Серия
Прекрасната далечност (1)
Оригинално заглавие
Дорога на Веллесберг, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 7 гласа)
Корекция
NomaD (2009)

Вятърът носеше над степта мирис на треви. Във въздуха сякаш се развяваха разноцветни знамена, та чак очите ми се премрежиха. Казах на Игор за това, но той само се усмихна:

— За да помиришеш онова, което усещаш ти, трябва да си куче. Според мен мирише на изгоряло.

Изгорялото също се усещаше. От капсулата за приземяване остана мръсно-черно, бавно слягащо се платнище. Там, където опорите се впиваха в почвата, като ленив цветен гейзер бликаше мирис на изгорена земя. Сигурно онзи, който видеше това за първи път, би харесал зрелището… Задишах с уста и цветните петна във въздуха трепнаха, изчезвайки. Така беше по-добре, само устата ми бързо пресъхваше. Но аз съм свикнал. Е, не бих посъветвал лекарите от Центъра по усъвършенстване да идват при мен с предложение за активиране на гените у моите деца. Може да не се сдържа. Но, общо взето, съм свикнал.

Игор бавно оправяше дрехите си. Той никога не се отличаваше с особено спретнат вид, но сега беше мърляв до немай-къде. Скъсаната на гърба (за проветрение) риза се беше измъкнала от отрязаните малко под коленете панталони. Самите панталони представляваха шедьовър на родърската мода: дясната половина беше от дънков плат, лявата — от метализирано кадифе. На гърдите му се поклащаше амулет на тънка сребърна верижка — истински автоматен патрон от втората половина на двайсети век. Затова пък косата му беше много внимателно разделена на седем кичура и оцветена в седем различни цвята. Игор направо можеше да се снима в предаването „Родъри[1]: нови граници на стария проблем“. Впрочем, струва ми се, че един-два пъти се е снимал там… Игор улови погледа ми и ми намигна, но не каза нищо. Погледна накриво новия ни спътник — той неловко се измъкваше през люка на капсулата:

— Ей, ти… Рижия!

„Рижия“ се обърна. Сега вече ще бъде Рижия за вечни времена. Ако Игор даде прякор на някого, той лепва завинаги. А и новичкият наистина притежаваше всичко необходимо за такъв прякор: слънчево-рижа коса, бърз малко хитър поглед и подобна леко лукава усмивка.

— Казвам се Дейв. А вие?

Ха! Дори името му беше рижо, слънчево. Дейв добре говореше руски, само леко наблягаше на съгласните.

— Не-е — проточи заядливо Игор. — Ти си Рижавия. Той е Чингачгук, може и Миша — добави той, забелязвайки изразителния ми жест. — А аз съм Игор.

— Просто Игор?

Да, новичкия не можеш лесно да го шашнеш. Той гледаше Игор така, сякаш му измисляше прякор.

— Просто Игор. На колко си години?

Дейв смутено сви рамене, сякаш не знаеше какво да отговори. Увисналото в зенита слънце се отрази от златния кръг, закачен на тревистозелената му риза.

— На единайсет.

— Ясно. Отдавна ли получи знака?

Рижавия погледна кръгчето.

— Скоро. Тази сутрин.

— Брей! — Дори Игор загуби иронията си след това съобщение. — Получил си знака и веднага офейка! А родителите? Не устройваха ли сцени?

— Не. Те, струва ми се, дори се зарадваха.

Игор замълча. После заговори отново и аз се стъписах — толкова неочаквано мек и приятелски стана гласът му.

— Засега се дръж с нас, Рижи. Ние с Миша сме стари, опитни родъри. Вече три години обикаляме пътищата.

— А на колко сте години?

Игор се засмя:

— Имай предвид, Рижи, че въпросът ми за възрастта беше провокация. Родърите не отговарят на такива въпроси, а в краен случай казват преди колко време са получили самостоятелност. Но заради запознанството ни ще ти кажа — тринайсет. И още нещо. Скрий знака си. Родърите не го носят на показ.

Аз се усмихнах, гледайки как Рижия припряно сваля златното си кръгче. Знакът е направен от позлатен титан, вътре в него е пресован идентификационен чип, а на повърхността му са гравирани думите: „Достигнал възрастта за лична отговорност“. От другата му страна — името.

Игор се обърна към мен:

— Е, Чингачгук, ще тръгнем ли към планината?

Планината издигаше неравният си гребен към хоризонта. Покритите със синкав сняг върхове приканващо блестяха над тъмните корони на дърветата. Там, в планините, боровете са високи по двайсет метра. И никакви миризми, освен на сняг и иглички…

— Далечко е — небрежно казах аз, вече знаейки, че ще отидем. — Стотина километра и отгоре.

— А закъде да бързаме ние, родърите…

Ние с Игор се гледахме разбиращо. Игор знае какво ми е. Иначе нямаше да прекарваме по половин година из планините…

— Да — обърнах се към Дейв. — Забравихме да ти благодарим, Рижи.

Леко се смутих, наричайки го така. Не обичам прякори.

Но Рижия, изглежда, вече беше свикнал с новото си име.

— Точно така — поде Игор. — Ти ни спаси. Иначе направо потъвахме.

Той беше прав.

* * *

В пътническия салон на стратолайнера можеше да се побере такова великолепно блато[2], в каквото биха цопнали двама самонадеяни родъри. Салонът се проточваше по цялата дължина на широката стометрова тръба, залята от мека оранжева светлина. На четирите реда седалки малобройните пътници дремеха, слушаха музика и гледаха теле шоу. Лайнерът летеше полупразен, както е нормално за рейс от Флорида в началото на курортния сезон.

