Велчо Милев
Непомерното (2)

* * *

Ала идната неделя се наложи той сам да тръгне към престолнината.

Николица се удържа на крака до третините. Тежка треска я повали веднага след помена за мъртвороденото. Лековете на Кемерката надвиха треската, но за път не можеше и дума да става. А зет му, младият Никола, веднага трябваше да се заеме с подготовката на материала за спазарения със Сидеров файтон. Така хем щяха да спазят срока, хем да си помогнат с парите, защото докторът взе и половината от предплатата на Сидеров. Много ли бе това или малко, Никола не знаеше, но трябваше да поработят.

— Така, така — наставяше и Кемерката, — работа! Дошлото — дошло, не можеш го върна, но с работа ще го отминеш. Седиш ли и то седи в тебе.

Тъй говореше Кемерката в хубавия дом на Николица, ала в своя дом, в дългата сянка на нощите, редеше нейното си…

Е, намери как, втъка се проклятието на непомерното в непомерно хубавата черга на Николица! Скъса една жичка, втъка се… Сега тя, Кемерката, трябва да е нащрек, да помогне да се върже скъсаното и чергата да продължи да се тъче. Върже ли се, още непомерна хубост ще има в дома на Николица — утре младите ще си я родят. Те, младите, са „лъжица и паница“!… Ала за Николица трябва да внимава много, че Николица е хубост наготово. А такава хубост, наготово, или е слаба и една жичка да върже, или е прекомерно силна и къса още. Виж, Никола е друг, той самият прави хубост, с ръце и душа я прави и пак ще я прави — може! Силен е, но премерено силен, та както може хубост да прави, така може и злина да поправи — в себе си, около себе си — той може. Ала Николица… На, треска я повали, изпепели я, а очите й останаха от студени по-студени. В тях и през тях Кемерката не вижда нищо. Какво ще видиш през обледен прозорец — какво има зад него, какво крие, Кемерката не знае — ни види, ни знае!

Затуй, когато Никола тръгваше за престолнината, тя му рече:

— Треската погасих, ала душата й не мога да размразя. Дано Зорница, като си я доведеш, да я доизцери. Като има за кого да се грижи, белким грижите я стоплят, размразят. Дано!

Дано! — повтаряше си Никола през дългия самотен път до престолнината. — Дано и злото е отминало, както отмина онази прихлупена, повяхнала нощ, че и денят подир нея — уж, на дъжд, а сухи, спечени. След туй небето се продъни, но след туй, и дъжд се изля като из ведро. Когато се отцеди и последната му капка, небето изведнъж се отвори и измитата есен меко заблестя.

Блестеше и сега. Пътят издишваше влага, а гората и склоновете на планината — дъх на шума и билки. Въздухът бе като лековита отвара, изстинала и избистрена. Нищо не напомняше онова кошмарно пътуване преди седмица, дори мястото на срещата с разбойниците не позна. Ако не отиваше да си вземе Зорница, щеше сам да си повярва, че е било сън. Тя и Кемерката тъй го рече: „Умно са го измислили докторите, никой да не види мъртвороденото, та по-лесно да се превърне в един лош сън!“

С тези и други подобни мисли дългият път до престолнината се изтъркули под колелата на каруцата му и тя навлезе в позната улица по същото време, както тогава, на ранина. Пак срещна познатата благородна старица със свирепия пес и песът пак го изгледа свирепо, и пак потегли старицата — да не би пак да прекъснат разходката му.

— И злопаметен! — цъкна тоя път подире му Никола.

В болницата му казаха да почака, подранил бил — трябвало докторът да дойде, сетне Зорница да се приготви. Здрава била! — успокоиха го. Щом е здрава, до утре ще чака!

