Лоис Макмастър Бюджолд
Дипломатически имунитет (15)

Глава 15

— Не го отваряйте! — стреснато извика Вен.

— Не съм се и канил — спокойно отвърна Майлс. „И за всичките пари на света не бих го отворил.“

Вен придвижи плъзгача си по-близо, погледна над рамото на Майлс и изруга.

— Копелето се е измъкнало! Но къде — на станцията или на някой кораб? — Изтегли се назад, тикна зашеметителя в един от джобовете на зеления си защитен костюм и заговори в комуникатора на шлема си, уведомявайки както службата за сигурност, така и милицията за новите факти, след което нареди да преследват, спират и претърсват всичко — кораб, сонда или совалка — което е променило дори на метър местонахождението си извън станцията през последните три часа.

Майлс се опита да си представи бягството. Възможно ли бе сетаганданецът да е придвижил ремонтния скафандър обратно на станцията преди Грийнлоу да обяви карантината? Да, може би. Времевият прозорец беше тесен, но все пак беше възможно. В такъв случай обаче как беше върнал скафандъра в скривалището му извън борда на „Идрис“? Много по-смислено би било сетаганданецът да е бил прибран от обслужваща сонда — не една и две такива обикаляха край станцията по всяко време на денонощието — и оттам да е върнал костюма в скривалището му с теглещ лъч, или да е накарал някой друг със скафандър да го довлече и да го скрие.

Но „Идрис“, както и всички други бараярски и комарски кораби, беше под наблюдението на тукашната милиция. Доколко повърхностно беше външното наблюдение? Не чак дотам, със сигурност. И все пак някой, някой дългуч, седящ в онази контролна кабина в инженерното и играещ си с джойстиковете, като нищо е можел да изведе скафандъра през шлюза, после да го разходи бързо покрай цилиндъра и да го сбута на скришно място, където е малко вероятно да бъде забелязан от милиционерската охрана. После е станал от стола в кабината и… И?

Дланите на Майлс го сърбяха влудяващо в ръкавиците и той ги потърка една в друга, надявайки се на някакво облекчение, но напразно. Би платил със собствената си кръв само да си почеше носа.

— Роик — бавно рече той. — Помниш ли какво имаше в ръката на това — той побутна ремонтния костюм с крак — на излизане от шлюза?

— Ъъ… нищо, милорд. — Роик хвърли озадачен поглед на Майлс през визьора на шлема си.

— И аз така си помислих. — „Добре.“

Ако догадките му бяха верни, сетаганданецът се беше отклонил от убийството на Гупта в полза на открилата му се възможност да използва Бел, за да се върне на „Идрис“ и да направи — какво? — с товара си. Да го унищожи? Със сигурност не би му отнело толкова много време да зарази репликаторите с подходяща за целта отрова. Можел е да ги убива по двайсет наведнъж, като вкарва заразоносителя в поддържащата система на всеки подемник. Или — още по-просто, ако единствената му цел е била да убие поверениците си — е трябвало само да изключи всички поддържащи системи, работа за не повече от няколко минути. Но ако е взимал и маркирал индивидуални клетъчни проби за замразяване, тогава да, това може да му е отнело цялата нощ, че и цялата сутрин също. Ако обаче е рискувал всичко, за да го направи, щеше ли да слезе от кораба без портативния си замразител в ръка?

— Сетаганданецът е имал повече от два часа да осъществи бягството си. Едва ли би се мотал… — промълви Майлс. Но в гласа му липсваше убеденост. Роик поне веднага долови колебанието — шлемът му се завъртя към Майлс и той се намръщи.

Трябваше да преброят скафандрите и да проверят всички шлюзове да не би някой от видмониторите да е бил изключен ръчно. Не, щяха да се забавят твърде много — това си беше чудесна задача за събиране на доказателства, която да прехвърли на подчинените си, но в момента бройката им беше сведена до невъзможния минимум. Пък и какво, ако откриеха, че липсва още един от скафандрите? Вен беше пратил вече хората си на лов за изгубени костюми из станцията. Но ако никой от другите костюми не липсваше…

А Майлс лично беше превърнал „Идрис“ в капан.

