П. Г. Удхаус
Горе главата, Джийвс (22)

Двадесет и втора глава

Все едно, че ми завря крастава жаба в лицето. Аз изумен зяпах предмета. Само това ми липсваше, за да прелее чашата.

— Откъде го взе? — попитах с тих и треперещ глас.

— Задигнах го.

— Защо, за Бога, си го направила?

— Много просто. Идеята ми беше да отида при чичо Уоткин и да му кажа, че няма да си го получи обратно, ако не постъпи справедливо с Харолд. Политика на силата, нали така се нарича, Джийвс?

— Или изнудване, госпожице.

— Да, или изнудване. Обаче не можеш много да си подбираш методите, щом имаш работа с чичо Уоткиновците на този свят. Но сега, когато Планк облекчи напрежението и ни осигури бъдеще, това, естествено, няма да ми трябва и ще е разумно да го върна на мястото му, преди да забележат липсата. Върви и го остави в стаята с колекцията, Бърти. Ето ти ключа.

Аз се отдръпнах, сякаш ми предлагаше кучето Бартоломю. Нямам нищо против да услужа на нежния пол, когато това е във възможностите ми, но има моменти, когато трябва да им се тропне с крак и аз разпознах този като един от тях. При мисълта да извървя смъртноопасния път от салона до стаята с колекцията с грозотията в ръка направо ме полазиха тръпки.

— Не се доближавам до проклетата стая с колекцията. Какъвто съм късметлия, ще заваря вътре чичо ти Уоткин под ръка със Споуд и доста ще ме затрудни обяснението какво търся там и как съм влязъл. Освен това не мога да се мотая из къщата, докато Планк е наоколо.

Тя се изсмя с един от звънливите си смехове, към които, както вече посочих, беше пристрастена.

— Джийвс ми разказа за теб и Планк. Много смешно.

— Радвам се, че мислиш така. На мен лично не ми беше забавно.

Джийвс, както винаги, намери изход.

— Ако дадете предмета на мен, госпожице, ще се погрижа да бъде върнат обратно на мястото му.

— Благодаря ти, Джийвс. Добре, довиждане на всички. Тръгвам да намеря Харолд.

И с тези думи Стифи се оттегли с танцова стъпка.

Аз свих рамене.

— Жени, Джийвс!

— Да, сър.

— Какъв пол!

— Да, сър.

— Помниш ли какво ти казах за Стифи при предишното ни гостуване в Тотли Тауърс?

— В момента не, сър.

— Това беше, когато тя ме насади с шлема на полицая Оутс точно преди стаята ми да бъде претърсена от татко Басет и неговите тъмничари. Тогава хвърлих едно око в бъдещето и изтъкнах, че след като Стифи, която от раменете нагоре плаче за килия с меко тапицирани стени, възнамерява да се омъжи за преподобния Х. П. Пинкър, самият той най-изявеното куку, което някога е проповядвало за хетейските и египетските царе^[1], какво ли чудо ще бъде потомството им?

— Да, сър, сега си спомням.

— Дали ще наследят, питах се аз, комбинираната откаченост на двама такива родители?

— Да, сър, спомням си, че бяхте особено загрижен за здравето на медицинските сестри, гувернантките, частните и държавните учители, които биха поели отговорност за тях.

— Без да знаят, че са изправени пред нещо по-люто от горчица. Именно. Тази мисъл все още ме тормози. Както и да е, сега нямаме време да се задълбочаваме в нея. Ти по-добре веднага отнеси този ужас там, където му е мястото.

— Да, сър. Ако веднъж извършено, с туй свърши, добре ще е да се извърши бърже^[2] — каза той и се запъти към вратата, а аз си помислих за кой ли път колко елегантно и точно умее да се изразява.

Прецених, че е настъпил моментът да възприема първоначалната си стратегия, а именно да се изнижа през прозореца. С разхождащия се свободно из къщата Планк и вероятността всеки момент да се върне в салона при напитките можех да бъда в безопасност само в някоя далечна тисова или рододендронова алея и да остана сгушен там, докато пейзажът се избистри. В съответствие с този план се запътих забързано към прозореца и представете си мъката и разочарованието ми, когато установих, че кучето Бартололю, вместо да продължи да се разхожда, беше решило да проведе следобедната си дрямка точно отдолу на тревата. Бях вече преметнал единия си крак през рамката на прозореца, преди то да привлече вниманието ми. Още половин секунда, и щях да тупна връз него като тих дъждец от небето.

Без затруднение определих ситуацията като задънена улица. Стоях и се чудех какво да предприема, когато откъм коридора се дочуха стъпки, и чувствайки, че ако веднъж извършено, с туй свърши, добре ще е да се извърши бърже, аз се метнах отново към дивана, подобрявайки собствения си предишен рекорд. Докато се гушех в моя малък уютен кът, бях изненадан от последвалата пълна липса на диалог. До този момент всичките ми посетители започваха да многословстват още с прекрачването на прага, поради което ми се стори странно, че сега ще трябва да забавлявам глухонеми. Но като надзърнах предпазливо, открих, че съм сбъркал, предполагайки присъствието на двама мои гости. Беше само Мадлин. Тя се насочваше към пианото и някакво шесто чувство ми подсказа, че има намерение да пее старинни народни песни, на които, както вече посочих, посвещаваше голяма част от свободното си време. Беше особено склонна към песнопеене, когато в душата й бушуваха разтърсващи страсти, какъвто, разбира се, бе случаят и сега.

