Петър Бобев
Тигрицата на океана (8)

8.

Омотан до половината в превръзки, с две патерици под мишници, мисионерът се дотътри до лагера на леководолазите, които бяха опънали палатките си на брега, та да си позволят за малко лукса да поспят на твърда земя. Завари ги заети с потягане на дихателните апарати и на кинокамерите, в промиване на заснетите ленти, в кърпене на облеклото.

Циклопа вдигна глава от харпуна, на който нагласяше нов заряд:

— Добре дошъл, отче Йона!

Намекваше за библейската легенда, според която пророк Йона бил глътнат от кит и след това отново излязъл на белия свят.

— Бог да ви закриля! — отвърна патер Себастиан, сякаш не забелязал задявката. — Мога ли да приседна за малко при вас? За разтуха.

Ева му поднесе походно столче, но той го отблъсна леко.

— Наказа ме Бог. Наистина, с лека казън. Да не сядам.

— По-зле щеше да бъде — подметна Циклопа, — ако нямаше на какво да седнете.

— Слава на Мадоната! — вдигна ръка да се прекръсти гостът.

И отпуснат върху патериците, ги загледа съсредоточено.

Циклопа явно се дразнеше от присъствието му.

— Вие какво пак? Разследване?

— Пазил ме Бог, брате! Ами пак ви питам — вие за какво? Хотел ли ще правите, та снимате, снимате?

— Няма да го правим под водата.

— Че знам ли? Казват, и такива замисляли. За богатите безделници. Да се забавляват, да гледат отдолу морето.

— Лошо ли е това? Да видят.

— Не съм аз, който ще ги съди. Но Бог е отредил всекиму място под слънцето: на птиците — въздуха, на рибите — морето, на човека — сушата. Всекиму — където е роден. Ако смяташе, че човекът трябва да странства като птиците и рибите, щеше да му даде крила и перки.

— А небето?

— Небето е за Бога и за ангелите. А човекът се възгордя с разума, който Бог му даде.

— Ако искаме да сме точни — разума, който Сатаната му даде под формата на ябълка?

— Грешен си, братко — поклати глава мисионерът. — Виждам, гневиш Бога.

Циклопа се изправи нетърпеливо:

— Я да оставим намира Бога и ангелите! Ами вие кажете какво току се въртите край нас?

Патер Себастиан едва сдържаше раздразнението си от тая неприкрита недружелюбност, но намери още сили да отвърне кротко:

— Братя, в името на Бога, махнете се оттук! Не докарвайте зло върху главите на моето паство!

Циклопа се усмихна:

— Какво зло сме им докарали? Мисионерът заговори бавно:

— Ще построите хотели и къмпинги, ще изсечете палмите, ще превърнете острова в пустош. А хората ми, от свободни хора ще направите слуги. И проститутки.

Отвъд пясъчната ивица, по която се валяха крабови черупки и рогати раковини, всички обсипани с морски жълъди, се зеленееше поясът на панданусите. Безброй сплетени едно в друго храстчета, издигнати върху корени кокили, с ветрила от остри листа, отдалеч наподобяващи плачещи върби, с плодове като ананаси. Зад тях се извишаваха разкривените от ураганите стволове на кокосовите палми, по които се катереха, обхванали ги с ръце и стъпвайки с цели ходила, сякаш крачеха по тях, малолетни берачи.

Циклопа го изгледа дръзко с единственото си око:

— Това ли е всичко? Та то, отче, аз знам много повече. И за хотелите; и за консервните заводи, които превръщат крайбрежието в пустош; и за вълноломите, изместили теченията и унищожили омарите в заливите — единствено препитание на крайбрежните жители? И?

Той внезапно промени глас:

— Право казахте онзи ден, най-много зло е сторено в името на доброто. Но бързам да ви успокоя. Аз няма да правя нито хотел, нито завод.

— А какво?

— То си е моя работа, отче. Аз питам ли ви какво правите в черква?

— Елате и ще видите!

— Ами че и вие тогава елате под водата! — пресрещна го с тая възгруба шега Циклопа.

