Велчо Милев
Непомерното (1)

Тъй го проумява и тъй го промисля тоя свят Кемерката, и тъй го реди в сянката на дългата нощ, когато тя падне над селото — с мисъл го реди, с думи го реди и със зърната на броеницата си го реди. Мисълта й се изнизва нечуто, думите — и те, но зърната на броеницата се удрят едно о друго и пукат, пропукват, досущ като заспиващите въглени в огнището.

Боже, въглените заспиват, тя не заспива!

И тя е от проклетисаните. От непомерните. Какво от туй, че непомерното я кара да будува, и то е непомерност — като, да речем, хубостта на Николица…

Щото, спор няма, Николица е непомерно хубава.

На четирийсет и пет е вече, а моми и невести още странят от нея — сянка им е. А де-що мъж има в селото, млад или стар, с годежен пръстен или с бастун, подслажда младата си или стара гозба, с очи и помисли, все подир Николица. Ала за упрек ли са: Кого да виниш — човеци, за какво да ги виниш — хубост!

Нали и тя, Кемерката, сподиря в будуването си не друг, а Николица. Право, не за подслада, като другите, заради проклятието я сподиря, ала и то, проклетото, слади. Боже, защо си създал човеците такива, та непомерностите да им сладят, когато тези непомерности са проклятия?

Ето и Николица, непомерност непомерна, а непомерно слади. И как няма: сладка вода понесе, кладенчева — по-сладка и жадна от водата се люшка, към грозд от лозницата се протегне — повече от лозница се вие, сред тополите спре — топола съща, сред нива ръжена — клас ръжен, със сянката си — по-лека от сянка… Че как да не потегли и очи, и помисли, ала само ги потегля, защото Николица е далечна. Очите й я правят далечна, две зърна синкав лед, които отпращат далеко от нея всекиго и всичко.

Знайно е, непомерно хубава е Николица, ала и непомерно далечна.

Но за Кемерката е знайно и проклятието над непомерното. И още едно й е знайно — за проклятието далечина няма, ни по земята, нито през времето. Незнайно е само върху кого и как ще удари: върху Николица или върху някой до нея, или и върху Николица, и върху някой до нея. Туй е незнайното и то кара Кемерката да будува — да чака. Макар че тя хем го чака, хем го отпъжда, не ще го. Ала ако чакането е посилно за човека, отпъждането е непосилно. А човек е и тя божи, като всички човеци.

Тъй будува Кемерката, с помисли и промисли, които хем я теглят, хем я отпращат от Николица, ала тя, Николица, от край време е такава. Що женихи потегли и отпрати на времето — хубави и прехубави, богати и пребогати — а избра Никола, нито прехубав, нито пребогат. Премисли и тогава Кемерката, разбра я: самата тя хубост над хубостите, Николица избра този, който можеше да я обгради с подобна хубост. Никола бе тъкмо такъв — златни му ръце, златна му душа!

И той я заобгражда, наподобяваше я с всичко съградено, да е хубост непомерна — къщата и оградите, кладенеца и плочника, портиците и асмалъка, стълбищата… — от най-долната тревка в двора му до най-горната керемида на къщата му, всичко бе от хубаво по-хубаво, непомерно хубаво!

Ала най-много я наподоби с каруцата, която майстори и доизмайсторява цяла година, дорде я извие лека, гъвкава и плавна, и като сянка тиха, но и с нея не стигна младата си невеста, само я наподоби. И безсилен отпусна ръце…

Най-сетне отпусна ръце и Кемерката. В самия край на нощта, малко преди съвсем да се отмести от селото, от тази половина на света. Спряха се зърната на броеницата й, спряха да пропукват и въглените, и тя най-сетне оброни глава. Ала Никола и Николица останаха и в просъницата й, все в онзи далечен залез, когато той безсилен отпусна ръце, а Николица властно го призова от стълбището на къщата…

* * *

Нея привечер светът остана без залез. Всичките му лъчи се бяха събрали на стълбището пред дома на Николица и останаха там до последния си светлик. Бе ги потеглила тя, самата, облегната на резбования парапет на стълбището, грееща и дваж грейнала в лъчите на залеза.

