Метаданни
Данни
- Година
- 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от drvar)
* * *
От този ден нататък състоянието на Дуков ту се влошаваше, ту се подобряваше, но независимо от това един файтон всяка заран го докарваше в ателието му и го откарваше обратно късно вечерта.
— Бягам! — хихикаше с хитри пламъчета в разновиждащите си очи той. — Играя си… Нямаш представа — казваше на Никола, — какъв кеф е, какво удоволствие е да бягам и сам да крия от лешоядите собствените си тленни останки! Едва сега започвам да разбирам младите жени — малките им флиртове, малките им бягства, кокетството им… Че то било велика игра!
— Защо те преследват? — недоумяваше Никола. След което хвърляше предпазлив поглед към паравана и вадеше от джоба си поредната бутилка с коняк. Това също се бе превърнало в игра, ала жената на мига ги улавяше и мърмореше зад паравана:
— Дърти грешници…
— Защо ме преследват ли? — млясваше след първата глътка Дуков. А хитрите пламъчета в очите му пак се разгаряха, сякаш мислено преживяваше удоволствието от играта си. Едва след това обясняваше:
— Защото вече съм почти труп, приятелю — леш… Като моите герои в „Пред работилницата на Твореца“. А цената на един художник започва истински да расте именно от този миг нататък, когато започне да трупясва, вдига се още повече в деня на пълното му трупясване, и все повече от там нататък. Велик миг за търговците на картини, удар — да купуваш изгодно от полутруп, а след месец или година да продаваш със стократна печалба картините на един вече истински труп. За това ме преследват, тази е играта. Само че — и той смигваше, — аз съм намислил да ги поразигравам доста дълго. Че как иначе, удоволствието ми е двойно: хем се крия от лешоядите, хем от оная… с косата!
— Но твоите картини и сега се търсят, тук и в чужбина…? — учудваше се Никола.
— Да, но сега струват грош. Колкото струва един жив художник, а той не струва повече от залъка си. Цената му расте сетне и става толкова по-голяма, колкото той е по-мъртъв. Цената му е най-сигурната гаранция, че няма никакъв шанс да се вдигне от гроба, като надгробна плоча, върху която отливат все нови и нови — да тежат! Ха-ха-ха… — смееше се с истинско удоволствие Дуков.
След няколко мига, обаче, омрачняваше и казваше мрачно:
— Само зад тази игра да не стоеше и войната.
— Война ли? — трепваше Никола. Не бе чул от никого нищо подобно. А клиентите му, заможни и влиятелни хора, би трябвало първи да знаят.
— Война — потвърждаваше Дуков. — Усещам приближаването й по моите лешояди, те имат безпогрешен инстинкт за нея, както животните пред земетръс. Втурнат ли се търговците да влагат парите си в произведения на изкуството, чакай война! Защото произведенията на изкуството са най-сигурните банки, най-добрите капиталовложения с най-висок лихвен процент, когато капиталът трябва да се замрази. А той се замразява единствено в навечерието на големи превратности.
— Превратности… — повтаряше Никола. — Малко ли са им на хората превратностите в мирно време, та…?
Дуков кимваше разбиращо, но не спестяваше и останалото:
— Трагедията на този свят, приятелю — казваше, — не са самите превратности, а безсилието дори на превратностите да го променят към добро — подменят само едно зло с друго зло, едни злодеи с други злодеи.
Преди да изрече последното от останалото Дуков млъкваше, сякаш му предстоеше да изповядва дълбока лична болка, която трябваше да преглътне:
— А най-трагичното е, че милиони вярват в тези превратности и умират за тях, за да умрат после още толкова милиони… от същите тези превратности. Но така си върви тая човешка гмеж от край време — превратно! Вместо да наслагва, тя разрушава, и пак започва отначало. Сякаш гмежта е обладана от неизличимата лудост на първотворец, не просто творец, а първотворец — тя да сътвори всичко, днес. Лудост… лудост… лудост… — повтаряше дълго и все по-вгорчивено Дуков.
Така превали зимата.
* * *
След разходите около новата къща Никола се почувства почти така необходим, както на времето, след вземането на малкия Николчо от Дома за сираци. Мрачната му затвореност изчезна, а енергията му сякаш се удесетори и той не отказваше нито една поръчка. А поръчките валяха една през друга, архитектът Каров препоръчваше на своите клиенти майстор Никола — той да изпълни мебелите и дърворезбата в новите домове на богатите столичани!
