Петър Бобев
Тигрицата на океана (22)

22.

След разточителното пиршество върху труповете на заседналите косатки гладът отново я загложди. Вечният незаситен акулски глад. Те, здравите, рядко намират нещо за ядене, какво да се каже за една схваната акула?

Вече не беше годна да догони не само здрава риба, ами и болните успяваха да й избягат или пък й ги отмъкваха други по-малки мародери, които, ако беше невредима, не биха дръзнали да се мернат пред очите й, а сега тутакси усетили недъга й, досадно нахално се въртяха пред носа й подобно на огромни лоцмани.

Такава беше ориста й, ориста на целия й род, прокълнат отпреди милиони години, обречен на вечно движение. Макар и така осакатена, Схванатата също трябваше да се движи, да търси храна, да търси кислород. Тялото й, сковано от натрошения в мускулите й рибешки меч, искаше почивка, но хрилете налагаха своето. Спреше ли, те почваха да се задушават.

И все пак и за да се движи, и за да живее, акулата трябваше да се храни. И то каква храна? Недоизядена мърша (но как се намира в океана неогризана от по-пъргави лешояди мърша?); изхвърлени отпадъци от кораби (но и тях унищожава на часа съпровождащите ги нейни посестрими). Разчиташе почти изключително на костенурките, въпреки че и те не бяха тъй безпомощни, а умееха ловко да се отклоняват от нападенията й. Пък и напоследък се срещаха все по-рядко. Отде можеше да знае неразумната хищница, че разумните същества на планетата унищожаваха яйцата им, че ловуваха и тях неограничено, че превръщаха в плажове бреговете, които доскоро служеха за люпилни на яйцата им?

Наоколо кипеше животът. Микроскопичните водорасли служеха за храна на микроскопичните животинки, които биваха унищожавани от милиардите ракообразни. С ракообразни пък се хранеха малките риби, които ставаха жертва на по-големите. А всички те, малки и големи — на акулите, които имаха едно огромно предимство, можеха да режат късове от телата и на по-големите от тях, а не да търсят само по-дребна плячка, която са в състояние да нагълтат цяла, както постъпват повечето морски обитатели.

Тогава Схванатата усети играещите наблизо манти — майката и дъщерята. От тях можеха да се отръфнат вкусни хапки. Безсъмнено по-лесно достъпна беше малката манта. Но по акулския си обичай Схванатата не се нахвърли изведнъж, а закръжи предпазливо наоколо, докато издебне най-подходящия миг.

Това позволи и на майката да се приготви за отбрана. И когато накрая хищницата се стрелна към детето й, тя успя да я превари. Подхвърли се във въздуха и се строполи върху й от пет метра височина. После я зашиба яростно с огромните си криловидни перки.

Пак подскочи. И пак падна отгоре й. И отново?

Схванатата не устоя срещу тая майчина самоотверженост. Обърна се и отплува назад, отнесла между зъбите си само късче от крилото на майката.

Няма що! Трябваше пак да се гладува!

И видя морските змии, двуметрови ленти, черни отгоре и със златисти кореми, които лежаха съвсем неподвижни до повърхността с отпуснати надолу глави и опашки, на пръв поглед безпомощно. Всъщност съвсем не безпомощно. Защото щом някоя рибка приближеше любопитно да разгледа какви са тия странни висулки, тозчас някоя змийска глава се стрелваше напред и я налапваше.

За Схванатата това представляваше най-лесно достъпната плячка. Само че твърде дребна. Цял ден да лапаше, нямаше да засити глада си с тия лентовидни дребосъци.

Тогава разбра, че преминават делфини, шумни и игриви. Вече не можеше да се мери с тях по бързина. Разчиташе на друго — заради което сестрите й обикновено следват делфийските стада, разчиташе на изоставена: от тях неизядена риба, на умъртвена при самозащитата им акула, на изтощена от лудите им игри костенурка, на мъртвородено делфинче или на изостанал болен делфин.

Опитът й не я излъга. Наистина след множеството, което се движеше вкупом, плуваше самотна самка. Акулата я наближи, заобиколи я веднъж-дваж. И видя. Самката мъкнеше на главата си трупа на детето си. Откога ли го носеше? С непогрешимото си обоняние Схванатата без особени усилия определи, че го е носила твърде дълго, дни наред.

