Петър Бобев
Тигрицата на океана (4)

4.

Морските лъвове се завръщаха на старото си лежбище, след като цяла зима бяха ловували из морските простори. Първи, както му е редно, пристигаха мъжкарите. Забързани. Който стигнеше по-рано, щеше да заеме по-хубаво място на брега, а това безсъмнено щеше да привлече в харема му повече самки. Всеки искаше да има повече самки — по инстинкт, да остави по-голямо потомство, да осигури безсмъртието на своята собствена наследственост; и по суетност, за да се изтъкне пред другите. Чувството за важност е присъщо на всяка жива твар. Не само на човека.

Старият самец с вече изтъркващите се жълти зъби, живял дълго на тоя свят, знаеше отлично това правило. И то представляваше напоследък предимството му пред по-силните и пъргави младежи, които още не бяха наясно какво искат.

Когато от върха на една по-висока вълна той съгледа родния остров, сякаш полудя. Размаха припряно плавници, понечи да изпревари другите. Но и те не мислеха да изостават. Втурнаха се в бясна гонитба към мечтаното каменисто кътче сред разпенения океан, където се бяха родили, където някои бяха изживели брачното си щастие, а други, младите, се надяваха тепърва да го изживяват.

Стария едва достигна брега, задъхан от напрежение. С бъхтещо в гърдите му сърце. Тогава видя, че е изпреварен от друг, по-млад тюлен. Побеснял от гняв, макар и преуморен, той се хвърли насреща му настървено, с настръхнала грива. Посегна да го захапе за врата. Ала и съперникът му се оказа добър боец. Вирна глава, по-високо от него, изви се и го докопа със зъби за косматата грива. Раздруса я жестоко, затърси да захапе по-дълбоко. Рукна кръв.

Стария разбра, че губи двубоя, убеден вече, че силите, въпреки безсъмнената му опитност, не са като преди. И все пак не смяташе да се предаде. Запъхтян, окървавен, той продължаваше да блъска с гърди врага си, сякаш не усещаше острата болка от раните.

Уви, безполезно! Безпомощен беше срещу устрема на младостта. Чувстваше, че времето му е отминало, че послушен на природните закони, беше длъжен да отстъпи, да даде път на по-жизнената младост, и въпреки това не се оттегляше от борбата. Продължаваше да блъска, да се извърта, да прилага припомнените набързо някога тъй успешни бойни похвати.

Неуморим, неизтощим, съперникът му го изтласкваше стъпка по стъпка извън спорната територия от десетина квадратни метра, застлана с каменен трошляк, която се полага на всеки харем.

Старият предчувстваше какво ще стане, та той знаеше отлично реда в своето племе, но не можеше да го предотврати. Врагът го изтикваше все по-вече във владенията на съседния самец, който безспорно нямаше да остане безучастен. Така и стана. Съседът изръмжа бойния си възглас и връхлетя върху Стария отзад.

Повече не можеше. Победен от един противник, Стария виждаше, че няма никакви изгледи да противостои на двама.

Изрева не толкова от болка, колкото от срам, от отчаяние и побягна, пресрещан и хапан от другите мъжкари, през чиито леговища трябваше да мине в отстъплението си.

И накрая, облян в кръв, раздърпан, стенещ от унижение и мъка, се хвърли обратно в морето, откъдето прииждаха все нови и нови мъжкари, настървени да си осигурят и те някакво местенце под небето. Прииждаха и връхлитаха срещу щастливците, които вече бяха успели да завоюват своите малки царства. По цялото крайбрежие се биеха мъжкари, пълзяха тромаво като исполински гъсеници, блъскаха се — сякаш целият бряг бе оживял, разлюлян като чудовищен земетръс в безредни тъмнокафяви вълни.

Ясно, вече нямаше място за него там, на Мечтания бряг. Трябваше да се махне, да се пресели върху малката плоска скала, Скалата на излишните, където се събираха всички победени в живота мъжкари.

