Атанас Далчев
Съдба

И ти си бил дете (почти не вярваш),

и ти си имал къдри от злато;

застанал бос, на глас си разговарял

с обувките и детското палто.

 

Следил си лястовиците, безгрижен

си хвърлял книжни лястовици сам

и си през счупени бутилки виждал

червени хора, сини дървеса.

 

Къде отиде времето, когато

е крепнела невръстната душа,

играла е със палавия вятър

и е била сестра на вси неща?

 

Годините растат и те затварят,

и те зазиждат в твойта самота,

врази ти стават старите другари

и опустява медлено света.

 

1927 г.