П. Г. Удхаус
Горе главата, Джийвс (15)

Петнадесета глава

Винаги е смущаващо някой — дори дребосък като Гъси — да те сръга в диафрагмата, както аз самият мога да свидетелствам, тъй като го преживях на Уошингтън Скуеър по време на едно посещение в Ню Йорк. Уошингтън Скуеър е обилно населен с малки италианчета с тъжни очи, които жужат напред-назад с ролкови кънки и едно от тях, както се носеше с наведена глава, я заби право в третото копче на жилетката ми. Това ме накара да изпитам едно особено „къде ли се намирам“ чувство и предполагам, че усещането на Споуд бе донякъде сходно. Въздухът му изскочи с едно остро „Уф!“ и той се олюля като горски исполин под брадвата на секача. Но за жалост Гъси също спря, за да се олюлява и той, а това позволи на Споуд да си възвърне равновесието и да прегрупира силите си. Той протегна ръка като пушен свински бут, сграбчи Гъси отзад за врата и каза: „Ха!“

„Ха!“ е едно от нещата, за които не е лесно да се намери подходящ отговор. В това отношение то прилича на „Вие!“, но на Гъси му бе спестена необходимостта да търси думи поради факта, че го друсаха като коктейл по начин, предотвратяващ всякаква реч. Очилата му паднаха близо до мястото, където стоях. Вдигнах ги с намерението да му ги върна, щом отново му потрябват, което, по всичко личеше, нямаше да е скоро.

Понеже този Финк-Нотъл е мой приятел от детинство, с когото, както казах, често споделях и последното си блокче млечен шоколад, и защото стана ясно, че ако някой не се намеси доста бързо, има опасност вътрешните органи да станат на руска салата, мина ми през ум мисълта да предприема някакви стъпки за слагане край на тази неприятна сцена. Но проблемът, предлагащ няколко интересни гледни точки, беше, разбира се, какви стъпки. Моят тонаж не беше от естество, допускащо да ангажирам Споуд в ръкопашна схватка, затова си поиграх с идеята да го тресна по тила с някоя подръчна цепеница. Този замисъл обаче бе обречен на провал поради липсата на подръчни цепеници. Тези тисови алеи предлагат съчки и опадали листа, но нищо, наподобяващо цепеница. И тъкмо реших, че, току-виж, съм постигнал нещо, като се метна на гърба на Споуд и започна да го душа изотзад, когато чух Стифи да крещи:

— Харолд!

Човек можеше да се досети накъде бие. Гъси не й беше задушевно приятелче, но понеже е мекосърдечна млада особа, винаги е готова да спасява чужди животи, стига да е възможно. Затова сега призоваваше Смрадльо да се включи в играта и да отърве кожата на Гъси. Ала един бърз поглед към него ми показа, че той не знае как да процедира. Стоеше там и се чешеше по ченето като котака, дето хем искал риба, хем не му се щяло да си намокри лапките^[1].

Знаех какво го спира. Не беше… на върха на езика ми е… започва с м… чувал съм Джийвс да използва думата… Милосърдие? Не… Малокръвие? Сети се, малодушие! Ще рече, в общи черти, че някой страда от тежка форма на шубе. Но не малодушието, както казах вече, го спираше. При нормални обстоятелства лъвове биха се учили от него задочно и ако бе срещнал Споуд на футболното поле, без да му мисли щеше да му се метне на врата и да го завърже на моряшки възел. Бедата беше там, че е курат, а висшето духовенство гледа накриво на курати, които налагат енориашите. Набий паството си и с теб е свършено. Така че сега той се въздържаше от намеса или просто предпочиташе кротката дума, за която се твърди, че гняв отвръща^[2].

— Слушай, ама таквоз, все пак — каза той.

Можех да му кажа, че подхожда към проблема от неподходящ ъгъл. Когато горила като Споуд позволи на страстите си да се разпалят, кроткото сгълчаване вълци го яли. Явно осъзнал това, Смрадльо се придвижи до мястото, където проклетникът душеше Гъси, и постави ръка на рамото му. После, като видя, че и това не постигна съществен резултат, той взе, че дръпна. Чу се звук на съдрано и стискащата длан отпусна хватката си.

