П. Г. Удхаус
Горе главата, Джийвс (14)

Четиринадесета глава

— Виждал ли си Финк-Нотъл? — бяха думите му.

Не ми хареса тонът му, нито как изглеждаше. Забелязах, че устните му потрепват, а очите блестяха със светлина, която, мисля, се нарича заплашителна. Допуснах, че не издирва Гъси в дух на приятелство и взаимно разбиране и затова малко разводних истината, както постъпва благоразумният човек в такива случаи.

— Не, не съм. Току-що се върнах от имението на чичо си в Уърстършир. Възникна неотложен семеен проблем и трябваше да се погрижа за него, та за жалост пропуснах училищното празненство. Много съм разочарован. Ти не си виждал Гъси, нали, Джийвс?

Той не отговори, вероятно защото го нямаше в стаята. Общо взето, предпочита да се изсули дискретно, когато младият му господар приема гости от висшето общество, и никога не забелязваш как го прави. Сякаш се изпарява във въздуха.

— За нещо важно ли искаше да го видиш?

— Не. Просто искам да му извия врата.

Веждите ми, които се бяха върнали в нормалното си положение, отново се вирнаха.

— Наистина, Споуд! Внимавай да не ти се превърне в навик. Съвсем наскоро предъвкваше идеята да извиеш моя врат. Мисля, че трябва да обуздаеш тази склонност да дишаш във врата на хората и да смажеш напъните, преди да е станало късно. Без съмнение си казваш, че всеки момент можеш да се откажеш, стига да решиш, но няма ли опасност това да ти стане навик? Защо ти е да извиваш врата на Гъси?

Той взе да скърца със зъби, поради което известно време мълча. После сниши глас, макар че наоколо нямаше жива душа освен моята.

— Мога да говоря откровено с теб, Устър, защото ти също я обичаш.

— Аз? Кой?

Май трябваше да кажа „кого“, но тогава не ми хрумна.

— Мадлин, разбира се.

— А, Мадлин…

— Както ти казах, винаги съм я обичал и нейното щастие ми е много скъпо. Бих се нарязал на парчета, само за да я царя с мигновено удоволствие.

Не можах да проследя последната му мисъл, но преди да попитам дали момичетата си падат да зяпат как хората се режат на парчета, той продължи:

— За мен беше голям удар, когато тя се сгоди за този… Финк-Нотъл, но приех постъпката й, понеже мислех, че от това зависи нейното щастие. Макар и изумен, седях и мълчах.

— Много благородно.

— Дума не обелвах, с която да й намекна за чувствата си.

— Браво.

— Стигаше ми тя да е щастлива. Всичко останало нямаше значение. Но когато стана ясно, че Финк-Нотъл е безпътник…

— Кой, Гъси? — гръмнах се аз. — Той е последният човек, на когото бих лепнал такъв етикет. Чист като сняг, бих казал, ако не и повече. Кое те кара да мислиш, че Гъси е разпуснат?

— Фактът, че го видях да целува готвачката преди по-малко от десет минути — каза Споуд през зъби, с които съм сигурен, че скърцаше. После се метна през вратата и изчезна.

 

 

Колко време останах неподвижен като манекен във витрина, не мога да кажа. Вероятно не много, защото, когато животът се завърна в скованите ми крайници и аз излязох в откритите простори да търся Гъси, за да го предупредя за спадналото атмосферно влияние, вещаещо циклони в околностите му, Споуд все още се виждаше в далечината. Той изчезваше в североизточна посока, така че, с цел да не се сблъскам с него, докато още е сприхав, аз свих на югозапад и открих, че не съм можел да избера по-мъдра посока. Насреща ми имаше тисова алея или нещо подобно и щом навлязох в нея, съзрях Гъси. Стоеше вкопан като в транс и тъпата му неподвижност в момент, когато би трябвало да бяга като заек, ме фрасна през очите и вложи допълнителна изразителност в моето „Хей!“, с което привлякох вниманието му.

Той се обърна и докато го доближавах, забелязах, че изглежда още по-възторжен от последния път, когато го видях. Очите му зад очилата с рогови рамки блестяха още по-силно и усмивка трептеше на устните му. Приличаше на шаран, току-що научил, че богатият чичо от Австралия е ритнал камбаната и му е оставил всичкото злато на Америка.

