Петър Бобев
Тигрицата на океана (13)

13.

Това за морските твари беше дар от небето — пиршество, каквото не бяха и сънували. Трагедията, както я наричат хората, всъщност е ежедневие за природата. За едни трагедия, за други щастие. Бурята вилнееше някъде на юг, но и далечните й отгласи все стигаха дотук. Огромни водни насипи налитаха към брега ведно с необичайно високия прилив. Те заляха труповете на косатките, върху които пируваха орляци морски птици и раци, отмъкнаха ги обратно в морето. А течението довлече някои от тях пред лагуната, във владенията на ослепената акула чук.

Миризмата на мъртвото месо, разкъсвано от хиляди месоядци, лъхаше навред. Мамеше с непреодолима сила и населението на лагуната. То се знае, едни от първите, които я усетиха, бяха акулите: малки и големи, пясъчни, бавачки, тигрови, пък и Еднооката, която все още не бе свикнала с неприятното чувство, че половината свят се губеше от погледа й. И все предпочиташе да се крие из кораловите подмоли, където в сянката и през деня се виждаха отворени венчелистчетата на полипите и където от всяка дупка се подаваха мустаци на лангусти и омари, а по таваните висяха с коремите нагоре огненочервени риби скорпиони, които усещаха близостта на твърдата стена със страничните си линии и, ще речеш неподвластни на земното привличане, се пристрояваха към нея като към пода.

Еднооката не устоя повече. Зашари ниско над дъното, все още боязливо. При нейното приближаване се разбягваха не по-малко възбудените от нея, но много по-страхливи коралови риби. Муре-ните с толкова големи зъби, че не могат да си затварят устата, вече съвсем излезли от дупките си, се врътваха бързо назад. Шарещите над пясъка в търсене на зарилите се змиорки морски змии се разлитаха на всички посоки като духнати от вятъра златни панделки. Амфиприоните се напъхваха сред пипалата, даже в устата на актиниите, а кардиналовите риби — между бодлите на ежовете диадеми. Дори старият групер, подал огромната си дебелобърнеста глава, рязко се дръпна назад. А ято млади риби ежове мигом се струпа в плътно бодливо кълбо, което никой хищник не би нападнал.

Ала акулата не ги и погледна. При носещото се ухание, което обещаваше ситост до пресищане, нямаше намерение да си губи времето с такива бодливи мръвки. И продължи нататък, накъдето я насочваше еднометровата й ноздра и откъдето страничната й линия усещаше възбудената врява на ония, които я бяха преварили.

Не можеше да се владее повече. Макар и с половин видим свят тя се устреми нататък, подплашила все още колебаещите се пред протока за лагуната лакомци: риби, октоподи, раци, та и плъзналите по дъното морски звезди.

До самия край на външния риф бе спрял трупът на Белязания. Една огромна трапеза, около която се трупаха неканени хиляди, милиони натрапници. Не гощавка, а направо вакханалия, кървава оргия, в която не можеше да се разбере нищо. Хаос от блъскащи се тела, всяко от които се мъчеше да откъсне по-голяма за неговите уста мръвка. И все пак имаше някакъв ред. Въпреки бъркотията никой не дръзваше да оспори първенството на акулите. Дори и тук всички им правеха път. Те налитаха светкавично, впиваха челюсти с вирнати носове, разклащаха настървено глави, друсаха се с цяло тяло, докато отръфнат налапания къс месо и отстъпваха, колкото да го погълнат, след което отново впиваха зъби. Всякакви акули: бели, тигрови, пясъчни, чукове, лисици — отвред, от дълбините, от крайбрежието, вече преяли или току-що пристигнали мършавци с прилепнали към гръбнаците кореми.

Сини акули и акули мако, по-нетърпеливи, неуспели да се вредят в блъсканицата под водата, се мятаха върху обърнатия нагоре корем на жертвата и там, преди да се отърколят отново сред вълните, успяваха да отгризат полагаемата им се хапка.

А кълвящите отгоре птици, покрили трупа напълно в такова множество, сякаш една връз друга, побягнали при тяхното нападение, отново кацаха на предишните си места, дори доволни, че акулите бяха разкъсали дебелата кожа на мъртвата косатка и бяха направили по-достъпна открилата се сланина и месото. Какви ли не птици: чайки, корморани, буревестници, фрегати. Те се виеха с оглушителен крясък и плясък на крила, блъскаха се, удряха се и гледаха да натъпчат гушите си, за да отлетят тозчас към гнездата си, където ги чакаха, и те вече преситени, малките им.

