Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- hammster (2009)
- Сканиране
- Г. (2009)
Издание:
Петър Бобев. Тигрицата на океана
Издателство „Български писател“, София, 1996
Художник: Ани Бобева
Коректор: Янка Енчева
ISBN 954-443-137-3
История
- — Добавяне
3.
Целият му екип го смяташе направо непоносим. И то не само поради отблъскващата му външност — обгорено, плисирано в безредни светли и червени белези лице, върху което не личаха никакви човешки черти освен една скована вечно зла гримаса, наподобяваща усмивка; схванат в коляното, куц крак и сляпо ляво око, закрито с черна превръзка. Главно поради характера му. Такъв груб, невъздържан, готов за най-дребна нередност да обсипе провинения с куп ругатни.
По-чувствителните, които впрочем имаха и повече възможности от другите, го зарязваха бързо. При него оставаха само ония, дето нямаха никакви изгледи за успех другаде. Защото в същото време Циклопа, както го наричаха помежду си, плащаше добре. То и работата им беше такава, че трябваше да се заплаща както подобава. В днешната развихрена конкуренция можеше да оцелее само тоя филмов продуцент, който успееше да предложи на пазара по-опасни, по-изключителни кадри от другите. Затова при него идваха все отчаяни хора, които нямаха какво повече да губят в живота. Все неуспели, смазани в жестоката борба леководолази, оператори и техници. И сред тях — Ева. Не по-страхлива от останалите. Също член на ексцентричния клуб „Ездачи на акули“. Всъщност тя беше нещо като примадона в неговите извънредно рисковани постановки. Не толкова поради личните си качества, колкото поради това, че беше жена. А зрителите се вълнуват повече, когато видят нежния пол в опасност.
Яхтата му лежеше закотвена извън рифа, който се подаваше от време на време сред пяната на прибоя като гнили зъби. За да стигнат до лагуната, водолазите трябваше да отиват с лодка. Бяха избрали лагуната заради по-голямото богатство на живот и поради това, че можеха да минат без изкуствено осветление, което е безусловно нужно за снимки в дълбочините.
Задачата тоя път беше проста — Ева да мине няколко пъти пред една акула чук. Замисълът беше ясен — съпоставка на красотата и нежността с уродливата кръвожадност в един план сред прелестите на кораловия риф.
Един водолаз, който плуваше редом с лодката, съгледа нужната им статистка, привидно равнодушна, отгоре заприличала на чертожен линеал с напречната си глава, която сновеше сред надигащите се коралови блокове като древни развалини, обрасли с нацъфтели пълзящи растения.
Пръв скочи шефът. Да разучи, да провери. Сред смелчаците си той беше най-смелият. Това никой не му оспорваше въпреки неприязънта си към него. Сякаш разум и воля, без никакви чувства — само разумно безстрашие.
Той се върна скоро на повърхността и даде знак да започнат. Чак тогава се спусна операторът, за да заеме навреме удобна позиция, последван на часа от Ева, безразлична към всичко както винаги и послушна като робот.
Тя се гмурна под вода и се застоя на място в очакване на по-нататъшните заповеди. Това харесваше шефът у нея, тази пълна липса на инициатива, едновременно жизнена и силна, издръжлива на всякакви усилия, а в същото време безволна. И безучастна към опасностите като кукла. Сякаш не ги забелязваше. Сякаш и сега не виждаше четириметровото чудовище, което сновеше над дъното, на външен вид по-безучастно и от нея.
А всъщност виждаше. Виждаше всичко. И акулата чук, и обкръжаващия я разкошен подводен пейзаж, същински жив калейдоскоп. Като картина на побъркан художник. На сушата никога не може да се види такъв невероятен, дори неправдоподобен колорит.