— А, Бърти — каза той, — в крайна сметка решихме да се разходим, а не да гребем. Преценихме, че на реката ще е малко студено. Каква прекрасна вечер, нали, Бърти?

Не можех да се съглася с него.

— Така ли смяташ? Не бих се съгласил.

Той изглеждаше изненадан.

— В какво отношение не покрива високите ти изисквания?

— Ще ти кажа аз в какво отношение. Какво е това, дето го чувам за теб и Емералд Стоукър? Целувал ли си я?

Изражението му на душа преродена се засили. Пред отвратения ми поглед Огъстъс Финк-Нотъл определено се ухили самодоволно.

— Да, Бърти, направих го и ще го направя отново, дори ако е последното нещо, което имам да правя на този свят. Какво момиче, Бърти! Толкова мило, толкова отзивчиво. Тя е идеалът ми за женствена жена, а човек не ги среща днес под път и над път. Когато бях в стаята ти, нямах време да ти разкажа какво се случи на училищното празненство.

— Джийвс ми каза. Бартоломю те ухапал.

— Така беше. Това добиче ме сръфа до кокал. И знаеш ли какво направи Емералд Стоукър? Не само че гука над мен като две родни майки, ами изми и превърза разкъсания ми крак. Като същинска Флорънс Найтингейл^[1], като грижовен ангел, като… И малко след като привърши с почистването и превързването на раната, аз я целунах.

— Да, ама не е трябвало.

Той отново се изненада. Каза, че това негово хрумване му се сторило рядко уместно.

— Та ти си сгоден за Мадлин.

Надявах се тези думи да накарат съвестта му да заработи с всичките дванайсет цилиндъра, но явно нещо не беше наред с машинарията, защото той остана невъзмутим като риба върху лед.

— А, Мадлин — каза — Тъкмо се канех да засегна темата. Да ти кажа ли какво не й е наред на Мадлин Басет? Няма сърце. Ето къде издиша. Гали окото, но тук е кухо — почука той лявата страна на гърдите си. — Знаеш ли как реагира на моята дълбока мускулна рана? Застана на страната на Бартоломю. Каза, че аз съм си бил виновен за цялата работа. Обвини ме, че съм дразнел това животно. Накратко, тя се държа като подла въшка. Тъй различно от Емералд Стоукър. Знаеш ли какво направи Емералд Стоукър?

— Ти вече ми разказа.

— Освен че превърза раните ми. Отиде направо в кухнята и ми направи сандвичи. Те са тук с мен каза Гъси, извади като вълшебник от небитието голям пакет и се втренчи в него благоговейно. — С шунка — добави с пулсиращ от вълнение глас. — Направи ги за мен със собствените си две ръчички и мисля, че нейната съобразителност ми показа дори повече от проявената съпричастност, че тя е единственото момиче на света за мен. Очите ми се отвориха и аз проумях, че чувствата ми към Мадлин са били само мимолетно юношеско увлечение. А чувството ми към Емералд Стоукър е истинско. Според мен тя няма равна на себе си и много ще ти бъда благодарен, ако престанеш да обикаляш наляво и надясно и да разправяш, че приличала на пекинез.

— Ама, Гъси…

Той ме накара да замълча с властно размахване на сандвичите с шунка.

— Излишно е да повтаряш „Ама, Гъси“. Това, което ти куца, Бърти, е, че не си способен да проумееш истинската любов. Ти си само пеперуда, пърхаща от цвят на цвят и пиеща нектар подобно на Фреди Уиджън и останалите малоумници, с каквито бъка „Търтеите“. За теб едно момиче е само играчка в момент на скука, а всичко подобно на изпепеляваща страст ти е чуждо. Аз съм различен. Притежавам дълбочина. Аз съм от мъжете, които се женят.

— Но ти не можеш да се ожениш за Емералд Стоукър.

— Защо не? Ние сме сродни души.

Позамислих се дали да не му направя словесен портрет на стария Стоукър, за да му покажа с какъв тъст има опасност да се сдобие, ако изпълни намерението си, но се въздържах. Разумът ми показа, че мъж, който месеци наред е очаквал да се сроди с татко Басет, не може да бъде разколебан от подобен аргумент. Каквото и откровено описание да поднесях, Стоукър щеше просто да му прозвучи като промяна към по-добро.