Не знам дали някога сте се опитвали да откъснете снежен хималайски леопард от неговата жертва. Сигурно не, тъй като малко хора се мотаят по онези места, но ако сте го правили, щяхте спокойно да се обзаложите, че животното силно ще се засегне. Същото стана със Споуд. Раздразнен от недопустимата намеса в неговите лични дела и намерения, той халоса Смрадльо по носа и всички съмнения, терзали до този момент Божия служител, се стопиха яко дим.

Ако нещо е в състояние да накара човека да забрави свещеническия си сан, то е едно добре прицелено фрасване по мутрата. Докато само преди миг Смрадльо се кахъреше единствено какво ще каже ръкоположеното му началство, сега, ако правилно четях мислите му, той си рече: „По дяволите всички миропомазани“ или, както може би се изразяват куратите: „Я да си четат библиите!“

Зрелището беше от класа и чак сега разбрах какво се има предвид под Воините на Христа. За мое голямо огорчение обаче насладата ми не продължи дълго. Споуд беше изпълнен с воля за победа, но Смрадльо владееше изкуството. Не случайно бе прибавил боксьорска награда към футболната в любимата Алма Матер. Последва кратка схватка и изведнъж Споуд се оказа проснат на земята с вида на труп, престоял няколко денонощия във водата. Лявото му око видимо се подуваше и реферът можеше да брои до сто над него, без да предизвика реакция.

Стифи с лаконично „Браво, момчето ми!“ отведе Смрадльо настрана, за да му почисти носа, а аз връчих очилата на Гъси. Той стоеше и си играеше разсеяно с тях като в транс, така че направих едно предложение, което смятах, че е в негов интерес.

— Не че искам да ти се налагам, Гъси, но няма ли да е по-мъдро да се изнесеш, преди Споуд да е дошъл на себе си? Доколкото го познавам, той спада към онези, дето се събуждат криви и стават с левия крак.

Рядко съм виждал някой да се движи по-бързо. Бяхме вън от тисовата алея, преди думите да са напуснали устата ми. И продължихме с добро темпо, но в крайна сметка намалихме скоростта и той можа да коментира неотдавнашната сцена.

— Това беше ужасно преживяване, Бърти! — каза.

— Едва ли ти е било приятно — съгласих се аз.

— Целият ми живот премина за миг пред очите ми.

— Странно. Това не се ли случваше с удавниците?

— Да, но принципът е същият. Добре, че Пинкър демонстрира присъствието си. Какъв прекрасен човек.

— По-прекрасен няма накъде.

— Ето от какво се нуждае днешната църквата повече курати, способни да запрятат ръкави и да дават на хора като Споуд да разберат каквото трябва да знаят. Човек се чувства тъй сигурно, когато е наблизо.

Аз изтъкнах един момент, който, изглежда, беше убягнал от вниманието му.

— Само че той няма винаги да е наоколо. Принуден е да запълва времето си с библейски класове, срещи с майки и други подобни. И не забравяй, че Споуд, макар и съборен на земята, ще се надигне отново.

— Не помислих за това.

— Чуй съвета ми — дим да те няма оттук и веднага излез в нелегалност. Стифи ще ти заеме колата си.

— Май си прав — каза той и добави нещо, което прозвуча като „из устата на младенци и кърмачета“^[3] и ми се стори малко обидно. — Ще тръгна още тази вечер.

— Без да се сбогуваш.

— Разбира се, че без да се сбогувам. Не, не натам. Дай наляво. Отивам в зеленчуковата градина. Казах на Ем, че ще се срещнем там.

— Казал си на кого?

— На Емералд Стоукър. Кого според теб имах предвид? Тя трябва да дойде в градината да набере фасул и други неща за вечеря.

И тя действително беше там с голяма купа в ръце, заета с шетнята си.

— Ето го Бърти, Ем — каза Гъси и тя се извърна бързо, при което разсипа няколко шушулки.