Преглътна с мъка.

— Канех се да кажа, че трябва да преброим скафандрите, но ми хрумна нещо по-добро. Смятам, че трябва да се върнем на мостика и да затворим кораба секция по секция оттам. Да съберем всички оръжия, които намерим, и да започнем систематично претърсване.

Вен се завъртя рязко с плъзгача си.

— Какво, да не смятате, че сетаганданският агент може още да е на борда?

— Милорд — каза Роик с нехарактерно рязък глас, — какво им е на ръкавиците ви?

Майлс сведе поглед и обърна дланите си нагоре. И се смрази. Тънката, но изключително здрава материя на биопредпазните ръкавици се беше разнищила и на места висеше на конци, а отдолу се показваха дланите му — червени. Сърбежът сякаш стана двойно по-силен. Дъхът най-после се освободи от дробовете му и излезе със съскане навън:

— Мамка му!

Вен се наведе по-близо, очите му се разшириха при вида на пораженията и той побърза да се дръпне. Майлс вдигна ръце далеч една от друга.

— Вен. Върви да вземеш Грийнлоу и Лютвин и поемете мостика. Обезопасете го, също и лечебницата — в този ред. Роик. Върви пред мен към лечебницата. И ми отваряй вратите. — Би било ненужно да му изкрещи „Бегом!“, макар че точно това му идеше да направи. Роик си пое шумно дъх, толкова шумно, че се чу по комуникационната връзка, и хукна напред.

Майлс го последва на прибежки през полутъмния кораб, като внимаваше да не докосва нищо. Имаше чувството, че всеки задъхан удар на сърцето му ще е последен. Откъде беше лепнал тази дяволска зараза? Дали и някой друг се бе заразил? Всички други?

„Не.“ Трябваше да е от контролните джойстикове на ремонтния скафандър. Беше ги усетил да се плъзгат мазно под материята на ръкавиците му. И ги беше стиснал по-силно, решен да върне костюма на кораба. Беше захапал въдицата… Сега повече от всякога беше сигурен, че сетаганданецът е придвижил през шлюза празен скафандър. А после е поставил капан за всеки умник, който разгадае замисъла му по-рано от предвиденото.

Хвърли се през вратата на лечебницата, изпреварвайки Роик, който побърза да се дръпне встрани, и оттам право през осветената в синьо вътрешна врата към биозапечатаното отделение. Медтехникът подскочи стреснато въпреки допълнителната тежест на предпазния костюм. Майлс се включи на тринайсети канал и изграчи задъхано:

— Моля, някой да… — после спря. Искал бе да извика: „Някой да пусне водата!“ и после да подложи дланите си под силната струя на мивката, но къде отиваше водата оттам? — Помогнете ми — довърши той едва-едва.

— Какво има, милорд реви… — започна главният лекар, докато излизаше от банята, после видя вдигнатите ръце на Майлс. — Какво стана?

— Май влязох в капан. Веднага щом някой от техниците ви се освободи, нека иде с гвардеец Роик в инженерния отсек и да вземе проба от таблото за дистанционно управление на работните костюми. Изглежда, ръчките са били намазани с някакъв силен корозив или ензим и… и аз не знам какво друго.

— Звукова четка — извика през рамо капитан Клогстън на техника, който се занимаваше с апаратурата върху импровизираната лабораторна маса. Човекът се разрови из множеството джаджи, които бяха донесли. После дойде при тях и включи устройството. Майлс протегна пламналите си длани. Машинката зарева и техникът прокара насочения вибрационен лъч над поразените зони. Мощният й вакуум засмукваше всичко разхлабило се — и макро– и микроскопично — в запечатана торбичка. Лекарят се наведе със скалпел и щипци, отделяйки и късайки останалите нишки от ръкавиците, които последваха първата реколта в торбичката.