В междините на белия пясък, по който играеха подвижните като живак слънчеви отблясъци, се извишаваха чудноватите постройки на коралите, сякаш приказен декор за джуджета от сини храсти и дръвчета редом с гигантски гъби и лишеи, израсли пред фантастични пещери и странни непознати храмове. Редом с огромните буци на меандровите корали, наподобили оголени мозъци на невиждани великани, протягаха нагоре клони като набучени в земята трофеи от еленови рога мадрепорите. Все едно куполи на затрупани в пустинята джамии се надигаха масивите на поритите. А върху тях растяха висящи градини от варовикови водорасли, проснати като жилава мрежа, мъхове и червеи, по-пищно обагрени от всяко земно цвете. С тях опитваха да се мерят по красота само морските плужеци, които с ярките си багри предупреждават враговете, че не са за ядене.
И всичко — в синкава омара. Дори най-тежките коралови струпвания изглеждаха някак призрачно леки, въздушни, неземни.
Наоколо пърхаха пъстри рибки като украшения за елха: риби пеперуди със златисти и сини ивици, риби папагали, огнени крилатки, опасни скорпени, риби хирурзи с остри скалпелчета до опашките, риби флейти с такива трагични изражения на муцуните, сякаш всеки миг ще се разплачат подобно на крокодилите за жертвите си.
А под тях, по дъното, се полюшкваха плавно дългите пискюли на горгониите и пурпурните морски пера, ще речеш раздухвани от вятъра пламъци, между които люлееха като кобри глави до половина скрити в пясъка тръбни змиорки. Гълтаха пясъка колбасовидни холотурии. Яркосини морски звезди пълзяха на разни посоки в търсене на миди.
Заврели се кой където сварил, дочакваха нощта всякакви охлюви, каури и конуси. Полузаровена в тинята, дебнеше плячката си грозна каменна риба, вирнала смъртоносните си шипове, без да разчита на многократно по-дългите, но неотровни игли на таралежите, сред които се потулваше.
Навред щапукаха крабове, като се озъртаха да не връхлети отгоре октоподът, заклетият им враг, който се бе свил в една пукнатина, слял се напълно с нея. Виждаше се само едното му око, сякаш инкрустирано в камъка, оглеждащо владенията си, което ту се разширяваше, ту се свиваше като бленда. Тук-там из тесните пещерички се подаваха мустаците на скрилите се през деня омари, които не допускаха, че враговете им, особено хората, могат да ги измъкват оттам и за мустаците. Краб паяк, маскиран с лишеи и водорасли, пропълзя набързо от една дупка до друга и изчезна, преди октоподът да съобрази какво му предстои. От тясната си пролука подаваше и бързо скриваше озъбена глава пъстра мурена, като все поглеждаше дали и октоподът най-сетне няма да напусне укритието си.
Навред, по пясъка, по самите корали, лазеха подобни на плевелите ветрогони едри, нанизани с бодли морски звезди „трънени венци“. А след тях явно личаха белите пътеки на смъртта, която те бяха причинили, изсмуквайки живите корали и оставяйки подире си само голите им скелети. Те бяха напаст, заплашваща коралите с пълно унищожение. Бариерните рифове, които предпазват бреговете от яростта на вълните, се рушаха, изчезваха. Какво ли бе предизвикало екологичния взрив на опасното бодлокожо? Дали замърсяването на световния океан, или изтребването на охлювите тритони, почти единствените му врагове, ловени от хората за красиви сувенири?
Ева обгърна с един поглед всичко това, вече напълно познато, след което, придружена от оператора и от Циклопа за охрана с взривен харпун в ръка, се насочи към шарещата над дъното акула с празни жадни очи, огрени от хладен блясък, отдалечени на метър едно от друго.
Ненадминат плувец беше шефът, никой не можеше да го отрече. Колкото тромав и непохватен, на вид безпомощен на сушата, толкова самоуверен и пъргав под водата. Сякаш роден в нея, роден за нея.
Както се луташе в някакво нервно очакване, хищницата изведнъж откри зарития в пясъка скат и го налапа, без да си послужи със зъби. Плячката изчезна в устата й тоз час и само опашката остана секунда-две навън, като шибаше бясно по плоската й глава с острия си шип.
Заранта Ева бе забелязала, че има хрема. А шефът забраняваше безусловно всякакво гмуркане при най-малко неразположение. Въпреки това тя не му се бе обадила. Заради някаква си нищо и никаква хремичка?