Върна се отсреща, до каруцата, с лека стъпка и леко сърце. И денят бе такъв — лек, ококорен. Де да бяха случили миналия път на такъв ден! Е, ще случат…

Повърташе се и оглеждаше улицата нагоре-надолу, но нито за миг не изпускаше входа на болницата, от където щеше да се появи Зорница. Но вместо нея там се появи познатата му едра, кокалеста жена и му направи знак да иде към ъгъла на болницата. Тая пък какво иска? — почуди се. Но тръгна натам, знае ли, може да има друга врата. Оказа се, че има, ала той застана така, че да му е под око и главният вход на болницата. Усети се неприятно раздвоен, с гърба си „наслушваше“ страничната врата, а очите му не се отделяха от главния вход. Въпреки това, кокалестата го изненада, изникна нечуто до него и почти нечуто изшептя:

— Ще ти кажа нещо… — рече тайнствено.

— Казвай — дори не я погледна Никола.

— Май, много пари ти взеха, а?

— Не е твоя работа — намръщи се той.

— А знаеш ли защо ти взеха толкова много пари?

— Знам! — отсече той.

— Знаеш?… — отстъпи жената. Но очите й преценяващо минаха по лицето му и тя поклати конската си глава: — Не знаеш, байно! Виж, ако туриш нещо и в моята ръка, тогава ще научиш…

Никола мигом се врътна към нея, готов да й кресне, но тя вече бе изчезнала, пак така нечуто, като сянка, в страничната врата. Това изведнъж му напомни сянката на вътрешното стълбище на болницата преди седмица, когато се разплащаше с доктора. Тя е била! — досети се.

Ала още един натрапник спря до него, непознат, зализано усмихнат мъж, и той се досети, че неговото появяване бе подплашило кокалестата, а не той, самият.

— Здрасти! — поздрави зализаният. — Нали ти си Никола от…?

— Аз съм — отвърна Никола. Но безцеремонно остави натрапника и се върна на старото си място, до каруцата, срещу главния вход.

Онзи, обаче, го бе последвал.

— Спазарил си се да направиш файтон на Сидеров, нали? — попита със зализаната си усмивка натрапникът.

Този път Никола не му отговори. Не му беше до празни приказки, още по-малко до натрапници, гледаше миг по-скоро да зърне чедото си и миг по-скоро да поемат към дома. Но зализаният не го остави, напротив, приближи се до сами Никола и рече тихо, заговорнически:

— Слушай, един друг, по-паралия от Сидеров, плаща двойно, ако направиш първо нему файтон! По капарото ще разбереш, ето… — И той пъхна в ръката на Никола пачка банкноти.

Никола настръхна, множко му ставаше вече: един протяга ръка за пари, друг — с пари!… Не бе свикнал да дава и взема по чужда воля, към чужд джоб не бе посягал, но и към неговия не бе позволявал да посегнат. Погнуси се, кипна, и с погнуса запрати банкнотите в зализаната усмивка на натрапника.

— Ха… — успя да рече само непознатият.

— Обирай си крушите! — политна към него Никола.

— Чакай — примигна уплашен онзи, — чакай! Парите са за тебе, всякак са за тебе… Изпрати ме Сидеров, да провери държиш ли на думата си. — И, събрал набързо разпилените по тротоара банкноти, изведнъж удари на молба: — Моля те, вземи ги! Ако не ги вземеш, сърце няма да ми даде да му ги върна, Сидеров ще разбере и… Моля те, е, ако ти дадеш нещо за почерпка!

Никола се засмя. След което рече:

— Това са много пари за нищо.

— Ами — много, бълха го ухапала Сидеров! Той, миналия път, когато се видяхте тук, хвърли на доктора пари за два файтона, за да плати сладкия грях на сина си с една госпожица, та тия ли ще са му много. Моля те, вземи ги! — удари пак на молба зализаният.

Никола взе парите, върна му една едра банкнота и рече с погнуса:

— Махай се!

— Благодарско! — ухили се онзи и пое по улицата с вид на човек, спечелил с честен труд своя дял.

Престолнина, сбъркана работа, замисли се Никола, но… доходна!