Звуковата четка, изглежда, свърши работа — Майлс не усещаше ръцете му да се влошават, макар че продължаваха да туптят болезнено. Беше ли нарушена целостта на кожата? Вдигна голите си вече длани по-близо до прозорчето на шлема си и без малко да перне привелия се над него лекар, който тихичко изсъска. Да. Червени капчици кръв се събираха в резките на подутата тъкан. „Мамка му. Мамка му. Мамка му…“

Клогстън се изправи и се огледа, устните му бяха свити от напрежение.

— Биозащитният ви костюм вече не става за нищо, милорд.

— Има още едни ръкавици към другия костюм — посочи Майлс. — Бих могъл да ги използвам.

— Не още. — Клогстън намаза ръцете на Майлс с някаква мистериозна лепкава гадост и ги обви с биозащитни бариери, закопчани херметично на китките му. Беше като да носиш ръкавици с един пръст, докато шепите ти са пълни със сополи, но парещата болка понамаля. В другия край на стаята техникът зареждаше миниатюрни парченца заразена ръкавица в един от анализаторите. Третият човек при Бел в банята ли беше? Бел още ли беше в ледената вана? Жив?

Майлс си пое дълбоко дъх.

— Поставихте ли вече някаква диагноза на пристанищен управител Торн?

— О, да, диагнозата се изясни веднага — рече Клогстън разсеяно, докато закопчаваше втората превръзка на китката му. — Още при изследването на първата кръвна проба. Какво можем да направим обаче по въпроса още не е ясно, но имам няколко идеи. — Изправи се и впери смръщен поглед в ръцете на Майлс. — Кръвта и тъканите на хермафродита бъкат от изкуствени — тоест създадени чрез биоинженерство — паразити. — Вдигна поглед. — Изглежда, има начална фаза, латентна и без външни симптоми, по време на която се размножават бързо из цялото тяло. После, на даден етап — вероятно задействан от собственото им ниво на концентрация — започват да произвеждат два химикала в различни мехурчета в собствената си клетъчна мембрана. Мехурчетата се напълват. Повишаването на телесната температура на жертвата води до пръсването на мехурчетата, след което самите химикали влизат в буйна екзотермична реакция един с друг — убиват паразита, увреждат околните тъкани на гостоприемника и стимулират пръсването на нови паразити в близост до себе си. Миниатюрни и много точно насочени бомби, които избухват една след друга из цялото тяло. Изключително… — в тона му се промъкна неохотно възхищение — елегантно, трябва да кажа. И зловещо.

— Това… това означава ли, че студената баня е помогнала на Торн?

— Несъмнено. Спадането на телесната температура е прекратило верижната реакция, поне временно. Паразитите почти са били стигнали критичната концентрация.

Майлс стисна силно очи за кратка благодарствена молитва. И ги отвори отново.

— Временно?

— Още не съм измислил как да се отърва от проклетите гадинки. Опитваме се да пригодим един хирургически шунт — изкуствен кръвоносен съд за временно отклоняване на кръвта — в кръвен филтър, който да отстранява по механичен път паразитите от кръвообращението на пациента и едновременно с това да охлажда кръвта до необходимата температура, преди да я върне в тялото. Мисля, че мога да накарам паразитите да реагират избирателно на електрофореза, приложена в тръбата на шунта, и да ги изтеглям от кръвообращението.

— Това няма ли да свърши работа?

Клогстън поклати глава.

— Няма да засегне паразитите, загнездени в други тъкани, които ще си останат резервоар на инфекцията. Няма да го излекува, но може да ни спечели малко време. Така мисля. За да го излекуваме, трябва да измислим как да убием и последния паразит в тялото му, иначе процесът просто ще започне отначало. — Устните му се изкривиха. — Вътрешноприложимите противопаразитни средства могат да бъдат нож с две остриета. Ако инжектираме нещо, което да убие вече напълнилите се паразити в тъканите, само ще освободим химическия им товар. Дори в малки количества това би довело до тежки увреди в кръвообращението, би пренатоварило естествените възстановителни процеси на организма, би причинило силна болка… въобще — нож с две остриета, както казах.