Никола приемаше изгодата от това сътрудничество, след като самият архитект Каров никога повече не разтревожи дома му с присъствието си. Верно, скиците му с интериора на сградите бяха постоянно пред очите им, по тях изработваха мебелите и дърворезбата, но те бяха само скици. Зорница спокойно вземаше от своя дял, дърворезбата, и се заемаше с изпълнението й. Беше спокойна и ведра и не криеше, че се радва на богатите поръчки, но много повече — на трескавата бодрост на баща си, на работливостта и предаността на младия Никола, на задружността на ръцете, очите и ума на тримата, и на здравето на децата си.
Новият дом на Никола стоеше здраво на здравите си темели, а всеки изминал ден го пълнеше с благодат. Всичко, което би могло да предизвика пукнатина в него, или да го разполови, изглеждаше завинаги отстранено. Беше дом-оазис в пренаселената с гмеж престолнина, в който трудът и благополучието излъчваха чистия дъх на благородна дървесина и чисти помисли. Е, някои от разпуснатите богати клиенти не скриваха похотливото си възхищение към Зорница, ала нейното неподправено равнодушие бързо ги охлаждаше, за да ги превърне след това в повод за непринуден присмех, с който разнообразяваха напрегнатия си труд в работилницата. Клиентите им бяха благодатна галерия от образи и за малкия Николчо, който пълнеше скицниците си с тях, наподобявайки ги поразително, макар и окарикатурени до неузнаваемост. Или именно поради това, извеждайки на преден план същинското, същественото в тях. Изглежда имаше в него нещо от присвитото око на Дуков, онова, с което големият художник проникваше надълбоко.
Ала самият Дуков продължаваше да отказва услугите на това свое проникващо око: нови платна не похващаше, недовършените си стояха недовършени, а от готовите продаваше само по едно-две през годината, с хитро-присмехулната уговорка „Последно!“ С една дума, продължаваше да си играе „игричката“ на криеница, разпалвайки апетити и криейки се от тези апетити. Продадените платна мигом поемаха пътя към Европа на все по-висока цена, за да вдигнат цената на следващите още по-нависоко. И апетитите, естествено!
„Игричката“ поглъщаше цялото му внимание и всичките му останали сили, затова пък го възнаграждаваше с удоволствието от играта. Само това удоволствие и чашката коняк променяха за малко землистия цвят на лицето му и палеха в разновиждащите му очи весели искрици:
— Така, така, мръсничета, тичайте подир Дуков, протривайте дебелите си кълки, иначе как ще вложите мръсните си пари в чисто изкуство! — кискаше се Дуков. Но веднага след това добавяше с горест: — Ето ти още една нелепица, създаденото за по-добрата част на човечеството се купува, опакова и пази с мръсните пари на злото. Необходимото за изкуството зло: Ела зло, че без тебе по-зло…! — въздъхваше мрачно Дуков.
— Е, не всички пари са мръсни — обаждаше се Никола.
— Да, но от нейде нататък и… до нейде. Началото на всички пари винаги крие някаква малка мръсотийка, а краят им — голяма. Парите, приятелю, са така заченати. А едно нещо каквото е в зачатието си, такова е и в края си. Само че в края си е умножено многократно. Гледай мене: проклет бях, превърнах се в заклет циник, направо мръсник!
— Няма да ти противоречим… — обаждаше се присмехулно зад паравана жената.
— Млък там, шът! — подвикваше й деспотично Дуков. Жената млъкваше, но дори мълчанието й изпълваше ателието с преданост. Тази жена, замисляше се Никола, бе последният модел на Дуков. Наистина ли бе открил в нея големият художник невъзможното стремление на човешката душа към слънцето, завинаги окована от тромавото си тяло на земята, или й го бе внушил впоследствие с платното си? Възможно, бе от най-силните платна на Дуков от последните му години, но дали само то обясняваше предаността й към капризите на стария мъдрец и грешник, или и някаква корист: „Кого да виниш — човеци…“
Докато Никола се размисляше, Дуков игриво почукваше предните си зъби с мундщука на кокалената си лула и си мърмореше напевно:
— Ала бала ница… пръстена паница! Накрая захапваше лулата и казваше:
— Точно това правя, приятелю, игралка-залъгалка. Само че не я правя, изсилих се, а я играя. Тя си е отдавна направена и начертана на земята, за всички, и всеки я играе по неговому. Докато „стъпи на черта“ и… фюит!
Веднъж точно в този момент жената подвикна откъм паравана:
— Файтонът!
— Ето — изхили се Дуков, — файтонът… катафалката — идват едно по едно, по реда си!
