Петър Бобев
Тигрицата на океана (9)

9.

Клюмналия плавник стана известен сред океанското население с новата си особеност. Самци с наведени на една или друга страна гръбни плавници се срещат понякога, но с неизбухнала граната в гърба — съвсем рядко. Така го знаеха вече — Косатката с гранатата.

По чудо се бе опазил от акулите, които след раняването му се трупаха край него в настървени глутници. Спасило го бе щастливото му хрумване, плод на размисъл и дълъг опит, да се намъкне в тясното устие на една рекичка, близо до тюленовото летовище. И там, с глава към океана дълго отблъскваше нападенията на прегладнелите хищнички, като дори успя той да докопа със зъби една от тях, с която да позасити своя глад.

От тая рекичка получи двойна полза — освен от акулите се избави и от мъчещите го напоследък китови въшки, които умират в безсолна вода. Това знание бе получил отдавна от майка си, когато още дете плуваше в родното стадо. После, когато поотрасна, водачът, навярно негов роден баща, го изгони, за да не оспорва господството му. Младият самец бе принуден да кръстосва морето с други младоци като него, водени от пропъдени извън харемите им стари самци, докато преди три пътувания до Ледената страна след тежък двубой успя и той да прогони един друг водач, да изпрати него на своето място в ергенската дружина, а той да поеме първенството в стадото му.

Кога ли е било това? Да бъде начело, сред самките. Горд, непобедим. И било ли е въобще?

А сега победен. Но не от съперник. Всички, изпречили се насреща му, бяха отстъпвали осакатени или напълно посрамени. Победило го бе коварството на човека, който изпраща болка и страдания отдалеч, с огън и гръм.

Здравите му тъкани дълго се бяха борили да изтласкат заседналия в тялото му невзривен снаряд, но острите зъбци държаха здраво. Тогава сланината го обгърна, покри го и зарасналата кожа. Сега раната се познаваше само по подутината, от която стърчеше, още непокрит, един от шиповете на харпуна.

Разсъмваше се. Иззад нависналите на кръгозора слоести облаци, подобни на чадърести корали, полазваше по небосклона аленото зарево на изгрева, за да обагри като кръв и краищата на облаците, и трептящата повърхност на морето.

Косатката с гранатата още спеше. По-право дремеше ту с едно, ту с друго око, тъй както спят самотниците в океана, обградени отвред с врагове. Винаги нащрек, напрегнат, във вечно очакване на опасност.

Би трябвало да се присъедини отново към някое мъжко стадо. В стадо и заплахата се открива по-рано, и с дружни сили по-сигурно се отблъсква, освен това задружно се намира по-лесно храна. Той бе опитал да стори това. Но вече нямаше предишната скорост, не можа да се мери с другите силни мъжкари. Изостана от тях още при първото преследване на един дългорък кит. И те го зарязаха.

Повече не опита. Продължи да скита сам. Помъчи се да привикне към отшелничеството — сам да се пази, сам да търси плячка.

Беше съвсем тихо. Нощта е арена, в която нощните хищници засищат глада си. Денем пък е времето на дневните убийци. Само в този час, в предутринното затишие, клетите жертви намират за малко покой, да се поотпуснат, да си зобнат планктон и водорасли, да си дремнат.

Макар и тъй разкъсано, на пресекулки, самецът сънуваше. Странни сънища. И сладостни, и кошмарни. Ту се виждаше в харема си, заобиколен от любимите самки, които се галеха безгрижно в него; ту го нападаше в следния миг гигантски калмар, по-голям от всички срещани досега, който го оплиташе в жилавите си пипала, всяко от тях на дебелина колкото косатка, стягаше дробовете му, задушаваше го. А чудовищната му човка, самата тя колкото гръбен плавник на самец, ръфаше тялото му. И задух? И кръв? Задух?

