Велчо Милев
Непомерното (5)

* * *

Магда — така се казваше дебеланата — остави Никола да се разплаща с файтонджията, а тя поведе детето към прясно варосаната къща в дъното на двора. Вървеше и придирчиво оглеждаше всичко. Детето гледаше право пред себе си. А Никола, припряно разплащайки се, не отделяше очи от детето: То вече бе тук, най-сетне, в своя си дом!… „Внукът на Никола!“ Ала в детските му очи, освен познатата топлина, говореше и непознат за Никола огнец, който го развълнува и смути: Дар Божи ли е, или знак от орис, или…?

Когато влезе в къщата, Магда го посрещна с първите си разпоредби:

— Южната стая, слънчевата, ще е за детето! За мене — кухнята. Само че ще ми трябват… — И тя разпоредително изброи съдовете и продуктите, които й бяха нужни, за да стане кухнята кухня!

— Отивам — кимна Никола. — Днес аз ще пазарувам, но по-нататък тази грижа ще е твоя. Не съм придирчив, искам само здрава и силна храна. А ще спя в предната стая, за да не ви будя, ставам рано.

Усети се, че и той се разпореждаше като Магда — ясно, просто… здраво — думите означаваха точно това, което казваха! Погледна детето и кимна повторно, но само на себе си, то стоеше в новите си дрешки изцяло променено, ала не бе забравило парчето от керемида — стискаше го в здравото си юмруче и сякаш недоумяваше къде би могло да драска по тези снежно бели, варосани стени!…

Но след час, когато Никола се върна с покупките, очите на детето светнаха: между покупките имаше няколко рисувателни блокчета и кутия цветни моливи. Преди да поеме неочаквания подарък, обаче, то грижливо пъхна в джоба на панталончето си парчето керемида.

Магда вече трополеше със съдовете в кухнята.

— Ела… дядовото! — рече тихо и стеснително Никола. — Ела да ти покажа работилницата, после ще си рисуваш.

Детето с нежелание остави блокчетата и моливите, но послушно пое ръката на Никола. Той изтръпна: най-сетне тази малка ръка бе на мястото си и поставяше всичко на мястото му! Въздъхна и поведе детето към работилницата.

А там му рече:

— Сега двамата ще измайсторим нещо…

След миг работилницата се огласи от познатите звуци на триона, рендето и теслата, изпълни се с познат, а странно упойващ мирис на пресни стърготини, сякаш Никола за първи път похващаше дърво и инструмент в ръцете си. Не за първи път, но той за първи път майстореше нещо за първородния си внук! След като не му бе писано да му измайстори люлка, сега майстореше друго…

Към обяд, когато се връщаха в къщата, двамата носеха ниска четирикрака масичка и детско столче. На лицата им бе изписана еднаква гордост и радост.

Детето веднага се настани на огладеното столче, пред огладената масичка, и разположи върху нея блокчетата и цветните моливи. Никола с удивление се загледа в него. Колкото парализираната ръка на детето несръчно притискаше блокчето, толкова по-сръчно здравата му ръка водеше цветния молив по листа. Под него се раждаше и оживяваше какво ли не: къщурки и дървета, кучета и котки, коне и файтони, деца — един неправдоподобен, а странно истински, жив свят!

В края на този първи ден, след вечерята, Никола погледна Магда и рече:

— Май… ще върви?…

Ала тя му отвърна едва в края на първия месец:

— Ще върви… изглежда.

След което се замисли и заизброява:

— Като три кръпки сме тримата, но от здрав плат… А ти си подреден човек, работлив — не пиеш, не скиташ… Работата ти е доходна — богати хора те търсят, богато ти плащат… Но за мене си още не мога да повярвам! За малкия Николчо вече знам, неговият му късмет го е намерил, ами аз… И до кога?

— До когато ти решиш — отвърна й Никола. — И тримата да останем в тази къща, и повече да станем, дай Боже!, пак ти ще решаваш.

Клепките на Магда припърпаха и тя побърза да се скрие в кухнята.