А и сега! Какъв ли дявол влезе в мозъка й? Без да размисля, без да преценява, забравила може би за пръв път, че има роля на послушна кукла, поддала се на внезапен порив, тя се спусна и хвана акулата за опашката.
Правила го бе не веднъж, не и дваж. При това й се прищя да покаже на кадъра по-вълнуваща сцена, не само обикновен „балет“ пред зловещата хищница.
В мига, когато вече посягаше, се закашля. И се уплаши. Кашлицата понякога може да се окаже фатална за аквалангиста. Изпусна зазъбника на дихателния шланг, започна да се дави.
Едва тогава видя сепнатата от непознатия шум зад гърба й акула, която налиташе насреща. Видя отвратителния чук на главата й с набучените по нея шипове, напомняне за последната съпротива на изядените скатове. Видя и ужасната раззината уста, в която трионените зъби изглеждаха като подредени бели керемиди.
Ева все пак успя да отскочи встрани навреме, имаше достатъчен опит в такива срещи. И с трепет чу нетърпимо отчетливия звук на щракналите напразно челюсти.
В следната секунда усети остра, парлива болка в бедрото. Излъганата хищница се бе отъркала в тялото й може би случайно, а може би и нарочно, за да провери със зъбците по кожата си вкуса на набелязаната жертва.
И чу гърма. Шефът бе успял да настигне нападателката и да я докосне с харпуна. Зашеметена от детонацията, тя се отпусна безпомощно към дъното. След такъв удар обикновено всяка акула загива.
Циклопа даде знак и водолазката, която и без неговата заповед трябваше да стори това, задавена от кашлицата и нахлуващата в устата й вода, стремглаво излетя нагоре.
Хората от лодката я изтеглиха при себе си да се накашля спокойно в безопасност. Прехвърлиха се и шефът с оператора. Свалиха снаряженията.
Ева най-сетне успя да успокои кашлицата си, а операторът превърза ранения й крак. През цялото време шефът седеше при руля мълчалив, с вечно безизразното си обезобразено лице, като я стрелкаше злобно с единственото си око.
Накрай, неиздържал, процеди през зъби:
— Знаете ли какво струва един ден бездействие на експедицията ни?
Тя го погледна смутено.
— С тази рана — добави той, — нямам право да ви пусна под вода, докато не заздравее напълно. Поне една седмица?
— Ще правите други снимки — опита да се оправдае тя.
— То се знае, че ще правим! А вие в това време ще се излежавате, така ли?
Той се наведе гневно напред.
— Отговорете ми, Ева! Аз забранил ли съм болни водолази да слизат под вода?
Тя мълчеше.
— Забранил ли съм да се прави каквото и да е, което аз не съм уточнил предварително? Защо не изпълнявате нарежданията ми? Какво искате? Да ви изгоня ли?
И повече на себе си подхвърли:
— Хомо сапиенс! А само той е годен на алогични постъпки?
После отново се обърна към нея:
— Това трябва да го знаете! Самохвалците, фукльовците не са за водолази? А след като се върнем от тази експедиция, можете да не се смятате за задължена да работите при мен?
Уволняваше я, изхвърляше я на произвола на съдбата.
Отдавна го бе забелязала, нима беше сляпа? Циклопа не можеше да я понася. Търпеше я само за едно — тя не се съмняваше, — търпеше я, за да има жена в кадрите му. Нищо друго не го интересуваше освен филмите му.
Да му отговореше ли и тя по същия начин? Впрочем каква полза? По-добре щеше да бъде, ако си отидеше още на следното пристанище, да го зарежеше като другите. Защо трябваше да усложнява още повече живота, който и без това е умопомрачително сложен?
Но тоя въпрос не можа да премълчи:
— Защо толкова ме мразите, шефе? Той я изгледа високомерно:
— Да мразя! Чуйте, Ева, никого не мразя! И никого не обичам. Никой не заслужава нито обич, нито?
Не довърши. Откъм брега наближи туземно кану с няколко полуголи мъже и деца вътре, сред които седеше брадат посивял мъж с дълго бяло расо, с черни очила, но бос. Безспорно мисионер.