Ние с Игор седяхме до стъклената кабинка на диспечера, инсталирана в средата на салона. Навярно близостта ни с нея подтикна Игор към мисълта да слезем от самолета. Когато кадифения глас на стюардесата обяви, че след петнайсет минути лайнерът ще прелети над Скалистите планини, Игор леко ме сръга с лакет. Аз измучах, без да отварям очи. Исках да подремна — цялата нощ вървяхме край пътя, добирайки се от града до аерогарата. Преминаващите край нас коли понякога спираха, сигнализираха ни, но ние упорито вървяхме напред. Истинският родър не сяда в автомобил без крайна необходимост. От един автомобил, който сигнализираше особено настойчиво, дори незлобливо ни наругаха… Сега ми се искаше да спя, но Игор неумолимо ме тормозеше:

— Чинга! Голямата Змия[3]! Хей, Миша!

Аз го погледнах въпросително.

— Хайде да вземем капсула и да се измъкваме оттук.

— Защо?

— Просто така.

Цялата прелест на постъпките „просто така“ е в това, че не трябва да ги обясняваш дори на себе си.

— Хайде…

Надигнахме се от седалките. Както винаги след рязка смяна на положението, миризмите ме удариха с нова сила. Преди всичко — мирисът на самолет. Триещ се метал, огъваща се пластмаса, искрящи контакти, загорели изолатори, протекла смазка, прясно боядисани панели и още хиляди познати и непознати миризми се сливаха, за мое щастие, в една, възприемана като мъхесто, скърцащо виолетово петно над главата ми. С него лесно можеше да свикна и да престана да го забелязвам. Но виж, ароматът на мощния френски парфюм, идващ от жената в края на салона се оказа неизбежен и неунищожим. Той биеше право в подсъзнанието като гореща червена вълна и ми струваше големи усилия да изплувам от нея, за да мога да мисля спокойно и без усилия.

— Моля да ни предоставите капсула за кацане в прелитания район — вежливо каза Игор на диспечера. Той ни погледна и… Аз почувствах как мирисът му потъмнява — в кръвта му се изляха стресови хормони, по кожата му изби невидима за очите пот.

— На какво основание?

Ако на наше място стояха възрастни, диспечерът нямаше да пита нищо. Какво, да не би да му е жал за капсулата?… Но мнозина са недоброжелателни към родърите. Игор въздъхна и извади от джоба си своя знак за самостоятелност. Аз — своя. Пътниците, седящи наблизо, вече ни гледаха с любопитство. И още как. Двама отвратителни, мръсни, скандални родъри искат да им се предостави капсула за индивидуално кацане, сякаш са порядъчни граждани.

— Доколкото ми се струва, нямате сериозни основания за кацане?

Разбирах диспечера. Пред него стояха две хлапета. Единият — в идиотско облекло, с разноцветни коси, загорял и изподраскан. Другият — по-спретнат (не обичам странности по дрехите си), със светли коси (повдига ми се от миризмата на боя), светлокож (много трудно хващам тен)… но все пак — родър. И на тези родъри просто им е щукнало да се откажат от пътуването до Токио и решили да слязат в подножието на Скалистите планини…

— Уви. Капсула се дава само при наличие на основателна причина. Или ако се изисква от поне трима пътници…

Дуелът очевидно завършваше не в наша полза. Родърите бяха оскърбени, а на останалите пътници публично бе демонстрирана тяхната безпомощност. Сега вече ставаше въпрос за това, да запазим достойнството си. Игор с надежда огледа салона. Но не видя никой, приличащ на родър. Само на пет реда от нас седеше момченце. Но видът му беше твърде спретнат, домашен… За всеки случай му кимнах. Момчето кимна в отговор и стана. Мина по пътеката, докосвайки с ръка знака на гърдите си, сякаш се страхуваше, че може да изчезне. Успях само да забележа, че момчето беше рижаво и съвсем малко, на не повече от единайсет години.

— Аз също искам да сляза тук.

* * *

Огладняхме едва вечерта — точно преди на Игор да му хрумне идеята за капсулата, в самолета сервираха обяд. През целия ден ние бодро крачехме по степта, от време на време спирахме за почивка, говорехме си, разказвайки разни смешни истории. Говорехме най-вече ние с Игор. Рижия слушаше и се усмихваше нерешително. Най-накрая той се престраши и разказа историята за момичето, което решило да излъже тест-компютъра и да получи знак за самостоятелност. Историята беше изтъркана, но ние се престорихме, че не сме я чували преди. Разбирахме, че на Рижия сега му беше тъжно.

Слънцето вече докосваше хоризонта, когато Рижия помоли:

— Момчета, нека идем някъде да хапнем…

Игор се засмя:

— Къде?

Около нас се простираше безкрайното степно море. Трева, малки сини цветчета, рехави храстчета. Въздухът тихо звънеше — някакви насекоми си бяха устроили вечерен концерт. Изпод краката ни понякога излитаха птици. Истински рай за ентомолозите и орнитолозите, желаещи да изучат степта в изначалния й вид. Само че никой не беше предвидил кафене или закусвалня наблизо.

— А къде отиваме тогава? Да не би наоколо да няма нито една къща?

Игор погледна към мен. Аз — към нежнорозовите облаци, плаващи в потъмнялото вечерно небе. Някъде отдясно миришеше на къща — пресен, току-що изпечен хляб, печени котлети, хидрол — гориво за флаер. Но не ми се ходеше там. Някакво шесто чувство ме предупреждаваше.

— Не знам — с най-безгрижния си той отвърнах аз.

Игор изхъмка недоверчиво и извади от джоба си две малки шоколадчета. От едното хитро гледаше патока Доналд с шоколад в човката си. На другото беше изобразен Мики Маус. Неговият шоколад надничаше от плътно свития му юмрук. Видът на мишока беше войнствен — явно не възнамеряваше да дава шоколада.

— Хранете се — каза Игор с тона на грижовен възпитател в детската градина.

Ние с Рижия едновременно разкъсахме обвивките на шоколадите. Мики Маус на моя се размърда и разтвори длан. Очите му заблестяха и тънък, познат от хилядите анимационни филми глас каза:

— И аз, и всичките ми приятели обичаме шоколад с ядки на фирмата „Байлейс“!