Но когато жената го облече и приготви за път и двамата с Никола го поведоха навън, подкрепяйки го от двете страни, старият художник отново затананика, без думи, игралката си:
— Хъ-хъ, хъ-хъ, хъ-хъ-хъ-ъ…
Останал сам в топлата лятна нощ, Никола изведнъж потръпна и спря, загледан подир отдалечаващия се файтон. Сякаш бе придружил Дуков до границата на абсолютния студ, която нямаше сили да прекрачи — нямаше силата на Дуков. Или не бе му дошъл редът за игралката-залъгалка на Дуков?
* * *
Светът наистина отиваше към война: и според вестниците, и според признака на Дуков…
Една вечер, когато Никола бе останал сам в работилницата, довършвайки една бърза поръчка, на вратата изникна старият Сидеров. Бе все така дебел, но отпуснато дебел, с отпуснати бузи и гуша, с отпуснато тяло. Единствени очетата му шареха живи и пъргави, каквито ги помнеше Никола.
Сидеров начаса разпери късите си ръце и се провикна:
— А бе, Никола, аз пък да не знам!
— Аз пък не знам какво не знаеш — охлади възторга му Никола.
Сидеров запремигва.
— Така де, така де, аз… като на стар познат, като… Е, да говорим направо.
„Най-добре“ — кимна Никола. И пак с кимване го покани да влезе. Сидеров отмина стола и седна върху купчината чамови дъски, близо до Никола.
— Убих се да тичам — рече. — Обиколил съм цялата столица. На какви ли не врати чуках, от министри до… проститутки, и все на камък. За да науча, накрая, че ти си бил най-големият приятел на Дуков — художника!
— Е, чак приятел — намръщи се Никола. — Пием си с него коняка веднъж-дваж в седмицата.
— Ха, че малко ли е това! — удиви се искрено Сидеров. — Какви хора искат само да го видят и не могат, а ти… Знаеш ли колко жени на големци пазят ръкавиците си като реликви, защото някога си, някъде си същият този Дуков ги е целунал?! А нашият Никола си пие коняка с него, страшен си! Ей…
— Разбрахме се: направо! — напомни му Никола.
— Верно — плесна оплешивялото си теме Сидеров. — Ама знаеш слабостта ми към тебе и сега, като научих… Спирам, карам направо, помня, че с тебе другояче не може. Ето какво: помогни ми да купя от този Дуков някоя и друга рисунчица, каква да е, или, ако искаш, купи ги от свое име, двойно ще ти платя!
— Няма да стане — попари го Никола.
— Тройно! Чет…
Никола вдигна очите си към Сидеров и четворната му цена изпуфтя като спукан балон. Той самият заприлича на спукан балон, смали се, отпусна се върху чамовите дъски и притихна. Никола го съжали.
— Първо — заобяснява му, — Дуков не продава. Второ, пием си коняка, но нито той продава моите мебели, нито аз неговите картини. И трето, за да ти стане ясно кой е Дуков, ако аз съм страшен, както казваш, при него съм пале. Ясно ли ти е сега?
— Чух бе-е, знам бе-е, Никола — приплака Сидеров. — Затуй съм тук, ти беше последната ми надежда. Като ми рекоха, че този Дуков признавал само тебе, рекох си… а то — край!
Сидеров разпери късите си ръце, но в следващия миг те сякаш сами паднаха, като отсечени.
— Има сбъркани хора в тоя свят — рече отчаяно.
— А може и светът да е сбъркан — поправи го Никола.
— Ами! Светът си е много харен, много харен си е той… Не светът, сбърканите хора са сбъркани — мърмореше Сидеров.
Изпъшка, вдигна се от чамовите дъски и тръгна към вратата на работилницата. Излезе, продължавайки да си мърмори. Забрави да каже дори едно „Довиждане!“.
Светът наистина отиваше към война.
Но същата вечер Дуков доста се посмя на нещастието на търговеца Сидеров. Точно тогава в ателието влезе младият Каров, архитектът, и кимна към бутилката с коняк:
— В настроение сме, значи!
Дуков се прицели в него с кокалената си лула и попита в упор:
— Слушай, ти защо криеш, че големият търговец Сидеров те е молил да му посредничиш за мои картини?
— Защото не ме каниш на коняк и… за да не се главозамаеш — засмя се младежът.
— Маскара — отвърна се от него Дуков.
— Отвръщате се от един поканен на световния конгрес на архитектите, маестро! — съобщи новината, заради която беше дошъл Каров.
