П. Г. Удхаус
Горе главата, Джийвс (19)

Деветнадесета глава

Носът на Смрадльо, както можеше да се очаква, беше доста наедрял от последната ни среща насам, но това не му пречеше да е в превъзходно настроение. А Стифи направо бълбукаше от щастие. И двамата очевидно предвкусваха щастливия завършек и сърцето ми закърви обилно заради тези нещастни млади мърльовци. Бях наблюдавал татко Басет с ястребово око, докато Споуд му разказваше с възхита за лявото кроше на Смрадльо, и онова, което прочетох върху атласа му, не бе окуражаващо.

Тези благодетели, чиито възможности включват раздаването на викарства, притежават твърде сковани и ретроградни виждания по отношение на качествата, изискуеми от куратите, които възнамеряват да повишат в длъжност, а левите крошета, колкото и изкусни, не фигурират в списъка им. Ако татко Басет беше боксов мениджър в търсене на таланти, а Смрадльо амбициозен новак, изгарящ от желание да бъде включен в следващата му програма за шеструндов предварителен мач, Басет без съмнение би погледнал на него с добро око. Но при сегашните обстоятелства насоченият поглед бе студен и мътен, сякаш виждаше на подсъдимата скамейка стар другар, обвинен в отглеждане на прасета без разрешение или пропуснал да поправи пушещ комин. Виждах надвисналата беда и не бих рискувал да заложа на щастлив край дори при най-благоприятни условия, предложени от агент по залаганията.

Натегнатата атмосфера, толкова очевидна за моите по-изострени сетива, беше останала незабелязана от Стифи. Никакъв глас не й шепнеше на ухото, че скоро ще бъде преметната с трясък, който ще я раздруса до кътните зъби. Тя беше цялата усмивки и оживление, явно убедена, че подписът над пунктираната линия е просто една досадна формалност.

— Ето ни, чичо Уоткин — каза тя сияйно.

— Виждам.

— Доведох Харолд.

— И това виждам.

— Ние си поговорихме и решихме, че ще е най-добре да въплътим обещанието ти в писмена форма.

Погледът на татко Басет стана още по-полярен и мътен и чувството ми, че се намирам пак в полицейския съд на улица Бошър, се изостри. Липсваше само хремав съдийски писар, прахоляк толкова гъст, че да го режеш с нож, и неколцина млади адвокатчета, навъртащи се наоколо с надеждата да докопат някое дело.

— Боя се, че не те разбирам — каза татко Басет.

— Стига, чичо Уоткин, знам, че си по-досетлив. Говоря ти за викарството на Харолд.

— Не знаех, че господин Пинкър разполага с викарство.

— Имам предвид онова, което ти ще му дадеш.

— Нима? — каза татко Басет и аз рядко бях чувал друго по-неприятно „Нима?“ — Току-що видях Родерик — добави той, пристъпвайки към въпроса.

При споменаването на името Стифи се изкикоти и аз можех да й кажа, че това е грешка. Има време, подходящо за девически волности, и време, когато те са неуместни. Не убягна от вниманието ми и фактът, че татко Басет бе започнал да се надува като някоя от онези любопитни кръгли риби, които се въдят във Флорида, и в добавка на това къркореше като вулкан, преди да изригне върху околното население и да го накара да съжалява, че не се е заселило другаде.

Но Стифи дори сега не предусети надвисналата гибел. Тя отново се изкикоти звънливо. Забелязал съм това мудно приспособяване към атмосферните условия и у други момичета. Изглежда, младите от нежния пол така и не проумяват, че на моменти сребристият смях е последното нещо присърце на техните слушатели.

— Бас държа, че е имал синина.

— Моля?

— Беше ли му насинено окото?

— Беше.

— Ще бъде ами! Харолд има сила за десетима, защото сърцето му е чисто като току-що навалял сняг. Е, какво ще правим с потвърдителния подпис? Аз имам писалка. Давай да раздвижим играта.

Очаквах татко Басет да се превъплъти в бомба, уцелила склад с амуниции, но той не го направи. Вместо това продължи да демонстрира ледената скованост, която се наблюдава у съдиите, глобяващи хората с пет лири за момчешки лудории.

— Струва ми се, че не си ме разбрала добре, Стефани — каза със стържещия глас, с който навремето се обърна към каторжника Устър. — Нямам намерение да поверявам викарство на господин Пинкър.