Мисионерът хвърли поглед към океана. — Наближаваше пладне. Вятърът се усилваше и водната повърхност се надипляше като люспите на чудовищна риба, които бързо се сливаха в добре подредени вълни и почваха да се пенят о рифа.

Все тъй търпеливо той продължи. Упорит беше, свикнал да убеждава в името на Бога.

— Правите филм? А знам и това. На друго място, не много далеч оттук. Дойдоха такива като вас. Направиха филм. И го пуснаха да се върти по света. И безделниците с пари, дето ги наричате туристи, плъзнаха натам като напаст божия? Туризмът — този бяс, вселен ни от Сатаната?

— Аз няма така — прекъсна го Циклопа. — Ще покажа на зрителите красотата. А в края на филма ще ги предупредя, че този подводен рай вече не съществува, унищожен от човешката намеса.

И сви устни в разкривената си зла усмивка.

— Впрочем няма да ги излъжа, защото, както е тръгнало, както е вече на двеста крачки оттук, след няколко години и вашият бряг ще заприлича на мъртвило.

При тези думи патер Себастиан пребледня, простря напред ръка, сякаш да се предпази от нещо.

— Вие сте зъл пророк — рече той глухо.

А Ева, досега слушала този разговор мълчаливо, повече не се сдържа:

— Черноглед? Той я стрелна с око:

— По-добре черноглед, Ева, отколкото късоглед? Като някои мои сътрудници?

Това безспорно се отнасяше за нея. Без да го е изрекъл, без дори да погледне към нея.

Едно босоного дете прекъсна разговора им, който заплашваше да се изроди в лични обиди.

— Китове! — извика то отдалеч — Заседнали китове в Мъртвия залив!

Циклопа скочи мигновено.

— Веднага! — заповяда той. — Камерите! Това не бива да се изпусне!

Само за минута всички се метнаха в лодката, ведно с мисионера, когото нагласиха вътре на ръце. Моторът избоботи и ги поведе на изток. Но щом навлязоха над самия риф, го угасиха. Хванаха веслата, за да не се нанижат в някой по-висок зъбер.

Огряно от отвесното слънце през прозрачната вода на лагуната, дъното се виждаше близко и отчетливо като през огромна, но недошлифована лупа. Наситено с такива багри, каквито не могат да се срещнат и в най-пищния есенен пейзаж. В лек ритъм като индуски танцьорки се полюляваха изящните ветрила на горгонариите и нежните подобни на облачета пухкави водорасли. По кораловите постройки, извезани с разноцветните бодове на полипите, с най-фантастични разцветки и форми като огромни тепсии, топки, чадъри, балкончета, козирки, храсти, бяха полепнали мехурести гъбки, бутилковидни оранжеви асцидии, жилави мъхове, огнени милепори във вид на сталагмити. А между тях, сякаш съвсем не на място в тая странна градина, се извишаваха причудливите акропори като зелени елички, осланени храстчета, заскрежени вейки. Трепкащите слънчеви снопове проблясваха в натрошените седефени черупки, отразени в удивителни спектрални взривове. Пълзяха сини морски звезди, ежове диадеми, охлюви трохуси и ципреи, бързаха да се заровят в пясъка крабове и раци пустинници, изпърхваха към скривалищата си невероятно нашарени коралови рибки. Усетила с множеството си прости оченца сянката на преминалата лодка, огромна тридакна с накъдрени краища на черупките си като боядисани в зелено устни, с трясък ги захлопна. И криещите се из вътрешностите й крабчета се разпълзяха безпорядъчно по нея в търсене на друго укритие.

Лодката успя да се прехвърли през рифа извън лагуната, възползвала се ловко от една по-голяма вълна. Оттам изведнъж почваше бездната. Кораловата стена се спускаше стръмно надолу, стопяваше се в тъмнолилава мъгла, в която бродеха неясни, размазани сенки. Акули, баракуди, риби тонове. А по външния му горен ръб коралите бяха постигнали най-буйния си растеж, най-разкошните си багри и форми.