— Поканен, ти? — рече с ирония Дуков. — Сигурно ще реставрираш Авгиевите обори, иначе защо ще канят тебе.
— Познахте, маестро — засмя се добродушно Каров.
Но доброто настроение вече бе напуснало Дуков и той рече мрачно:
— Аз винаги познавам. Познавам, например, че е време да разчистя моите Авгиеви обори. — И той с мрачен поглед обходи ателието си. — На далечните ми роднини ще оставя няколко платна, за да имат нещо да се дърпат, иначе бързо ще ме забравят.
Землистият цвят на лицето му съвсем потъмня, върховете на пръстите на широките му ръце посиняха и той изръмжа към паравана:
— Одеало!
В ателието бе топло, но жената бързо притича и загъна нозете му с дебело, мъхнато одеяло. От това ли, или пристъпът сам попремина, но Дуков си възвърна иронията, оглеждайки всички с присмех: „Поставих ви натясно, а?… И не можете «бъкел» да ми речете, както искам така ще мра!“ След което се обърна към Каров и го попита:
— Кога е този твой конгрес?
— След месец — отвърна без настроение младежът.
— Добре… това е добре — измърмори Дуков и посочи вратата на ателието: — А сега, марш от тук, отивай да си гледаш работата!
Когато младежът излезе, Дуков измърмори друго:
— Талантливо момче, дано се опази, след мурабето ще има много работа за такива като него. Има да събират разполовени домове, села, градове… държави. Един разполовен свят ще им се наложи да събират, Никола!
Замълчаха. Заотпиваха от коняка. Но землистият цвят на лицето на Дуков не се промени, остана си потъмняло землист. Мълчанието им се протегна и кой знае докъде щеше да стигне, ако на вратата не бе се почукало. Дуков гневно погледна нататък: На тази врата не се чукаше, който имаше право да влиза — влизаше направо, останалите отминаваха! На второто предпазливо почукване кресна:
— Влизай! — Очевидно, за да може веднага да кресне обратното. Но на вратата се подаде Зорница и той й махна да се приближи. Младата жена идваше с някаква голяма тревога, изписана на богородичното й лице и в ясната синева на очите й. В ръцете си притискаше скицник, който веднага подаде на баща си:
— Тате, виж! — рече развълнувано.
Никола посегна, но ръката му, едва докоснала скицника, падна, като повлечена от неимоверна тежест. Така се оброни и главата му. Така се забиха в пода и очите му.
— Я!… — пресегна се към скицника Дуков. Взе го от безволевата и безсилна ръка на Никола и го вдигна пред очите си. Взира се дълго, присвивайки още присвитото си око и отваряйки по-широко отвореното. След което рязко изтръгна кокалената си лула от устата и попита също така рязко:
— Тя ли е?
„Тя“ — кимна Никола. И едва сега въздъхна с дълъг и дълбок издъх.
Ала Дуков не обърна никакво внимание на въздишката му, дори не я чу. В очите му пламтеше жив блясък, по скулите му изби руменина, ръцете му потръпваха от дълбоко вълнение. Така потръпнаха и устните му, когато изрече разчленено:
— Нах-х-ходка! — Изрече го, сякаш го изтръгна от дън-душата си. — Великолепно видяно, великолепно уловено и великолепно претворено — не разполовен, а разломен образ! И то образ на монахиня, който би трябвало да излъчва покой, примирение, смирение. Каква сурова истина в контраста — чертите на времето, не пощадили дори монахинята!
От скицника гледаше Николица. Непомерно хубавата Николица. Тя и не тя — непомерна хубост и непомерна белота в непомерно черна дреха; а светлосенките на бялото и черното нарязваха лицето, очите и душата чак на десетки трагични многоъгълници — разломно, на късове.
— Твоят внук вече е художник, Никола — рече с тъга Дуков. — И ще стане голям художник. Нали ме питаше, казвам ти сега.
Ръката му, вдигнала скицника, очевидно отмаляваше, потреперваше, а той гледаше и гледаше ненаситно. Сякаш в собственото си детство, или, може би… в бъдещето. Кой можеше да каже накъде гледат и какво виждат разновиждащите очи на Дуков?
— Къде са се видели? — попита сепнато Никола, замислен за своето си.
— Пред Светия синод — отвърна тихо Зорница. — Седяла отвън, на пейката. За няколко минути, докато игуменката излезе. Дума не са разменили. И не знае кого е нарисувал…
— … и кого е донесъл, кого е въвел в дома си! Ееех! — изпъшка Никола. — А мислех, че никога… Зад планини отпратих злото, в дом-крепост пазих жертвата му, а тя, самата жертва, с единствената си оцеляла ръка поведе и въведе злото в своя дом. Ееех!