Стифи го прие мащабно. Тя се олюля от връхчетата на разрошената си от вятъра коса до токчетата на елегантните си обувки и ако не държеше Смрадльо под ръка, щеше да се капичне. Разбирах чувствата й. Беше наближила заветния бряг, уверена, че това е краят на изнурителното пътуване, когато от синьото усмихнато небе внезапно прогърмяват тези гибелни думи. Именно защото бе изненадващ и неочакван, този силен ритник сломи мъжеството й, ако може да се каже така за момиче. Несъмнено се почувства като Споуд, когато легенът на Емералд Стоукър влезе в съприкосновение с темето му. Очите й изхвръкнаха, а гласът й излезе като страстно крякане.

— Но, чичо Уоткин! Ти обеща!

Можех да й кажа, че си хаби дъха, опитвайки се да апелира към по-добрата страна на стария лешояд, защото съдиите, дори и бивши, не притежават добри страни. Тремолото в гласа й би размекнало едно редово каменно сърце, но ефектът му върху татко Басет бе като от чуруликането на домашно канарче.

— Обещах временно и условно — поясни той. — Когато го направих, не знаех, че господин Пинкър зверски е нападнал Родерик.

При тези думи Смрадльо, който слушаше размяната на репликите с вдървеността на обработен от опитен препаратор екземпляр, внезапно живна, макар че успя само да издаде звук, подобен на изтичането на последните капки вода от ваната, поради което само си изхаби труда и средствата. Но така или иначе, успя да привлече вниманието на татко Басет и последният го погледна.

— Да, господин Пинкър?

Измина секунда или две, преди гъргорещият звук да бъде последван от реч. Но дори тогава тя не се оказа речовита.

— Аз… ъъ… Той… ъъ…

— Продължавайте, господин Пинкър.

— Това беше… Или по-скоро не беше…

— Ако съумеете да се изразите малко по-простичко, господин Пинкър, Това ще допринесе съществено за нашето разследване на разисквания въпрос. Трябва да призная, че за мен вие далеч не сте красноречив.

Това бе от шегичките, за които в славните стари времена на улица Бошър той беше свикнал да чете в пресата, последвани от думата „смях“ в скоби, но в този случай тя се пльосна с тъп звук и остана да лежи бездиханна на пода. Не изтръгна смях от мен, нито пък от Смрадльо, който просто събори едно порцеланово украшение и се зачерви още повече. Затова пък Стифи се оказа в страхотна форма.

— Не е необходимо да се изказваш като съдия в съда, чичо Уоткин.

— Моля?

— Дори е за предпочитане изобщо да млъкнеш и ме оставиш да обясня. Харолд се опитва да каже, че не той е нападнал зверски Родерик, а точно обратното.

— Нима? Историята, която чух, не прозвуча по този начин.

— Да, но се случи по този начин.

— Напълно готов съм да изслушам твоята версия за печалния инцидент.

— Много добре тогава. Ето я. Харолд гукаше на Родерик като гургулица, а Родерик изневиделица се обърна и го фрасна право по носа. Ако не ми вярваш, погледни го. Бедното ангелче пръскаше кръв като версайски фонтан. Е, ти какво очакваш да направи Харолд? Да си обърне и другия нос?

— Бих очаквал да не забравя духовния си сан. Трябваше да се оплаче на мен и аз щях да се погрижа Родерик да се извини както подобава.

Звук, подобен на изстрел, чут по целия свят, прогърмя в стаята. Оказа се, че Стифи е изсумтяла.

— Извинение! — кресна тя, след като освободи системата си от сумтенето. — Каква полза от извинения? Харолд постъпи по единствения възможен начин, като просна Родерик на земята. Всеки на негово място би го направил.

— Всеки, който не трябва да мисли за расото си.

— За Бога, чичо Уоткин, човек не може да мисли непрекъснато за расата си. Случаят беше спешен. Родерик се беше заел да убива Гъси Финк-Нотъл.

— И господин Пинкър му попречи? Велики небеса!

Настъпи пауза, през която татко Басет се бореше с чувствата си. След това Стифи, както Смрадльо бе сторил със Споуд, опита благата дума. Тя спомена, че Смрадльо бил гукал на Споуд като гугутка и ако паметта не ми изневерява, той точно така беше гукал. А сега тя изпълни номера гукащата гургулица. Като всяко момиче, целящо да извлече полза, и тя съумя без предупреждение да придаде жално-жално звучене на гласа си.

— Не ти прилича, чичо Уоткин, да се отказваш от тържественото си обещание.

Тук бих я поправил. Бих изтъкнал, че това много дори си му прилича.

— Не мога да повярвам, че именно ти ми причиняваш тази жестока мъка — продължи тя все тъй жално-милно. — Та ти не си такъв човек. Ти винаги си бил тъй добър с мен. Научи ме да те обичам и уважавам. Свикнах да гледам на теб като на втори баща. Не изпортвай сега всичко.

Силен апел, който при всеки друг несъмнено би снесъл яйце. При татко Басет обаче не стигна доникъде. Както си изглеждаше неумолим, така продължи да си изглежда неумолим.