— Би унищожило мозъчна тъкан? — попита Майлс с чувството, че стомахът му се е качил в гърлото.

— Накрая и това. Изглежда, че паразитите не преминават бързо през кръвно-мозъчната бариера. Което ме кара да смятам, че жертвата остава в съзнание до, ъъ, до доста късен етап на разложението.

— Ооо! — Майлс се опита да реши дали това е добре, или зле.

— Има и нещо хубаво в цялата история — продължи лекарят. — Може би ще успея да намаля степента на тревогата от пета на трета. По всичко личи, че на паразитите им е необходим пряк кръвен контакт, за да се прехвърлят. Изглежда, не могат да оцелеят дълго извън гостоприемника.

— Не се предават по въздуха?

Клогстън се поколеба.

— Е, поне докато гостоприемникът не започне да кашля кръв.

„Докато, а не освен ако.“ Изборът на думи не убягна на Майлс.

— Боя се, че засега е немислимо дори да обсъждаме понижаване степента на обявената тревога. Сетагандански агент, въоръжен с непознати биологични оръжия — е, непознати с изключение на това, което започва да ни става прекалено познато, — се разхожда на воля из станцията или близкия космос. — Вдиша внимателно и насила внесе спокойствие в гласа си. — Открихме някои улики, които ни навеждат на мисълта, че агентът може все още да се крие тук, на кораба. Ще трябва да обезопасите лечебницата срещу възможен нарушител.

Капитан Клогстън изруга.

— Чухте ли, момчета? — извика той на техниците по вградения в костюма комуникатор.

— О, супер — долетя отвратен отговор. — Само това ни липсваше.

— Е, поне е нещо, по което можем да стреляме — с копнеж отбеляза друг глас.

„Ах, бараярците ми те.“ Сърцето на Майлс се стопли.

— На месо и без предупреждение — потвърди той. Бе забравил, че момчетата са военни медици. Всички до един бяха въоръжени, Бог да ги благослови.

Погледът му се плъзна към отделението и по-голямото помещение на лечебницата отвън, набелязвайки слабите точки. Само един вход, но това слабост ли беше, или предимство? Външната врата определено трябваше да се отбранява на всяка цена, защото защитаваше отделението — Роик вече беше заел позиция там. Ала традиционната атака със зашеметител, плазмена пушка или експлозивна граната изглеждаше… недостатъчно оригинална. Мястото все още беше включено към въздухообмена и захранването на кораба, но нямаше начин точно лечебницата да не разполага със собствени запаси и от двете.

Армейските, пета степен биозащитни костюми на медтехниците имаха някои от основните характеристики и на астронавтски скафандри, включително самостоятелен въздухообмен. Това не важеше за по-евтиния костюм на Майлс, дори преди да се беше простил с ръкавиците — подаващата въздух система го черпеше от околната среда, като го пречистваше и филтрираше. В случай на дехерметизация костюмът му щеше да се превърне в твърд, неповратлив балон, а можеше дори да се скъса в някоя слаба точка. Разбира се, в стенните шкафчета имаше спасителни шушулки. Майлс си представи как клечи безпомощен в някоя шушулка, докато наоколо му се вихри сражение.

Като се имаше предвид, че вече е бил изложен на… каквото беше там, едва ли би влошил особено положението си, ако съблече биозащитния костюм, колкото да се напъха в нещо по-надеждно, нали? Сведе поглед към ръцете си и се зачуди защо още не е умрял. Възможно ли бе гадостта, която беше докоснал, да е най-обикновен корозив?