С тревога видях как всяка луничка по лицето й грейна, като го зърна, сякаш се любуваше на прекрасен изглед, което изобщо не беше случаят. Към моята особа обаче прояви далеч по-незначителен интерес. С едно кратко „Здрасти, Бърти“ тя ме отписа, тъй като цялото й внимание бе погълнато от Гъси. Изпиваше го с поглед като майка любимо чедо, довтасало вкъщи след спречкване в квартала. До този момент бях прекалено възбуден, за да забележа колко смачкан бе фасонът на Гъси след сблъсъка със Споуд, но сега видях, че приличаше на минат през центрофуга.

— Какво… какво си направил със себе си? — възкликна тя. — Изглеждаш като опустошена местност.

— Неизбежно при дадените обстоятелства — поясних аз. — Имаше малко неприятности със Споуд.

— Това да не е онзи, за когото ми разказа? Човекът горила?

— Същият.

— Какво се случи?

— Споуд се опита да го обърне наопаки.

— Ти бедно, сладко агънце-багънце! — каза Емералд на Гъси, не на мен. — Само да ми падне онзи в ръчичките! Ще му дам да се разбере!

И по закона на съвпаденията желанието й се сбъдна. Вниманието ми бе привлечено от гръм и трясък, сякаш стадо хипопотами напредваше през тръстиките на речния бряг и кого да видя? Споуд, носещ се като океанска вълна след силен земетръс с очевидното намерение да поднови час по-скоро научните си изследвания върху цвета на Гъсевите вътрешности, които намесата на Смрадльо го принуди да остави в папката с недовършената работа. Излязох прав в предвиждането си, че тази напаст, макар и съборена на земята, ще се надигне отново.

Открих несъмнена прилика между поведението на новодошлия и това на асирийците, които, както знаем от близки до тях източници, са се нахвърляли като вълци връз овчите стада с бляскавите си от пурпур и злато кохорти. Споуд можеше спокойно да се появи в техния лагер и те щяха да му постелят червен килим, защото незабавно биха го разпознали като тяхно момче.

Обаче асирийците го превъзхождаха с това, че нямаше да заварят в кошарата млада жена с майчински уклон, яки китки и огромна купа в ръце. Въпросната купа изглеждаше направена от дебел порцелан и когато Споуд сграбчи Гъси и се зае да го тресе както той си знаеше, легенът се стовари върху тила му с нещо, което някои наричат глух, а други отвратителен тътен. Купата се строши на парчета, но междувременно мисията й беше изпълнена. Споуд, чиито съпротивителни сили явно бяха с подкосени колене след неотдавнашната среща с преподобния Х. П. Пинкър рухна сред зеленчука с, като никога, миролюбив вид. Спомням си как си помислих тогава, че днес явно не е неговия щастлив ден и че е голяма грешка да си трън в човешки образ по рождение, защото рано или късно възмездието те настига. Както съм чувал Джийвс да каза неведнъж, Божиите мелници може да мелят бавно, но затова пък в крайна сметка го докарват много ситно^[4].

Известно време Емералд Стоукър стоя и се наслаждава на делото си с блажена усмивка на лицето и аз не я виня за самодоволството, защото несъмнено бе спечелила справедлива битка. После с внезапно „О, Боже!“ хукна да бяга като нимфа, изненадана по време на баня, и миг по-късно си изясних причината за тази пъргавина. Беше видяла Мадлин Басет да се приближава, а никоя готвачка не обича да обяснява на работодателя си защо удря гостите му с порцеланови легени по главата.

Когато взорът на Мадлин попадна върху тленните останки, очите й се окръглиха като топки за голф и тя погледна Гъси, сякаш той бе масов убиец, по когото тя никак не си пада.

— Какво си сторил на Родерик? — попита.

— Ъ? — каза Гъси.

— Казах: „Какво си направил на Родерик?“

Гъси намести очилата си и сви рамене.

— А, това ли? Ами просто го напердаших. Сам си е виновен. Търсеше си го, та се наложи да му дам урок.

— Грубиян такъв!

— Нищо подобно. Предоставих му възможност да се оттегли. Не може да не е разбрал какво ще му се случи, когато ме видя да си свалям очилата. Сваля ли очилата, онези, които си знаят интереса, си плюят на петите и хукват презглава към хълмовете.

— Мразя те, мразя те! — извика Мадлин и да си призная, не бях чувал никой да изрича подобни слова освен във второто действие на музикална комедия.