Никола, отпуснал ръце пред творението си — невижданата по този край каруца, на която вече не можеше нищо да добави и нищо да отмахне, гледаше младата си жена със сладостна мъка — мъка от непостижимото и сладост от непомерно хубавата му стопанка. И този път не стигна непомерната й хубост, наподоби я само! Усмивката му бе преизпълнена с кротка умора, както и сърцето му, чиито удари караха дъхавите стърготини в тъмната му мъжка пазва и по къдравата му коса — къдрави и те, да потрепват, потрепват…

Помамила всичкия залез, Николица помами и него, без дума и жест, но безпаметно властно, и той се отправи към нея както си бе — с всичките дъхави стърготини по него. И все така властно, призивно и властно, тя го въведе в къщата, в онази тяхна одая, където никой залез не стигаше, и после…

После, през цялата нощ, сладостно уморените му, но силни ръце си проправяха път през една безкрайна ръжена нива, ширнала се по сладостни хълмове и падини, и в знойни долове с гладки тополи, които изцеждаха от него всичката му мъжка влага, но, за миг да зърнеше синкавите ледени зърна в очите на Николица, утоляваше жаждата си и отново тръгваше да броди из безкрайната ръжена нива.

Ледените синкави зърна в очите на Николица поомекнаха чак на заранта. По тях изби тънка, размразена влага и тя прошепна в ухото му:

— Сега вече ще ме постигнеш… Ще си родим втора непомерна хубост!

— Ами ако прилича повече на мене? — пошегува се той с изпръхнали устни.

Но шегата му мигом скова влагата в очите й в твърд лед. Тя, цялата, изстудя и новият й шепот го облъхна със зимен дъх:

— Никога! Искам хубост, непомерна хубост!

Този неин шепот сякаш го прониза, прониза домът им, прониза половината свят и той изстудя, потръпна.

От тогава изстудява и потръпва всяка заран, при всяко разсъмване.

* * *

Потръпна и Кемерката. Събуди се.

Откъм огнището идеше хлад. И от сивеещото око на прозореца. И от зърната на броеницата й дори. Отвсякъде.

Тя придърпа завивката до брадата си и пак се размисли — полусънена, полубудна — подир Никола и Николица: Даде Бог, роди им се хубост непомерна — Зорница! И както изгревът прилича на залеза, само че с един ден по-млад, така и Зорница приличаше на Николица. От Никола бе взела само топлото на очите му, а, кой знае защо, всички в селото й викат „Дъщерята на Никола!“.

Николица, пък, и след раждането си остана Николица, непомерно хубава, но само за очи и помисли — като иконите, като статуите.

Кемерката бе обиколила всички манастири и църкви, и престолнината бе обиколила, та отбираше от икони и статуи. От тях бе узнала и разпознала далечната хубост на Николица, непомерна, но далечна, само за погледи и помисли. И друго бе узнала Кемерката — не срещна подобна хубост в цялата царщина, ала туй тя не сподели с никого, стаи го дори от себе си. Защото една непомерна хубост не бива да знае непомерността си, стига й да се оглежда в тези около нея. И в колкото по-малко се оглежда, по е за хубаво — по-къса да е юздата й, та раван да върви през света. Че, то, многото очи са шпори в хълбока на непомерното и го карат да препуска през глава — за света зло и за непомерното зло!

Виж, държи ли се изкъсо, непомерната хубост тегли също към хубост. На, не стана ли Никола първи майстор в целия този край, потеглен от Николица? Не държи ли пак тя очите на селото отворени за хубост? Не роди ли и втора хубост, Зорница, та да са отворени очите и на идното село за хубост, и да потегли някой иден Никола? Нека моми и невести да странят от нея, нека мъжете да си подслаждат: Човеци — не са упрек ни едните, ни другите!

