Атанас Далчев
Есен на Ке Волтер

Изстива медлено кръвта

и слънцето изгубва сили;

под бързите автомобили

изхвръкват птички и листа.

Отново скитам аз невесел.

Какво ще кажеш ти, сърце?

Тя е все тази скръбна есен

и тук, в Париж, на Ке Волтер.

Картината е все една:

вида й тъжен не изменят

ни плаващите върху Сена

широки маслени петна,

ни мостовете, чийто свод е

опушван вечно от дима

на толкоз много параходи,

нито крайбрежната стена,

където тоди миг във здрача

седи разчорлено момче

и гледа как до него скача

на две нозе едно врабче.

Трепери голото дърво,

разтърсвано невем от спазми,

и моето сърце е празно

като напуснато гнездо.

Какво да искам? Вехне всичко:

и сенчестите дървеса,

и книгите на букиниста.

Шуми стъмената река

и като времето тече;

би казал, с нея ще отплуват

стената, зданията, Лувър,

момчето, сивото врабче.

 

1930 г.