Несръчен заради биозащитните ръкавици, Майлс измъкна някак зашеметителя от джоба на бедрото си и мина през сините светлинни линии, маркиращи биобариерата.

— Роик. Искам да изтичаш долу до инженерното и да ми донесеш най-малкия скафандър, който намериш. Ще охранявам тази позиция, докато се върнеш.

— Милорд… — започна Роик с известно колебание.

— Гледай зашеметителят да ти е подръка и си отваряй очите. Всички сме тук, така че ако видиш да се движи нещо, което не е в квадско зелено, стреляй, без да питаш.

Роик преглътна храбро.

— Да, добре, ама вие гледайте да стоите тук, милорд. Да не тръгнете нанякъде без мен!

— Не бих си го и помислил — увери го Майлс.

Роик излезе на бегом. Майлс хвана по-удобно изплъзващия се зашеметител, провери дали е на максимална мощност и зае позиция отчасти защитен от вратата, вперил поглед в бодигарда си, който се отдалечаваше по централния коридор. И свъси чело.

„Не разбирам.“

Нещо не се връзваше и ако му останеха десетина последователни секунди без поредната смъртоносна тактическа криза, току-виж се сетил какво е… Опита се да не мисли за разранените си длани и за това каква ли гениална микробна атака в момента се развръща, не дай си боже, из тялото му, или даже пълзи към уморения му мозък.

Един обикновен обслужващ ба би трябвало да е готов по-скоро да умре, отколкото да зареже товар като пълните с висши бебета репликатори. А дори и този да е бил обучен за специален агент или нещо подобно, защо му е да губи толкова много ценно време, взимайки проби от неродени бебета, които възнамерява да изостави или дори да унищожи? ДНК-то на всяко висше дете, създадено някога, се пазеше на файл в централните генни банки на Звездните ясли. Можеха да си направят нови, нали така. Какво правеше тази партида толкова незаменима?

Мислите му дерайлираха по своя воля, когато представата как разни дребни паразити се множат трескаво във вените и артериите му се завърна най-нахално, измествайки всичко останало. „Успокой се, по дяволите.“ Той всъщност не можеше да знае дали въобще е бил заразен със същата гадна болест като Бел. „Даа, току-виж се оказало нещо още по-гадно.“ И все пак някой невротоксин сетаганданска направа — или дори обикновена отрова, каквато се намира навсякъде — трябваше отдавна да му е подействал. „Макар че ако е предизвикващ неконтролируема параноя наркотик, значи действа сто процента.“ Ограничен ли беше наборът от дяволски отвари на сетаганданеца? Щом имаше една, защо да няма и повече? Вярно, че беше натъпкал Бел с разни стимуланти и хипнотични вещества, но това още не означаваше, че е използвал нещо екзотично, а не обичайния набор от химикали при секретна операция. Колко ли още други колоритни биофокуси криеше в ръкавите си? И на Майлс ли се беше паднала честта да демонстрира на живо следващия?

„Ще живея ли достатъчно дълго, за да се сбогувам с Екатерин?“ Целувката за прощаване беше изключена, освен ако не притиснеха устни от двете страни на някое много дебело стъкло. Толкова много имаше да й казва, че изглеждаше невъзможно да реши откъде да започне. Дори още по-невъзможно да й го каже само с гласа си, по отворен, необезопасен, обществен канал за връзка. „Грижи се за децата. Целувай ги от мен всяка вечер, когато си лягат, и им казвай, че съм ги обичал, макар така и да не съм ги видял. Няма да си сама — родителите ми ще ти помагат. Кажи на майка ми и баща ми… кажи им…“

Заразата ли започваше да го поваля, или парещата паника и давещите сълзи в гърлото се бяха явили по своя воля? Враг, който те атакува отвътре — ако щеш и с хастара навън да се обърнеш в стремежа си да го надвиеш, пак няма да постигнеш нищо — гадно оръжие! „Ако ще целият свят да ме слуша по открития канал, ще й се обадя още сега!“

В този момент обаче в ухото му прозвуча гласът на Вен:

— Лорд Воркосиган, превключете на дванайсети канал. Търси ви вашият адмирал Ворпатрил. Спешно.