Тъй трябва, и тъй трябва да върви този свят, раван — с добро и зло поравно — и като черга да се тъче. Че забърза ли непомерно, жичките къса, забави ли се непомерно, увисват тия жички, объркват се, завързват се… Затуй — раван!

Тази бе мярката на Кемерката, за света и човека, и с нея мереше всичко. А в селото я имаха за всичко: за правник и съдник, за доктор и акушерка. Затуй й викаха Кемерката — кемер, злато! Знаеше да отдели зърно от плява, знаеше кой какво може и колко, знаеше какво и колко може и тя, самата. Всичко знаеше, не знаеше само кога ще свърши непомерното й будуване по непомерното. Кога ли, Боже?

И кога превалиха селото толкова ми ти дни и години? Уж минаваха раван-раван, а сякаш вчера се задоми Никола, вчера се роди и Зорница, а днес вече и тя е задомена. За чирака на Никола се задоми, и той Никола, та днес Николиците в селото са вече две. Боже, кога идното село стана днешно? Че и утрешното вече е на път — Кемерката скоро ще бабува и на Зорница. Дано и туй бабуване мине по реда си, поредно, както на времето с Николица.

Е, то, онова бе непомерно поредно — Кемерката не толкова бабуваше, колкото баеше против уроки — Николица и като родилка бе непомерно хубава, и непомерно хубаво роди! Дано и със Зорница да е същото, нали са майка и дъщеря, нали са като две капки вода, като сестри-близначки — дано и този път проклятието над непомерното спи под камък, пък по-нататък… по-нататък белким свърши и непомерното будуване на Кемерката по непомерното, та очите й да не видят проклятието над него. Нечии други очи да са, нейните да не са. Дано Бог да я пожали! — прекръсти се и се ослуша.

* * *

Усети стъпки.

Идеха по улицата, приближиха се и спряха под нейния прозорец. Нищо друго, спряха и толкоз. Всички в селото знаеха: Кемерката не ще будене, не ще викане, тя се буди от стъпките, разпознава ги и знае кои за какво идат. Позна и тези.

— Никола, ти ли си? — попита.

— Аз — обади се отвън Никола. И вдигна фенера да освети лицето си в прозореца.

Боже, дошло й е времето и на Зорница! Затуй са я теглили тази нощ непомерностите на Николица, предусещала е — тези нейни пусти помисли и промисли… След което Кемерката рече гласно към прозореца:

— Ида!

Навън нощта се бе направила на дъжд. Повяхнала нощ, а направена на дъжд, и повяхнало прикапваше. Тъй прикапваше, че ако Кемерката не гледаше в осветения от фенера харман, с който Никола светеше в нозете й, нямаше ни да усети, ни да види капките му. Насила дъжд, спечен, никак не иде да речеш: „Ще върви като по вода…“ Дано не е поличба! И макар да вървеше подир Никола, и в тъмното, прекръсти се скрито и три пъти плю през рамото си.

По това време фенерът тъкмо я поведе по равния плочник в двора на Никола, под асмата, сетне покрай кладенеца, покрай цветните лехи, и, накрая, по широкото стълбище на непомерно хубавата къща на непомерно хубавата Николица.

На стълбището я посрещна и младият Никола, но тя го отмина. От тук нататък мъже и фенери не трябваха, цялата къща бе осветена от чисти газени лампи с високо вдигнати фитили, които не изпускаха ни пушек, ни мирис. Какви други ще да са в дома на Николица!

Такива бяха и когато на времето Кемерката дойде за самата Николица. И всичко останало бе както тогава, та Кемерката малко се сепна, когато видя Николица права насред одаята, а в широкото легло — Зорница. И начаса си рече: „По-добре майката да бе в туй легло!…“

Още първото й око усети нещо непомерно в туй поредно раждане в дома на Николица. И не се излъга. След четвърт час, когато вече бе поразпитала, поогледала и поопипала младата родилка, рече на Николица:

— Не ще да е за мене, не ще да е за тук. Карайте я в престолнината. Време ще ви даде, няма да е скоро…

Николица излезе, рече нещо на Никола и веднага се върна, връзвайки пътем кърпа на главата си. Кърпата стегна не само хубавото й лице, но и очите й.