А под водата, невидима отгоре, но не по-миролюбива, кървавата делба не спираше. Издебнали отдръпването на някоя акула, баракудите се стрелваха напред, отскубваха това, що им се полага, и отскачаха назад да си го изядат на спокойствие. Объркали стопаните си, в навалицата сновяха лоцмани и прилепала, зобаха изтърваните от устата на покровителките им по-дребни мръвки и после дълго търсеха хищници за своя род, към чиято свита да се присламчат, докато огладнеят наново. Дори предпазливите мурени се бяха престрашили и след дълго дебнене успяваха да се промушат в суматохата, да грабнат дела си и да бягат тозчас към скривалищата си. И риби ежове; и миксини, които бързаха да се вгризят в оголените тъкани; и скариди, малки като странни насекоми и големи колкото кривите раци, които бяха облазили отвред гигантския труп; и ту побледняващи, ту потъмняващи октоподи; та дори морски звезди, кой знае как успели да се доберат до плаващата планина от месо. И облаци по-дребни риби, които пърхаха наоколо да докопат някоя трошица от угощението на по-силните.

Вярна на акулската си предпазливост, акулата чук направи само един кръг наоколо. Повече не устоя. И макар че не виждаше половината от пищната гощавка, се хвърли право напред. За беда тъкмо в тая невидима половина в тоя миг се оказа Схванатата.

Гладувала дълго, побесняла от глад, след като цял час бе плувала насам с най-големи усилия, на каквито беше годно скованото й тяло, бялата акула се бе насочила направо към целта, без да поглежда по-малките си сроднички, които дори в тая суетня успяваха да я забележат и да отскочат от пътя й.

Единствена Еднооката не я видя, а в непремерения си устрем се удари в хрилете й с набучените по ослепения си очен израстък шипове на скатове.

Схванатата не устоя срещу това предизвикателство. Раззина зъбатите си челюсти и само с едно мръдване отгриза частта от чука на акулата със сляпото око. После, не поглеждайки я повече, впи трионените си зъби в косатката.

В жестоката вакханалия никой хищник не усети новата струя кръв, която бликна от обезобразената акулска глава. Ако я бяха усетили, участта на Еднооката щеше да бъде решена веднъж завинаги. За нейно щастие, тя успя да се измъкне незабелязана. Отщяло й се бе пиршеството. От болка, от загуба на кръв. Имаше само едно желание, един нагон — по-далеч от настървеното множество, от побеснелите си роднини. Да се махне, да се скрие, да се защити — къде да е?

И ръсейки подире си алени облаци, акулата чук се втурна обратно в лагуната. За миг зърна как един амфиприон мъкнеше донесено от вълните късче месо, пет пъти по-голямо от него, към своята актиния, как го пусна сред пипалата й и след това ведно с нея почна да го огризва. Видя и връщащата се от угощението преяла мурена, която тоя път мина съвсем непредпазливо покрай дупката на стария меру, и как изчезна като по вълшебство, всмукната от огромната му уста.

Единствен меру не се бе поблазнил заради обилието на месо да напусне замъка си, предпочел да се възползва от последиците на всеобщата пресита, като докопа някоя и друга преяла жертва. Не току-тъй бе доживял до тая старост. С присъщата си предпазливост щеше да живее още дълго в тоя свят, тъй безмилостен към слабите и неблагоразумните.

Еднооката имаше цел — една тясна пролука в основата на мадрепоровия масив, през която минаваше мощно подводно течение. Имаше нужда от укритие. Но всяко друго укритие можеше да се окаже фатално, смъртен капан, защото, за да диша, тя трябваше да се движи във водата. А там самата вода щеше да се движи и да промива хрилете й.

Ранената акула успя да достигне скривалището си. И се намъкна вътре. Наистина, тесничко беше. Принуди се да прилепи към тялото дългите си плавници. Свикнала на движение, създадена за вечно движение, тоя път тя стоеше скована, като в затвор. Но на сигурно, в безопасност, при това с достатъчно кислород, свряна в неудобната дупка, подобно на меру, тя щеше да дочака оздравяването си.

Трябваше да го дочака!

Искаше да живее. И щеше да се бори за това. С цялата си акулска стръв и жизненост.