Циклопа посочи надолу:

— Ей тази красота искам да покажа на хората! Сякаш от друга планета, от друг свят, сътворен от чужд нам бог, способен да твори само красота.

— Брате, не богохулствай! — успя да се обади мисионерът. — Поне пред мен? Иначе?

— Какво, отче?

— Ще скоча от лодката, за да не слушам повече подобни сквернословия!

Всички го изгледаха слисани. Наистина, щеше да го стори. Целият му вид издаваше фанатичната му решимост.

А как нелепо, почти кощунствено, звучеше самата дума „красота“ в уродливата уста на Циклопа.

— Красота, още непокварена от човешкото „претворяване“, при която всичко е все още на своето място.

Чак сега се обърна към смръщения мисионер:

— Виждате, споделям разбирането ви — както е създадена от Бога.

После погледна Ева:

— А не както вашият Пикасо. Да слага ухото на корема, а носа — на гърба.

Тя трепна.

— Вие отричате и Пикасо, гения на двадесетия век!

— Горкият двадесети век! Гениалността на вашия гений се състои в това, че успя гениално да спре еволюцията на изкуството.

От дълбините изплува, сякаш зародена от нищото, огромна акула чук. Изплува плавно, леко, сякаш летеше. Като тежък бомбардировач. Тя приближи и едва ги погледна с едното си око, раздалечено почти на цял човешки ръст от другото. Неподвижно зелено акулско око, което като че ли искаше да ги хипнотизира.

— Това е моята! — прошепна патер Себастиан и се дръпна назад.

Ева също я позна. По разположението на набучените шипове върху главата й.

— Но ослепена! — извика тя, съзряла пречупения шип в мястото, където трябваше да бъде другото око. — Циклоп!

Съжали на часа. Не беше умишлено. Никога не би го казала умишлено. Шефът й се изсмя зло:

— Значи съименници!

Изключено беше да не знае своя прякор той, който всичко знаеше.

За да промени темата, да позаглади някак нетактичността си, Ева заговори за друго:

— Четох, че напоследък нападенията на акули върху хора зачестяват. Едни го обясняват с изчезването на главната им храна?

— Благодарение на човека — намеси се шефът. Ева добави:

— Други — със затоплянето на моретата, с топлинното замърсяване. Топлолюбивите акули се придвижват в по-големите географски ширини.

— Пак благодарение на човека — допълни я отново Циклопа.

Преди патер Себастиан да им покаже мястото, те го познаха по птичите орляци, които се виеха нататък с оглушителни крясъци. Възбудени, нетърпеливи. А във водата се мяркаха все повече и повече акули, надушили с безподобния си усет намиращата се на брега, засега все още недостъпна плячка.

Скоро пред очите им се откри зловещата картина — безредно натръшканите върху кораловата суша двадесетина трупа на малки и големи косатки, над които прелитаха шумни орляци чайки, буревестници и фрегати. Нетърпеливи, птиците кацаха по огромните камари месо и почваха да ги ръфат лакомо, зарязали лова си в морето.

Още отдалеч Циклопа заповяда на операторите да започнат снимането с обикновените кинокамери. А после, когато слязоха на брега, ги накара да се покатерят по оцелелите при бурите палми, за да обхванат целта и отгоре.

Тогава се обърна към останалите:

— Има една поговорка. За хората, но в случая напълно приложима: „Китовете се давят в плиткото.“

Патер Себастиан само цъкаше с език и се кръстеше:

— Господи, господи! Как си могъл да създадеш такива страхотии!

Циклопа отново го подкачи:

— Те не са дело на Бога, а на Сатаната. По-страшни хищници от някогашните тиранозаври. Наричат ги „Тигрите на океана“.

— Непоправим си, брате! — поклати глава мисионерът. — Но запомни, всичко е дело на Бога. И доброто — за награда на човека, и злото — за негова казън.