Майлс изсъска през зъби и превключи комуникатора.

— Воркосиган слуша.

— Воркосиган, идиот такъв… — Някъде през последния час и нещо почетните титли явно бяха изпаднали от речника на адмирала. — Какво става, по дяволите? Защо не отговаряте по личния си комуникатор?

— Защото съм с биозащитен костюм и не мога да стигна до него. Трябваше спешно да облека костюма. Имайте предвид, че каналът, по който говорим в момента, е с неограничен достъп и е необезопасен, сър. — Дяволска работа, откъде пък се беше взело това „сър“? Навик, нищо друго освен гаден стар навик. — Може да поискате кратък доклад от капитан Клогстън по теснолъчевата връзка на армейския му костюм, но нека бъде кратък наистина. Той е много зает в момента и не искам да го отвличат от работата му.

Ворпатрил изруга — дали вселената по принцип, или имперския ревизор в частност не се разбра — и изключи връзката.

От няколко страни се чу слабото ехо на звук, който Майлс чакаше от известно време — далечните прещраквания и съсък на затварящи се херметични врати, които запечатваха кораба на отделни секции без въздушен обмен между тях. Квадите бяха стигнали до мостика, браво! Само дето Роик още не се беше върнал. Щеше да му се наложи да се свърже с Вен и Грийнлоу и да ги накара да разпечатат и запечатат отново вратите по обратния път до…

— Воркосиган — прозвуча отново в ухото му гласът на Вен: беше напрегнат. — Това вие ли сте?

— Аз ли съм какво?

— Вие ли затваряте секциите?

— Не сте ли… — Майлс се опита и не успя да отстрани истеричната нотка от гласа си. — Още ли не сте стигнали до мостика?

— Не. Решихме първо да минем през втори цилиндър, за да си вземем апаратурата. Тъкмо щяхме да тръгваме към мостика.

В полудялото сърце на Майлс припламна надежда.

— Роик — рязко извика той гвардееца си. — Къде си?

— Не съм на мостика, милорд — отвърна му мрачният глас на младия мъж.

— Щом ние сме тук, а той е там, кой тогава прави това? — чу се нещастният глас на Лютвин.

— Ти как мислиш? — сопна му се Грийнлоу. Дъхът й изригна шумно, пришпорван от тревогата. — Петима сме, а нито един не се сети да заключи вратата, когато излязохме… по дяволите!

Тихичко, мрачно изсумтяване, като на човек, ударен от стрела или от просветление, прозвуча в ухото на Майлс. Роик.

Майлс побърза да каже:

— Онзи, който държи мостика, има достъп до всички тези свързани с кораба канали за връзка или скоро ще има. Ще трябва да прекъснем.

Квадите разполагаха с независими връзки със станцията и с Ворпатрил чрез костюмите си, същото важеше и за медиците. Майлс и Роик щяха да са единствените жертви на комуникационното затъмнение.

Внезапно звукът в шлема му изчезна. „А. Изглежда, сетаганданецът е открил комуникационния контрол…“

Майлс се хвърли вляво от вратата към контролното табло, откъдето се командваше околната среда в лечебницата, отвори го и трескаво превключи всички системи на ръчно управление. При затворена външна врата щяха да могат да поддържат въздушното налягане, макар че въздухообменът щеше да е блокиран. Медиците не рискуваха нищо в костюмите си. Същото не можеше да се каже за Майлс и Бел. Той погледна неприязнено към шкафчето със спасителни шушулки на стената. Биозапечатаното отделение вече беше преминало на вътрешен въздухообмен, слава Богу, и щеше да си остане така — поне докато функционираше захранването с мощност. Но как щяха да поддържат ниската температура на Бел, ако се наложеше да го напъхат в шушулка?