Чудно как тази пълна и на години вече жена успяваше да остане почти невидима, незабележима през по-голямата част на деня в дома му. И как вършеше работата си така, сякаш тя сама се вършеше: късите й ръце като че ли имаха невидими продължения, които стигаха до всичко и смогваха на всичко!

Когато запролети истински, с топло слънце и разлистени квартални градинки, Магда поведе малкия Николчо „на въздух“, но ръцете й пак насмогваха на всичко: къщата светеше, яденето бе готово на минутката, детето бе чисто, облечено, нахранено и здраво. Никола почти не я виждаше, рядко разменяха и по някоя дума, но късно вечер непременно разглеждаше блокчетата на Николчо.

Веднъж, бе вече в края на лятото, разглеждайки пак детските рисунки, изведнъж потъмня и викна към кухнята:

— Магдо, ела тука!

Държеше в ръцете си рисунка, в която разпозна главната надзирателка на Дома за бездомни деца със свирепия пес до нея.

— Не съм го водила там — отгатна подозрението му Магда. — Срещнахме я в една градинка, наблизо. Много се зарадва на Николчо, изглеждал чудесно, рече. А като надникна в блокчето му, изуми се: „Дар Божи!“ — възкликна.

Никола се успокои. Доразгледа рисунката и се засмя:

— Ама как ги е изтипосал — същите! — И погали русите къдри на момчето. Но то си остана замислено, затворено в себе си.

Освен безжизнената му лява ръка, напоследък Никола се тревожеше повече от тази негова затвореност, недетска, но корава като лешник. Не бе нито свян, нито страх, нито защита към нещо отвън, а… сякаш пазеше нещо вътре в него!

— Дали не му е останало от приюта…? — попита Никола.

— Не е — поклати глава Магда. — У другите деца защо го нямаше? Има си нещо в себе си, което пази. Дарба ли е, що ли, не знам, но си има. Божа работа! — заключи. И добави успокоително: — Като е здрав и читав, не го мисля. Виж как се източи и наля за една пролет и едно лято!

Николчо наистина бе видимо „отхвръкнал“. Вече ясно му личеше, че има яките кости на баща си и дядо си и че ще гони и ръста им. От Зорница бе взел само русите къдри и очите, и иконната удълженост на лицето й. Нещо Богородично имаше в детското му личице, докато раменете, шията и всичко останало подсказваха бъдещия силен мъж. Силен, но с дълбока, спотаена сила, бистра до дъното чак, където обаче лежеше онзи корав лешник…

— Дано да е за добро — рече на себе си Никола.

Магда не чу думите, но се досети какво си орисва този състарен само в очите и лицето петдесетгодишен мъж. Усойна мрачина лежеше там, толкова усойна, че никога не се вдигаше, дори сега, когато се бе малко поразвеселил. Но тя знаеше мъката му, непомерната му мъка от непомерно зло, ала си мислеше: „Защо да няма на тоя свят непомерно добро!“ Като гледаше Никола, като гледаше малкия Николчо…

Е, туй не е лъжица за нейната уста, тя не е Кемерката! От нея се иска тези двамата да са здрави, читави и сити — толкоз.

* * *

Същото казваха и съселяните му.

Веднъж в месеца Никола минаваше през онзи пазар — вест да чуе, вест и армаган да изпрати — и съселяните му го успокояваха в един глас:

— Здрави и читави са твоите! — казваха.

А сетне изреждаха и всичките селски новини, като не отминаваха и Кемерката. Подир нея, обаче, винаги питаха:

— А ти пълниш ли твоя кемер тук, Никола?

— За туй съм дошъл — отвръщаше той късо.

— Личи си…

Оглеждаха го любопитно, но и малко стъписани. Градските дрехи го правеха друг, а и той самият бе станал, някак, друг. Мрачината в очите му бе мрачина на заможен човек, силата му бе по градски лустросана, суров по градски, и дори прошарен по градски. Гледаха бялото в къдрите му и не пропускаха да отбележат:

— Николица и тя побеля, съвсем…

Знаеше. Нали пръв видя внезапно побелелите й коси в нощта на второто раждане на Зорница. Но кимваше:

— Стареем.

