Петър Бобев
Тигрицата на океана (16)

16.

Циклопа лежа дълго върху натрошените корали, захлупен по очи, с кървящи рани по тялото и по лицето, докато успее да си даде отчет къде се намира. Трябваше да се повдигне малко на лакти, за да види налитащите вълни с пречупени гръбнаци в рифа, обезсилени, и тогава да си припомни всичко: и ужасния циклон, и корабокрушението, и спасителната лодка, падането на Ева във водата и неговия несполучил опит да я спаси.

При това му движение пълчищата раци се пръснаха уплашени и за секунда изчезнаха от поглед. Едни се намъкнаха в дупките си, други мигновено се зариха в пясъка, като оставиха непокрити само поставените на дълги стълбчета очи, като пясъчни перископи.

Човекът помнеше само това — как се бе борил с побеснялата стихия, как го бяха подмятали и мачкали връхлитащите отгоре му водни грамади? Само това — освирепелия воден хаос. После паметта му се губеше. Какво се бе случило после? Блъснал ли бе главата си в нещо, или всичко бе станало тъй бързо, че не бе оставило следа в съзнанието му? Бе се видял захвърлен върху брега, почти пребит от страшния удар, но с достатъчно сили да пропълзи по-далеч от вълните, които продължаваха да го заливат — тоя път в настойчиви опити да го придърпат отново със себе си, да го запремятат в гърмящия им бял насип в прибоя.

Впрочем какъв насип? Същински ад от смесени вода и въздух, и адски бяс, сборище на хиляди демони. Не му се ставаше. Хубаво му бе така, проснат по очи, без никаква мисъл, обезсилен, с несравнимото чувство, че отново лежи върху родната твърд, извън враждебната чужда стихия. Грохотът на океана вече не го плашеше. Може би не го и чуваше. Може би той го приспиваше още повече, преминал в странна грохотеща тишина. Нали това е тишината — когато не можеш да различиш отделния шум?

Лежеше без мисъл, без чувство. С единственото сладостно съзнание, че още е жив? Жив? Жив?

А защо ли?

Защо му бе нужен повече животът? Нямаше нищо: нито бъдеще, нито минало. По-добре да не го бе имал — това зловещо минало! По-добре да го бе забравил. Но не забравяше. Злото не се забравя. Щастието — може, мъката — никога.

Тая страшна мъка, кошмарът на нощите му. От оная вечер, когато загуби всичко. Дотогава беше като другите — въобразяваше си, че е щастлив. С другата Ева, някогашната Ева, която той обичаше и за която си въобразяваше, че също го обича. Танцуваха прегърнати, влюбени, когато избухна пожарът. Луксозният локал блестеше в светлини и багри. И разкош. В действителност — разкош от пластмаса. Тя не се запали, тя се взриви като динамит. Огънят заслепи празнуващите, и те, невиждащи, се втурнаха като подплашено стадо към изходите. Жарта подпали дрехите им. Също — изкуствени тъкани. Знаете ли как гори човек в такива дрехи? Като неугасима факла. Пластмасата не гори. Тя се стопява, полепва по кожата във врящ слой, който не може да се избърше.

Ева, оная Ева, почна да се задушава. Припадна в ръцете му. Нима можеше да я остави, а той да се спасява? Без да размисля, метна сакото си върху главата й да предпази поне нейната красота от убийствената жар и я понесе на ръце. Впаничените хора се блъскаха, газеха се, прекатерваха се един връз друг. И си пречеха, задръстили изходите като жива, вайкаща и крещяща от ужас запушалка.

Съобразил мигновено, той се вмъкна в асансьора, който още работеше. Но по пътя и асансьорът пламна. Зафуча, запръска нажежени пластмасови капки, които се забиваха в плътта като огнени куршуми. Въпреки всичко спасителят все пак успя да се измъкне, премалял от жар, усещащ как кожата му се спича жива. Успя да изнесе скъпия си товар на улицата. Задушен, полусляп, но щастлив. Защото Ева беше почти невредима, с незначителни обгаряния по нозете.

А той още там изгуби съзнание.

В болницата разбра, преди да му го кажат. Беше ослепял с едното око. Между омоталите главата му бинтове беше оставена малка пролука за оцелялото око. В бинтове лежеше овързано цялото му тяло.