Записът свърши, Мики Маус на картинката застина. Мишока подаваше шоколада. Дори на рисунката изглеждаше апетитно.

— А моят мълчи… — обидено започна Рижия. Но беше прекъснат от пронизителния възглас на Доналд:

— Мики е прав, но шоколадът „Меден“ на фирма „Байлейс“ се доставя дори на астронавтите от Десантния Корпус!

Игор замислено каза:

— Та те са скрили в тази обвивка не само високоговорител и синтезатор на глас, но и логически блок! Ако имахме повече шоколадчета, рисунките щяха да се скарат, изяснявайки чий шоколад е по-вкусен!

Рижия се засмя: изглежда си представи каращи се обвивки. Игор продължаваше:

— За да измислят и произведат тази глупост, десетки хора с години са работили над микросхемите, изобретявали са рисунки, движещи се върху обикновена хартия…

— Това е течнокристална рисунка — вметна Рижия. — Четох…

— И аз. Ти би ли искал да седиш пет години в лаборатория, учейки Доналд да отваря нарисуваната си човка и да рони нарисуван шоколад?

— Не.

— И аз не искам. И Миша. Затова сме тук, в степта. Защото сме родъри, хора на пътищата, скитници и пътешественици! Ние не се занимаваме с безцелна работа, не се преструваме, че сме нужни на този свят. Ние просто живеем!

Усетих, че Игор се въодушеви. Сумрак, лек ветрец, раздвижващ неговата седемцветна коса, нов зашеметен слушател…

— Затова отново и отново хората изоставят домовете си и излизат на пътя. А всички пътища се сливат в един, чието име е живот. Затова…

— Затова ще нощуваме под открито небе — вметнах аз.

Игор млъкна обидено.

— И, както изглежда, под дъжда — уточни Рижия.

Обикновено вземаме със себе си палатка и още някои неща от туристическата екипировка. Но този път се оказахме на пътя твърде неочаквано. Наблюдавах как Игор се опитва да направи колиба от невинните храстчета. После погледнах към Рижия. Рекламираният от Доналд шоколад не го беше утешил. А от север наистина идваха облаци. Някъде далеч, на около петдесет километра оттук, вече валеше…

Аз въздъхнах:

— Игор, на около половин час път има нечий дом.

— А?

— Там сега вечерят.

Игор ритна съоръжението си и сплетените връхчета на храстите се изправиха.

— Тогава какво се правиш на интересен? Голямата Змия… Змия си ти, а не Чингачгук. И шоколада ми изплюска…

Не започнах да се оправдавам. Дори сега не ми се искаше да отивам в тази къща.

* * *

Закъсняхме за вечерята. Каменната къща, заобиколена от малка градинка, изникна в степта като мираж. Сред дърветата приглушено светеше късия ствол на флаера. Носещите плоскости потрепваха, сигналните светлини примигваха, но в кабината нямаше никой. Сигурно компютърът извършваше тест-проверка на машината.

На поляната пред къщата възрастен мъж с подгънати до коленете дънки изгребваше сухите листа на купчина. Игор с опасение ме погледна и аз се усмихнах ободрително — мирисът на горящи листа не ме дразнеше. Мъжът се обърна и на лицето му се появи нещо като удовлетворение. Той се подпря на дългото пластмасово гребло и мълчаливо зачака.

— Здравейте — вежливо каза Игор. — Дали ще ви се намерят стара палатка и няколко консерви?

Мъжът се усмихна.

— Може ли да говорим на руски? — смути се леко Игор. — Или…

— Защо не, може и на руски — много чисто, но очевидно не на родния си език, каза мъжът. — Палатки и консерви няма, но има три празни легла и още не успяла да изстине вечеря.

— Какво пък, и на това сме благодарни — въздъхна Игор. — Макар че с една вехта палатка… — той погледна смрачаващото се небе, — тази нощ би била по-романтична.

Мъжът продължаваше да се усмихва:

— Радвам се, че все пак дойдохте при нас. Тими!

От прозореца на втория етаж се показа момчешка глава. След още две секунди Тими изтрополи по стълбите и спря пред нас. Видът му беше съвсем обикновен: раздърпан, в шорти и тениска, не по-възрастен от нас с Игор. Но нещо неясно ме прониза. Погледнах Игор — очите му се бяха присвили, сякаш се целеше в някого… По дяволите, какво е намислил сега?

— Тим, придружи момчетата в столовата — с обикновен глас каза мъжът. Сякаш всеки ден ги посещават родъри!

— Идвайте — кимна с глава Тим. — Какво искате първо, вечеря или душ?

— Вечеря — усмихна се Игор. — Води ни, Кожен Чорап.

— Тогава по-добре да съм Следотърсача[4].

Ние с Игор се спогледахме учудено. Малко хора помнят героите на Купър. А Тими вече ни водеше по широкия, покрит с мъхест синтетичен килим коридор. Отвътре къщата изглеждаше по-голяма, отколкото отвън. Харесвам такива къщи, малко старинни, спокойни и уютни, които по нищо не приличат на „екологичните жилища“ — тези уродливи полурастителни чудовища, или не по-малко отвратителните „модулни“ — нелепи камари от пластмасови мехури.

Тим отвори тежка дървена врата. Именно отвори, дърпайки масивната бронзова дръжка, а не натисна бутона на вградения в стената мотор. Изглежда, че тук изобщо нямаше такива бутони.

Обгърна ни вълна от миризми. Дори Игор и Рижия поеха дъх. А аз просто изгубих съзнание за секунда…

Ванилия, тесто, шоколадов крем, захаросани плодове. Печена пуйка, пълнена с ябълки. Лимоново желе, портокалов мус и сладолед с орехи. Старите филтри в кухненския абсорбатор бяха попили аромата на храната от последните месеци…

— Миша, какво ти е? — Игор ме хвана за рамото.

