но ако не беше убийство, какво тогава? Какво имаше или знаеше Бел, което някой друг би могъл да иска? Освен ако, също като Гранат Пет, Бел не се беше свестил и не беше отпрашил нанякъде. Но… ако Бел се беше отдалечил в някакво състояние на обърканост или умопомрачение, все някой трябваше да го е видял досега — патрулите или познати от станцията. А ако се беше впуснал в някакво неотложно преследване, досега трябваше да се е свързал с някого. „С мен поне, мамка му…“

— Ако Бел е бил… — започна Никол и млъкна. Една повече от странна и доста многобройна група влетя през главния вход и намали само колкото да се ориентира.

Двама плещести квади в оранжевите работни ризи и шорти на пристанищните екипи стискаха двата края на триметрово парче тръба. Фирка заемаше средата му.

Китките и глезените на нещастния външен бяха завързани за тръбата с изолационна лента и той висеше като агне на шиш; друго парче лента беше залепено върху устата му и заглушаваше жалните му стенания. Очите му бяха широко отворени и се въртяха панически. Други трима квади в оранжево, задъхани и раздърпани, единият с прясна синина около едното око, влетяха след първите като ескорт.

Работната група си набеляза цел и се понесе заедно с мучащия си товар през помещението с нулева гравитация право към бюрото на дежурния. Квартет униформени квади от управлението се появиха през друга врата и заоглеждаха любопитно неочакваната находка. Дежурният полицай плесна интеркома си, сниши глас и заговори в него толкова бързо, че почти нищо не му се разбра.

Единият квади от хайката се самоназначи за говорител, разблъска останалите и със самодоволно мрачна усмивка върху насиненото си лице заяви:

— Хванахме ви го.