Ала в този момент на входната врата на болницата се появи Зорница и той се втурна към нея. Мигом забрави и кокалестата, и зализания натрапник, и всичко друго. Младото, хубаво лице на чедото му бе тъжно, но дори тъгата не можеше да скрие здравата руменина по него, а това бе най-важното. Прихвана я несръчно и несръчно, сковано я поведе към каруцата. Тя се гушна под силната му ръка и захлипа. Остави я да се наплаче.

А когато престолнината остана зад тях, и суха покруса в очите на Зорница подир сълзите, той заговори:

— Отмина, лошото отмина… И няма да е все лошо…

Кемерката рече… Докторът рече…!

И дума по дума повтори какво бе рекъл докторът, какво бе рекла Кемерката. Сетне заговори за спазарения със Сидеров файтон, за зализания натрапник и за какво ли не, но за злината повече не спомена: „Злото е сляпо, казва Кемерката, ала има четири уши — за четирите посоки на света!“, тъй че, заговориш ли за него, все едно, че го викаш. Никола нито веднъж не го повика, гледаше да отпрати очите и мислите на Зорница към идното и към окъпаната есен на планината, в чиито разточителни багри и миризми каруцата меко плуваше. Полека-лека така заплуваха и очите на Зорница — есента и бащините думи пробудиха в тях млади кълнове, нищо, че бе есен. Права е Кемерката!

То, за какво ли няма права дума Кемерката. Права излезе и приказката й за Николица.

Начаса се вдигна от постелята и разпери криле над Зорница, грижите я съживиха. Дори онзи смразяващ лед в очите й сякаш се нагъна, напука се, натроши се. А подир месец, когато и Зорница стъпи на стъпката си, Кемерката въздъхна:

— Уф!… Май, вече се връзва скъсаната жичка. Сега отгоре й трябва да се натъче хубост, нова хубост, та скъсаното да отмине като лош сън.

Ала Николица продължаваше да тревожи Кемерката, натрошеният лед остана в очите й и ако досега те бяха далечни, само за далечни погледи и помисли, сега бяха студено бодливи — с ледени бодли, отправени навътре в нея, и навън!… Как ще се провре душа между тях, а тъче ли се хубост без душа?

Виж Зорница, в очите й, макар и скръбни още, топлото се върна: „Дъщерята на Никола!“. Да не говорим за самия Никола и зет му, младия Никола, у тях не само очите, те целите се сгорещиха, та чак пламтят около новото возило на престолния богаташ. Похванаха тяхното си, хубост да майсторят, и запламтяха.

Така го майсторят, че новото возило събира мало и голямо пред работилницата — хем го събира, хем го държи издалеч — до отсрещната ограда. Че, с всеки ден, возилото придобива една зла хубост, която хем тегли, хем плаши — една стръвна, хищна хубост, притегляща и притискаща людете о отсрещната ограда!

— Що е такова, бре Никола? — питат.

— Щото е такъв сайбията му — отвръща им Никола.

— Бре! — стъписват се те. И се питат: — Дали всички люде в тая престолнина са такива?

А когато Никола и зет му започнаха да обшиват возилото с черна, лъскава кожа, то сякаш оживя, приклекна и се напрегна за скок връз тях. Те съвсем се стъписаха и заподканяха Никола:

— Карай го по-скоро в престолнината! По-далеко от нас такава хубост…

Но Никола откара файтона в престолнината точно на деня, според уговорката със Сидеров. И изобщо не му се наложи да разпитва за кантората на търговеца.

След прохода пътят се спускаше с широк и плавен завой към престолния град. Точно по средата на този завой Никола съгледа друг файтон, около който се разстъпваха Сидеров и синът му — открояваха се ясно в прозрачния, студен въздух на вече късната есен. „Аха, дошли са да го огледат далече от хорските очи, та ако нещо… да не берат срам!“ — досети се Никола. Много те бива да проверяваш, драги Сидеров, е, проверявай, погледай!…

И Никола леко отпусна юздата на коня. Отпусна я според наклона и завоя така, че файтонът сякаш полетя „на крило“ — хем плавно, хем стремително, хем хищно: „Погледай, Сидеров, наклонът ти дава възможност хубавичко да го огледаш, погледай!“ — жумеше срещу резливата въздушна струя Никола. А след малко ще му даде възможност да види как спира този хищник. И го направи.