Страховете ми се оправдаха. Тя изпя набързо две песни една след друга и мисълта, че подобно нещо ще фигурира неизменно в дневния ред на семейния ни живот, направо ме вледени. Винаги съм бил непримиримо алергичен към старинните народни песни и колкото са по-старинни, толкова повече не ги одобрявам.

За щастие я прекъснаха, преди да успее да отпочне третата. Чу се тътен от тежки стъпки, дръжката на вратата се завъртя, дочух тежко дишане и един глас каза: „Мадлин!“ Гласът на Споуд, дрезгав от вълнение.

— О, Родерик! Как ти е окото?

— Остави окото — нареди Споуд. — Не съм дошъл тук да говорим за очи.

— Казват, че парче суров бифтек намалява отока.

— Нито пък ще говорим за бифтеци. Сър Уоткин ми съобщи ужасната вест за теб и Устър. Вярно ли е, че ще се омъжиш за него?

— Да, Родерик, вярно е.

— Но ти не можеш да обичаш недозряло малоумно муле като Устър — каза Споуд и забележката му ми се стори крайно неуместна. Мислех да скоча на крака и да се изправя лице в лице с него с думите: „Я си мери изразите, Споуд.“ Така или иначе, по една или друга причина не го направих, а продължих да си кютам в кьошето. Чух Мадлин да въздиша, освен ако не беше течението под дивана.

— Не, Родерик, не го обичам. Той не допада на същностната ми природа. Но съм убедена, че е мой дълг да го направя щастлив.

— Пфу! — каза Споуд или нещо, което прозвуча по този начин. — За какъв дявол ти е притрябвало да правиш червей като Устър щастлив?

— Той ме обича, Родерик. Сигурно си виждал онова безмълвно благоговейно изражение в очите му, когато ме гледа.

— Имам по-важна работа, отколкото да се взирам в очите на Устър, въпреки че с лекота мога да си представя тъпия му поглед. Трябва да разрешим този проблем, Мадлин.

— Не те разбирам, Родерик.

— Ще ме разбереш.

— Ох!

Мисля, че при думите „Ще ме разбереш“ той я е сграбчил за китката, защото „Ох!“ прозвуча високо и отчетливо и това подозрение се потвърди, когато тя добави, че й причинява болка.

— Извини ме — каза Споуд. — Но няма да ти позволя да се омъжиш за този Устър. Ще се омъжиш за мен.

Бях солидарен с него с цялото си сърце и душа. Нищо никога не би ме накарало да харесам Родерик Споуд, но начинът му на изразяване ми допадна. Още малко в същия дух, и Бъртрам ще бъде отърван от дълга на честта. Щеше ми се да беше се сетил по-рано за тази твърда линия на поведение.

— Обичам те от ей такава.

Тъй като не можех да го видя, не бях в състояние да разбера със сигурност колко е това, но предположих, че държи ръката си не много далеч от пода.

Мадлин очевидно се трогна. Чух я мъчително да преглъща.

— Знам, Родерик, знам.

— Ти си отгатнала тайната ми?

— Да, Родерик. Колко тъжен е животът!

Споуд отказа да сподели този неин възглед.

— Не и за мен. Нищо му няма на живота. Или поне няма да му има, ако теглиш ритника на онова недоразумение Устър и се омъжиш за мен.

— Винаги съм изпитвала към теб най-добри чувства, Родерик.

— Тогава?

— Дай ми време да помисля.

— Мисли колкото щеш.

— Не искам да разбия сърцето на Бърти.

— Защо не? Ще му се отрази много добре.

— Той толкова ме обича.

— Глупости. Не мисля, че е обичал нещо през живота си освен, разбира се, сухо мартини.

— Как можеш да говориш така? Нима той не дойде тук, защото не издържаше да бъде далеч от мен?

— Не, изобщо не е дошъл за това. Не се оставяй да те заблуждава. Той дойде, за да задигне онази черна кехлибарена статуетка на баща ти.

— Какво?

— Така е. Не му стига, че е малоумен, ами е и долен крадец.

— Не може да бъде!

— Може, може. Чичо му иска предмета за колекцията си. Чух го да заговорничи с леля си по телефона има-няма половин час. „Трудно ще ми се размине — каза той, — но ще направя каквото мога. Знам колко алчно ламти чичо Том по тази статуетка.“ Вечно краде къде каквото види. Още първия път, когато го срещнах в един магазин за антики на Бромтън Роуд, той за една бройка да задигне чадъра на баща ти.

Чудовищно обвинение, което с лекота мога да опровергая. Съгласен съм, че ние тримата с него и татко Басет се намирахме в споменатия магазин за антики на Бромтън Роуд, но онова за чадъра беше просто забавно недоразумение. Татко Басет го бе подпрял на един стол от седемнайсети век и това, което ме подтикна да го взема, беше някакъв първичен инстинкт, подбуждащ мъжа без чадър, какъвто бях онази сутрин, да се пресегне неосъзнато към най-близкостоящия такъв, както цвете се обръща към слънцето. Цялата случка можеше да се обясни с две думи, но те не ме оставиха да кажа и една, та това чудовищно петно си остана лепнато върху честта ми.

— Ти ме шокираш, Родерик! — каза Мадлин.

— Да, знаех си, че това ще те стресне.

— Ако наистина е така, ако Бърти наистина е крадец…

— Е?

— Аз, естествено, повече няма да имам нищо общо с него. Но не мога да го повярвам.

— Ще доведа сър Уоткин — каза Споуд. — Може би ще повярваш на баща си.

След като той се изнесе, Мадлин сигурно е стояла втрещена няколко минути, защото не долових никакъв звук откъм нея. После вратата се отвори и се чу деликатно покашляне, което ми беше до болка познато.