Той се събуди. Отначало не можа да си даде сметка за всичко. Докъде беше сънят, откъде почваше действителността? За щастие нямаше никакъв калмар. Само една голяма физалия, блестящ син мехур върху вълните, от който висяха надолу тънки, но дълги, по-дълги от тяло на косатка, парливи пипала, се бе омотала около главата му.

Той се отдръпна от нея и дълго плю парливите парченца от пипалата й, които бяха останали в устата му.

Вече се бе разсънил напълно. С бодростта се върна и гладът му. Такъв глад, какъвто може да изпитва само хищник, не ял три дни.

А наоколо нямаше нищо, с което би могъл да се засити. Само планктон, дребни рачета и медузки, които обагряха морето в маслено-червено петно, толкова гъсто, че заглаждаше вълните, приглушаваше и ехото на неговия ултразвук.

Самецът с гранатата трябваше да се довери на зрението си. Изправи се отвесно, поддържан с бързи махове на опашката, издигна се до гръбния плавник над водата и оттам, от високото, огледа околността. На двеста метра успя да зърне една малка синя акула, чиято гръбна перка браздеше червеникавата повърхност.

Повече не му трябваше. Той се гмурна стръмно надолу и когато прецени точно къде трябва да изплува, хванал най-сетне жертвата в ехолокатора си, излетя отвесно нагоре, нагълта акулата, без да пусне в ход острите си зъби, и се изтегна над вълните. Рядко му се удаваше такава сполука.

Но незадоволителна. Какво представлява една петдесеткилограмова мръвка за глада на осемтонния хищник? Само раздразни охотата му за ядене.

Той отново заплува нататък, към познатото му струпване на морски лъвове, в близост със сладководната река. По-бавни от другите морски обитатели, напоследък разчиташе на тях да засища глада си. То се знае, когато успееше да ги надхитри. Сега трябваше да се осланя повече на хитрост, отколкото на сила и пъргавина. Но и това рядко му се удаваше. Те също имаха ум, не бяха тъй глупави, че да не се пазят. Часовоите им оглеждаха непрекъснато морето и тозчас надаваха тревожните си възгласи, когато зърнеха перка на акула или на косатка, при които всички тюлени, намиращи се във водата, с най-голяма скорост се втурваха към брега.

И срещна китовата акула. Друг път не би си губил времето с нея. Тоя път я нападна. Впи зъби в долната й устна, тъй жилава и твърда, раздруса глава в опит да я откъсне.

Изведнъж бавната, равнодушна жертва се съживи. Размаха опашка, наведе глава и заби в бездната. Самецът косатка, то се знае, не успя да я задържи. Де можеше да се мери със силата на гази исполинска планктоноядка, къде-къде по-голяма от него? Сподири я така, впит в устната й, в помръкващите дълбини. Лазурът на морето бързо посиня, ведно с него посиняха всички морски жители, иначе тъй пъстроцветни, после причерня.

Акулата не спираше. Сякаш не плуваше, сякаш се сгромолясваше в нищото. А косатките не обичат тия дълбини, отбягват ги, защото им внушават ужас. Техните владения са горе, докъдето достига някакъв светлик. Там те са господарите, от които другите треперят. А тук те треперят, заплашвани от неимоверния натиск, от отдалечеността на въздуха, от дълбоководните чудовища.

Акулата ги усети, ала не се отклони, проби изпречилото й се препятствие, огромно струпване, долепени един в друг безброй калмари, самозабравили се в любовния си унес. И продължи.

Наоколо заиграха зловещи, заплашителни светлинки. Палеха, гасяха, прелитаха в луд хоровод. Някаква огнена оргия от светещи животни: скумрии, медузи и калмари, червеи и холотурии. Както лудува звездното небе при буря, когато те премятат кипналите безредни вълни. Както тогава, когато пред очите му настана мракът след раняването му с гранатата.