— Хайде, мама! — рече й със стегнат глас на Зорница, и я заприготвя за път.

— То, сега, времената са такива — забъбри успокоително Кемерката. — Половината жени раждат при баби, но другата половина — при докторите. Е, на тебе, чедо, ти е било късмет при докторите!

Навън, до сами широкото стълбище, вече чакаше запрегнатата и с чергило отгоре каруца. Никола окачваше два запалени фенера отпред и тихо разпореждаше на младия Никола едно-друго.

— Пари взе ли? — спря го Николица.

— Взел съм. И пари, и вода, и храна, и… всичко каквото трябва — отвърна й Никола. След което помогна на двете жени да се настанят в каруцата, а сам седна отпред, между двата фенера, и се прекръсти: — Бог с нас!

Но на пътя пак настави на младия Никола:

— Може да се забавим. Ти, тук, гледай работата. Хайде! — И подкара коня.

Прихлупената, като повяхнало листо, нощ над селото, все така се насилваше да вали. Калпава, спечена нощ! — рече си пак Кемерката, загледана подир леката, безшумна сянка на каруцата. Ако не бяха фенерите и глухия конски тропот, приглушен от прахоляка на пътя, никой не би усетил, че каруца препуска през селото. До съмнало ще стигнат престолнината! — кимна Кемерката. Сетне се обърна към младия Никола, до нея:

— А ти, сине, работи! Каквото трябва Бог и докторите ще го сторят, ти работи! — повтори.

— Ами… ако из пътя? — попита разтревожен младежът.

— Няма. По-рано от утре няма да е. Пък и Николица знае, една жена роди ли веднъж, знае какво да прави.

Освен ако…! Боже, дано не е поличба тази спечена нощ — сили се да завали, сили се, пък…!

* * *

Не заваля.

Пътят остана сух и пръхкав до престолнината. Ала сухия му прахоляк усещаха само колелата на каруцата и конските копита. Никола бе измайсторил такова окачване, че в каруцата бе като в лодка. Унасяше. Но единствена Зорница се оставяше на този унес, загърната в меката постеля, между майка си и баща си. Когато се пробудеше, измърморваше сънено:

— Как вози само…

— Таткова ти направа — казваше Николица.

— Добре ли сте? — питаше през рамо Никола.

— Добре сме. Ти гледай пътя! — напомняше му Николица. Че за нея и пътят бе една голяма тревога, какви ли не люде бродят по тъмните пътища, хеле около престолнината!

— Казах ти, взел съм всичко… — успокояваше я Никола. Ох, знаеше тя какво е туй „всичко“ — двата барабанлии пищови — но дано не стигнат до там! Хич не са за тъмни срещи, едно, заради Зорница, друго, заради парите. И не заради самите пари, а защото не са за без пари — докторите даром не помагат!

Ала тъмната среща не ги отмина.

В прохода, малко преди престолнината, където вятърът изведнъж забуча, три-четири сенки внезапно преградиха пътя и едната викна прегракнало:

— Стой! Парите!…

Николица изтръпна. На туй място и по туй време ни гърмеж, ни вик ще се чуе.

Но Никола се подаде пред чергилото и фенерите осветиха двата пищова в ръцете му. А гласът му прозвуча страховито спокоен:

— Чуйте, хора, баща съм, а детето ми ражда в каруцата! Пари нося, при докторите отивам, ала посегнете ли… Баща съм!