Когато ги наближи достатъчно, той се поизправи и вдигна ръка в благослов.
— Бог да ви помага, братя!
— Амин! — отвърна с досада Циклопа. А тонът на гласа му съвсем не отговаряше на християнския му поздрав.
Мисионерът добави:
— Аз съм патер Себастиан. На тоя бряг живее моето паство. А вие кои сте и какво правите тук?
Циклопа все още не се бе успокоил:
— Вие — що? Любопитство? Или митническа проверка?
— Нито едното, нито другото — отвърна мисионерът. — А грижа, брате, грижа за тия клети чада, които Бог ми е поверил.
Едно дете от кануто скочи във водата и заплува към лодката на чужденците.
Циклопа опита да запали мотора.
— Вижте, отче — през рамо подметна той. — Имам официално разрешение. И не се смятам задължен да давам обяснения всекиму.
Патер Себастиан сви устни. И той беше човек, и той имаше самолюбие, и той не понасяше така изявено незачитане. И то пред енориашите му. Но опита да се овладее:
— Искам да знам, защото Бог ме е поставил тук. Освен мен няма друг, който да се грижи за тия нещастници. Затова питам — какво възнамерявате да правите: туристически хотел или завод за седефени копчета?
— Нито едното, нито другото? Мисионерът се доизказа:
— Днес земята като че ли се сви, стана малка. С вашите самолети, телефони, радио, телевизия. И злото намери възможност да прониква бързо навред. Не остана място за Бога.
— Че вие против прогреса ли сте? — посрещна го заядливо Циклопа.
— Не, братко. Не против прогреса, а против злото, що върви редом с него. Човекът през хилядолетия се е стремял към спокойствие, а сега — към движение. Динамичен век — казвате. И всички са се втурнали да пътуват, някакъв туристически бяс?
Изведнъж той се изправи. Бе видял прорязалата блестяща повърхност черна акулска перка. Изкрещя. Развикаха се и другите.
Чуло тая врява, момчето се обърка. И вместо да се качи в лодката на водолазите, свърна обратно към кануто. И акулата пресече пътя му.
Пред нависналата опасност мисионерът не устоя, съобрази преди другите. И се хвърли във водата, хвана го и го измъкна почти от устата на акулата. Подаде го на хората в кануто, после се хвана в борда, за да се прехвърли и той вътре.
Не успя. Излъгана веднъж, акулата не повтори грешката си. Без да разучава повторно, както обикновено, без да обикаля около набелязаната жертва, тя се метна към него и го налапа. Краката му се озоваха в раззинатата зъбата паст до хълбоците.
Ала изглежда, хапката се оказа преголяма за глътване наведнъж. Натиснала глътката й, тя попречи на трионените челюсти да се затворят. А може би — и сукненото расо, омотано в зъбите й. Акулата се смути за миг — така, с тая странна запушалка в устата.
Циклопа решаваше бързо. Понеже нямаше подръка друго по-опасно оръжие, той грабна веслото и с все сила стовари противовеса му върху противната чукообразна глава.
Веднъж-дваж!
Зашеметена, акулата изплю прекалено големия си залък и потъна в дълбините. Но преди да изчезне от поглед, Ева успя да види нанизаните по широкото й главище шипове на скатове. На същите места! Значи и акулата беше същата, която нападна и нея! Понякога и това се случва, понякога и след такъв взрив, хищницата оживява.
Изтеглиха пострадалия в лодката. И то тъкмо навреме. Защото само миг след това наоколо закръжиха дузина черни перки. Къде се бяха крили досега, как бяха успели мигновено да усетят шума от борбата и мириса на кръвта?
Ева превърза кървящите рани, сякаш получени от огромен трион.
Почти в безсъзнание от болка и от загубата на кръв, патер Себастиан промълви, като в бълнуване:
— Длъжен бях? Бог ги е поверил на мен? И душите? И телата им? Да ги пазя? От всяко зло? Цивилизацията носи зло? Зло в името на доброто?