Дуков бе отпуснал ръката си със скицника и гледаше Никола съчувствено. Когато срещна погледа му, Никола омрачня и рече с вдървени устни:
— Ще разкъсам тази рисунка, ще я изгоря! И пепелта й ще изгоря — повторно…
— Безсмислено, приятелю — поклати глава Дуков. — Тя вече е влязла в очите и в душата на художник, а те са прокълнати да съхранят всичко, което е влязло в тях.
— Какво да правя? Какво повече да направя?… — стисна юмруците си Никола.
— Нищо, приятелю, ти твоето направи. Както и аз — моето, и… какво? Светът си е свят, човеците — човеци: „Кого да виниш…!“ Най-добре е да кажеш истината на внука си, не се страхувай, казах ти веднъж, щом Бог го е дарил с дарба, дарил го е и със сила да носи дарбата си.
— Преди това, обаче, ще отида и ще говоря с… нея. За да е цяла поне истината, за да я знаят двете й половини.
— Иди, говори — рече вяло Дуков. Вдигна отново скицника пред очите си, погледа рисунката и го подаде на Зорница, казвайки с необичайна за него свенливост и смущение: — Днес ми се роди син, дъще, втори Дуков!
* * *
Нищо не бе се променило пред манастира: същите високи зидове, същата тежко обкована врата, същите вековни буки от двете й страни, и същите просяци в сянката им. С непроменен глас бълбукаше и потокът — глас на тишината, и със същия дъх на букова шума, билки и камък.
Раздал милостиня на просяците, Никола търпеливо чакаше игуменката. Тежката врата бе останала открехната и той виждаше част от манастирския двор, застлан с плочи, каменна чешма в дъното му, част от сградите, и малка църквица. Игуменката се появи от църквицата. Скръстила молитвено ръце, високата й, достолепна фигура бавно прекосяваше плочника. Излъчваше смирение и примирение пред всичко земно и пред всичко отвъдно. Спря на две крачки от Никола, вдигна очи към него и изрече глухо:
— Бог е милостив! Тази нощ Той повика при себе си сестра Мария. Свършиха земните й дни, земните й мъки и прегрешения. Отиде си опростена. Нека й простим и ние! — Игуменката се прекръсти и пак сключи молитвено ръце: — До утре ние, грешните нейни сестри, ще бдим и ще се молим за нея. Молете се и вие. Погребението ще се извърши утре, тук, в малкото манастирско гробище. Молете се, Бог ще бди над земната ви мъка!
Игуменката прекръсти Никола и бавно се отдалечи.
Навън нищо не бе се променило. Носеше тежка вест, а потокът си бълбукаше, просяците си седяха на местата, дори сянката на вековните буки не бе се поместила. Непроменен го поведе и усойният планински път, криволичещ и равнодушно тих — път за насам, и път за натам…
„Свършиха земните й дни…“
Те отдавна свършиха, майко-игуменко! Земният ден за човека свършва, когато го помами непомерното. Защото, ако нощта е сянка на Земята, както казва Кемерката, то, непомерното е сянка на отвъдното — и тя никога не се помества, там никога не съмва. Усое.
* * *
Никола донесе тежка вест, но и тежка вест го посрещна — бе починал Дуков.
Две смърти в един ден. А той бе вървял — и натам, и насам — към едната и към другата. Изглежда, човекът през целия си живот върви — и натам, и насам — към две смърти: към тази преди раждането си, и към тази след него. Какво разточителство — за един кратък живот, две безкрайни смърти!…
* * *
Погребението на Николица бе тихо, малолюдно и, някак, естествено. Сякаш малкото и сенчесто манастирско гробище и късата върволица на монахините бяха извън този свят, и преддверие на отвъдното — естествения кратък преход към небитието — път, единствено за натам!
Път.
* * *
Ала погребението на Дуков смая Никола.
Необозрима гмеж: гмеж пред дома му, гмеж подир катафалката, гмеж в гробището на престолния град, и гмеж… от речи — речи, речи, речи…
Най-сетне те хванаха, приятелю, вече няма как да им избягаш! — гледаше гмежта и мислеше с горчивина Никола. — Свърши твоята игралка-залъгалка, стъпи на черта и… И сега гмежта ще ти наговори всичко онова, от което ти бягаше, ще ти се покажат и всички от които ти бягаше, и, щеш не щеш, всички те ще имат твоето погребение, както дамите своите ръкавици…, и ще съхраняват и показват този ден, напарфюмиран със собственото им присъствие и тщеславие.