Можеха ли съселяните му да не споменат Николица: „Кого да упрекнеш — човеци, за какво да ги упрекнеш — хубост!“

Връщаше се от пазара успокоен, но с размисъл за Кемерката.

В ръката му тегнеше пълната с плодове и зеленчуци кошница, които купуваше от съселяните си. Така хем им помагаше в бедняшката търговийка, хем се разтъжваше със селото: знаеше кой плод от чия градина иде, та дори от кой край на градината; какво слънце го е греяло, каква вода го е поила, какъв вятър го е оплождал, чии пчели… Носеше всичко това в кошницата, попоглеждаше го навремени, а навремени сякаш чуваше и гласове, останали между плодовете и зеленчуците, и селския вятър, и бълбукането на селската вада. Но, накрая, сянката на нощта винаги припадаше над селото и всичко това стихваше, погасваше, заспиваше. Тогава той чуваше потракването на броеницата на Кемерката и усещаше, като далечен дъх, непомерното й будуване — помислите и промислите й по непомерното.

Повече от сигурен бе, че тези нейни помисли и промисли пак се въртят над непомерно хубавия му дом и над Николица, там бе непомерното в селото, там бе паднало и проклятието над него, и… още нещо имаше — най-отдолу: под най-тъмната сянка на нощта, под най-тъмното на дома му, под най-дебелия лед в очите и душата на Николица! Но какво?…

Повече от сигурен бе, че този въпрос, измъчващ Кемерката в дългата сянка на нощите, стои над дома му, както кукумявката стои на всеки покрив, под който витае нещастието — приближаващо, дошло, или отминало. Стои, но отговор не може и не може да намери, премного е скрит отговорът, пренадълбоко, пренатъмно, под предебел лед. Отговорът е в кукумявката, ала можеш ли отгатна какво крие неподвижната топка от сиви пера, застинала на покрива, какво крие безшумният й летеж, или зловещият й крясък, като глас на тъмната доба? Не можеш, непосилно е, непосилно дори за промисъла в непомерното будуване на Кемерката. Дано да си остане непосилно, дано никога да не го провиди — нито тя, Кемерката, нито някой друг!

При тази мисъл Никола тръсваше глава, пропъждаше я, пропъждаше и всички други, и си влизаше във варосаната къщурка само с пълната кошница.

Подаваше я мълком на Магда, мълком вечеряше и си лягаше.

А на заранта, рано-рано, все така мълком се нахвърляше на работа в работилницата, и мълком посрещаше и изпращаше пребогатите си клиенти.

— Златни ръце и заключени уста! — чуваше да казват някои от тях.

— Но и цените му златни… — добавяше друг по-тихо. „Златни, разбира се, отвръщаше мислено Никола, за злато се плаща със злато!“. Той нито съжаляваше, нито щадеше пребогатите си клиенти, гледаше само работата му да е добра и все по-добра. Тя, работата му, повишаваше цените и цената му. Защо да съжалява тези престолни и извънпрестолни „Сидеровчета“, повечето от които носеха в претъпканите си портмонета немъчени бащини пари. Щом с тях плащаха, скъпо и прескъпо, мърсуванията си из шантаните, защо да не плащат със злато златните му ръце — ще плащат!

И те плащаха все по-скъпо. Никола бързо схвана къде се крие болния гъдел на богатите му клиенти и започна да добавя на файтоните лъскави бронзови и пиринчени дрънкулки, лайсни и сгъваеми кадифени стълбички, или сгъваеми масички, с гнезда за бутилките и чашите, за пепелниците и пурите, за огледалца и пудриери. Неговите файтони за миг се превръщаха ту в сепарета, ту в будоари, ту в малки, интимни спални, които се откриваха или скриваха, пак за миг, според желанието на жадните за показ и прикритост „Сидеровчета“. Тези добавки почти не му струваха нищо, но високо вдигаха цените на файтоните. Скъпо плащаха, само за добавките, и бившите му клиенти, които идваха да им постави само тях, добавките.