Майлс забърза към отделението. Приближи се до Клогстън и извика през шлема:

— Току-що изгубихме костюмните комуникатори. Използвайте само армейските теснолъчеви сигнали.

— Разбрах — извика на свой ред Клогстън.

— Докъде стигнахте с онази филтриращо-охлаждаща джаджа?

— Охлаждащата част е готова. Все още работим върху филтриращата. Ще ми се да бях взел повече хора, макар че и така едва има място да се обърнеш.

— Мисля, че се получи нещо — извика техникът, привел гръб над лабораторната маса. — Бихте ли погледнали, сър? — Той махна към един от анализаторите, чийто набор от показатели примигваше подканящо.

Клогстън се провря покрай него и се наведе над апарата. След миг измърмори:

— О, много умно, наистина.

Майлс, който беше достатъчно близо да го чуе, не долови успокоение в думите му.

— Кое е умно?

Клогстън посочи дисплея на анализатора, където в момента бяха изписани неразбираеми групи от букви и цифри в жизнерадостни цветове.

— Не разбирах как е възможно паразитите да оцелеят в матрица от ензима, който изяде биозащитните ви ръкавици. Оказва се, че са били микроинкапсулирани.

— Какво?

— Стандартен номер за доставяне на лекарство през враждебна среда — като стомаха или кръвообращението — до желаното място. Само дето този път са го използвали, за да прехвърлят болест, а не лекарство. Когато микроинкапсулираното вещество премине през неприятелската среда и стигне до — с езика на химията — приятелска зона, капсулките се отварят и освобождават товара си. Нищо не се губи.

— Прекрасно. Да не би да казвате, че съм се заразил със същата гадост като Бел?

— Хм. — Клогстън вдигна поглед към часовника на стената. — Колко време мина от първия ви контакт с веществото?

Майлс проследи погледа му.

— Около половин час може би.

— Възможно е вече да са навлезли в кръвообращението ви.

— Проверете.

— Ще трябва да отворим костюма ви, за да стигнем до вена.

— Проверете веднага. Бързо.

Клогстън грабна една игла за взимане на проби. Майлс отлепи биозащитната превръзка от лявата си китка и стисна зъби, когато напоеният със спирт тампон ощипа възпалената му кожа и иглата се заби в плътта му. Клогстън беше доста сръчен за човек с биозащитни ръкавици, трябваше да признае Майлс. Наблюдаваше го на нокти, докато лекарят внимателно зареждаше иглата в анализатора.

— Колко време ще отнеме?

— Вече имаме формулата на това чудо, така че почти никакво. В случай, че резултатът е положителен. Ако първата проба се окаже отрицателна, ще трябва да взимаме нова на всеки половин час, за да сме сигурни. — Гласът на Клогстън се забави, докато оглеждаше показанията. — Е. Хм. Няма да се наложи друга проверка.

— Разбрах — изръмжа Майлс. Отвори с рязко движение шлема си и издърпа нагоре ръкава на костюма. Наведе се над обезопасения комуникатор на китката си и излая в микрофона: — Ворпатрил!

— Да! — моментално се отзова гласът на Ворпатрил. Явно препускаше по комуникационните си канали — или беше дежурен на мостика на „Принц Ксав“, или вече се беше настанил в тактическата му зала. — Чакайте, защо сте на този канал? Мислех, че нямате достъп до комуникатора си.

— Ситуацията се промени. Сега това е без значение.

— Какво става при вас?

— Медицинският екип, пристанищен управител Торн и моя милост се намираме в лечебницата и не можем да мръднем навън. За момента все още контролираме околната среда тук. Вен, Грийнлоу и Лютвин, изглежда, са затворени във втори товарен цилиндър. Роик може би е някъде в инженерния отсек. И имам основание да смятам, че сетаганданският ба е завзел мостика. Можете ли да потвърдите последното?