Никола изведнъж почувства нечий поглед, отправен към семейството му. Леко изви очи и срещна други две очи, пламтящи непомерно върху бледо лице — очите на архитект Каров, отправени в бледото, изопнато лице на Зорница. Отколе ще да са я обгаряли тези пламтящи очи, за да е така бледа и за да притиска двете деца към себе си като упования.
„Кого да виниш — човеци…“ — въздъхна помръкнал Никола.
Ала близък шепот на познат глас заглуши въздишката му:
— Не изпускайте племенника! Да, онзи… Вие първи трябва да го пипнете! Искам картини от този Дуков!
Старият Сидеров вече пускаше „гончетата“ си…
На мнозина ще трябваш, на малцина ще липсваш, приятелю! — погледна отрупания с венци и цветя ковчег Никола. — Е, поне си поигра, игра си с какво ли не: с човешката глупост и суета, със слепотата и прозрението човешко, с тленното и божественото, с померното и с непомерното! Играеше непомерно, и непомерно дълго игра, ала сам носеше проклятието на непомерното, като кръст Божий: „Непомерното, казваше, е за орисаните с Божия дарба, защото само те могат да понесат проклятието му сами, без да прехвърлят нито грам от него върху другите!“.
Над гробището и над гмежта бе легнала необичайна тишина — ни речи, ни шепот, ни святкащи погледи… Ковчегът на Дуков изглеждаше сам, изоставен. Сама и изоставена изглеждаше дори необозримата гмеж. Тогава до Никола достигна пронизващият вик на малкото вестникарче:
— Война!… Войната започна!
Викът му премина над хиляди ужасени очи, над беззвучно отворени уста, над сгърчени лица, през сплетени пръсти и тела — сплетени и далечни едновременно, живи и мъртви едновременно… „Пред работилницата на Твореца“! — сепна се Никола. Всичко това Дуков го бе прозрял и оставил върху страшното си платно. Сега платното оживяваше пред очите на Никола. Доколкото могат да бъдат живи мъртвите и доколкото могат да бъдат мъртви живите. А те могат и едното, и другото, те винаги са били такива — разполовени: тленна плът и нетленни страсти!
— Този Дуков — изшептя някой с омраза, — и от това успя да се измъкне, изпревари, скри се!
„Не, драги — възрази му мислено и уморено Никола, — единственият грях на Дуков е, че живя много преди нас, далече пред нас! Той отдавна, и сам, преживя всичко това, сам го изстрада, за да ни предупреди, но…“
Някой настоятелно побутваше Никола. Той се извърна, бе жената-модел, на която Дуков се бе поверил в последните си години.
— Вземи! — рече жената и пъхна в ръката му кокалената лула на художника. — Да имаме и ние по нещо от него… Аз взех кепето му. — И тя, като стисна ръката на Никола, сякаш да му помогне да не изпусне кокалената лула, тръгна си през смълчаната гмеж.
Той стеснително огледа и опипа неочакваната реликва, но след това спокойно захапа мундщука й. Прилегна точно. В същия миг, обаче, усети горчилката й — непомерна горчилка… Не ти е било лесно, приятелю!
— Дядо, ти пушиш ли? — попита учуден малкият Николчо.
— Не, момчето ми… за тебе е — въздъхна Никола.
След което се изви с намерението да си тръгнат, но застина. Сега и очите на Зорница пламтяха върху бледото й лице, пламтяха натам, към онези две пламтящи очи, а малката артерийка в сянката на нежната й ключица пулсираше на пръсване. Напразно ръцете й конвулсивно притискаха двете деца. Младият Никола, на крачка зад нея, стоеше с невиждащи очи и окаменяло лице.
Напразно! Напразно единият търсеше упование в децата, а другият в окаменялото — срещу непомерното и упованието не е упование, и камъкът не е камък… Той, Никола, го знаеше. Но рече:
— Да си вървим. Повървяхме след Дуков, изпратихме го, но така и няма да го стигнем… Човеци сме! — добави с всичката си горчилка в кокалената лула, в устата си, и в душата си.
Зад тях се разнесе, някак, припряна траурна музика и припряно бумтене на буци пръст върху ковчега на Дуков. Гмежта бързаше — да си отмъсти ли, да събуди големия художник ли?
Напразно — непомерното не заспива.