Той се покатери по нацепения, заливан от вълните камък. Огледа тези, сред които бе попаднал, тези, които в миналото бе наблюдавал високомерно от съседния бряг, заобиколен от ухажващите го самки. Бяха все такива като него, изранени, проскубани, сразени. И по-зле от него, старци, които едва се бяха добрали до това късче суша след дългото морско странстване, за да умрат в родината, с обърнати към спомените полуслепи очи. Мършави, бездейно отпуснати, с прогнили зъби и оскубани в боевете жилави мустаци. Редом с болните, дишащи тежко, и сакатите с отхапани плавници от акули и косатки — всички, които в своя отбор природата бе бракувала.

А младежите, неопитни и неукрепнали достатъчно, негодни още според ценза на живота за дом и семейство, след несполучливите си опити да се сдобият с някое местенце на Мечтания бряг, се трупаха на тясната камениста ивица до истинското лежбище. И те изгонени. Но не и отчаяни. Цялата им същност, младостта им знаеха, че бъдещето е тяхно. Ако не това лято, то догодина, по-догодина? Рано или късно?

Стария се отпусна омаломощен върху камъка.

Тук никой никому не обръщаше внимание. Тук никой не пазеше място. Успееш ли да се сместиш, лягай, почивай! Мри!

С грач и вой над острова се виеха облаци от чайки, рибарки, стридояди, албатроси и буревестници, пикираха във водата, грабваха кой каквото търсеше и отново се поемаха във въздуха.

Океанските вълни връхлитаха срещу брега с грохот и гейзери от водни пръски под смръщеното облачно небе, наподобили по цвят базалта на скалите — и те като полиран течен базалт, по който като кварцови жилки танцуваше въздушната мрежа на пяната. А когато се отдръпваха в шуртящи потоци и водопадчета, те оставяха из пукнатините и вдлъбнатините натрошени раковини, празни рачешки брони и омотани водорасли.

Вълна подир вълна, ден и нощ — и непресекващ рев на биещи се самци върху брега. Без сън, без почивка.

А когато след няколко дни започнаха да пристигат женските, врявата стана оглушителна. Два пъти по-малки от мъжките, те прииждаха групово или единично и изпълзяваха на този участък, който си изберяха, най-често на който се бяха родили или те рамите бяха живели предната година. Надигайки се колкото могат по-високо, изпъчени, мъжкарите ги викаха при себе си с гърлено мучене, пристъпваха от лапа на лапа, зъбеха се един на друг, връхлитаха срещу съседите, които опитваха да примамят колебаещите се гостенки. Постепенно цялото пространство се изпълваше с тюлени и тюленки, почти прилепени едни до други, уж обособени, а те в почти слети семейства. Час подир час, след боеве между самците и съскащи свади между женските, всяка от които търсеше да заеме по-гладко местенце за себе си и главно за бъдещата си рожба, врявата почваше да поутихва и в многобройното общежитие се появяваше нещо като ред.

Не по-малко възбудени ставаха и младите самотници, които също се разпълзяваха напред-назад, като някои отново се впускаха в боеве с вече обзавелите се със семейства съпрузи, за да се върнат повторно назад, победени и още по-посрамени.

Само безпомощните старци продължаваха да лежат безучастни в своя приют, свели погледи към плискащите се в тях вълни.

Стария, вече поотпочинал от пътуването и борбата, с позараснали рани, пак взе да обръща очи към някогашното си царство, към харема си, сред който сега се перчеше младият узурпатор. Какво ли чакаше? Нима още не бе изгубил напълно надежда?

Почти през цялото време, докато са на брега, самците не ядат. Разходват натрупаните в сланината им запаси. Какво друго му оставаше на клетника? Старият вече трябваше да запълва времето си с плуване. И сън. Спеше и на брега, и във водата. И сънуваше непрекъснато. Понякога — детството си на същото това място, едва опазващ се да не бъде стъпкан от войнствените мъжкари; друг път — кошмарни нападения на акули, една от друга по-огромни, нападения на калмари, озъбени челюсти на косатки. Сънища, сънища — които го караха да се сепва насън.