Това заслужаваше. Рано или късно майката щеше да го изостави.

А защо пък да я чака? Защо не ускореше хода на нещата? Защо не я принудеше да го пусне още сега?

И Схванатата връхлетя отгоре й с възможната си скорост и пъргавина. Да я уплаши, да я прогони. Не разчиташе да настигне един здрав делфин. Целта й беше само да го пропъди. Само това. Не заради майката, а заради трупчето.

Още при първия замах на опашката й Свадливата изпищя призива си за помощ. Във водата звукът се носи по-бързо и по-далеч. Самците от стадото я чуха и мигом свърнаха назад, сякаш не плуваха, а летяха, едва докосвайки върховете на вълните.

Нападателката не устоя срещу настървения им устрем. Наведе глава и се гмурна в дълбочините. То се знае, само да ги заблуди. И когато те отново се върнаха при стадото, тя повторно изплува на повърхността редом с осиротялата майка, която пак бе изостанала от сродниците си. Не можеше да ги следва с този скъп товар, който трябваше да придържа постоянно на главата си.

Така, в търпеливо преследване на жертвата си, без да я доближава много, за да не предизвика повторното връщане на самците, акулата дочака нощта. Огнено блестящото слънце потъна зад кръгозора като залят от вълните вулкан. По причернялото небе заблещукаха звездите, подобно на заблещукалите във водата светещи твари. Грейнала и тя като огромна дълбокоморска светеща риба, Свадливата продължаваше да се мъкне, насочвана от мириса на сродниците си, останал във водата, и от все по-отслабващата им глъчка.

Съзнаваше го ясно, убедена, че вече не могат да я изчакват, оставили я на произвола на съдбата. Нямаха това право — за да не изпуснат източващия се пред тях рибен пасаж. Стадото не чака. Неговото благополучие е по-важно от живота на отделния негов член.

Ако поискаше, Свадливата можеше да изостави мъртвото — та тя отдавна знаеше, че е мъртво — и да догони сродниците си. Но не можеше. Клетото майчино сърце не позволяваше. Дори и мъртво. Не можеше?

А чуваше добре. Стадото се готвеше за нощувка. Като всички номади по света стягаше редиците си. Майките с децата се събираха към средата. Отстрани се подреждаха младежите, а най-отвън зрелите самци, най-сигурната охрана. Ако успееше да ги достигне, щеше да бъде спасена.

Сега тя не мислеше за себе си. Мислеше единствено за умрялото. Да не го пусне, да си го носи със себе си? Додето може. Щом го нямаше него, и нейният живот губеше смисъл. Всичко друго й бе безразлично. И акулите? И мракът, сред който просветваха едновременно като гасени и палени лампиони стотици хиляди медузи. Готвеха се за брачното си тържество, докато клетата майка се готвеше за смъртната схватка.

Схванатата прецени. Делфините нямаше да оставят стана си беззащитен, за да отървават закъсалата майка. Вече можеше! И тя се спусна напред, опита да избута Свадливата, та да захапе детето й. Ала майката я превари. Не мислеше да го отстъпи, щеше да си го пази? Додето можеше?

Обърна се и се блъсна с всички сили в хрилете на хищницата. Многократно по-голяма от нея, акулата сякаш не усети удара. Делфинката се хвърли във втора атака, още по-безразсъдна от първата. В майчината си самоотверженост продължи да налита в това напълно безсмислено сражение. Предварително загубено.

При едно от тия нелепи връхлитания не свари да се отклони навреме. И акулата я сгриза. Смъртоносно. Острите й зъби отсякоха като гилотина главата й. Обезглавеното тяло почна да потъва. На акулата оставаше само да раззине уста, за да го донагълта цяло.

Не го нагълта. Сви встрани, размахала лудо опашка да напусне по-скоро полесражението. Макар и незаситила глада си. Отстъпи плячката си на издигащата се от дълбините нейна братовчедка, друга бяла акула, поне два пъти по-голяма от нея.

Ако не можеше да уварди плячката си, завладяна с толкова усилия, да увардеше поне себе си.

Гладна наистина, но жива?