П. Г. Удхаус
Горе главата, Джийвс (3)

Трета глава

Което ме учуди, защото след като представя четири години университета и шест години страната на футболното поле, той продължава да рита за „Арлекините“, щом успее да се измъкне някоя събота от спасяването на души. И докато играе футбол, стои не по-малко здраво на краката си от кой да е елен, сърна, или всяко друго добиче, което не преплита крака през три плета и не събаря де що има за събаряне. Наблюдавал съм го нееднократно на игрището и бях дълбоко впечатлен от неговата виртуозност. Ръгби футболът е малко или повече затворена книга за мен, тъй като никога не съм я практикувал, но дори аз можех да се убедя, че е много добър. Пъргавината, с която се припкаше и рипаше, бе крайно внушителна, както и душегубната страст, с която се бореше за топката. Неизменно докопваше противника и тогава въздухът вибрираше от развълнуваните викове на погребалните агенти от публиката, наддаващи за трупа.

Той е сгоден за Стифи Бинг и дългогодишният му стаж във футбола би трябвало да се окаже прекрасна подготовка за бъдеш живот с нея. Защото аз гледам така на нещата: ако на някой приятел в продължение на години събота подир събота тълпи отбрани едрогабаритни и кръвожадни злодеи стръвно са друсали хорце върху лицето му с подковани с тежки габъри обувки, той няма защо да се плаши дори от брак с момиче като Стифи, която, откак е проходила, не е дочакала залез, без да отпочне някое откачено безобразие с цел да избели косите на всичко живо около себе си. Лошото е, че всичко живо около нея рядко дочаква да му побелеят косите, защото много преди това си ги оскубва от мъка и покруса.

Господ не си беше поплювал, конструирайки телосложението на преподобния Пинкър. Още като момче пръскаше шевовете на дрехите и трошеше кантарите, а след възмъжаването си можеше да мине за близнак на Родерик Споуд. Разбира се, казвам това единствено по отношение на мускулите, сухожилията и тонажа, защото Родерик Споуд щъкаше по света в търсене кого да заръфа и беше постоянна заплаха за пешеходци и непешеходци, докато Смрадльо, макар и демон в човешки образ, когато помагаше на „Арлекините“ да разчлени съперниците, в личния си живот бе една нежна душа, с която и дете можеше да играе. Дори, между нас да си остане, веднъж видях едно дете да го прави.

Този Божи служител е неизменно ухилен при всяка наша среща. Ако не се лъжа, радостната му усмивка е една от туристическите атракции на Тотли-на-платото. Така беше и в Оксфорд, когато следвахме там заедно. Но сега ми се стори, че забелязвам във външността му известна тревожност, сякаш току-що е открил разкол в паството си или е спипал момчета от църковния хор да пушат зад олтара. Изглеждаше ми като деветдесеткилограмов курат, гложден от незнайна мъка. Той седна при мен, след като не пропусна да събори съседната маса, и каза колко бил щастлив, че ме сварил тук.

— Помислих, че ще те намеря в „Търтеите“.

— Намери ме — уверих го аз. — Какво те носи към столицата?

— Дойдох за среща на управителния съвет на „Арлекините“.

— И как са те?

— Ами добре.

— Радвам се. Бях се поболял от притеснения по управителния съвет на „Арлекините“. А ти как я караш, Смрадльо?

— Също добре.

— Свободен ли си за вечеря?

— Съжалявам, но трябва да се върна в Тотли.

— Жалко. Научих от Джийвс, че сър Уоткин, Мадлин и Стифи са били при леля ми в Бринкли.

— Така е.

— Върнаха ли се вече?

— Да.

— И как е Стифи?

— Ами добре.

— А Бартоломю?

— И той.

— А твоите енориаши? Надявам се, че вярата им укрепва.

— И те са добре.

Не знам дали нещо ви направи впечатление в тези разменени реплики. Седим си двама — Смрадльо Пинкър и Бъртрам Устър, приятелчета, които се познават буквално от пеленки, а разговаряме като двама непознати във влака. Поне той говореше така и аз все повече се убеждавах, че гръдта му е задръстена с пагубни неща, които я стягат^[1], както веднъж се изрази Джийвс.

Продължих с опитите си да го отпуша.

— Добре, Смрадльо, какво ново? Татко Басет даде ли ти вече онова викарско място?

Това го накара да се пооткрехне. Дори леко живна.

— Още не. Все не може да се реши. Един ден казва, че ще го направи, а на следващия не бил толкова сигурен и трябвало да премисли.

Аз се намръщих. Не одобрявах това иди ми доди ми. То несъмнено слагаше прът в колелата на Смрадльовата външна политика и му причиняваше тревога и униние. Той не може да се ожени за Стифи, разчитайки на заплатата си на курат, така че се налагаше да чакат Басет да му даде мястото на викарий. Лично аз, макар и да харесвах младата напаст Стифи, бих бягал цяла миля с тесни обувки, за да избягна женитбата с нея. Знаех обаче, че Смрадльо горещо желае да я нарече своя.

— Все нещо му пречи. Мисля, че беше почти готов да го направи, преди да замине за Бринкли, но за жалост аз се блъснах в една от ценните му вази и я потроших. Това доста го разстрои.

Аз въздъхнах. Тъжно е когато щастието не спохожда любима дружка. Бях се наострил да следя със значителен интерес напредъка на Смрадльо в живота, но както вървяха нещата, напредък май не се очертаваше.

— Неведоми са пътищата, по които се предвижваш, Смрадльо. Убеден съм, че ще намериш в какво да се блъснеш и в пустинята Гоби.

— Никога не съм бил в пустинята Гоби.

— И не ходи там. Не е безопасно. Една камила да има, ти и нея ще препънеш. Предполагам, че Стифи изживява болезнено това… как се казваше… Не милосърдие… Малодушие! Представям си как мята гръм и мълнии по малодушието на Басет и рие земята с копита заради този пъзльо, оставил подир „ще ми се“ да следва „но ме е страх“ като котака, който хем искал риба, хем не му се щяло да намокри лапките^[2]. Между другото, изразът не е мой, а на Джийвс. Сигурно бълва огън от носа.

— И още как.

— Аз не я виня. Такова нещо може да разстрои всяко момиче. Татко Басет няма право да спира разцвета на голяма любов като вашата.

— Прав си.

— Той има нужда от ритник отзад.

— Прав си.

— На мястото на Стифи бих пъхнал жаба в леглото му или стрихнин в супата му.

— Прав си. И като каза Стифи, Бърти, та се сетих…

Той млъкна и аз го изгледах напрегнато. Изобщо не се съмнявах, че бях прав за пагубните неща, задръстили гръдта му.

— Казвай какво има, Смрадльо.

— Нищо няма. Откъде ти скимна?

— Държиш се нехарактерно. Напомняш ми за вярно куче, което гледа собственика си в лицето и аха да му каже нещо. Опитваш ли се да ми кажеш нещо?

Той преглътна веднъж-дваж и се изчерви, което му струваше известно усилие, защото дори когато душата му е в покой, той си изглежда като кръмно цвекло, произведено в духовен сан. Сякаш закопчаната му отзад свещеническа якичка винаги го души. С дрезгав глас отрони:

— Бърти.

— Да?

— Бърти.

— Още съм тук, старче, и целият съм слух.

— Бърти, зает ли си?

— Не повече от всеки друг път.

— Можеш ли да се откъснеш за ден-два?

— Мога да го уредя.

— Тогава можеш ли да дойдеш в Тотли?

— Искаш да кажеш, при теб в Тотли-на-платото?

— Не, в Тотли Тауърс.

Аз го зяпах облещен. Ако не знаех, че той е самата трезвеност и рядко си позволява нещо по-силно от светла бира, с изключение на великите пости, когато и това не си позволява, бих заключил, че до мен седи един курат, който е обърнал не една чашка. Веждите ми се покатериха нагоре по челото, докато ми разрошиха косата.

— Да дойда къде? Ти не си на себе. Не е възможно да си забравил мъките, които изтърпях при последното си гостуване в Тотли Тауърс.

— Знам. Но Стифи иска да й направиш една услуга. Не пожела да ми каже. Само каза, че било изключително важно и трябва да го свършиш там.

Аз се изправих. Бях хладен и решителен.

— Ти си се побъркал, Смрадльо!

— Не разбирам на какво основание…

— Тогава нека обясня къде се проваля целият ти план. Преди всичко, допускаш ли след случилото се между нас сър Уоткин Басет да покани на гости човек, който винаги е бил за него гноен цирей на врата? Ако някога е съществувал човек, одобряващ напълно избора ми на горния път, докато той поема по долния, това е същият този Басет. Неговата представа за щастлив ден е да го прекара на поне сто мили от Бъртрам.

— Мадлин ще те покани, ако я питаш с телеграма можеш ли да отидеш за ден-два. Тя никога не се допитва до сър Уоткин за гостите си. Разрешено й е да посреща в къщата когото пожелае.

Знаех, че това е така, но отминах предложението и продължих безмилостно.

— На второ място, добре познавам Стифи. Очарователно момиче, което, както казах на Емералд Стоукър, винаги съм готов да притисна до гърдите си, стига да не беше сгодена за теб. Но иначе е нещо средно между бомба и полтъргайст. Липсва й онзи уравновесен разсъдък, който харесваме у момичетата. Тя има идеи и ако ти ги наречеш ексцентрични, аз няма да ти противореча. Едва ли е необходимо да ти припомням, че когато бяхме в Тотли Тауърс, тя те накара да задигнеш шлема на полицая Юстис Оутс — тъкмо постъпка, от която би трябвало да се въздържа един курат, за да напредне в църковната йерархия. Накратко, тя е неуравновесено младо куку. Каква е тази услуга, която иска от мен, засега не е известно, но аз подозирам, че тя е напълно негодна за човешка консумация. Стифи по никакъв начин ли не намекна за нейното естество?

— Не. Аз попитах, разбира се, но тя каза, че предпочита да си трае, докато те види.

— Няма да ме види.

— Нали ще дойдеш в Тотли?

— Няма да наближа дори тази септична яма.

— Стифи ще бъде ужасно разочарована.

— Ще й дадеш духовна утеха. Нали това ти е работата. Кажи й, че тези неща ни се пращат свише като изпитание.

— Може и да заплаче.

— Няма нищо по-пречистващо за нервната система.

Смрадльо явно разбра, че желязната ми воля е непробиваема, защото не направи по-нататъшен опит да ми пробута идеята си. С въздишка, изтръгната сякаш от петите, той се изправи, сбогува се, с характерна вещина прекатури чашата, от която се освежавах, и си тръгна.

 

 

Като знаете колко мрази Бъртрам Устър да разочарова някой приятел и да го зареже в труден час, вие сигурно си мислите, че тази печална сцена ме е разтърсила. Всъщност тя ме ободри като ден, прекаран на морски въздух.

Нека направим преглед на ситуацията. Още на закуска моят ангел хранител започна да ми изкарва акъла с предупреждения, че Тотли Тауърс се кани да нахлуе отново в живота ми. А сега стана ясно, че е имал предвид надвисналата неизбежност, породена от молбата на Стифи да се явя там. Ангелът е предчувствал, че в момент на слабост мога да се оставя да бъда убеден въпреки поривите на здравия си разум. Сега опасността беше отшумяла. Тотли Тауърс направи своя скок и не улучи с цяла миля. Нямаше повече за какво да се главоболя. С тра-ла-ла на сърцето се присъединих към група търсачи на удоволствия, които мятаха стрелички по мишена, и ги направих на пух и прах, без дори да си дам зор. Наближаваше три часът, когато напуснах клуба, и сигурно е минавало три и половина, когато се домъкнах до родния дом.

Отвън беше спряло такси, отрупано с багаж. Главата на Гъси Финк-Нотъл се подаваше от прозореца и си спомням как си помислих още веднъж колко греши Емералд Стоукър относно външността му. Не можах да открия в него нищо агнешко. За разлика от това толкова много приличаше на камбала, че ако не носеше очила с рогови рамки, което рядко се случва, на камбалите, щях да си помисля, че се е измъкнал незабелязан от рибарски магазин.

Поздравих го с тиролски трели и той обърна очилата си в моята посока.

— Здрасти, Бърти. Тъкмо теб търсех. Оставих съобщение при Джийвс. Леля ти поръча да ти предам, че пристига в Лондон вдругиден и иска да я нахраниш на обяд.

— Да, тя ми го съобщи лично тази сутрин по телефона. Сигурно е помислила, че ще забравиш да ме уведомиш. Ела горе да те черпя един портокалов сок — казах аз, защото той разчита именно на тази помия да му повдигне духа.

Гъси погледна часовника си и очите му изгубиха блясъка, който винаги се появява в тях, спомене ли се за портокалов сок.

— Де да можех — въздъхна. — Ще си изпусна влака. Заминавам в четири часа за Тотли.

— Наистина? Тогава потърси във влака една твоя приятелка, която също пътува в четири. Емералд Стоукър.

— Стоукър? Стоукър? Емералд Стоукър?

— С лунички. Американка. Изглежда като породист пекинез. Разказа ми, че те е срещнала неотдавна на едно парти в Челси и ти си й говорил за тритоните.

Лицето му се проясни.

— Разбира се. Сега си я спомних. Тогава беше такава врява, че не чух добре името й. Да, ние разговаряхме подробно за тритоните. И ги отглеждала като дете, само че американците им викат саламандри. Много очарователно момиче. Ще се радвам да я видя отново. Не помня да съм срещал по-привлекателно момиче.

— Освен, разбира се, Мадлин.

Лицето му потъмня буреносно като на камбала, засегната от грубата забележка на друга камбала.

— Мадлин! Да не чувам за Мадлин! Повръща ми се от Мадлин! — изсъска той. — Гара Падингтън! — извика на кочияша и изчезна като вихър, а аз останах да зея подире му с увиснало чене и тресяща се снага.