Дълго стоях и се потривах и продължавах да стоя и да се потривам, когато чух някой да ме вика. Обърнах се и видях зад себе си Смрадльо и Стифи. Те махаха с ръце и с какво ли не и аз предположих, че идват да разнищят с мен сър Уоткин и твърдо свареното яйце.

Последното нещо, което ми се искаше в този критичен за съдбата ми момент, беше прекъсване, защото цялата ми надареност трябваше да бъде съсредоточена върху вразумяването на Гъси и опитите ми да го накарам да прогледне. Обаче не случайно се твърди за Бъртрам Устър, че когато някое другарче в беда привлече вниманието му, той забравя себе си. Каквито и да са моралните обязаности на Устър, закъсалото другарче трябва само да му свирне, и той е с него. След като лаконично уверих Гъси, че в най-скоро време отново ще съм с него и ще си продължим спора, аз припнах към Стифи и Смрадльо.

— Говорете бързо — казах. — Навлязъл съм във важни преговори. Твърде дълго е за обяснение, но възникна огнище на опасно напрежение. Не по-малко от вашето, ако правилно съм разбрал Джийвс. От разказа му останах с впечатлението, че в момента някой едва ли би бил предуман да заложи на Смрадльовото викарство. Даде ми да разбера, че от страна на татко Басет отново има разни „не смея“, „почакайте“, „не знам дали“. Много лошо.

— Разбира се, не е трудно да видят нещата и от гледната точка на сър Уоткин — каза Смрадльо, който, освен дето е надарен с природния талант да се натъква на къде-що мебел има и да я прекатурва, има и съществения недостатък да бъде излишно толерантен към утайката на обществото. — Той е убеден, че ако бях втълпил по-енергично на децата от неделния библейски клас разликата между доброто и злото, инцидентът е щял да бъде избегнат.

— Не виждам защо трябва да се избягва — каза Стифи.

Нито пък аз. Според мен никакво обучение в неделния следобед няма да е достатъчно, за да научи едно подрастващо момче да не замеря сър Басет с твърдо сварени яйца.

— Но аз няма с какво да помогна, нали така? — казах аз.

— А на бас, че има — рече Стифи. — Още не сме загубили напълно надежда да го умилостивим. Важното е да позволим на нервната му система постепенно да се съвземе и затова, Бърти, дойдохме да ти кажем в никакъв случай да не се приближаваш до него, докато не се е поохладил. Не го търси, за да общуваш с него. Остави го на мира. Само като те види, и му става нещо.

— На мен да не би да не ми става нещо при вида му! — парирах разпалено аз. Гордият ми дух се възпротиви на внушението, че нямам с какво да запълвам времето си, освен да другарувам с бивши съдии. — Разбира се, че ще избягвам обществото му. За мен ще е удоволствие. Това ли е всичко?

— Това е всичко.

— Тогава ще се върна при Гъси — казах аз и понечих да се обърна, когато Стифи нададе остър писък.

— Гъси! Това ми напомни… Има нещо от жизнена важност за него, което трябва да му съобщя, и не разбирам как можа да ми излезе от ума. Гъси! — ревна тя и Гъси, сякаш пробуден от чуден сън, премига и дойде при нас. — Защо се мотаеш тук, Гъси?

— Кой, аз ли? Разговаряхме с Бърти и той каза, че ще се върне, щом се освободи, за да продължим разговора.

— В такъв случай съм длъжна да те уведомя, че нямаш време за разговори с Бърти.

— Ъ?

— Нито пък за ъкане. Току-що срещнах Родерик и той ме попита дали знам къде си. Иска бавно да те къса на парчета, защото те е видял да целуваш готвачката.

Челюстта на Гъси увисна с глух тътен.

— Ти не ми каза — обърна се той към мен и в гласа му долових укор.

— Съжалявам, забравих да го спомена. Обаче е вярно. Започвай да се спасяваш. Съветвам те да тичаш като заек.

Той възприе съвета ми. Излизайки вкупом, без спазване на сановете^[2], както е казал поетът, хукна като изстрелян куршум и вече постигаше превъзходно време, когато полетът му грубо бе прекъснат от внезапен сблъсък със Споуд, появил се в този момент откъм кулисите вляво.