Ще плащат! Той се е врекъл да плати бъдещето на сакатия си внук с измъчените си ръце и душа, те ще плащат с немъчените си пари. И се нахвърляше с удвоена и утроена стръв на работата. Започна да става още по-рано и да си ляга още по-късно. В „тъмните“ часове на утрините и вечерите свършваше всичката тиха работа, за да не пречи на никого. Отдавна бе надвил на харчовете си и парите му в банката се множаха всеки месец.

— Преуморяваш се — мъмреше го Магда. — Прекаляваш, някой път ще заспиш със залък в устата.

Вместо отговор, той се поваляше неразсъблечен в леглото и мигом заспиваше. Тя хвърляше завивка отгоре му и клатеше глава хем недоволно, хем удивено:

— Да бях умряла, нямаше да знам, че има и такива на тоя свят — часовник, пружина!…

Гледаше изострените черти на лицето му, полусвитите и потръпващи пръсти на ръцете му и, някак, гладното му за сън дишане, но гладно по-скоро да се наспи, та по-скоро да се надигне, и пак поклащаше глава над него:

— Непомерно… Непомерното на онази, Кемерката, изглежда се е вселило и в него. Уж, за добро, ама…!

* * *

През зимата работата на Никола сама намаля. Едно, че секнаха клиентите му от близките и далечни градове, до които бе стигнала славата му на първи майстор на файтони, и, друго, че файтоните в престолнината започнаха да се търсят по-малко — заможните му клиенти се бяха хукнали към новите моторни возила, автомобилите. Но тогава, пък, в него се всели друга треска, треска по друго…

Тази треска му я донесе един странен мъж в един късен зимен следобед, когато мъжът влезе в работилницата на Никола. Този мъж бе странен всякак и във всичко: в облеклото, в походката, в начина, по който бе захапал кокалената си лула, в начина, по който гледаше, в начина, по който присъстваше в работилницата — наистина всякак и с всичко бе странен този непознат мъж. Непозната порода, която Никола виждаше за първи път.

Мъжът влезе свойски, сякаш лулата, която го водеше, го правеше свой на всяко место, но не натрапчиво и нахално свой, а по един естествен начин, като присъствието на всичко естествено на този свят. Бе облечен дебело, а разгърден до пъпа. Окото му над лулата жумеше присвито, докато другото гледаше широко отворено. Единият му крак стъпваше право, другият леко странеше. И устата му, една уста, а двете й половини бяха различни — едната непрекъснато дъвчеше лулата, с другата поздрави:

— Здрасти — рече непознатият с простуден и опушен глас. Естествено, помисли Никола, както се е разгърдил на тоя сняг и както не изпуска нито за миг опушената си лула! И, кой знае защо, едва сега обърна внимание на дългата лъскава грива на непознатия, която преминаваше в къса, широка брада. Той целият бе къс и широк, несиметричен и естествен, друг не би могъл да бъде. Присъствие и толкоз!

Много по-късно, когато двамата с непознатия бяха обходили десетки антикварни магазини, частни домове, ателиета и галерии, когато опозна един друг свят и стотиците обитатели на този друг свят, той научи и другата дума на присъствието на непознатия — личност!

— Здрасти, съседе — поздрави повторно непознатият.

„Съседе?…“ — повдигнаха се малко веждите на Никола.

— Точно така, съседи сме! — потвърди непознатият.

А у Никола се прокрадна усещането, че двете очи насреща му имат различно предназначение: широко отвореното го оглеждаше отвън, а присвитото — отвътре.

— Само ей този пчелен кошер ни дели — кимна към отсрещната жилищна кооперация непознатият. Кооперацията наистина приличаше на пчелен кошер с нейните пренаселени пет етажа. — Съседи и почти колеги! — подчерта мъжът. — Защото, чувам, постигаш изкуство в занаята си. А аз съм художник. Бараката ми е от другата страна на кооперацията. Казвам се Дуков, Христо Дуков — художник.

— Никола — рече простичко Никола.

— Те, това е! — възкликна художникът. — Никола и толкоз. В моите среди се убиват да притежават тази простичка краткост — име!