— И още как — изпъшка Ворпатрил. — В момента говори с квадите от станция Граф. Отправя заплахи и поставя искания. Началник Уотс, изглежда, е наследил горещия стол от Вен и Грийнлоу. Подготвям ударен отряд.

— Включи ме към техния канал. Трябва да чуя това.

Няколкосекундно забавяне, после прозвуча гласът на сетаганданеца. Бетанският акцент беше изчезнал, заменен от дразнещ в съвършенството си академичен хлад:

— … име е без значение. Ако искате да си получите контрольора, имперския ревизор и останалите живи, трябва да изпълните следните мои искания. Скоков пилот за този кораб, доставен незабавно. Свободен и невъзпрепятстван коридор за излизане от системата ви. Ако вие или бараярците се опитате да атакувате „Идрис“, или ще взривя кораба с всичко живо на борда, или ще го забия в станцията.

Чу се гласът на началник Уотс, прегракнал от напрежение:

— Ако се опитате да ударите станцията, ние ще ви взривим.

— И двете ще свършат работа — без грам емоция отвърна гласът на сетаганданеца.

Знаеше ли той как се взривява скоков кораб? Не беше много лесно. Мамка му, ако беше на сто години, кой знае колко много неща можеше да знае как да направи! Колкото до заплахата да блъсне „Идрис“ в станцията — с такава голяма и близка мишена дори и пълен профан нямаше да сбърка.

Намеси се безстрастният глас на Грийнлоу. Комуникаторът й явно беше превключен към системата на Уотс, точно както майлсовият към тази на Ворпатрил.

— Не го прави, Уотс. Квадикосмосът не може да позволи такъв преносител на смъртоносна чума да отпътува към съседите ни. Животът на шепа хора не може да оправдае опасността за хиляди.

— Вярно — продължи сетаганданският ба след кратко колебание, с все същия незаинтересован тон. — Ако все пак успеете да ме убиете, боя се, че единствената ви печалба ще е нова дилема. Оставих малък подарък на станцията. Преживяното от Гупта и пристанищен управител Торн ще ви даде представа за какъв подарък става въпрос. Възможно е и да го намерите преди да е освободил съдържанието си, макар че според мен шансовете ви са нищожни. Къде са сега вашите хиляди? Доста по-близо до края.

Истинска заплаха или блъф? Майлс жонглираше трескаво с възможностите. Определено беше в стила, демонстриран досега от сетаганданеца — Бел в спасителната шушулка, капана с джойстиковете за контрол на скафандрите — отвратителни, смъртоносни гатанки, които залагаше след себе си, за да забави преследвачите. „При мен поне определено се получи.“

Ворпатрил се включи на отделен канал по комуникатора, с ненужно снишен, напрегнат глас, докато сетаганданецът и Уотс продължаваха да говорят.

— Мислите ли, че това копеле блъфира, милорд?

— Няма значение дали блъфира, или не. Искам го жив. Бог ми е свидетел колко много държа да го хванем жив. Приемете го като върховен приоритет и заповед с Императорския глас, адмирале.

След кратка и, надяваше се Майлс, посветена на размисъл пауза Ворпатрил отвърна:

— Разбрано, милорд ревизор.

— Подгответе ударен отряд… — Най-добрите командоси на Ворпатрил бяха в ареста на квадите. Какви ли бяха останалите? Сърцето на Майлс се сви. — Но го задръжте в готовност. Ситуацията е изключително нестабилна. Все още не мога да преценя как ще се развие. Включете отново на канала на сетаганданеца. — Майлс насочи вниманието си обратно към преговорите, които продължаваха… не — приключваха?

— Скоков пилот. — Изглежда, сетаганданецът го повтаряше не за пръв път. — Сам, в обслужваща сонда, при шлюза на номер Пет Б. И, ааа… гол. — Колкото и да изглеждаше ужасно, в последната дума като че пролича усмивка. — По очевидни причини.

Сетаганданецът прекъсна връзката.