Гласът му така преряза бученето на вятъра, че онези изглежда разбраха: Този не за парите си, за чедото си е готов на всичко! И както внезапно бяха преградили пътя, така отскочиха встрани, в тъмното. Може би се уплашиха конят да не ги връхлети, или куршуми, ала Никола подкара бавно и бавно ги отмина.

— Сполай ви! — рече им. — За мене добро, и за вас добро. Но отпусна ръце и прибра пищовите под сеното, едва когато съвсем разсъмна и се провидиха окрайнините на престолния град. Едва тогава и Зорница прошепна:

— Чак аз се уплаших от татко.

— Баща… — въздъхна облекчено Николица. — Имало Бог, дано и занапред има!

Навлязоха в синкава от утринния хлад улица, и пуста, и не разбудена, а трябваше да попитат за болницата. Изминаха доста от нея, докато срещнат възрастна, богато облечена дама, с излъчващо благост и благородство лице. Едър пес, нетукашна порода, вървеше пред нея. Колкото старата дама излъчваше благост, толкова песът изглеждаше свиреп. Докато тя ги упътваше, песът не сваляше свирепите си очи от Никола.

— Ама, че звяр! — цъкна той подире им. — И само защото му прекъснахме разходката.

Бързо намериха болницата.

Отвори им едра, кокалеста жена, която мълчаливо отстрани Никола и поведе Зорница и Николица по коридора.

— Стой наблизо! — заръча жена му.

Не щеше заръка той. Нищо не би го отместило от тази врата, зад която затвориха чедото му. За миг бе надникнал в сградата, но особената й, тревожна тишина, която я изпълваше, го порази. Сега му се струваше, че тази особена тишина се изливаше и навън, по улицата. Не случайно минувачите, които взеха да се мяркат, минаваха покрай сградата тихо и забързано.

Но улицата оживяваше все повече. Запристигаха каруци и файтони и Никола неволно се залисваше с тях. Гледаше младите жени с наедрели кореми, които идваха за едно и също тук, а слизаха различно и различно влизаха в болничната сграда. Едни се усмихваха, други гледаха уплашено, трети се превиваха.

— Тук пречиш — рече му същата едра и кокалеста жена, която въведе Зорница, и му посочи оградата от другата страна на улицата, където дошлите По-късно бяха навързали конете си.

Той кимна виновно и също поведе коня си натам. Но докато прекосяваше улицата забеляза, че прекосява и открито любопитните погледи на неколцината файтонджии, които го сподиряха с очи. Сподиряха го с очи и двамината богато облечени мъже, възрастен и млад, застанали встрани от файтонджиите. „Простотията ми ли заглеждат, или какво?“ — намръщи се Никола. И намръщен отведе коня си по-далече от файтоните. Завърза го за оградата, даде гръб на любопитните очи и се загледа във входната врата на болницата.

Но след малко и с гърба си усети, че нахалниците идват при него. Омрачня и се приготви да ги отреже изкъсо, ала те благоразумно и мълчаливо спряха зад него. Един, все пак, се осмели да го приближи и поздрави:

— Здрасти, друже! — Бе възрастният, богато облечен мъж. Поздравът му наистина бе дружелюбен, но и малко покровителствен, което не се хареса на Никола. Затова го погледна така, че онзи се стъписа. Мина доста време, докато мъжът се окопити и измърмори примирително:

— Искахме… само да попитаме кой е майсторът на каруцата ти?

— Майсторска изработка! — обади се и един от файтонджиите. — Такава линия и такова окачване не сме виждали. Сигурно вози като лодка.

— Или не е нашенска работа? — попита повторно възрастният. — Да не си бил по гурбет?

— Моя си е — отвърна късо Никола.

— Разбира се, че си е твоя — усмихна се предпазливо господинът. — Но аз питам за майстора й, ако е нашенски, веднага си поръчвам един файтон при него. Готов съм да му броя…

И мъжът назова една сума, от която сега Никола се стъписа: тоя или се шегува, или…! Ами че Никола за месец ще му направи файтона, а ще вземе пари като за цяла година работа…

Мъжът, изглежда, забеляза съмнението му и рече:

— Сидеров ти го казва това, друже! Парите ми са милиони, но думата ми е една. Ако не си ме чувал, питай! — И той с достойнство посочи файтонджиите зад себе си.