Като каза това, Дуков изтръгна лулата от дясната половина на устата си и кимна:

— Та, дошъл съм при тебе, майсторе, да ми сковеш два статива. Проста работа, ако искаш, ще ти ги начертая, или ела да хвърлиш едно око на стария ми статив. Хем и ти ще видиш моята колиба.

Последното Дуков изрече като най-естествената покана между двама отдавнашни познати.

— Ще дойда — отвърна Никола. Този странен мъж бе предизвикал любопитството му и той поиска с очите си да види обстановката, в която работеше. Освен това, нали тази обстановка може да се окаже бъдещият свят на Николчо, ако… дарбата на детето е истинска дарба! Той трябва да знае какво иска и какво дава тази дарба.

Изтупа ръцете си и дрехите си, сложи в джоба сгъваемия метър и последва Дуков. Когато се изравниха, се оказа, че макар да бяха много различни и Дуков стъпваше по неговия странен начин, стъпката им бе еднаква. Вървяха, без никой от тях да се насилва или сдържа. Току-що се бяха запознали, а Никола имаше усещането, че са отдавнашен впряг.

— Ще си допаднем — измърмори Дуков с половин уста, захапал отново кокалената си лула. — Когато вървиш с един човек и не се насилваш, не те притеснява и не ти пречи, означава нещо много!

Юмруците му все така разпъваха широките джобове на широкия му панталон, кокалената лула стърчеше и го водеше свойски, очите му оглеждаха околния свят отвън и отвътре, а гласът му — простуден и опушен — внушаваше уют, както и димът на комин в снежен зимен ден. Този човек правеше всяка обстановка своя! — удиви се Никола.

Когато минаха по тъмен, приземен проход с две врати през жилищната кооперация, изведнъж се озоваха на дъното на гигантски кладенец, иззидан от всички страни с еднакви пететажни кооперации. Точно в средата на дъното му сивееше неугледна едноетажна къща, като забравена или изпаднала от друго време тук, в кладенеца.

Достъпът до къщата се оказа труден, осеян с препятствия.

Трябваше непрекъснато да прекрачват или заобикалят като че ли безброй гипсови и мраморни торсове, глави, ръце, крака, захвърлени и застинали в невероятни пози, различно потънали и различно стърчащи от снега — гробище, разровено и изоставено от шайка мародери!

— По-рано тази къща е била ателие на скулптор — промърмори обяснително Дуков. — Тези… трупове са от него, брак. Каквото не му харесвало, отварял вратата и го запращал навън — кое както падне, от кое каквото остане — стоят си…

Никола потръпна. Тук студът бе проникващ, пронизващ.

Но в ателието бумтеше грамадна печка-варел и обширното помещение, преградено в дъното със завеса и ярко осветено от две мощни електрически крушки в двата му края, бе изпълнено с топлина и мирис на бои. А цветовете, извиращи от множеството платна, го замая. Сякаш бе попаднал в свят, създаден от силни удари на четка, със силни цветове, излъчващи покоряваща сила. Точно по мярката на Дуков! — помисли Никола.

— Те ти го статива — посочи с кокалената си лула Дуков статива, на който бе положено недовършено платно с гола жена. Ала забелязал, че Никола се вглежда в останалите платна, засмя се: — Цапаници, нали?

— Не са — поклати глава Никола. — Не разбирам, не знам какво са, с метър не мога да ги премеря, но не са цапаници. Щом… хващат с такава сила! — Друга дума не можа да намери, но наистина се чувстваше хванат от яки ръце, яко разтърсван и як дъх дишаше в лицето му, в душата му направо.

Погледа му бе приковало платно, в което разпозна гробището отвън, но на платното то бе станало друго и му казваше съвсем друго: от гипсовите и мраморни глави го гледаха живи човешки очи, торсовете имаха живи човешки крайници, каменните уста издаваха живи стонове, живи викове, жив и страшен смях; каменните фигури се бяха вплели една о друга, една в друга, с живи ръце, крака, бедра и викове — търсеха се и се разкъсваха сякаш… Живи камъни, или вкаменени живи бяха тези трупове, или едното и другото? И гробището отвън ли бяха, или светът навън, целият?…

— Нарекъл съм я „Пред работилницата на Твореца“ — обади се простинало Дуков. — Един бракуван, захвърлен на земята свят, който, напук на своя Творец, живее, плоди се, убива се и възкръсва — с вик на животинска страст и с вик на човешка болка. Камък и плът, плът и камък… по равно!

Никола потръпна и тук, в затопленото ателие, от стократно по-проникващ и пронизващ студ.

— Свят… — изрече тихо. След което въздъхна: — И твоята не е лесна!

Дуков го огледа отвън и отвътре: „Приличаме си, изглежда, щом от пръв поглед позна света. И твоята не е лесна, друже!“ Един човек, за да познае нещо, трябва да го е опознал, преживял.

— И всичко туй иде от непомерното в човека — рече мрачно Никола.

— Непомерното! Добре го рече — кимна Дуков. Присвитото му око се присви още повече.

— Не аз, Кемерката го казва… — понечи да обясни Никола, но млъкна.

Иззад паравана в дъното на ателието се обади женски глас:

— Маестро, готова съм, ще почваме ли? — попита.

Но не дочака отговор, а веднага издърпа завесата. Мощната електрическа крушка заля със светлината си немлада жена, заметнала голотата си с тънко, прокъсано чердже. Жената спря точно под електрическата крушка, отпусна се на колене и протегна ръцете си към светлината, и лицето си, и очите си — цялата… Тънкото, прокъсано чердже се свлече от раменете й и светлината безмилостно обля голотата й отгоре, смивайки собствената й сянка под нея.

Никола не се смути, той вече познаваше тази жена, но през очите на Дуков, тя бе недовършеното платно на статива, където бяха истинските й форми, измерения и внушения: несъразмерно развита женска фигура — мощна и тежка от ханша надолу, вкопана сякаш, а с мършав, релефно оребрен гръден кош, от който се източваха тънка шия и тънки слаби ръце, устремени към слънцето… Ала то бе отчайващо високо! За да го достигне, жената бе стъпила върху сянката си, но какво е една сянка, а тя е всичко, което човекът има под себе си — всичко останало е по-високо от него!

„Нощта е сянка“.

И човекът е сянка.

Дуков вече бе седнал разкрачен пред статива и нанасяше наистина силни удари с четката върху платното, понякога с дръжката на четката, понякога направо с яките си пръсти, отново бе захапал кокалената си лула, но свободната половина на устата му издаваше едно почти ковашко „Хъ… хъ… хъ…!“

Никола излезе от ателието. Когато притвори вратата зад себе си, от гърдите му се изтръгна дълъг издъх, след който вдъхнатия зимен въздух го замая. Сякаш бе изплувал от дълбока вода. Как този Дуков издържа по цели дни в тези дълбоки води? — запита се. Но тревогата му бе, всъщност, за малкия Николчо!

На другия ден, когато отнесе готовите стативи, художникът го покани на чашка коняк. Разговориха се. И, от дума на дума, стигнаха до замиращия занаят на Никола. Точно тогава Дуков му предложи:

— Защо не се захванеш с направата на мебели? — попита. — Но не с обикновени сандъци и шкафове, каквито всеки може, а с уникати — с произведения на изкуството! Ръка имаш, око имаш, и останалото го имаш, нужно ти е само да видиш подобни уникати, да ги усетиш. А това ще рече да усетиш времето им, защото те носят белезите на своето време. От там нататък, помози Бог, както се казва, и дарбата Божия в тебе — може да оставиш в дървото белезите на днешното време. Опитай!

— Къде да намеря тези… уникати — сви рамене Никола.

— Това е моя грижа — успокои го Дуков. — Заложните къщи и антикварните магазини са претъпкани с мебели от цяла Европа, от различни епохи. Има ги нарисувани и в платната на старите майстори. А навсякъде има хора, от които ще чуеш полезни знания за времето, в което са родени мебелите и платната. Така че…