Така закова коня пред двамата съгледвачи, че те ахнаха: внезапно спрелият кон сякаш едва удържаше устрема на файтона и когато бе в покой.

— Друже, цената си не знаеш! — провикна се Сидеров. Ала Никола му отвърна с нескрита обида в гласа:

— Е, понаучих я… — рече. — Нали ти, господин Сидеров, на два пъти ми я предплати, та…

— А! — махна нехайно с ръка Сидеров. — То е нищо, играта е такава, забрави го. Нищо е от цената ти, няма да го приспадна и от цената на файтона, ще видиш. Но… ела, ела, в моя файтон, при мене, сам и от далече да погледаш какво чудо си измайсторил!

След минута, когато младият Сидеров скочи на капрата и препусна, хищната му стремителност така се сля с файтона, че Никола, макар и мълком, напълно сподели възторга на търговеца.

— Е?… — поглади с доволство двойната си гуша Сидеров.

— Такъв трябваше да стане — отвърна равно Никола. Но търговецът живо се обърна към него:

— Слушай, Никола, ела в престолнината! Послушай ме, пари ще натрупаш, ще ти помогна, ако трябва. Имам едно дворно место, без лев ще ти го дам, срещу още един файтон, който днес ще спазарим. Е?…

Вместо отговор Никола се покачи във файтона на Сидеров, изчака и търговецът да се настани до него, и подкара към престолния град — нямаше никакво желание да обсъжда небъдни предложения! И Сидеров повече не отвори дума. Чак когато настигнаха сина му, подир който людете по улиците се спираха и заглеждаха, търговецът го побутна с лакът:

— Заради ей това те посрещнахме извън града, туй исках да видя — рече и пак поглади двойната си гуша. — Видиш ли, човекът и парите трябва да умеят да се показват, тогава по човека се лепят човеци, а по парите — пари! Гледай, всички тези добре познават сина ми, но сега твоят файтон им го показва по-друг.

— Не по-друг, а какъвто е — поправи го Никола.

— Няма значение — махна пак великодушно Сидеров, — важното е, че го показва. Е, ще се спазарим ли за още един файтон? — попита. — А сетне ще ти пращам клиенти на куп — да се давичкат, да дават и наддават, та хубавичко да ги оскубваш.

Никола се обърна към него и го заоглежда. Но Сидеров със смях разпери пухкавите си ръце, като да се скрие зад тях, и рече:

— Не ми вземай мярката… файтонът пак няма да е за мене! За-а… една млада дама е, ще я видиш. — И той намигна учудващо несръчно, с двете очи и с помощта на цялото си тлъсто лице.

Кантората на Сидеров бе в центъра на престолния град, богато и тежко обзаведена, с прозорци към широка и оживена улица, чиито шумове обаче замираха пред двойните стъкла и тежките завеси. Само единият от прозорците, този срещу масивното бюро на търговеца, бе открит, но всъщност откриваше улицата, а не кантората.

Тук Сидеров се наплати от щедро по-щедро на Никола, без да приспадне двойното капаро.

— То е горницата, която ти обещах — рече. — Заслужена и презаслужена!

Но докато се наплащаше и докато говореше, очите му непрекъснато отскачаха от Никола към прозореца и обратно. В един миг се взряха по-продължително към улицата и той рече:

— Погледни навън!

Зад двойните стъкла на широкия прозорец бавно премина млада жена с висока гръд и виеща се походка, подчертана от впитата рокля и издълженото, гъвкаво тяло. Много по-млада и… по-висока от Сидеров! — неволно сравни на ум и с очи Никола търговеца.

Сидеров разбра, засмя се:

— Парите оправят разликите, драги ми Никола — смаляват годините ми, удължават ръста ми!