Аз поклатих глава:

— Всичко… всичко е наред, даже твърде много.

— Чинга… Наистина ли си добре?

— Да.

Тим ме гледаше с недоумение. Оглеждайки кухнята, аз усещах върху себе си объркания му поглед.

Това беше именно кухня — а аз помислих, че ни водят в столова, където вече се суети киберкелнер, а асансьорът за доставки изплюва подносите с храна. Приглушена светлина се лееше от лампите, потъмнелите прозорци бяха покрити с оранжеви щори. Тъмнокафяви дървени панели, шкафове и столове в същия цвят. Едната маса е по-голяма, около нея има три стола с високи облегалки. Само електронната печка (някакъв стар модел) сияеше с подчертана белота. Пред нея стоеше млада жена в дълга рокля. „Сестра му“ — автоматично отбелязах аз.

— Мамо, ще ни нахраниш ли? Това са онези родъри!

„Мамо…“ Това добре. Но защо „онези“?

— Тими, не „родъри“, а „роудъри“. — Жената се усмихна. — Нали така, момчета?

— Вашето обръщение „момчета“ приемаме като оценка на биовъзрастта ни — отвърна с достойнство Игор. Жената отново се усмихна. — Все пак е по-правилно да ни наричат „родъри“, това име се е наложило в началото на века. Изглежда ни чакахте?

— Обади ни се пилотът на стратолайнера — отвърна с готовност Тим. — Каза, че трима упорити родъри решили да кацнат в пустинен район, където най-близката къща е нашата.

Тим избълва тази информация с очевиден възторг. Дори нашият инат прозвуча от устата му като нечувано достойнство. Очите на Игор отново блеснаха зловещо.

— Тими, донеси си стол — нареди жената. И отново се обърна към нас: — Можете да ме наричате мисис Еванс. Или, как е на руски… леля Ли. Казвам се Линда.

— Много добре говорите руски — бързо се намесих аз, забелязвайки, че Игор възнамерява да се заяде. — В Русия ли сте живели?

— О, не. Аз съм голям домошар, не пътувам. Това е… как се казваше… увлечението на мъжа ми. Той е лингвист, работи по програмата „Конвергенция“. Учи ни по малко…

— Татко знае осемнайсет езика — заяви Тим. Той домъкна още един стол, носейки го пред себе си с двете ръце. — А аз — шест.

Игор се усмихна подигравателно. За родъра шест езика не са повод за хвалба.

— С пирога ли ще започнете, или да ви стопля нещо по-съществено? — поинтересува се мисис Еванс.

— Днес вече ядохме сладко — отвърна Игор, настанявайки се на стола.

* * *

Събудих се рязко, като от удар. Обикновено това ми се случва в момент на опасност. Но сега не миришеше на опасност. Аз се усмихнах на понятния само за мен каламбур, опитвайки се наистина да усетя миризмите на този дом. Той не беше нито зъл, нито суров, в него не се усещаше скрита враждебност, нито стаена тревога. Тогава защо усещам някакъв хлад? Защо още от вчера чувствам безпокойство?

Обърнах се и погледнах съседния креват, където безгрижно спеше Тими. Добро момче. Макар да не е родър, очевидно не е глупав и малко му оставаше да получи знак за самостоятелност… А моята напрегнатост към него не изчезва…

Вчера вечерта, когато родителите на Тими вече си бяха легнали, а ние още гледахме развлекателната програма по младежкия канал, Игор се поинтересува:

— А къде ще спим?

Без да се откъсва от екрана, където героят в блестящ бял плащ унищожаваше с неизменния лазерен меч гигантските паяци, едновременно пеейки за цветята за своята любима, Тими каза:

— Някой от вас — с мен, а двама — в съседната стая.

Улових погледа му към мен.

— Отлично — бодро възкликна Игор. — Ще си поприказваме преди сън.

Улових погледа му и присвих устни. Приятелят ми явно го беше хванала щръклицата.

— Да — подчертавайки всяка своя дума, казах аз. — Нали искаше да разкажеш на Дейв за родърските обичаи…

Двамата с Игор се гледахме напрегнато. Това ставаше не по-зле и от разговор.

„Нещо против ли имаш, Чинга?“

„Разбира се. Няма защо да омайваш момчето.“

„Глупости. Той ще е наш.“

Обикновено, щом Игор решеше да обърне някой в нашата вяра, това не отнемаше много време.

— Тими, покажи къде ще спим. Искам да си лягам. — Аз се прозях.

— Тогава и аз си лягам — надигна се от креслото Тим.

А Игор се усмихна и ми прошепна:

— Той ще стане родър.

Не знам защо бях против това. Никога преди не ми беше хрумвало да преча на Игор да вербува нови. Може би пак се намеси усещането за неясна опасност?…

— Тими… — тихо го повиках аз.

Някъде изпод дълбините на завивките на съседното легло (климатикът работеше на пълна мощност) се измъкна тънка ръка. После — тъмнокоса глава.

— Чаках да се събудиш — с готовност обясни Тим. — Вчера бяхте много уморени.

Усмихнах се. Попитах:

— Е, ще ставаме ли?

Тими се намръщи:

— Студено е… Кой е измислил тази гадост — климатиците?

— И кой ги включва в дъжда… — отвърнах в тон аз.

Тими се повъртя в завивките си.

— Ех, ако знаехме какво ще има за закуска… Щяхме да решим струва ли си да ставаме.

Вдъхнах свежия, филтриран от климатика, въздух. Още, още… Мокра трева и стръкчета мента под прозореца, топче ягодова дъвка на шкафчето на Тим… Лошо измити следи от вишнево сладко на перваза… Лакомник… Как това момче може да стане родър?! Още едно вдишване… И слаба разноцветна струйка миризми изпод вратата.

— Бухтички. С портокалов конфитюр — замислено казах аз. — И горещ шоколад. Ще ставаме ли?