— Той, той, самият господин Сидеров ти го казва! — потвърдиха вкупом и с готовност те.

Тогава Никола също изрече с достойнство:

— А майсторът съм аз, Никола от…! — И назова селото си.

— Ха! — засмя се все още предпазливо Сидеров. — Извинявай, не съм разбрал, но щом ти си майсторът… — подаде ръката си той. — Измамих се, вече изплюх камъчето на цената, но няма значение. Приемаш ли?

— Точно сега не ми е до пазарлък — рече Никола и кимна към болницата. — Защото… за по-малко от месец няма да смогна да изпълня поръчката ти.

— Месец — месец! — съгласи се, обаче, Сидеров. Когато си стиснаха ръцете, Никола попита:

— За тебе ли ще е файтонът, или за някой друг?

— Това, пък, за какво! — учуди се Сидеров.

— Защото искам, като правя нещо, то по нещо да напомня сайбията си, та хората и без сайбията му да го разпознават.

— Бре! — удиви се Сидеров. Обърна се към младежа до него и рече: — Чуваш ли, нещо като дискретен родов герб!

Младежът кимна.

— За него ще бъде файтонът, за сина ми! — поясни Сидеров.

След което бръкна във вътрешния джоб на дрехата си и извади от там сноп едри банкноти.

— Капарото, майсторе, четвърт от цената — рече. — А удържиш ли думата си, и горница ще има!

— Но ти още не ме знаеш… — дръпна се Никола.

— Вземай, знам те: Никола от…! Видя ли? А мене тук и кучетата ме знаят, нищо че е престолнина. Питай за кантората на търговеца Сидеров и толкоз! — Той потръгна, но спря и пак се обърна към Никола: — Още едно условие, до тогава да не спазаряваш други файтони! Като докараш моят, сам ще ти предложа нови мющерии с… нова цена… — смигна търговецът.

Никола кимна. Но вече оглеждаше с присвити очи сина на Сидеров, който вървеше към файтона така стремително, че файтонджията подтичваше подире му. А полукръгът, който направи, за да скочи във файтона, приличаше на полукръг на млад ястреб, устремил се към жертвата си. Дори когато седна, младият Сидеров седеше, някак, устремено.

— Бърза — изхилиха се останалите файтонджии, когато и възрастният Сидеров се отдалечи. — Бърза да направи следващата пациентка на тази болница!… — Очевидно се хилеха на младия Сидеров, но не пропуснаха да се поклонят, когато файтонът на търговеца потегли. Сетне се прибраха до техните си файтони.

А Никола вече виждаше бъдещия файтон.

— Какви са тези пари? — сепна го жена му. Но той побърза да попита нея:

— Как е там?…

— Още нищо. Докторът каза, че щяло да продължи, затуй ме прати да похапнем. Какви са тези пари? — попита повторно Николица, загледана в едрите банкноти в ръцете на Никола.

— Капаро — отвърна той. — Сега ми ги дадоха. Спазарих се да направя файтон на един търговец. Сам дойде, харесал каруцата…

— Хубаво, може и те да потрябват — рече Николица. И пак го подкани: — Да турим по залък, че да се връщам!

Кажи-речи по залък преглътнаха, след което жена му се върна в болницата, а той вече час седи на оградата и допреглъща този залък — така е затъкнала гърлото му тази затворена врата отсреща! И денят такъв, затворен, прихлупен — ни завалява, ни просветва. Дочува какви ли не разговори около себе си, а не разбира нищо от тях, струват му се далечни — далечни.

Така превали следобеда.