В това време Ева обикаляше натръшканите безредно гиганти, едни по корем, други по гръб с белнали се като алабастър кореми. И стискаше устни, като си представяше цялата трагедия. И при човека, и при животните — това си е все трагедия! Колко евтин е животът в тоя свят! Без никакво замисляне случаят ги бе запокитил тук, пожертвал ги бе, без да му мигне окото. Такива исполини! А колко ли по-малко струваха за него, за случая, по-дребните същества: хора, птици, червеи, бактерии?

Случайно съгледа една косатка, която дишаше мъчително учестено и от време на време правеше слаби опити да напръска с опашка проснатото пред нея мъртво косатче.

— Жива! — извика Ева.

Патер Себастиан и шефът й дойдоха на часа. Нямаше съмнение, още не бе издъхнала. Махаше вяло опашка в напразен опит да разхлади мъртвата си рожба. Навярно щеше да опитва така до своя собствен край.

— Моля ви, да я спасим!

— Да я спасим, но как? Я каква грамада! Това не е обикновен делфин.

— Чела съм. Може. Вързана за опашката и изтегляна на буксир от кораб.

Циклопа премисляше. Никакъв друг израз върху обезобразеното му лице не издаваше това — само мълчанието.

— Нито можем, нито знаем. А как да се уверим, че вече не е напълно увредена? И няма нужда от нашата помощ.

Той махна с ръка:

— Оставете я! А ние да си гледаме нашата работа!

Тръгна обратно.

А Ева, смутена, неуверена, застана до огромната глава, пред полуотворената грозно озъбена уста. Погледна неволно окото й. Неправдоподобно малко за такъв исполин. И трепна. Какъв израз! Не почти — напълно по човешки осмислен. Разбиращ. И тъжен. Помътен от мъка, сякаш събрал в себе си скръбта на целия свят. Възможно ли бе това, подобен израз в едно животинско око? Наричат ги „тигрите на океана“, безпощадни, зловещи убийци. И изведнъж — в очите на една от тия „тигрици“ — толкова страдание, призив за съчувствие, за някаква макар и безнадеждна помощ? Ева не издържа.

Изтича подир шефа си. И почти изкрещя:

— Помислете, ако я доставим на някой океанариум, ще получим двадесет-тридесет хиляди долара.

Циклопа я изгледа с втренчено око:

— И ще я дресират, ще я подчинят на своята воля, за да забавлява разни безчувствени безделници? Не аз, Кусто го казва: „Открие ли човекът у някое животно разум, бърза да го подчини на своята глупост.“

Готов беше да продължи безучастно пътя си. Но спря решително.

— Е, добре! Да опитаме!

Ева сви устни. Явно, само това можеше да го склони, да го омилостиви. Хилядите долари! За долари беше готов на всичко — да жертва другите, да пожертва дори себе си.

Алчността дава усърдие, дава предприемчивост, дава организаторски дар.

— Вие я плискайте с вода! — нареди й Циклопа. — Дано издържи, докато я вкараме във водата!

А той се метна в лодката и с пределна скорост се насочи към яхтата.

Ева притича до водата, загреба една кофа, върна се тичешком, та я плисна върху главата на умиращото животно. Прибягна повторно, с нова кофа обля гърба й. После — с трета, четвърта. След като охлади и опашния й плавник, се върна отново към главата. Плискаше плискаше, задъхана от умора и напрежение. Трябваше да я запази до идването на кораба! Трябваше?

И всеки път, когато зърнеше окото й, сърцето й се свиваше. Дали тъй й се струваше само? В непоносимата мъка сега тя четеше и нещо ново, израз на благодарност, какъвто не бе видяла в никое човешко око.

Яхтата доплава скоро. Шефът и неколцина моряци извозиха с лодката телени въжета, които надянаха върху опашния ствол и пред гръдните плавници на косатката, където подложиха дунапрен. А по пътя, по който огромното тяло щеше да се провлече към морето, застлаха брезент.

Ева не можа да се сдържи:

— Погледнете! Това око! Колко човешко! И каква благодарност.

Циклопа я сряза:

— Ако е човешко, не може да бъде благодарно. Човекът е поначало непризнателен. Смята, че всичко, що получава, го получава по право. По това впрочем се различава от животните.