— Ако с последния странен израз целиш да ми внушиш, че очакваш от мен да променя решението си и да дам това викарство на господин Пинкър, длъжен съм да те разочаровам. Няма да направя такова нещо. Според мен той е доказал с постъпката си, че е недостоен да бъде викарий, и съм изненадан как след случилото се съвестта му позволява да продължава да изпълнява задълженията си на курат.

Силни приказки, разбира се, и те изтръгнаха от Смрадльо глухо стенание или може би хлъцване. Самият аз изгледах студено дъртия костелив орех и дори присвих устни, ако не се лъжа, макар да е много съмнително, че той забеляза презрението ми, защото вниманието му бе ангажирано от Стифи. Тя се зачерви не по-зле от Смрадльо и аз чух ясно изтракване, когато предните й зъби се срещнаха. И през тези стиснати зъби тя заговори.

— Значи това е крайното ти решение?

— Да.

— Решението ти е окончателно?

— По-окончателно няма накъде.

— И нищо няма да те трогне?

— Нищо.

— Ясно — каза Стифи, след като дъвка известно време долната си устна. — Тогава горчиво ще съжаляваш.

— Не съм съгласен с теб.

— Ще съжаляваш. Само почакай. Горчиво ще съжаляваш, чичо Уоткин. Никога не подценявай силата на една жена!

И със сподавено ридание, макар че може и да беше повторно хлъцване, тя хукна вън от стаята.

Едва ни напуснала, и при нас влезе Бътърфийлд, а татко Басет го изгледа със зле прикритото раздразнение, с което сприхавите мъже реагират на икономите, които се изтъпанчват в неподходящ момент.

— Да, Бътърфийлд? Какво има?

— Полицаят Оутс желае да разговаря с вас, сър.

— Кой?

— Полицаят Оутс, сър.

— Какво иска?

— Доколкото разбрах, той е попаднал на следи във връзка с установяването на самоличността на момчето, което хвърли твърдо сварено яйце по вас, сър.

Думите подействаха на татко Басет така, както съм чувал, че звукът на тръбата действа на бойните коне. Не че съм виждал някога боен кон. Така или иначе, цялостното му изражение се промени моментално. Лицето му грейна и върху него се появи онзи поглед, който съм виждал у хрътките, надушили следата. Хукна презглава от стаята, следван на разстояние от Бътърфийлд, а Смрадльо, който се опитваше да върне на място една рамкирана фотография, която умело бе катурнал от близката маса, се обърна към мен със сподавен глас.

— Как мислиш, Бърти, какво искаше да каже Стифи с онова?

Аз също се питах какво ли има наум онази маломерна, но тежкотонажна бомба. Думите й „Само почакай“ прозвучаха зловещо. Претеглих сериозно въпроса му.

— Трудно е да се разбере — казах. — Може да бъде едно или друго нещо.

— Природата й е тъй импулсивна.

— Импулсивна и още как!

— Това ме тревожи.

— Защо теб? Татко Басет да се тревожи. Доколкото я познавам, на негово място…

Изречението, което започнах, щеше да завърши с думите „бих опаковал най-необходимото в куфар и бих забягнал в Австралия“, но тъкмо да ги изрека, и случайно погледнах през прозореца, поради което те замръзнаха на езика ми.

Прозорецът гледаше към алеята за коли и стълбите пред къщата. А като съзрях какво се изкачваше по тези стълби, сърцето ми приседна на гърлото.

Беше Планк. Нямаше начин да сбъркам неговото квадратно загоряло лице и целеустремената му походка. А при мисълта, че само след секунди Бътърфийлд ще го въведе в салона, където стърчах като загноясал пръст, признавам, че се видях в чудо.

Първата ми мисъл бе да изчакам да мине през входната врата и после да духна през удобно отворения прозорец. Чувствах, че така би постъпил Наполеон. И тъкмо се канех да задействам машината, както би се изразила Стифи, когато съзрях Бартоломю да се приближава в тръс и разбрах, че се налага ревизия на цялостната ми стратегия. Не можеш да се спускаш от прозорец под погледа на шотландски териер с подозрителния нрав на Бартоломю, готов винаги да си помисли най-лошото. След време той би осъзнал, разбира се, че това, което е взел за измъкващ се с плячката взломаджия, всъщност е безобиден гост на дома и ще се разсипе от извинения, но дотогава долните ми склонове щяха да са на дупки като швейцарско сирене.

Пристъпих към изпълнението на резервния си план за спасение, свлякох се зад дивана, промърморих: „Нито дума, Смрадльо. Човек, с когото не искам да се срещна“, и се свих там като костенурка в черупката си.

Вратата се отвори.