Два месеца го лекуваха, докато раните позаздравяха. А Ева не дойде да го види. Нито веднъж. Той се безпокоеше най-много за нея. Жива ли е, здрава ли е? Питаше, разпитваше. Накрая една медицинска сестра му го каза. Годеницата му дошла в болницата на следния ден след нещастието. Попитала лекаря. И като разбрала, че годеникът й, ако оживее, ще остане едноок и с обгорено лице, без да каже нищо, си отишла. Отнесла си обратно и цветята, които му носела.

Когато махнаха превръзката му и видя в огледалото новото си лице, подобно на еднооко сбръчкано чудовище, той я оправда. Нима можеше да й се сърди за това, че не бе свързала живота си с такава грозота? Той самият се отдръпна от огледалото с погнуса, какво трябваше да направи една нормална жена? Макар и жив, вече бе мъртъв за нея. По-добре, че не го бе видяла! Поне да го запомнеше като някога, да запазеше един хубав спомен.

Не я и срещна повече, не я и потърси. Чу, че се е омъжила. Нека бъдеше поне тя щастлива! Какво от това, че за да спаси нейната красота, гой бе пожертвал своята? И щастието си?

Неусетно почна да се развиделява. Болезнена дрезгавина полази по небосклона. И крушенецът едва сега забеляза, че облаците се бяха разнесли и над него лежеше ясно небе, по което догаряха последните звезди. Забеляза, че и бурята почва да утихва. Раздвиженият въздух вече не налиташе като всепомитащо наводнение, утихнал бе, превърнал се най-сетне в това, което хората обикновено наричат вятър. Но талазите не се укротяваха. Дори обратно — нарастваха все повече и повече. Вече докосваха захвърления на брега човек, заливаха го. И се надигаха още по-нагоре. Та му се наложи, волю-неволю, да пропълзи още няколко метра по-навътре.

Скоро водата го достигна и тук. Циклопа разбра. Трябваше да стане, да стори нещо! Това вече не беше само бурята. Към бурята прибавяше мощта си и приливът.

Той се изправи, изкуцука няколко крачки навътре. Навътре? Насреща му лъсна пак вода, наистина не тъй разярена, както от наветрената страна, но все вода. Море. Оказа се, че случаят, щастлив или злорад щеше да се разбере сетне, го бе запокитил върху един малък коралов риф, тясна камениста ивица, дълга тридесетина метра и широка десетина. Впрочем при отлив можеше да става по-голяма. Но сега имаше прилив и спасителната му суша всяка минута се смаляваше.

Докога ли?

Крушенецът огледа кръгозора. И не видя нищо освен разбунтувания океан и малкото коралово късче сред него, част от рядката броеница подаващи се над водата рифчета. Това беше сега неговият свят. Отвъд грохотещия прибой, бълващ гейзери пръски, в които искреше многоцветна дъга, навремени се мярваше кърмата на разбитата яхта. Само кърмата, която след всяка вълна се отдръпваше по-назад и потъваше по-надолу. Докато изчезна съвсем, завлечена нанякъде от подводните течения.

И никаква следа от спасителната лодка, от екипажа му. Никаква следа от Ева!

Ева!

Тази мисъл го душеше за гърлото като орлови нокти. Какво бе станало с Ева? Дали бе успяла да се качи в лодката? Или?

И ако й се бе случило нещо, нещо лошо, нещо зловещо, имаше ли смисъл той да мисли за своето спасение? Не беше ли по-добре да легне на земята, да изчака безпощадно настъпващия прилив, който безсъмнено щеше да залее малкото късче суша. С побеснелите си талази, с настървените си, гладували досега в дълбините хищници.

За косатката се сети, когато зърна премятащите се из прибоя останки от клетката й. Надеждата тозчас се прокрадна в душата му. Греди! От тях става сал? А салът сега значеше ако не спасение, то поне опит за спасение?

Не можа да ги достигне. При всеки опит да ги наближи, вълните го отхвърляха освирепели назад. И по ръцете и краката му избликваха нови рани от ударите в острите корали.

Трябваше да изчака укротяването на морето. Ако дотогава приливът не го залееше, ако не го удавеше.

Той седна върху най-високата скала на тая малка суша, метър по-висока от останалата неравна повърхност на рифа. Под нозете му зееха като кратерчета входовете към подземията на пясъчните крабове. Ако не друго, тук имаше поне храна. Тия раци са много вкусни. Стигаше му само да мушне тояжка в дупката, да притисне с нея плячката си, а после да изгребе отстрани пясъка.

Ала това щеше да стане после, при отлива. Не сега. Сега му предстоеше друго, по-важно, съдбовно.

Приливът се надигаше все по-нагоре, безчувствен и безпощаден, обливаше вече нозете му. Все по-нагоре и по-нагоре.

И видя подмятаната в плитчината, сред кипналата пяна, зелена костенурка, не успяла да избяга коварната суша, с разбита в скалите коруба. Сред увисналите й вътрешности се виждаха едри жълти яйца.

Циклопа нагълта няколко от тях сурови. Да по-залъже глада си. Повече не можа. Стана му тежко. После извлече мъртвото животно до камъка, на който седеше, да му се намира в запас. Ако не откриеше начин да си запали огън, щеше да го яде сурово. Какво са правели маймунските му прадеди, преди да изнамерят огъня?

Над морето се стрелна орляк буревестници, ниско-ниско, докосвайки водните гребени, сякаш бягане с препятствия. Буревестниците били душите на удавените моряци — такова е поверието. Дали сред тях се намираха и неговите хора?

Над главата му прелетя фаетон, най-красивата океанска птица, разпуснала дългите си опашни пера като шлейф. Тя също не му вдъхваше надежда. Знаеше клетият корабокрушенец, че и фаетонът не издава близост на земя. Защото навлиза на стотици километри в морето.

Загледа го почти със завист. Заради крилата му. Ех, ако имаше крила! Пък да литнеше, да огледаше. Да подиреше Ева! Та ако ще би да намереше само трупа й. Да не го оставеше на морските лешояди?

Водата вече заливаше и камъка, върху който беше седнал. И Циклопа стъпи отгоре му прав. Губеше напълно надежда, определил времето така, на око, по височината на слънцето. До най-големия прилив оставаха още два-три часа. Тогава нямаше къде да се качва повече. Двуметров воден слой щеше да покрие рифа. Само два метра, но напълно достатъчни да го погубят.

Тогава забеляза, че с повдигането на морското ниво гредите от клетката на косатката почваха да се прехвърлят през рифовата бариера. Той се спусна нататък да ги пресрещне. Хвана една и я довлече до малкото си владение, останало вече само две квадратни педи. Закрепи я за него да не я отвлече водата. Докара и втора?

Тогава зърна лодката. Подхвърляна от вълнението, с нащърбени бордове, с дъното нагоре, тя прелетя над заплашително приближаващия прибой и премина покрай него.

Колко усилия, колко нови рани му струваше борбата с тая лодка — да я задържи, да я преобърне с кила надолу, да влезе в нея, да изгребе водата с шепи, да нагласи вътре двете греди. И мъртвата костенурка.

Ако не бе го преживял, друг път не би повярвал, че това е възможно, че е по силите на един човек. При тези вълни, които, макар и омаломощени, все още имаха достатъчно сили да го запокитят отново сред кипналата пяна. Да начупят и лодката, единствената му надежда сега.

А не беше лодката на екипажа му, беше друга та спасителна лодка, която бурята беше отнесла от борда преди корабокрушението.

Седнал в нея, по-право вкопчан с ръце и крака за седалката, той едва се удържаше да не излети навън при страшното люшкане. Не можеше и да помисли за управлението й така, без весла и платно.

Това беше първата му грижа: весла и платно. С колко мъки, с колко усилия успя да поиздялка една греда с помощта на джобното си ножче и да я закрепи като мачта, върху която вместо платно опъна ризата си. А здравата половина на костенурчената черупка прикачи към другата греда, едновременно за рул и гребло. Наряза месото на ивици и го окачи да съхне. За по-дълго време. Нямаше представа колко още щеше да се лута из океана. И дали щеше да му падне друга такава плячка.

Свечеряваше се, когато свърши работата си. И се простря обезсилен в дъното на лодката, преуморен, но странно доволен.

Колко прав е бил Диоген! Човек се нуждае от толкова малко. Имал си древният философ и бъчва, и канче. Но като видял едно дете, като пиело с шепа, захвърлил канчето. Оказало се, че и то било излишно.

Циклопа сега разполагаше не с бъчва, а с лодка. И в нея се побираше цялата му вселена, една малка вселена, запокитена сред бушуващия воден ужас.