Повече не устоя. Преди да се пусне, косатката зърна неголяма риба пеликан, огряна от сиянията на жертвата си, която опитваше да нагълта няколко пъти по-едрата от нея плячка.

После излетя нагоре с притиснати от водните пластове гърди, със свиващи се в мъчителен спазъм за кислород дробове, с поглед, пред който почваха да танцуват други светлинки, не тия, които преди малко блещукаха наоколо му. Не извън, а вътре в очите. Губеше съзнание.

Разбил повторно лигавия слой на калмарите, той продължи, изнасян нагоре не само от маховете на опашката, а и от подемната сила на водата.

Не можа да спре на повърхността, а излетя над нея пет метра. И още там, преди да се сгромоляса обратно във водата, задиша учестено.

Отново неуспех! А трябваше да се нахрани! Трябваше!

Още замаян от неравната борба в бездната, той заплува към брега, към по-леснодостъпната плячка — тюлените.

Но скоро дочу глъчката на дългоръките китове. Настигна ги, доколкото можеше безшумно. И дълго се колеба дали би могъл да отмъкне някое малко китче. Ала те не го оставиха да се надява на такова щастие. Показаха му, че са го усетили, като се построиха по китовия си обичай в кръг с опашките навън. Ще не ще, трябваше да се откаже и от тях. Разярени, те са опасни, особено защищаващите децата си майки, които са по-едри от мъжкарите. Телата им са тежки и масивни, опашките им удрят по-силно от най-силната вълна на прибоя, а дългите им гръдни плавници, всеки от тях почти колкото женска косатка, тежки и ръбести, могат с един удар да зашеметят дори по-голям противник.

Тогава му хрумна старата ловна хитрост. И нея бе научил още по времето, когато плуваше в майчиното стадо. Вместо да напада китовете, с които самотен ловец не може да се справи, да ги използва за прикритие.

Той се присламчи тихо към тях, без никакви враждебни намерения. Понякога и това става — китове и косатки да се хранят мирно едни до други. Дългоръките престанаха да предават тревожните си сигнали, които са разбираеми и за другите морски жители. Но не изоставиха бдителността си. Предпочетоха да се изтеглят по-близо до брега, където обикновено се спасяват от враговете в плитчините. А такъв беше и умисълът на косат ката.

Морските лъвове не разбраха тая уловка. За тях китовете не представляват никаква заплаха. Мъжкарите продължиха да пазят царствата си с оглушителни ревове, а женските — да кърмят и да галят новородените си малки. Само няколко бездетни самки играеха сред вълните.

Черния, все още несигурен за властта си, въртеше глава на всички посоки да не го издебне изневиделица някой съперник и завръщаше в харема си всяка самка, която понечеше да се окъпе в морето.

А Стария, понеже нямаше какво да пази, се излежаваше по гръб сред вълните, с притворени очи и вдигнати нагоре лапи. Искаше му се, много му се искаше, да се приближи до някоя от лудуващите на стотина крачки от него женска, ала не дръзваше. Съпругът й тозчас щеше да го нападне, а Стария нямаше сили за нова битка.

И все пак нагонът надделя. Озъртайки се боязливо, той заплува нататък. Нащрек, в очакване рева на оскърбения владетел.

Вече се бе изравнил с една от тях, която в своето женско кокетство се бе заиграла пред него, когато чу връхлитащата, успяла да издебне сгодния случай, косатка. Опитен и хитър, Стария се гмурна под самката и изскочи зад нея. Не беше негова, та да я защищава. Старческият егоизъм надделя над жертвогодността на влюбения младок.

И косатката впи зъби в изненаданата жертва. А подплашените тюлени, изоставили другарката си на произвола на съдбата, в случая една зъбата уста, плуваха с удесеторени сили към брега, пищяха ужасени и се мятаха с огромни скокове по скалите, след което продължаваха да бягат по-далеч от водата, като не зачитаха граници и газеха малките тюленчета, които не успяваха да се отстранят от пътя им.