Улицата съвсем опустя. Тя и без друго си бе пуста, но сега, без файтонджиите и каруцарите, пустееше от край до край. Освен Никола, един-единствен слаб, изгърбен от тревога, човечец подпираше оградата десетина крачки по-нагоре. Не престолнина — мъртвило!

Ала с настъпването на вечерта, когато светнаха уличните лампи, същата тази улица изведнъж се изпълни с гмеж и чудо, сякаш бе придошла човешка река. Престолнина, всичкото й наопаки: денят — мъртвило, нощта — гмеж! — помисли Никола. А след туй, загледан в самотния изгърбен човечец, който и в гмежта си оставаше самотен, помисли още: Човешката тревога и мъка нямат рода — сам те връхлитат и те оставят още по-сам!

Но истинската и страшна самота го смрази, когато една жена в бяло приближи изгърбения човечец и изрече съчувствено: „Нищо не помогна, Бог я повика при себе си…“. Човечецът мълком се отлепи от оградата и тръгна срещу гмежта. Толкова бе самотен, че и сянката му бе самотна — колкото и да се протягаше пред него или зад него, когато минаваше покрай уличните лампи, гмежта сторваше път и на сянката му. Докато съвсем изчезна зад някакъв ъгъл…

„Не, само това — не!“ — усети окоравели лицето си, очите си и юмруците си Никола. А вътре в него се надигна непозната, страховита сила, за която нямаше отдушник. Идеше му да строши близката улична лампа, или да продъни ниската прихлупена нощ, та каквото имаше да се излива, най-сетне да се излее. Идеше му… но не можеше да помръдне.

Ето, и жена му идеше към него — не идеше, а пристъпваше вдървено, едва-едва — и той трябваше да я пресрещне, да й помогне, да попита! Трябваше…

— Майната му, нищо не трябва! — изхриптя само. Гледаше я с окоравелите си очи, броеше крачките й с окоравелите си устни и колкото му се щеше да й викне да побърза, толкова му се щеше да я върне, да я отпъди от себе си — далече! Но не стори нито едното, нито другото. Дочака я. Дочака и странно равните й думи, изречени с вледеняващ глас:

— Зорница е добре, но детето… Няма го.

Никола политна, залюля се, но овреме се улови за каруцата и опря широкия си гръб о нея. Сега тя се залюля — от страховитите удари на сърцето му и от накъсаните в стегнатото му гърло думи:

— Е, нали тя… Има и по-лошо… Щом тя… Сега?… — попита объркан.

Но млъкна, поразен от невъзможно трезвите очи на жена си, които тя в тоя миг вдигна към него — още по-невъзможно трезви в току-що сполетялата ги беда. Тази трезвост го вледени повече от гласа й, когато Николица рече:

— Сега — нищо. Иди да платиш, и толкоз. Зорница ще си я вземем идната неделя, но защо да разнасяме по пътищата толкова пари, все ще се плаща. Върви, докторът чака!

Най-сетне можеше да стори нещо, да извърши нещо и той тръгна към вратата на болницата.

Докторът наистина чакаше, до самата входна врата. Там го спря, там назова сумата, която Никола бързо наплати, защото го интересуваха не парите, а чедото му.

— А, тя е добре, тя е добре — отвърна забързано докторът. — Идната неделя ще си я вземете, а догодина — с внук… — И недоизрекъл се, изчезна в някаква съседна врата, без звук и следа. Поне така му се стори на Никола.

Стори му се, че така изчезна по някакво вътрешно стълбище и една едра, кокалеста сянка, но побърза да излезе от този странен болничен сумрак, населен със сенки. Плати каквото имаше да се плаща, научи каквото имаше да научи…!

Навън, обаче, жена му истински го стъписа:

— Да си тръгваме — рече.

— Ти луда ли си? — погледна я той недоумяващ. — Как така ще си тръгнем! Ще нощуваме в някой хан, утре пак ще видим как е Зорница и тогава ще си тръгнем.

Николица не му възрази, но си остана в нейния си вледеняващ хлад.

Хан намериха близо до болницата.