Тими ме погледна с весели и учудени очи:

— Откъде знаеш?

— По миризмата — откровено казах аз. — Имам добро обоняние, не напразно ме наричат Чингачгук.

Тим не започна да спори. Едва ли си е помислил за това какво обоняние може да различи мириса на храна през два етажа и пет плътно затворени врати в климатизирана стая.

— А може би знаеш и колко е часът? — проточи той. Аз кимнах неопределено към масата, където проблясваше екранчето на часовника ми.

Явно на Тими не му се ставаше. Той погледна накриво към масата, после бавно протегна ръка към нея…

Часовникът с шумолене запълзя по стъклото. За секунда замря на ръба, сякаш събираше сили, после се превъртя и като тъмносива мълния скочи в дланта на Тими.

— Осем и половина. Да-а, време е за ставане — с въздишка призна Тим.

След секунда, отхвърлил одеялото, вече стоях до леглото му:

— Тими! Ти… си психокинетик?

Той кимна, сякаш смутен от предизвикания ефект. Впрочем, струваше ли си да се учудвам толкова? Да, психокинетиците в целия свят са не повече от двеста. Но аз, например, съм единствен по рода си.

— Да вървим да плюскаме бухтички, чудотворецо — засмях се аз и го хванах за ръката. И крадешком погледнах дланта му.

Точно така, психокинетик. Не беше трик — кожата му беше покрита със ситен, вече изчезващ, яркочервен обрив. Дори лекото телекинетично въздействие не минава безнаказано.

— Само недей да казваш на моите — помоли Тими, обличайки шортите и тениската си. — Нали? Те не разбират, че трябва да се упражнявам и ми се карат…

Вратата безшумно се отвори и на прага се появи Игор. С ослепителна усмивка и стърчаща във всички посоки коса. И с думите:

— Привет, родъри, стари и млади!

По време на закуската мисис Еванс непрекъснато се опитваше да ни развесели. Задяваше Тими, който изобщо не се обиждаше, шегуваше се с тъжния и замислен Дейв. Ние с Игор разбирахме защо Рижия се опитва да не поглежда към мисис Еванс, особено когато тя прегръщаше Тими, и се ядосвахме. Но мисис Еванс не спря с безгрижните приказки дори след като Рижия глухо, давейки се с думите, каза: „А моята майка не прави хубави бухтички…“ И Дейв, за наше учудване, постепенно се развесели. Накрая той, Тими и мисис Еванс тръгнаха към градината — да погледнат езерото и, може би, да се изкъпят. Ние останахме — Игор заяви, че трябва да поръчаме някакви вещи и храна по снабдителната линия.

Още щом се затвори вратата, а Игор лениво се приближи до дисплея, започнах разговора.

— Командире, време е да изчезваме оттук.

— Що за нов чин? — с престорено учудване се поинтересува Игор. — И защо е това бързане?

— Не знам — честно отговорих аз. — Но не трябва да оставаме тук.

— Чинга — вече сериозно продължи Игор, — веднага щом видя, че Тими е решил да стане родър, измитаме се оттук.

— Защо си се захванал с него? Ако поиска, сам ще замине.

— Не мога да го разбера, Чинга. Обикновено веднага забелязвам дали някой ще стане родър, или не. А Тим — не го разбирам. Интересно ми е да опитам.

Изведнъж ми стана все едно.

— Както искаш, Игор. Предупредих те.

Игор сумтеше съсредоточено, натискайки копчетата на терминала за доставка.

— Искаш ли хайвер? — неочаквано попита той. — Ще поръчаме две кутии.

— Не обичам синтетика — рязко отвърнах аз.

Игор, изглежда, се опитваше да се сдобрим:

— Каква синтетика? Това е дом на пълноправни членове на обществото, тяхното снабдяване не е лимитирано.

— Не е честно — упорито възразих аз.

— Тогава да потърсим стопанина. Ще му благодарим за гостоприемството.

За миг повярвах, че Игор все пак се е съгласил с мен и иска да заминем.

— Да тръгваме.

Разбрах грешката си още щом стъпихме в кабинета. Великолепен кабинет — много книги по рафтовете, купчини разпечатки около информационния терминал, бюро, зарито с хартии и дискети. Красота! Веднага се вижда: тук работят истински. Разбира се, не защото е бъркотия. Пуснете ни двамата с Игор в който и да е приличен дом — за половин ден ще осигурим същия външен вид. Но виж, работната атмосфера няма да успеем да постигнем. Никога.

— Ето как се трудят пълноценните хора… — с тържествен шепот произнесе Игор. Аз го хванах за ръката и го дръпнах към вратата. Но Тиминият баща, който седеше с гръб към нас, вече се беше обърнал:

— А, родърите… Елате.

Игор с усмивка тръгна напред. След него, по неволя, и аз.

— Сядайте, момчета… Имам предвид вашата биовъзраст, разбира се.

— Благодаря — отвърна Игор, настанявайки се на свободното кресло, като се опитваше да не се повдига на пръсти. Ама че кресла! Сякаш са направени специално за подигравка с родърите. Опитвайки се да се настаня на необятната кожена мебел, аз особено остро осъзнах, че ръстът ми е метър и четиридесет и девет, а теглото ми е под необходимото за тази височина.

— Ще ви откъснем за минутка от работата, ако не сте много зает — с най-вежливия си глас каза Игор. — Двамата с Миша имаме малък спор. Моля ви, помогнете ни да го решим.

Мистър Еванс кимна, изключвайки проблясващия на бюрото дисплей. Показваше ни, че не е ограничен във времето.

— Единият от нас — продължи Игор, — смята че е неетично да използваме луксозни стоки за ваша сметка. Например, да поръчаме килограм хайвер, персонални флаери, да заявим строеж на къща като вашата… А другият казва, че вие сте безделник като всеки родър. Само че се прикривате зад видимостта на работа.