— Твоя работа — пресече смеха му Никола и добави: — Добре, приемам поръчката за втори файтон. Но за идването ми тук, в престолнината, да не говорим.

— Не бързай, помисли! — разпери пак пухкавите си ръце Сидеров. — Предложението ми не е от днес за утре, след един месец пак ще се видим, нали? А сега ето ти капарото и за втория файтон…

— Вече се знаем — понечи да откаже Никола. Сидеров се намръщи:

— Хората се знаят, но парите не знаят сайбията си, запомни!

Парата е вода, тече, днес тече към мене, и от мене — към тебе, утре може към другиго да потече.

— Моята пара е в ръцете ми — обърна широките си длани Никола.

Сидеров погледна ръцете му и поклати глава:

— Лъжеш се. От такива ръце тя извира, но не седи в тях, кораво й е, затуй бяга към такива като моите. — И Сидеров на свой ред обърна пухкавите си ръце пред Никола. Но веднага се засмя и пак намигна учудващо несръчно: — Само че и друго ще ти кажа: парите и жените не си приличат — парите искат корави очи и меки ръце, жените — обратното! Ха-ха…

Но отвън, пред двойните стъкла на прозорците и през тежките им завеси, шумна гълчава прекъсна повторния му смях и той се ослуша. А след това и надзърна. Пред кантората синът му, младият Сидеров, разпрягаше коня на Никола, заобиколен от разнородна тълпа зяпачи.

— Да излезем да се порадваме — скокна неподозирано чевръсто за килограмите си търговецът.

Младо конте го посрещна с въпрос още от вратата, сочейки с тънкото си бастунче новия файтон:

— Господин Сидеров, каква е тази нова порода?

— Сидеровска! — отвърна гордо той.

— Кожодерска… — обадиха се от тълпата.

Но Сидеров и на това кимна с гордост. След което се обърна към Никола и му подаде ръка:

— Вече знаеш бърлогата ми, следващия път идвай направо тук. И… не само с готовия файтон, а и със съгласието си да останеш в престолнината. Знам, плаши те тя още, но ще й свикнеш, ще я надвиеш и река от пари ще потече към тебе, послушай ме!

Никола и сега не отговори на повторното небъдно предложение на търговеца, но докато оседлаваше за езда разпрегнатия си кон, си мислеше: „Вярно, река от пари ще потече към него, но да остави селото си, непомерно хубавия си дом и да поведе семейството си към тая гмеж от контета и просяци — дума да не става!“.

Яхна коня и пое по широката, оживена улица. Гълчавата още го догонваше, когато насреща му се зададе младата жена с висока гръд и виеща се походка, но и сега, в целия си ръст, тя не прибави нищо повече към впечатлението му и „кройката“ на бъдещия файтон. Изглежда, в престолнината и жените не си знаят сайбията, помисли, от един поглед разбираш кое как да им скроиш — лесна хубост! А хубостта на жена си той така и не можа да постигне, наподоби я само: „Далечна хубост, казва Кемерката, непомерна — за да тегли към хубост!“.

— Байно, хей, байно! — сепна го дрезгав женски глас. Изведнъж се видя пред болницата, за която не искаше и да мисли, камо ли да минава край нея, и пред онази висока, кокалеста жена.

— Да имаш да вземаш… — прецеди през зъби и блъсна с пети хълбоците на коня. Възви го към първата пряка и препусна. Тропотът на копитата заглуши дрезгавия, омразен вик подире му. Скоро бе далече от него и от болницата.

Но продължи да препуска, докато не остави далече зад себе си и последния коптор на престолния град. Престолнина — палати и коптори, и гмеж — увълчена гмеж: едната й половина увълчена, защото няма, другата увълчена, защото има!… Не, господин Сидеров, тук няма място за майстор Никола и за дома му — пари от имащите ще вземам, но вие няма да ме имате…

Не след месец, след година, след години да го попита Сидеров, пак това ще му отговори Никола.