П. Г. Удхаус
Горе главата, Джийвс (8)

Осма глава

Беше доста късно, когато свърших с прелистването на моя Ърл Стенли Гарднър, а още по-късно се събудих от леката дрямка, в която бях изпаднал след затварянето на книгата. В Тотли Тауърс отдавна преваляше полунощ и в къщата всичко бе смълчано, с изключение на някакъв любопитен къркорещ звук откъм моите недра. Наострих слух и след малко констатирах произхода му. Бях вечерял оскъдно, в резултат на което сега безмилостно къркорех.

Не знам как е с вас, но на мен малко ми трябва, за да ми преседне залъкът. Достатъчно е атмосферата на обяд или вечеря да е натегната и апетитът ми котки го драли. Такъв е често случаят, когато споделям хляба и солта с леля Агата, и същото ме бе сполетяло тази вечер. Заради напрежението от постоянното кръстосване на погледи с татко Басет и забързано извръщане встрани, кръстосване на погледи със Споуд и забързано извръщане, за да срещна отново взора на татко Басет, не бях оценил по достойнство несъмнено възхитителните дарове на Емералд Стоукър. Често съм чел как героят само си играе с храната или дори отмества чинията недокосната, та, общо взето, същото важеше и за мен. Затова сега зеех кух, сякаш някой бе изгребал с лъжица вътрешностите ми.

Този повелителен повик за запълване на вакуума вероятно се беше задал още докато четях Ърл Стенли Гарднър, но бях толкова вглъбен в напъните си да проследя сложните перипетии на оръжието на престъплението, подставеното оръжие и оръжието, което Пери Мейсън бе заровил в градината, че ми се е изплъзнал от вниманието. Едва сега започвах да усещам силните спазми и пред очите ми все по-ясно се очертаваше видението на месния пай, спотайващ се в кухнята. Чувах как тих глас ме зове: „Ела и го вземи.“

Странно е колко често откриваш, че всяко зло е за добро. В случая имахме нагледен пример. Винаги съм смятал предишното си посещение в Тотли Тауърс за пълна загуба. Сега се убедих, че съм сбъркал. Да, това бе крайно изпитание за нервната система, но имаше и нещо, което може да се постави в кредитната част на счетоводния тефтер. Намеквам за факта, че онова гостуване ми показа пътя към кухнята. Той минава надолу по стълбите, през салона в трапезарията и оттам през вратата в дъното. Предполагах, че зад нея има някакъв коридор, водещ право при пая с месото. Едно просто начинание, което не може да се сравни със сложността на някои, които съм предприемал по тъмна доба.

За Устърови мисленето води до незабавни действия, та след по-малко от две минути вече бях на път.

Стълбището беше тъмно. Салонът беше още по-тъмен. Но аз напредвах задоволително и бях преполовил последния, когато се получи непредвидена засечка. Блъснах се в човешко тяло — последното нещо, което очаквах да срещна, и за момент… Е добре, не мога да кажа, че всичко ми причерня, защото то вече си беше от черно по-черно, но бях твърде смутен. Сърцето ми направи ефектен подскок, на който би завидял и Нижински^[1], и аз трескаво пожелах да бъда някъде другаде.

За жалост обаче не бях другаде. Нямах друг избор, освен да се счепкам с този среднощен мародер и когато сторих това, с радост установих, че явно бе започнал да пуши от малък, което бе забавило силно растежа му. Усетих, че е мършав като спаружена скарида и това ме въодушеви. Реших, че ще е детска игра да го стисна за гърлото и да го надвия и тъкмо вършех това много сърцато, когато ръката ми докосна стъкло и в същия момент едно сподавено „Ей, внимавай с очилата ми!“ ми подсказа, че съм поставил грешна диагноза. Не беше среднощен главорез, а старо другарче, с когото в детските години бях споделял последното си блокче млечен шоколад.

— Здравей, Гъси — казах. — Ти ли си? Взех те за разбойник.

— Да, ама не съм — отговори той наежено.

— Виждам. Но трябва да признаеш, че грешката ми е простима.

— За една бройка да се капична от сърдечен удар заради теб.

— И на мен ми се обърнаха вътрешностите. Нямаше по-изненадан от моя милост, когато ти се пръкна ненадейно. Мислех, че пътят ми е чист.

— Закъде?

— Иска ли питане? За към месния пай. Ако си оставил нещо, разбира се.

— Доста остана.

— Бива ли го?

— Много.

— Тогава да тръгвам. Лека нощ, Гъси. Съжалявам, че те обезпокоих.

Продължих по пътя си, но смутен от тази среща, изглежда закъсах леко с ориентацията. Общуването с приятели си взема своя данък. Както и да е, казано накратко, след като продължих пипнешком покрай стената, се сблъсках с един древен часовник, за чието съществуване изобщо не подозирах, а той се сгромоляса с шум, подобен на доставката на няколко тона въглища през покрива на оранжерия. Разхвърчаха се стъкла, зъбчати колела и други чаркове и както стоях, опитвайки се да отлепя сърцето от предните си зъби, лампите светнаха и пред взора ми щръкна сър Уоткин Басет.

Моментът беше рядко конфузен. Доста е неприятно да бъдеш спипан от домакина си, докато се прокрадваш из къщата му в малките часове, дори ако този домакин е горещ твой поклонник и близък личен приятел, а аз, струва ми се, вече обясних, че татко Басет не беше от моите обожатели. Той едва ме понасяше на слънчева светлина, така че в един часа сутринта сигурно черен съм му се видял.

Усещането ми за халосване с крем карамел между очите се задълбочи при вида на неговия халат. Той беше ситно човече. Явно, когато са правили съдиите, не е стигнал материалът. Но поради някаква трудна за обяснение причина колкото по-мижав е бившият съдия, толкова по-крещящ е халатът му. Неговият бе ярко виолетов на жълти жаби и не мамя публиката си, като казвам, че ми подейства като удар и ме лиши от дар-слово.

Не че щях да се разбъбря, ако той бе тапициран с нещо кротко и скромно. Просто човек никога не съумява напълно да се отпусне в компанията на някого, пред когото е стоял на подсъдимата скамейка, изричайки „Да, ваша чест“ и „Не, ваша чест“, а той ти е казал, че този път ще се отървеш само с глоба, макар че си заслужаваш две седмици в дранголника без право на обжалване. Това е особено вярно, ако току-що си потрошил стар часовник, чието добруване несъмнено му е изключително присърце. Както и да е, той започна разговора, а не аз.

— Господи Боже мой! — възкликна с всички признаци на ужас. — Вие!

Когато някой ми казва „Вие!“, не знам и сигурно никога няма да знам какво да отговоря. Едно кротко „Добър вечер“ беше най-доброто, което можах да промълвя в този случай, но дори аз почувствах, че не върши работа. За предпочитане, разбира се, от „Как сте, Басет?“ но все пак не ставаше за нищо.

— Мога ли да попитам какво правите в този час, господин Устър?

Да, ще кажете, бих могъл да се изсмея весело и да отговоря шеговито: „Събарям стари часовници“, поставяйки всичко на закачлива дружеска нога, но някакво шесто чувство ме предупреди, че няма да се приеме много добре. Тогава ме осени вдъхновение.

— Слязох долу да си взема книга. Свърших моя Ърл Стенли Гарднър, но не можах да заспя, та си рекох: я да видя какво има по библиотечните рафтове. И в тъмното се блъснах в часовника.

— Нима? — каза той, като насити тези четири букви с подигравателна ироничност за цяла азбука. Пропуснах да спомена за този маломерен кучи син, че по време на кариерата си на съдийската скамейка той беше един от онези неприятно саркастични магистрати, които успяват да си спечелят неодобрението на престъпните класи. Познавате този тип съдии. Техните забележки винаги се публикуват във вечерните вестници с думата „смях“ след тях в скоби и за тях денят е загубен, ако не накарат някой нещастен джебчия, пропаднал пияница или смутител на реда да се почувства като забравено на припек сирене. Когато стояхме един срещу друг в полицейския съд на улица „Бошър“, още в първите две минути той накара публиката да се превива от смях с три сочни шеги за моя сметка. Изложи ме като кифладжия.

— Нима? — каза той. — Мога ли да попитам защо провеждате литературните си занимания на тъмно? Да се щракне ключът за осветлението, щеше да е в рамките дори на вашите възможности.

Тук ме хвана натясно, разбира се. Най-доброто, което се сетих да кажа, беше, че не съм помислил за това, а той изсумтя противно, сякаш искаше да внуши, че аз съм тъкмо скудоумното магаре, което не би помислило за това. После върна разговора към въпроса за часовника, който аз с радост бих оставил непроветрен. Каза, че винаги го е ценил като зеницата на окото си.

— Баща ми го купи преди много, много години. Носеше го навсякъде със себе си.

Тук аз отново можех да разведря атмосферата, като го попитам дали не е било по-лесно да носи ръчен часовник, но шестото чувство отново се намеси и ми пошушна, че на татко Басет му липсва чувство за хумор.

— Баща ми беше на дипломатическа служба и постоянно го местеха от страна в страна. Никога не се разделяше с часовника. Той го придружи непокътнат от Рим до Виена, от Виена до Париж, от Париж до Вашингтон, от Вашингтон до Лисабон. Човек би казал, че този часовник е вечен. Но не му било писано да издържи на върховното изпитание — среща с господин Устър, която се оказа непосилна за него. На господин Устър не му дошло наум… вярно, човек не може да мисли за всичко… че светлината се включва чрез натискане на един бутон, тъй че…

Тук той млъкна не толкова, защото се беше изказал, а защото на този етап от разговора аз скочих върху големия скрин, отстоящ на шест-седем стъпки от мястото, където си бъбрехме. Може и да съм докоснал попътно земята, но не повече от веднъж, и то крайно неохотно. Котка върху горещи тухли не би припнала с по-голяма пъргавина.

Мотивите ми за тази постъпка имаха солидна подплата. Към края на по-късните стадии от коментарите относно часовника аз постепенно осъзнах присъствието на интересен звук, сякаш някой наблизо си правеше гаргара. Като се поогледах наоколо, се улових, че се взирам право в очите на песа Бартоломю. В тях недвусмислено се четеше кръвопийската напрегнатост, характерна за тази порода добитък. Тези териери, може би заради рунтавите им вежди, имат склонността да гледат така, сякаш се намират на амвона на някоя фанатично стриктна шотландска секта, а ти си енориаш с неблагоуханна репутация, изтъпанчил се на първия ред.

Не че разглеждах очите му много дълго, защото вниманието ми тутакси се отплесна към неговите зъби. Бартоломю бе горд собственик на великолепен комплект, който бе оголил злонамерено, и за секунда през съзнанието ми премина всичко, което бях чувал за склонността му първо да хапе, а после да задава въпроси. Затова и направих спасителния скок. Устърови са сърцат народ, но мразят ненужния риск.

Татко Басет беше явно озадачен от поведението ми и чак когато и неговият поглед кацна връз Бартоломю, той заряза първоначалната си теория, че Бъртрам е превъртял от напрежението и няма да е зле час по-скоро да се консултира с добър специалист. Изгледа студено Бартоломю и му се сопна със стържеш глас, сякаш кучето бе изправено пред него в полицейския му съд.

— Махай се, ако обичаш! Долу! Я марш оттук!

Можех да го предупредя, че не се говори с шотландски териер с такъв тон, защото, с изключение на доберманите, няма друга по-докачлива порода.

— Наистина, племенницата ми най-възмутително позволява на това животно да броди свободно из…

Предполагам, че щеше да каже „къщата“, но думата остана неизречена. Моментът плачеше за бързо действие, а не за речи. Гъргорещият звук се засили и Бартоломю напрегна мускули, готов за скок. И татко Басет с неподозирана пъргавина разпери гълъбови криле и кацна до мен върху скрина. Дали подобри моето време, не мога да кажа, но на ваше място бих заложил на него.

— Това е непоносимо! — изсумтя той, когато аз учтиво се отместих, за да му сторя място. В състояние бях да погледна на така създалото се положение от негова гледна точка. Сега, в заника на живота си, когато бе натрупал пари безчет, единственото, което искаше от живота, бе да се намира възможно най-далеч от Бъртрам Устър, а ето ги тук буза до буза върху един възнеудобен скрин. Известна сприхавост бе неизбежна.

— Кофти работа — съгласих се аз. — Поведението на това животно плаче за една хубава критика.

— То направо е откачило! Познава ме отлично. Вижда ме всеки ден.

— Хм — казах аз и бръкнах в слабото място на аргументацията му, — едва ли ви е виждало в този халат.

Бях прекалено прям. Той веднага ми даде да разбера, че се е докачил.

— Какво му е на халата ми? — разпалено поиска да узнае.

— Малко е ярък, не мислиш ли?

— Не, не мисля.

— Едно темпераментно куче обаче едва ли споделя това мнение.

И млъкнах, за да се изсмея кротко, а той попита какво, по дяволите, се кикотя. Осведомих го.

— Просто си мислех как ме сърбят ръцете да халосам това куче. Бедата в такива случаи е, че човек винаги е без оръжие. Същото се случи преди години, когато един ядосан лебед ни подгони с мой приятел върху покрива на някакъв навес за лодки в имението на леля Агата. Нищо нямаше да ни достави по-голяма наслада от възможността да метнем тухла по птицата или да я цапнем с лодкарска кука, но нямахме нито тухла, нито кука. Трябваше да чакаме да се появи Джийвс в отговор на нашите викове. Ако бяхте видели Джийвс тогава! Той напредваше безстрашно…

— Господин Устър!

— Аз.

— Моля да ми спестите спомените си.

— Аз просто казвах…

— Недейте.

Настъпи мълчание. От моя страна едно наранено мълчание, защото само се опитвах да разведря ситуацията със занимателни светски разговори. Отместих се демонстративно на няколко сантиметра. Устърови не принуждават към разговор нежелаещите.

През цялото това време Бартоломю се опитваше да се присъедини към нас посредством серия от енергични скокове. За щастие Провидението в своята безкрайна мъдрост е дало на териерите къси крака, та макар и изпълнено с воля за победа, псето не успя да постигне нищо конструктивно. Колкото и упорито да следва един шотландски териер сред сняг и лед знаме със странния девиз „Все по-нагоре“^[2], почти винаги му се налага да се задоволи с мръсни погледи и яростен лай.

Няколко минути по-късно кацналият до мен наруши мълчанието. Несъмнено надменността в поведението ми го бе стреснала, защото в гласа му се долавяше липсваща преди мекота.

— Господин Устър.

Аз се обърнах студено.

— На мен ли говорите, Басет?

— Все трябва да можем да направим нещо.

— Защо не го глобите пет лири?

— Не можем да стоим тук цяла нощ.

— Така ли? Какво ще ни попречи?

Това му затвори устата. Той отново потъна в мълчание. Седяхме като двама траписти^[3], когато един глас каза: „Това пък какво е?“, и аз установих, че Стифи е сред нас.

Разбира се, появата й не ме капична от изненада. Където са шотландските териери, там е и Стифи.