Трепнах. Да, епатажът[5] е задължителна черта за всеки родър. Но защо Игор построи фразата така, че на всеки непросветен в родърския сленг ще му се стори, че грубиянът съм аз?

— Доколкото разбрах, ти ме смяташ за безделник. — Мистър Еванс разглеждаше Игор с добродушна усмивка.

— Резонираш — одобрително каза той.

— По петте плоскости — незабавно отвърна мистър Еванс.

Това не го разбрах. Не се интересувам от жаргона. Но Игор с уважение разпери ръце:

— Възхитен съм. Наистина, вие сте голям познавач. Но защо са ви тези знания, а? На кого са нужни, когато е достатъчно да научиш три-четири езика, за да общуваш с всеки човек по света?

— Можеш добре да живееш, дори да знаеш само един език — потвърди Еванс.

— Тогава кому сте необходим? На кого ще помогнат вашите знания по арабски или някой диалект на хамбургските мафиози в началото на двайсет и първи век?

— Не знам. Най-вероятно — на никого.

Игор въздъхна:

— Значи съм прав… Ние живеем — или доизживяваме? — в света на машините и компютрите. Те изместват хората отвсякъде и нищо не може да се направи по въпроса, това е прогресът. С истинска работа е заето по-малко от двадесет процента от населението. Останалите или стават родъри, или… — Игор направи пауза, — имитират бурна дейност. Разбира се, в онези области, където е възможно: литература, живопис, история, археология, филология… Можеш да размажеш синя боя по петдесетина платна, да ги окачиш по стените на специално построена за целта галерия и да се смяташ за самобитен художник. Обществото ще позволи, то е богато. Родърите са по-опасни за обществото, но по същество и те са търпими…

Мистър Еванс го слушаше напълно сериозно. И внимателно.

— Точно така, приятелче — тихо каза той. — Разсъждаваш напълно логично. Само че — от позицията на самотник.

— Тоест? — поинтересува се Игор. — Вашето обръщение „приятелче“ го възприемам…

— По отношение на биовъзрастта — без усмивка довърши мистър Еванс. — Ти си прав, живеем в трудно време. Времето на безгрижието. Светът винаги е вървял напред благодарение на единици хора. От първобитните пещери към далечните звезди са ни извели гениите. Онези, които измислили колелото и спирачката за колелото. Пеницилина и многостепенните ракети. Генното инженерство и компютрите…

Сякаш ме обляха със студена вода. Да не говорим за генното инженерство! Компютърните дискети ме зашлевиха по лицето с твърда, кафява миризма. Флаконът с лекарство на масата — със задушлив искрящ облак. Не бива!

А бащата на Тими, без да забелязва болезнените ми гримаси, продължаваше:

— Преди имаше работа за всички. Но сега не са нужни хиляди хора, за да построят измисления от гения ракетоплан. И не са нужни още стотина, за да хранят гения и строителите. И десетки от онези, които да лекуват и забавляват стотиците и хилядите, също не са особено нужни…

— Киберхумористи още няма — неочаквано възрази Игор.

— Да, но това са дреболии. Така че в предпоставките си прав. Изводите ти са грешни.

Мистър Еванс вече не гледаше към Игор. Той въртеше в ръка писалката си и тихо, сякаш на себе си, говореше:

— Талант може да се намери у всекиго, само че засега не успяваме да го направим. Но има и друг изход. Да работиш, дори и талантът ти да е една милионна част, а останалото — просто труд и търпение. Да работиш, знаейки, че никога няма да сътвориш чудо, че през целия си живот ще останеш един от милионите неталантливи, които ще донесат полза колкото един-двама истински гении.

— Себе си ли имате предвид? — твърдо, без да се колебае, попита Игор.

— Да.

Мистър Еванс остави нещастната писалка, огънала се в ръката му в причудлив възел.

— Аз работя в програмата „Конвергенция“. Това е създаване на единен език, основан не върху смес от най-известните и прости езици, като есперанто, а върху принципа на логемите.

— Логеми?

— Да. Логемите са логически единици на речта, съчетание от звуци, което на всеки език има еднакъв смисъл.

Игор се разсмя:

— Глупости. Това е невъзможно.

— Възможно е. Вече са отделени шейсет и три логеми. Те са разбираеми за всеки човек по света, без превод. И всяка от тези логеми е открита от лингвисти-гении, лингвисти по природа, с дарба от бога. Може би в техния труд има част от такива като мен, дори лично от мен. Но това е невъзможно да се изчисли — толкова е малка.

Мистър Еванс кимна към рафтовете и безбройните дискети със записи:

— Аз изучавам еволюцията на собствените имена и местоименията в латвийския език през двайсети век. С какво и как това ще помогне на Шарл Дежоа или Чери Сайн — нямам представа. Възможно е и да помогне.

— Шарл Дежоа — това е онзи, който разшифрова сигналите от Маяка на Пилигримите? — замислено попита Игор. И, без да чака отговор, попита: — А вие можете ли да произнесете поне една логема?

— Мога.

Ние с Игор замряхме. А бащата на Тими направи някаква гримаса, сякаш раздвижваше бузите си, пое въздух и произнесе… нещо кратко, отривисто, почти незапомнящо се. И абсолютно безсмислено.

— Естествено, че не разбрах — засмя се Игор. — Ама че логема! Не действа на родъри.

— Не, не разбрах — с известно съжаление казах и аз. И в този момент осъзнах, че отговарям на сякаш непроизнесен въпрос. След миг го разбра и Игор.

— Точно така — усмихна се мистър Еванс. — Произнесох въпросителна логема — логема за разбирането. Тя ви се стори безсмислена, но осъзнахте съдържащия се в нея въпрос.

— Добре — след кратка пауза призна Игор. — Вземам си назад думите за безделника. Но и това не е за всички. Много, твърде много хора не могат да работят, без да виждат резултата от своя труд. Те какво да правят? И такива ще има все повече и повече…

— Просто трябва да изчакат. Да живеят. Дали като родъри, дали като художници-абстракционисти… До момента, в който човек ще може да управлява най-сложната машина на света.