Нима можеше да се спори с него?

Спасителката продължи с премалели от умора ръце да залива с нови и нови кофи вода проснатото тяло, което тозчас изсъхваше от мазнината и вътрешния си огън.

А Циклопа застана на командния пост до рулевия. И даде нарежданията си. С бавни обороти винтът запени водата, пое леко, неуловимо напред. Стоманеното въже се опъна и притегли към морето товара си. Сантиметър по сантиметър, педя по педя. Останалите на брега водолази и дошлите на помощ туземци притичваха напред-назад да оправят дунапреновите подложки под въжетата и нагъващата се брезентова постилка.

Ева пристъпваше след отдръпващата се огромна глава и галеше с длан започналото да се изприщва от слънчевото прегаряне чело, върху което тежко дишащото дихало се издуваше и хлътваше с учестен ритъм. Като угрижена майка. Беше забравила ласките на своята майка. Ала никога нямаше да забрави как тя самата бе милвала своето дете, което никога вече нямаше да помилва?

Приливът, това мощно дихание на океана, настъпваше бързо, провираше се из пресъхналите от отлива пролуки между мъртвите коралови грамади, шуртеше, бучеше и навлизаше запенен към брега. Със своята намеса облекчаваше трудната спасителна работа, като с всяка вълна опитваше да вдигне и да понесе към морето агонизиращата великанка.

Ведно с косатката и Ева нагазваше във водата, като не спираше да я гали и да й говори нежно.

А това? Какъв беше тоя приглушен бумтеж, който усещаше с цялото си тяло? Моторът на яхтата или? Не, моторът боботеше различно. И се досети. Биеше сърцето на звяра, освежен от хладината на родната стихия. Такава грамада, шест тона месо и кости, а жива, с пулс? Колко чудно, че имаше пулс?

Ето, тялото вече не се тътрузеше по дъното, а се отпусна във водата, но безпомощно, като безжизнено, без да заеме обичайното си устойчиво положение. Полегна настрана. И дихалото се оказа под водата.

Ева прецени мигновено.

— Назад! — изкрещя тя. — Назад!

Яхтата леко даде заден ход, а хората издърпаха на часа току-що спасената от слънчевия удар, а сега заплашена от удавяне косатка в плитчината.

Трябваше да се направи друго. И Циклопа го реши веднага. Нареди да докарат десет празни бурета, които свързаха две по две и свързващите ги въжета прекараха под пострадалата. Като люлка.

Придържана от тези приспособени поплавъци, косатката успя да застане правилно сред вълните. Но само толкова. Плаваше, така подпряна, и дишаше шумно. Но отпусната, неподвижна.

Яхтата я повлече бавно след себе си, сподирена от глутница акули, които все не се решаваха да нападнат изплъзващата им се друг път тъй опасна плячка.

Мисионерът и енориашите му се прибраха на брега. Останалите пък се качиха на борда, за да продължат пътя си към близкия залив, подобен на малък фиорд, където бяха решили да поместят пленницата си, докато се съвземе от преживяното, след което по някакъв начин да я откарат, за да я продадат, в океанариумите на Брисбейн или на Сидней.

Облегнат на кърмата, загледан в полюшкващата се в килватера им, понесена с опашката напред, черно-бяла грамада, Циклопа подметна полугласно:

— Хекуба! Ева го чу.

— Какво казахте?

— Хекуба! Жената на Приам, майката на Хектор и Парис. От Троя? И нашата? Също така — загубила всичко: и деца, и съпруг, и близки. И откарвана в робство? Както Хекуба била отвлечена в робство от Одисея? Одисей значи Сърдития? Като мен?

Слънцето бързо потъваше зад хоризонта. По небето като по натопена в мастило попивателна хартия полазваше тъмносиният мрак, върху който припламваха една подир друга едри зеленикави звезди. С утихването на пасата откъм брега се усилваше бумтежът на прибоя.

А Ева гледаше назад. И шепнеше просълзена:

— Хекуба? Клетата? Тя също?