— Мразиш ли ме? — учуди се Гъси.

— Да, мразя те.

— В такъв случай — каза той — сега ще изям един сандвич с шунка.

И преведе думите в дела с такъв вълчи апетит, че тръпки плъпнаха надолу по гръбнака ми, а Мадлин изврещя пронизително.

— Това е краят!

Още нещо, което не чуваш много често.

Когато нещата между две нявга влюбени сърца се нажежат до бяло като в случая, за невинния наблюдател е най-здравословно да се оттегли дискретно, което и направих. Тръгнах обратно към къщата и в алеята за коли срещнах Джийвс. Беше зад волана в колата на Стифи. До него с вид на шотландски старейшина, порицаващ греха, седеше кучето Бартоломю.

— Добър вечер, сър — каза Джийвс. — Водих този малък приятел на ветеринарен лекар. Госпожица Бинг беше притеснена, защото той ухапа господин Финк-Нотъл. Страхуваше се да не е прихванал нещо. Щастлив съм да кажа, че ветеринарят го обяви за напълно здрав.

— Джийвс — казах аз, — имам да ти разказвам една история на ужасите.

— Наистина ли, сър?

— Лютнята е няма — рекох аз и накратко му предадох фактите. Когато свърших, той се съгласи, че положението е извънредно обезпокоително.

— Но се страхувам, че няма какво да се направи, сър.

— Аз се олюлях. Толкова бях свикнал да виждам как Джийвс се справя с всеки мой проблем, че от това откровено признание на неспособността му да набави стоката ми секна дъхът.

— Ти не знаеш какво да правиш?

— Да, сър.

— Безпомощен си?

— Точно така, сър. Може би в бъдеще ще ми хрумне начин за уреждане на възникналата несгода, но съжалявам да кажа, че в момента не мога да измисля нищо. Съжалявам, сър.

Аз свих рамене. Душата ми бе пронизана с нажежено желязо, но аз запазих главата на Устър вдигната високо горе.

— Всичко е наред, Джийвс. Не си виновен, че подобен мащабен проблем задръсти дори теб. Карай, Джийвс — казах аз и той откара колата. Кучето Бартоломю ми метна един крайно неприятен надменен поглед, сякаш ме питаше дали съм се погрижил за спасението на душата си.

Довлякох се до стаята си — единственото място в тази къща на ужасите, където можеше да се намери нещо подобно на мир и спокойствие, макар че дори там не ги получавах напоследък. Бурният бързей на живота в Тотли Тауърс ме бе изнурил и сега копнеех да остана сам.

Трябва да съм седял така повече от половин час, опитвайки се да измисля най-доброто разрешение на проблема, когато от кашата се избистри една свързана мисъл, а именно, че ако тутакси не обърна чашка, пиши ме храна за кучета. Беше часът за коктейлите и аз знаех, че каквито и недостатъци да притежаваше сър Уоткин Басет, той поне осигуряваше аперитиви за гостите си. Наистина, бях обещал на Стифи да избягвам неговата компания, но кой е предполагал тогава възникването на подобна спешност. Изборът беше между неоправдаване на доверието й и загиване на място, поради което, без много размотаване, хукнах да неоправдавам доверието й.

Намерих татко Басет в салона с добре зареден поднос до лакътя и се втурнах напред, облизвайки устни. Ако кажа, че ми се зарадва, ще подсиля излишно нещата, но в интерес на истината ми предложи спасителна чашка и аз я приех с благодарност. Последва неловка пауза от около двайсет минути и тъкмо когато изпразвах втората чаша и гонех маслинката, в стаята влезе Стифи. Тя ми хвърли бърз, изпълнен с много укор поглед и веднага ми стана ясно, че доверието й в обещанията на Бъртрам никога вече нямаше да е същото. Но основното й внимание бе насочено към татко Басет.

— Здравей, чичо Уоткин.

— Добър вечер, миличка.

— Аперитивче преди вечеря, а?

— Така е.

— Ти си мислиш, че е така, но дълбоко се лъжеш и аз ще ти кажа защо. Няма да има никаква вечеря. Готвачката избяга с Гъси Финк-Нотъл.