— Каква машина?

— Самия себе си. Засега обруганата и омръзнала на всички ни наука не дава на всеки възможност да се преобрази.

— Телепати-телекинетици… Хора-мълнии, безсмъртни, ясновидци… Такива ли?

— Да. Човечеството е в преходна възраст. А тя също си има своите болести: родърство, омразният ти авангардизъм…

— На мен ли? — Игор се засмя, тръсвайки седемцветната си грива.

Двамата вече се гледаха почти мирно. Но това не ме радваше. В мен клокочеше яростта.

— Значи така, ще се преобразим? — попитах аз. — Ще разширим възможностите на човека като лекарство от болестите на човечеството? А не сте ли чували, че има лекарства, по-опасни от болестта?!

Мистър Еванс учудено се обърна към мен:

— Разбира се, без случайности не може… Нещо конкретно ли имаш предвид?

— Имам предвид вашия син.

Веждите на Игор изпълзяха на челото му. Той не знаеше нищо за Томи… Лицето на мистър Еванс се изкриви.

— Да, Тим е психокинетик. Аз дадох разрешение за генната операция. Но тази способност не му причинява нищо лошо.

— Виждали ли сте възрастни психокинетици? — тихо попитах аз.

Той поклати глава.

— А аз познавах един. Почти пълна загуба на зрението, ръцете — в язви до лактите. Той беше на двайсет и седем, но изглеждаше на петдесет.

Мистър Еванс притвори очи. Сега и той изглеждаше на петдесет, не по-малко.

— Знам. Чувал съм… И лекарите от Центъра ме предупредиха. Това се случва, ако се претовари много силно. Много… Но какво мога да направя? Сега всички сте възрастни… Не трябва да чакаш да станеш на петнайсет… или колкото там години е трябвало преди. Издържиш ли изпита, можеш да се разпореждаш със себе си. Ако успеете да уговорите Тими, ще съм много радостен. Нека оперира най-много два… или три пъти седмично.

— Да оперира? — Игор скочи от креслото. Непонятна реакция. Всички знаят, че психокинетиците стават най-вече хирурзи. Само те са способни да изтръгнат, да изскубнат от човешкото тяло разпрострелият се рак с всичките му метастази или да излекуват сърдечен порок на сърцето в още неродено дете.

Игор повтори:

— Да оперира? Но нали за това е необходима втора степен? Право на колективна отговорност…

В пълна тишина гледахме как бащата на Тими вади от чекмеджето на бюрото знак за самостоятелност. Същият като моя и този на Игор. Само че думите върху него бяха други: „Достигнал възраст за колективна отговорност“.

— Тим не го харесва. Даде ми го да му го пазя.

— Ама че съм глупак… — отчетливо прошепна Игор. — Глупак.

Той приближи знака до очите си, сякаш не вярваше. После бързо излезе от стаята.

— Ако бяха повече… — някак безнадеждно произнесе мистър Еванс. Той сякаш не забеляза тръгването на Игор. — Тим разбира: ако не помогне на човека, той ще умре. Затова прави по три операции на ден…

„А в малкото си почивни дни забавлява любопитни родъри със своите способности“ — помислих си аз.

— Това се оказало не много сложно — имам предвид телекинезата. Синтезирали са някакво вещество, което позволява на всекиго да стане психокинетик. Но още не могат да настроят производството му, приборите не позволяват получаването на чист разтвор. Май се казваше псикиноверин…

— Псикиноферин — автоматично го поправих аз. — Във веригата си има гем-молекула. ПКФ се вгражда в еритроцитите.

… Болка. Ужасна, безгранична, непоносима болка. Предизвикваща спазми по цялото тяло. Виолетова мъгла, в която плуват нажежени до бяло топчета. Ето какъв е мирисът на ПКФ за моето „суперобоняние“. Дълъг коридор. Бели стени. Светлина, дразнеща очите. Аз пълзя по гладкия студен под. Към мен вече тичат — проклетите, омразни бели престилки, също толкова студени и чужди, като стените. Повдига ми се; заедно с повръщаното изскачат съсиреци тъмна кръв, право върху чистите престилки, в съчувстващите, разтревожени лица. И аз крещя, гърчейки се в ръцете им: „Вземайте си гадостта! Вземайте! Аз досварих вашата каша, опитайте я! И това, и това плюскайте! Плюскайте…“ Работих половин година във Велесбергския Център за усъвършенстване. Когато напуснах, казах, че не искам да правя другите толкова нещастни, колкото съм аз. Излъгах… Болката ме прогони към родърството.

Вратата се отвори преди мистър Еванс да започне с въпросите. Откъде един родър ще знае точното наименование на препарата? Но в кабинета се втурнаха Дейв и Тими и мистър Еванс мигновено промени изражението си.

— Татко, да идем да се изкъпем! — извика възторжено Тими. — Ще ни покажеш как се плува по гръб.

И двамата — и Дейв, и Тими — бяха мокри, разрошени и абсолютно щастливи. Изглежда, и мистър Еванс разбра това. Той бързо стана:

— Да тръгваме. За трийсет и трети път ще ти покажа.

В този момент Тими ме забеляза. Неуверено кимна, очевидно размишлявайки дали на истински родър ще му е интересно да се плацика в десетметрово езеро. Аз се усмихнах и с безгрижен вид се надигнах от креслото. Обещах:

— Сега ще потърся Игор и ще ви покажем какво значи класа.

* * *

След енергично проведения ден спах като убит. И се събудих едва когато леглото ми започна да се плъзга по пода.

Сигурно съм взел разстоянието до вратата с един скок. Случвало ми се е да видя разрушени от земетресение къщи… Но наоколо всичко беше спокойно. Само леглото трептеше, като в конвулсии. После лежащата на масата книга се издигна във въздуха и прошумоля с разлистващите се страници. Аз все още не разбирах нищо. И едва когато Тим глухо изстена в съня си, разбрах…

В полумрака лицето му не се виждаше. Аз седнах на леглото и го хванах за ръката. Дланта му беше гореща и напрегната, сякаш се държеше за нещо невидимо.

— Хайде, стига — тихо казах аз. — Всичко е наред. Стига толкова.

Затрещя късащата се корица на книгата. Аз леко потупах Тими по бузата.

— Тими, всичко е наред… Събуди се. Или сънувай друг сън. Тими, успокой се…

Уговарях го около пет минути. Сигурно трябваше просто да го събудя. Но не ми се искаше да правя това…

Когато книгата тежко се стовари на масата, а Тими задиша равно, аз тихо, без да паля осветлението, намерих дрехите си. Облякох се бързо. Погледнах още веднъж към Тими — сега той спеше напълно безгрижно. И излязох.

В кабинета светеше. Леко се поколебах и казах полугласно:

— Мистър Еванс, довиждане.

Бях почти сигурен, че няма да ме чуе — зад вратата тихо жужеше печатащото устройство на компютъра. Но звукът изчезна, а след миг мистър Еванс ме гледаше с недоумение:

— Заминавате ли?

Аз кимнах.

— Жалко… — Той безпомощно се усмихна. — Честно казано… Тими беше толкова весел, когато играеше с Дейв.

— Нека продължават да си играят.

Той разбра. И кимна — не съгласявайки се, а по-скоро с благодарност. После изведнъж направи крачка към мен и ме хвана за ръката.

— Кажи ми, освен ако, разбира се, не те дразни любопитството ми. Ти ли си онова момче, което веднъж е успяло да синтезира чист ПКФ?

— Възприемам вашето обръщение като оценка на биовъзрастта. — Аз се опитах да се усмихна. — Да, същият.

Той кимна, без да пита нищо повече.

— Това е много трудно — тихо казах аз. — Разбирате ли, човешкият мозък не е предназначен за онова, което направиха с мен. Не му достигат канали на възприятието. Е, и той се измъква както може, превръщайки миризмите в цветове, звуци… Понякога в болка. Много голяма болка, честна дума. А ако просто ме лишат от обоняние, ще ослепея и ще оглушея. Всичко е твърде тясно свързано…

— Вярвам ти.

Той не молеше за нищо. Но от това ми ставаше още по-тежко.

— Ще се върна във Велесбергския център — бързо казах аз. Стори ми се, че вече смята да се прибере. — Тогава бях по-малък и от Тими. А сега сигурно ще издържа… Все едно, каквото и да правя, пътят ми води натам. И разбирам, че не мога да избягам от това.

— Много ли ти е трудно?

Кимнах мълчаливо и попитах:

— Тими ще издържи ли една година?

— Да. А защо година?

— Не знам. Просто си мисля, че ще успея за една година. Игор не може, никога няма да може да работи като вас — в една милионна част. Само не се обиждайте…

— Не се обиждам.

— Характерът му е такъв. Той трябва или да е пръв, или поне да е в предните редици. Ако не намери своя път, то цял живот ще остане родър. Най-великият родър в света. И много хора ще повлече със себе си — не от злоба, а просто така… Но това е ненужно, родърите не са форма на протест, нито търсене на нов път. Ние сме болка. Форма на болка в средата на двайсет и първи век. Такива като мен, у които болката е вътре, и такива като Игор. Средният човек, нежелаещ да остане такъв. А аз още вярвам, че ще му помогна да намери мястото си.

Мистър Еванс ме погледна в очите:

— Сега знам, че ще се върнеш в Центъра.

Аз се усмихнах и отстъпих към спалнята. Помолих:

— Угасете светлината за пет минути. Нека Игор си мисли, че заминаваме като истински родъри — без да се сбогуваме, тайно.

Мистър Еванс се усмихна. Имаше красива усмивка, силна и добра. Зная, че не говорят така за усмивките, но неговата ми изглеждаше точно такава.

— Вятър в лицето, родър — каза той.

Кимнах. И си помислих, че понякога не са нужни дори логеми, за да се разберем взаимно.

… Ние вървяхме на изток и слънцето бавно изплаваше срещу нас. Игор си подсвиркваше някаква мелодия. Чантата с продуктите и всякакви полезни дреболии висеше на рамото му.

— Нали не се обиждаш, че реших да оставим Рижия? — попита ме той, когато къщата се скри от погледите ни.

Аз поклатих глава. И изведнъж почувствах как невидими пръсти здраво стиснаха дланта ми. Там, в стаичката на втория етаж, се беше събудил Тими.

Аз се усмихнах. И стиснах протегнатата през хладната утрин ръка.

Бележки

[1] Родъри (възможно, от англ. road — път) — „вървящи по пътя“, „пътници“, „бродници“ (в библейският смисъл на думата); по текста на самия разказ на Лукяненко — става дума повече за „изследвачи“, „търсачи на приключения“, „пътешественици“, „авантюристи“. По-коректното произношение е „роудъри“. — Бел.NomaD.

[2] Идиом: „сесть в лужу“ („да седнеш в локва“) — да се изложиш, да се окажеш в глупаво положение. Бел.прев.

[3] Голямата Змия — воинското прозвище на индианския вожд Чингачгук, персонаж от романите на американския писател Дж. Ф. Купър „Ловецът на елени“, „Последният мохикан“ и „Следотърсачът“ (поредицата „Кожения чорап“). — Бел.NomaD.

[4] Кожения Чорап и Следотърсача са прозвища на ловеца Нати Бъмпоу — основният персонаж от романовата поредица „Кожения чорап“ на Дж. Ф. Купър. — Бел.NomaD.

[5] Епатаж — нагло, провокативно поведение. Бел.прев.

Край
Читателите на „Пътят към Велесберг“ са прочели и: