Серия
Venture to the Moon
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Green Fingers [= Death Strikes Surov], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2009)

Издание:

Артър Кларк. За времето и звездите. Събрани разкази т.1

„Абхаддон“, София, 1998

Редактор: Радослав Цанчев

Коректор: Делка Кирякова

Художествено оформление на корицата: Веселин Павлов

ISBN: 954-9512-06-1 (т.1)

 

Arthur C. Clarke. Of Time and Stars. Victor Gollancz LTD, London, 1983


Сега, когато е вече твърде късно за това, съжалявам, че така и не успях да опозная Владимир Суров. Спомням си го като тих и дребен човек, който разбираше английски, но не го владееше в достатъчна степен, за да поддържа разговор. Струва ми се, че и колегите му го възприемаха донякъде като загадка. Всеки път, когато отивах на борда на „Циолковски“, го заварвах седнал в някой ъгъл и потънал в бележките си или взиращ се в нещо през микроскопа. Бе човек, отстояващ правото си на уединение дори и в малкия затворен свят на един космически кораб. Останалите членове на екипажа не изглеждаше да се смущават от сдържаността му. Личеше си, че изпитват към него търпимост, смесена с топли чувства, както и уважение. В това нямаше нищо изненадващо. Благодарение на създадените от него растителни и дървесни видове, запазили жизнеността си далеч отвъд Арктическия кръг, той бе станал най-известният ботаник в Русия.

Това, че в руската експедиция до Луната бе включен и ботаник, бе прието от мнозина като нещо забавно, макар в действителност не по-малко странен да бе фактът, че и на борда на британския и американския кораб също имаше биолози. През годините, предшествали първото кацане на Луната, се бяха насъбрали немалко свидетелства, че на нейната повърхност, макар и лишена от въздух и вода, би могла да съществува някаква форма на растителност. Един от най-изтъкнатите привърженици на тази теория бе председателят на съветската академия на науките. Тъй като бе твърде възрастен, за да отиде лично на Луната, бе изпратил там Суров.

Пълното отсъствие на такава растителност върху изследваните от различни екипи хиляда и няколко квадратни мили от повърхността й бе първото голямо разочарование, което тя ни поднесе. Дори и скептиците, убедени в невъзможността там да съществува каквато и да е форма на живот, щяха да се зарадват, ако можеха да бъдат опровергани. Пет години по-късно, когато Ричърдс и Шанън направиха своето удивително откритие в голямата долина на Ератостен, това наистина се случи. То обаче бе едно по-късно събитие. При първото кацане на Луната изглеждаше, че Суров напразно бе отишъл там.

Той обаче не изглеждаше особено подтиснат от това. Стараеше се, подобно на останалите членове на екипажа, да запълва времето си с работа, като изучаваше почвени образци и се грижеше за малката хидропонна ферма, чиито прозрачни херметизирани тръби образуваха искряща мрежа около „Циолковски“. Нито ние, нито американците бяхме направили това, тъй като бе изчислено, че е по-лесно да се изпраща храна от Земята, отколкото да се произвежда на място, поне до момента, когато се пристъпи към създаването на постоянна база. Това съображение се бе оказало правилно от икономическа гледна точка, но не и що се отнася до поддържането на духа. Малките херметизирани парници, в които Суров отглеждаше зеленчуци и миниатюрни плодни дръвчета, представляваха оазис, радващ очите ни, уморени от гледката на безкрайната обкръжаваща ни пустош.

Един от многото недостатъци на командирската ми длъжност бе, че рядко имах възможност да се занимавам с активна изследователска дейност. Изразходвах твърде голяма част от времето си в писане на доклади до Земята, проверка на складове, оформяне на графици и разписания, събеседвания с колегите си от американския и руския кораб и опити — не винаги успешни — да предугадя следващата неприятност. В резултат на това нерядко не напусках базата цели два или три дни и се появи шегата, че космическият ми скафандър се е превърнал в развъдник за молци.

Може би именно поради тази причина спомените ми за моите излизания извън базата са много ярки. Съвсем определено си спомням добре единствената си среща със Суров. Наближаваше пладне, слънцето грееше високо над южните планини, а на няколко градуса от него се виждаше едва забележимият тънък сребрист полумесец на Земята. Нашият геофизик Хендерсън бе решил да събере информацията, регистрирана от няколко измервателни устройства, разположени на две мили източно от базата. Всички останали членове на екипажа бяха заети, а аз в момента бях свободен, така че двамата се отправихме заедно на път.

Пътуването бе твърде кратко, за да си заслужава да използваме някой от скутерите, още повече, че батериите им бяха отслабнали. Освен това обичах разходките по повърхността на Луната. При това нямам предвид само гледката, с която, колкото и понякога да внушава страх, след време се свиква. Това, което най-много ми харесваше, бе лекото и забавено движение, с което всяка стъпка ме отхвърляше над повърхността, като по този начин създаваше чувство за свобода, познато на хората само в сънищата им, преди космическите полети да станат действителност.

Бяхме си свършили работата и изминали половината от обратния път, когато забелязах фигура, движеща се по равнината на миля на юг от нас, всъщност, съвсем близо до руската база. Включих далекогледа, монтиран в шлема ми, и внимателно огледах самотния пътник. Разбира се, дори и отблизо не е възможно да се различи човек, облечен в космически скафандър. Тъй като обаче тези скафандри винаги са обозначени с определени цветове и цифри, това е без практическо значение.

— Кой е? — попита ме Хендерсън по радиото.

— Син скафандър. Номер три. Това е Суров. Нещо обаче не ми е ясно. Та той е сам.

Едно от основните правила на изследването на Луната гласи, че никой не може да се движи сам по нейната повърхност. Има много аварии, които биха били незначителни, ако се движиш с придружител, но фатални, ако си сам. Ако например скафандърът ти се пробие някъде откъм гърба и започне бавно да се разхерметизира, би ли могъл сам да запушиш отвора с помощта на защитна лепенка? И такива работи са се случвали.

— Може би партньорът му е пострадал и сега Суров търси помощ — изказа предположение Хендерсън. — Може би е редно да му се обадим.

Поклатих глава. Суров очевидно не бързаше. Бе излязъл да се разхожда сам и сега спокойно се връщаше в „Циолковски“. Ако командирът Краснин бе решил да позволява на хората си да излизат сами, това не беше моя работа, макар и да не одобрявах такава практика. Не беше моя работа и да докладвам за постъпката на Суров, ако си бе позволил да наруши правилника.

През следващите два месеца моите хора често виждаха как Суров се разхожда сам из околността, но той винаги ги отбягвал, когато се доближавали твърде много до него. Опитах се дискретно да изясня случая и разбрах, че командирът Краснин поради недостига на хора се видял принуден да измени някои от правилата за сигурност. Тогава така и не разбрах с какво се занимаваше Суров, макар и въобще да не допусках, че и неговият командир е бил в същото неведение.

„Знаех си, че ще стане нещо“ — това бяха първите думи, които ми дойдоха наум, когато Краснин съобщи, че е станало произшествие. И преди това всички експедиции си бяха имали неприятности и им се беше налагало да получават или оказват помощ. За пръв път обаче се бе изгубил човек, който не бе отговорил на позивния сигнал на своя кораб. След кратко събеседване по радиото договорихме план за действие и малко след това от трите кораба във всички посоки се разпръснаха спасителни групи.

И този път мой партньор бе Хендерсън. Решихме, че най-разумно щеше да бъде да потърсим Суров в района, където го бяхме виждали да се разхожда. Намираше се в територия, която условно смятахме за „наша“, доста отдалечена от кораба на Суров. Като се придвижвахме по ниските хълмове за пръв път съобразих, че руснакът може би е правил нещо, което е държал в тайна от своите колеги. Нямах представа какво можеше да е то.

Откри го Хендерсън, който веднага нададе вик за помощ по радиото. Бе обаче твърде късно. Суров лежеше по лице, обвит от смачкания си вследствие на разхерметизирането скафандър. Очевидно, бил е коленичил в момента, когато нещо бе разбило пластмасовия му шлем. Личеше, че бе паднал по лице и умрял веднага.

Когато се появи командирът Краснин, ние все още бяхме вперили погледи в невероятното нещо, което Суров бе разглеждал преди смъртта си. Представляваше висока около три стъпки овална форма със зелена кожеста обвивка, вкоренила се в скалите с помощта на широка мрежа от пипалца. Да, беше се вкоренила, тъй като беше растение. На няколко ярда по-нататък имаше други две като него, само че много по-малки и определено мъртви, тъй като бяха почернели и сбръчкани.

Първата ми мисъл бе, че на Луната все пак има живот. Едва когато чух гласа на Краснин, разбрах, че истината е много по-вълшебна.

— Клетият Владимир! — каза. — Знаехме, че е гений, и все пак му се присмяхме, когато той сподели с нас мечтата си. Значи успя да опази най-великото си дело в тайна. Съумя да завоюва Арктика със своята хибридна пшеница, но това все пак се оказа само начало. Този път донесе живот на Луната. А и смърт.

Застанал до него, в този пръв момент възприех случилото се като чудо. Днес всички хора по света познават добре историята на „кактуса на Суров“, както растението неизбежно, макар и неоснователно, бе наречено, и никой не изпитва особено удивление от него. Тази история бе описана в бележките на Суров, от които стана ясно, че след дългогодишни опити бе успял да създаде растение, способно благодарение на жилавата си обвивка да живее във вакуум и поради разклонената си коренна система, изпускаща киселини, да расте върху скали, недостъпни даже и за лишеите. Станахме свидетели и на осъществяването на втората фаза на мечтата на Суров. Кактусът, който вечно ще носи неговото име, раздроби големи части от скалистата маса на лунната повърхност и по този начин проправи пътя за по-специализираните растения, които днес изхранват всички човешки същества, живеещи на Луната.

Краснин се наведе над тялото на своя колега и благодарение на слабата гравитация го повдигна без усилие. Докосна с пръст парчетата от пластмасовия шлем и въпросително поклати глава.

— Какво ли му се е случило? — зададе си въпрос. — Човек би казал, че го е убило растението. Това обаче би било смехотворно.

Зелената загадка продължаваше да стои на мястото си в долината, която вече бе престанала да е пустинна, и да дразни въображението ни. След това се чу бавната реч на Хендерсън, който сякаш мислеше на глас.

— Струва ми се, че намерих отговора. Спомних си нещо от уроците по ботаника в училище. Щом Суров е създал растение, пригодено да съществува в лунни условия, непременно е открил и начин за разпространението му. Неговите семена би трябвало да се разпръсват върху много голяма площ с надеждата да попаднат на места, където да могат да се вкоренят. За разлика от Земята, тук няма птици и животни, които да ги разпространяват. Сещам се само за едно възможно решение на проблема, при това използвано и от някои наши земни растения.

Думите му бяха прекъснати от моя вик. Нещо току-що бе ударило силно металната тока на скафандъра ми. Не ми причини никаква вреда, обаче внезапният и неочакван удар нямаше как да не ме изненада.

В краката ми лежеше семка с размерите и формата на слива. На няколко ярда по-нататък открихме и другата, която бе разбила шлема на коленичилия Суров. Той сигурно е знаел, че растението вече е можело да се възпроизвежда, обаче в нетърпението си да го разгледа бе забравил как става това. Виждал съм как този кактус, растящ при слабата гравитация на Луната, изстрелва семената си на разстояние от четвърт миля. Суров е бил разстрелян от упор от собственото си творение.

Край
Читателите на „Зелени кълнове“ са прочели и: