Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джийвс и Устър (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stiff Upper Lip, Jeeves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

П. Г. Удхаус. Горе главата, Джийвс

ИК „Колибри“, София, 1995

Художествено оформление: Момчил Колчев

Редактор: Жечка Георгиева

ISBN 954-529-065-9

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Намазах със замах препечена филийка с конфитюр от портокалови корички и едва ли съм бил някога по-близо до желанието да затананикам „тра-ла-ла“, тъй като тази сутрин се чувствах в най-зряла форма. Господ, както веднъж чух Джийвс да твърди, си беше на небето и всичко беше наред със света въпреки чучулигите и охлювите, които неизвестно защо се навираха в картината[1].

Не е тайна в средите, които Бъртрам Устър оживява с присъствието си, че макар и неотразим с падането на нощта и отпочването на гуляите, той рядко бъка от енергия на закуска. Чопли предпазливо яйцата и бекона, сякаш ги подозира във вражески помисли спрямо особата си. С две думи, липсва му живец.

Днес обаче преобладаваха крайно различни условия. Всичко беше като струна. Не е необходимо да се търси далеч причината за тези свежи възгледи спрямо белтъците и въглехидратите. Джийвс се беше върнал и припечелваше отново плика със седмичната заплата на старото си работно място. Леля Далия, моята добра и достойна леля, ми го беше взела назаем за едно домашно парти, което даваше в Уъстърширската си резиденция Бринкли Корт. Нейният иконом беше на легло с някакво неразположение и така моят Джийвс отсъства повече от цяла седмица. Той, разбира се, е камериер, а не иконом, но при нужда може да икономства, та пушек да се вдига. То му е в кръвта. Чичо му Чарли е иконом и Джийвс е усвоил от него технологията.

Малко по-късно той влезе да изнесе тленните останки на закуската и аз го попитах добре ли е прекарал в Бринкли.

— Много приятно, благодаря, сър.

— Значи по-добре от мен в твое отсъствие. Аз бях като дете невръстно, зарязано от бавачката си. Ако нямаш нищо против да те наричам бавачка.

— Ни най-малко, сър.

Всъщност се щадях донякъде, като го изкарвах бавачка. Леля ми Агата — същата, която се храни със счупени бутилки и се превръща във върколак при пълнолуние — направо си нарича Джийвс мой душеприказчик.

— Да, ти много ми липсваше и нямах сърце да буйствам с момчетата в „Търтеите“. От спорт на спорт… Как беше този лаф?

— Моля, сър?

— Чух те веднъж по адрес на Фреди Уиджън, когато поредното момиче му би дузпата. Нещо го юркаха…

— Ах, да, сър. От спорт на спорт ме юркат, тъгата ми да потушат…

— … И щом усмивка ми изтръгнат, си мислят, че съм утешен. Така беше. Ти ли си му авторът?

— Не, сър. Стара градска песен.

— Разкажи ми всичко за Бринкли. Как беше леля Далия?

— Госпожа Травърс изглеждаше в обичайното си цветущо здраве, сър.

— И как мина приемът?

— Умерено задоволително, сър.

— Само умерено?

— Поведението на господин Травърс хвърли известна сянка върху всеобщото настроение. Той беше угнетен.

— Винаги е такъв, когато леля Далия пълни къщата с гости. Дори един-единствен чужд елемент е в състояние да го накара да лази по стените.

— Много вярно, сър, но според мен в този случай неговото униние се дължеше предимно на присъствието на сър Уоткин Басет.

— Да не искаш да кажеш, че и онзи стар сухар е бил там? — ахнах аз, защото много добре бях запознат с тоталната непоносимост на чичо Том към въпросния Басет. — Ти ме гръмна, Джийвс.

— Аз също трябва да призная известна изненада, когато съзрях джентълмена в Бринкли Корт, но без съмнение госпожа Травърс се е почувствала задължена да върне поканата му. Вероятно помните, че неотдавна вие и госпожа Травърс се радвахте на гостоприемството на сър Уоткин в Тотли Тауърс.

Аз трепнах. Допускам, че целта му беше само да опресни паметта ми, но несъмнено докосна оголен нерв. В кафеника имаше останало малко студено кафе и аз отпих глътка, за да възстановя самообладанието си.

— Думата „гостоприемство“ трудно може да се приеме като най-уместна, Джийвс. Ако твоята представа за радостно гостоприемство е залостването на човека в спалнята му с топузи на краката и поставянето на местната жандармерия на пост под прозореца, та да не може да офейка по усукан чаршаф, то тя рязко се разминава с моята.

Не знам доколко сте запознати с архивите на Устър, но ако сте се поровили в тях, вероятно ще си спомните зловещия случай със сър Уоткин Басет[2] и посещението ми в неговия Глостърширски дом. Той и чичо Том са съперници — колекционери на предмети на изкуството, или поне те така си мислят. Та веднъж Басет задигна от чичо ми една сребърна сметаниера, както му се вика на това невъобразимо грозилище. Тогава леля Далия и моя милост се тропнахме в Тотли с цел контракражба — едно начинание, което, макар и увенчано с успех, за една бройка да ме прибере на топло. Затова при всяко напомняне за онази къща на ужасите започвам да се треса като трепетлика.

— Сънуваш ли кошмари, Джийвс?

— Рядко, сър.

— И аз. Но когато смутят съня ми, неизменно се озовавам в Тотли Тауърс и се събуждам окъпан в пот. То бяха времена, които… как беше, Джийвс?

— Изправяха пред изпитание душите мъжки[3] сър.

— Изправяха ги, и то на нокти. Сър Уоткин Басет, а? — казах замислено. — Нищо чудно, че чичо Том е тъгувал безутешно. На негово място и аз щях да провеся нос. Кой друг беше?

— Госпожица Басет, сър, госпожица Бинг, кучето на госпожица Бинг и господин Финк-Нотъл.

— Олеле! Кажи-речи, цялата банда от Тотли Тауърс. А Споуд?

— Не, сър. Доколкото разбрах, поканата не се е отнасяла до Негова светлост.

— Негова какво?

— Господин Споуд неотдавна бе удостоен с титлата Лорд Сидкъп.

— Вярно. Бях забравил. Но Сидкъп или не, за мен той винаги ще си остане Споуд. На това му се вика кофти човек, Джийвс.

— Не може да се отрече властният характер на Негова светлост, сър.

— Не бих желал повторно да се мерна в полезрението му.

— Мога лесно да ви разбера, сър.

— Нито пък бих другарувал доброволно със сър Басет, Мадлин Басет, Стифи Бинг и Бартоломю. Нямам нищо против Гъси. Мяза на риба и държи тритони в спалнята си, но човек прощава подобни гадости на стар съученик. Както прощава и на стар оксфордски състудент като преподобния Пинкър склонността да се оплита в собствените си крака и да събаря поголовно къде-що види. Как беше Гъси? Бъкаше ли от жизнерадост?

— Не, сър. Господин Финк-Нотъл също ми се стори унил.

— Може би някой от тритоните му е пипнал възпаление на сливиците.

— Възможно е, сър.

— Ти никога не си гледал тритони, нали?

— Не, сър.

— Нито пък аз. Нито, доколкото ми е известно, Айнщайн и Кентърбърийският епископ. И все пак Гъси се кефи в тритонското общество и е най-щастлив, когато се гуши сред тях. Хора всякакви, Джийвс.

— Прав сте, сър. У дома ли ще обядвате?

— Не, имам среща в „Риц“ — казах аз и отидох да надяна външната обвивка на английския джентълмен.

Докато се обличах, мислите ми се върнаха към Басетови и все още се чудех за какъв дявол леля Далия е позволила замърсяването на чистия въздух на Бринкли Корт от сър Уоткин и компания, когато телефонът иззвъня и аз отидох да го вдигна.

— Бърти?

— О, здравей, лельо Далия.

Не можех да сбъркам този любим глас. Както винаги, когато разговаряме по телефона, той за една бройка да ми спука тъпанчето. Тази моя леля е била навремето изтъкната Фигура в ловджийските кръгове и са ми казвали, че от седлото можело да бъде чута не само на полето, където се намирала, но и в няколко съседни графства. Сега, оттеглила се от активното преследване на невинни лисици, тя все още се обръща към племенника си с глас, запазен преди за гълчене на хрътките, когато се отплесвали да гонят зайци.

— Значи си буден и станал? — избоботи тя. — Аз пък мислех, че още си в леглото и огласяш квартала с хъркането си.

— Малко е необичайно за мен да бъда в движение в този час — съгласих се аз, — но днес станах барабар с чучулигата и охлюва.

— Какви, по дяволите, ги бръщолевиш?

— Не питай мен, а поета Браунинг. Просто се опитах да те уведомя, че съм станал рано. Това е най-малкото, с което мога да отпразнувам завръщането на Джийвс.

— Значи се е прибрал благополучно?

— С бронзов тен и в добро здраве.

— Той и тук беше в страхотна форма. Басет силно се впечатли.

Бях щастлив от предоставената ми възможност да разреша загадката, която ме терзаеше.

— Виж сега — казах, — ти засегна нещо, върху което държа да бъде хвърлена светлина. Какво, за Бога, те накара да поканиш татко Басет в Бринкли?

— Направих го заради Том — отговори тя със сърдечен смях, който ме разтърси из основи. — Том се чувстваше угнетен напоследък по вина на това, което нарича безбожни обирджийски данъци. Знаеш колко мрази да развързва кесията.

Знаех, разбира се. Ако зависеше от чичо Том, хазната нямаше да помирише и едно пени от парите му.

— Та си помислих, че едно принудително другаруване с Басет ще отвлече мислите му — ще му покаже, че на този свят има и къде-къде по-отвратителни неща от подоходния данък. Нашият доктор ми даде идеята. Той ми разказваше за някаква болест на Хочкин, която се лекувала с арсеник. Даваш на пациента по малко отрова и той се оправя. Принципът е същият. Този Басет наистина е върхът. Като се видим, ще ти разкажа за статуетката от черен кехлибар. Той току-що я е купил за колекцията си. Показваше я на Том, когато беше тук, и злорадстваше. Том направо се гърчеше от мъка, горкият стар лешояд.

— Джийвс спомена, че бил угнетен.

— И ти щеше да си угнетен, ако беше колекционер и конкуренцията, от която и без това ти се повръща, придобие нещо, за което ти би дал и предните си зъби.

— Разбирам те — казах аз, докато недоумявах, както често съм го правил и преди, как е възможно чичо Том да придава такова голямо значение на предмети, с които лично аз бих предпочел да не бъда намерен и мъртъв в някоя канавка. Споменатият по-рано съд за сметана беше един от въпросните предмети и представляваше каничка с формата на крава. Пфу! Винаги безстрашно съм твърдял, че духовният дом на всички тези събирачи на вещи е килия с меко тапицирани стени в здравно заведение за кандидат-Наполеони.

— Това причини на Том най-страшния пристъп на стомашно разстройство, който е имал, откакто го подмамиха последния път да се натъпче с омари. И като стана дума за стомашно разстройство, аз пристигам в Лондон вдругиден и ще искам да ме нагостиш с обяд.

Уверих я, че ще се погрижа за това и след размяната на още няколко любезности тя затвори.

— Това беше леля Далия, Джийвс — казах аз, отдалечавайки се от апарата.

— Да, сър. Стори ми се, че разпознах гласа на госпожа Травърс.

— Иска да я черпя един обяд вдругиден. Мисля, че тук ще е най-добре. Тя не обича ресторантската храна.

— Много добре, сър.

— Каква е тази статуетка от черен кехлибар?

— Това е твърде дълга история, сър.

— Тогава не ми я разказвай сега. Ако не побързам, ще закъснея за срещата си.

Пресегнах се за чадъра и шапката и вече излизах, когато чух онази тиха кашлица на Джийвс. Обърнах се и видях, че сянката е на път да помрачи този иначе щастлив ден, в който най-сетне отново бяхме заедно. Във впития му в мен поглед долових онзи познат блясък, означаващ неизменно, че не одобрява нещо. А когато каза с тон, сякаш устата му бе пълна със супа: „Извинете ме, сър, но наистина ли възнамерявате да влезете в хотел «Риц» с тази шапка?“, аз разбрах, че е настъпил моментът Бъртрам да покаже прословутата си желязна решимост.

По въпроса за радостта от шапките Джийвс не е в тон с модерната прогресивна мисъл. Неговите възгледи могат най-добре да се опишат като тесногръди и ретроградни. От самото начало се питах как ли ще реагира на синята тиролска шапка с розово перо, която придобих в негово отсъствие. Сега вече знаех. Недвусмислено разчетох в погледа му, че не желае да има нищо общо с нея.

Аз, от друга страна, бях възторжен привърженик на въпросната алпийска капа. Бях склонен да призная, че същата би се чувствала повече у дома си сред дол инки и полянки, но този аргумент веднага можех да оборя с факта, че тя несъмнено придаваше закачлива дяволитост на външността ми. А на моята външност няма да й навреди всичката дяволия на този свят. Затова в гласа ми при отговора се долавяше стоманена нотка.

— Да, Джийвс, точно това възнамерявам да направя. Не харесваш ли тази шапка?

— Не, сър.

— Аз пък я харесвам — отговорих доста находчиво и излязох с нея навън, килната едва-едва над лявото око, в което е и цялата тънкост.

Бележки

[1] Въпросният цитат от поемата „Минава Пипа“ на английския поет Робърт Браунинг гласи:

Годината е в пролет,

денят е в утро,

утрото е в седем,

хълмът е росен,

 

чучулигата е на клона,

охлювът е на тръна,

Господ е на небето,

всичко е наред със света!

— Б.ред.

[2] Историята е описана в „Законът на Устър“, изд. „Колибри“, 1994 — бел.пр.

[3] От „Кризата“ на английския поет Том Пейн (1737–1809). — Б.ред.