Но най-често — самки. Десетки, стотици самки, които мъркаха призивно, които се галеха край него, хапеха врата му. Една от друга по-миловидни, по-любвеобилни. А когато се събудеше, виждаше с огорчение, че те са отстъпили далеч от него, почти недостижими. А той дремеше върху Скалата на излишните, като от време на време се обръщаше по гръб с вирнати лапи да се разхлажда.

Всички самци са различни, с разни характери и темпераменти. Външно привидно по-еднакви, но всъщност не по-малко несходни по нрав са и женските. Едни по-кротки, други по-сприхави, отстъпчиви или нападателни, лениви или неудържимо игриви. Особено палава изглеждаше най-младата самка, която Стария не познаваше. През цялото време, откак бе стъпила на сушата, тя не се свърташе на едно място, а се въртеше непрекъснато върху малкото пространство на харема или пък плуваше сред вълните, та караше мъжкарят да се озърта неспокойно и да следи къде ли ще излезе след банята.

Беше ранна утрин. Буревестниците се готвеха за полет. Изкачваха се на безредни тълпи към върха на острова и оттам се засилваха по склона надолу, докато ги поеме въздушната струя.

Отново навлязла в морето, младата палавница лудуваше отвъд прибоя, там, откъдето дъното се спускаше стръмно в дълбините и където се мятаха дългите кичури на кафявите водорасли като грива на чудовищен самец тюлен.

Стария трепна, изправи се на лапи. Зад тюленката се мерна дълга несиметрична опашка на акула. Морска лисица! Тя също може да бъде опасна.

Тоя път — не. Друго бе привлякло вниманието й — кацналата във водата чайка. Успяла да я издебне, лисицата я перна с опашка и тутакси я нагълта.

В следния миг побягна. Стрелна се към плитчината, усетила приближаването на голямата тигрова акула с разкъсана като парцал гръбна перка. Стария усети как новодошлата се поколеба — дали след лисицата или? Връхлетя върху тюленката. С един замах отръфна къс от хълбока й. Стария гледаше неспокойно. Но не се помръдваше. Не беше негова самка, нямаше право — не беше длъжен да я защитава.

Тогава видя как съперникът му се хвърли на помощ. С плясък и рев. Като запокитена скала. Всички се пръснаха при неговото минаване.

Ей на това бе разчитал Стария. Без да се двоуми, без да изчака развръзката на боя, той скочи във водата и заплува към някогашното си миниатюрно царство. До самата му муцуна пулсираха пълчища опалово прозрачни медузи. Ала той не ги и погледна. Метна се на каменистия бряг, запълзя с възможната най-голяма бързина към харема си.

Уви! Пак закъсня. Черния, един друг младок с по-тъмна козина от другите, го бе преварил отново. Заел незабавно опразненото място, той го посрещна с такъв недвусмислен вид и с такова диво настървение, че Стария дори без борба предпочете да отстъпи.

И тъй като не бе забравил скорошното си отстъпление, за да не го нападнат пак съседните мъжкари, се измъкна по най-краткия път към водата.

И зърна младата самка, която се връщаше ведно с последните бягащи в паника тюлени към харема с кървяща рана, но жива, все още с достатъчно сили да стигне брега, където на сигурно да изчака оздравяването си.

А върху Скалата на излишните видя и предишния си съперник, който бе успял да спаси самката си, но с цената на безброй кървящи рани и жестоко нахапана лява лапа. Да я спаси за другия, за Черния, който я посрещна с любезно мъркане насред път. Въобще не бе опитал да се върне в семейството си. Знаеше го с вроденото си чувство — за него, негоден за борба, вече нямаше място там, върху Мечтания бряг. И сам, без подкана се бе отправил към Скалата на излишните.

Стария се изтегна на предишното си място редом с него, отпусна глава върху обливания от вълните камък. Тук мъжкарите вече не бяха съперници. Затова можеха да живеят в съгласие. Та те всъщност нямаха за какво повече да живеят?

В морето, отвъд грохотещия прибой, който не дръзваше да прекоси, се стрелкаше настървено Раздраната перка, побесняла от гняв, че и днес не бе успяла да засити глада си.