Катрин Каултър
Цената на рая (30)

XXIX

Следващата, която завари госпожа Уиндъм да лежи насред Зелената кубовидна стая, беше Херцогинята. Свекърва й не отделяше поглед от тавана, сякаш изпаднала в транс. Това я принуди и тя да погледне нагоре. Тази стая беше единствената с рисуван таван. На него бяха изобразени няколко различни сцени, всяка една от тях разположена между отделните греди. Още като дете ги беше разглеждала — особено я интригуваха средновековните. Но никога не ги беше смятала за нещо повече от украса на къщата.

Вниманието на Патриша Уиндъм беше съсредоточено върху група от свързани рисунки, отразяващи средновековния селски живот. Боите бяха избледнели, но фигурите все още си личаха. На първата картина се виждаше красива девойка, изцяло облечена в бяло, заобиколена от слуги, седнала на нещо, приличащо на каменна ограда. Беше привела леко тялото си напред, заслушана в звуците на лютнята, на която неин ухажор свиреше, седнал в краката й. На човек му се струваше, че долавя мелодията, толкова изразително беше нарисувана омаята, обхванала девойката. Следващата сцена беше със същите действащи лица, само че младежът бе протегнал ръце, за да откъсне предмет, скрит в гъстите клони на дъб. На третата рисунка слуга подаваше чаша вода на девойката, която сега се забелязваше, че седи не върху каменна ограда, а на ръба на кладенец. От клоните на дървото се беше появила друга лютня. Лютня в клоните на дъб?

По-нататък. Четвъртата картина изобразяваше младежа, стиснал по една лютня във всяка ръка, да предлага усмихнато едната на девойката. Все още цялото му внимание беше насочено към нея. За разлика от следващата сцена, в която уплашеният му поглед беше насочен през рамо. Очевидно зад гърба му се беше появило нещо застрашително. Двата инструмента се намираха в едната му ръка и бяха притиснати с гръб един към друг с издутите си дъна. Учудващо, защото това не беше никак удобно.

— Здравей, скъпа моя. Вярвам, лошото вече се е разминало? Сигурно е така, иначе милото ми синче нямаше да допусне да се мотаеш сама наоколо. Аз пък се занимавам с разглеждане на тавана. От първото ми посещение в Чейз Парк тази стая ме привлича с рисунките. Толкова много са и разказват за различно време — от Завоевателя^[1] до началото на шестнадесети век. Точно тези, най-късните сцени, ме интересуват най-живо, защото на тях присъства любимата ми Мери, шотландската кралица, толкова смела пред лицето на безкрайни предателства. Но преди три дни най-сетне ми просветна, че в нарисуваното има повече от просто илюстриране на исторически събития. Виждам, че и ти си го забелязала. Удивително е и по-лесно се вижда, когато си в моето положение. Нека ти покажа какво виждам.

Херцогинята легна по гръб до свекърва си.

— Девойката седи на ръба на кладенец и над главата й има дъб. Както в стиховете. А какво ще кажеш за обърнатите деветки и чудовището?

— Загадката с деветките най-много ме притесняваше. Едва вчера ми проблесна истината и за тях. Погледни лютните, Херцогиньо.

— Точно за тях се чудех: защо ги държи по такъв неудобен начин, със заоблените им страни една към друга?

— Разбираш ли от музика, мила? През целия си живот съм свирила на пиано и сега за първи път съм наистина благодарна на майка ми, че ме караше насила повече да се занимавам с музика, отколкото да ходя по танци и да се разхождам на лунна светлина, което кръстоса пътищата ни с бащата на Маркъс, този чудесен човек. Погледни на изобразеното с очите на музикант.

— От дете гледам тези рисунки, а нищо не съм виждала — възкликна развълнувано Херцогинята. — Държани по този начин, лютните образуват нотния басов ключ фа, който прилича на две обърнати с гръб една към друга деветки.

— Така е наистина. Картините са били нарисувани с определена цел, поне тези със средновековните сцени. Погледни сега там, където младият мъж изглежда уплашен.

— Чудовището го е изплашило.

— По-нататък той сочи към лютнята. Недоумявам защо.

— Опитва се да ни покаже басовия ключ, който ние сме били слепи да видим, както и предшествениците ни в продължение на векове. Госпожо, мисля, че вие сте най-умният човек, когото познавам.

— Благодаря ти, скъпо дете, но всичко това не ни дава все още съкровището в ръцете.

— Ще разрешите ли да се поинтересувам какво вие, Херцогиньо, и вие, госпожо Уиндъм, правите върху току-що почистения килим?

— Ела тук, Спиърс, легни до мен и погледни нагоре. Ще бъде истинско откритие за теб. По-рано ме попита какво знам; сега ще научиш, както това се случи на Херцогинята.

Десетина минути по-късно в стаята надникна Баджър и премигна. Към групата на тримата почитатели на изобразителното изкуство се бе присъединила и Есми, проснала се удобно върху гърдите на Спиърс.

— Хиляди дяволи, какво става тук?!

— Чудни работи, господин Баджър. Може да се каже, че госпожа Уиндъм знае почти всичко, каквото има да се знае. Легнете до мен и ще ви обясним.

Маркъс, който търсеше съпругата си, се присъедини към групата секунди по-късно — точно, когато Спиърс попита.

— А кое е чудовището?

Граф Чейз си глътна езика пред странната гледка. Без да помръдва, Херцогинята подхвърли.

— Маркъс, ела тук. Почти разплетохме загадката на съкровището. Лягай до мен.

Маркъс се подчини и зяпна рисунките.

— Ето защо майка ти е лежала тук преди три дни. Свързала е рисунките и другите упътвания за съкровището, с които разполагаме. Знаеш ли откога е тази стая, Маркъс?

— В най-старата част на къщата е. Мисля, че една от малкото оцелели след пожара в началото на миналия век.

— Аз изчетох дневниците на Артър Уиндъм, трети виконт на Берисфорд, скъпи синко. Отегчително четиво, но полезно като информация. Пожарът е бил през 1723 година и цялата къща, строена по времето на Елизабет, е била унищожена. С изключение на Зелената кубовидна стая и библиотеката, където сте намерили книгата. В дневника пише дословно: „Останали са ми само Зелената стая и библиотеката, но и те толкова почернели от дима, та се съмнявам, че някога ще имат първоначалния си вид. Въпреки че никога не съм ги харесвал, длъжен съм да ги възстановя, след като са оцелели.“ Той е наредил и възстановяването на рисунките, от които са се възхищавали и баща му, и дядо му. На неговата добросъвестност дължим запазването на всичко, с което разполагаме.

— Защо стаята е наречена Зелената кубовидна? — попита Маркъс замислено. — Никой не знаеше, дори чичо ми.

— Аз самата се чудех. Сампсън предположи, че може да е заради прозорците, чиито обикновени стъкла са били заменени със зелени стъклени плочи.

— Не забелязвате ли, че самата стая има стени във формата на квадрати? — това беше Маги, седнала незабелязано зад Спиърс, с ръце, обгърнали колената й.

— А когато слънчевите лъчи преминават през зелени стъкла в стая с квадратни стени…

— Пред наблюдателя се оформя един зелен куб, господин Баджър — довърши мисълта му Спиърс. — Преди години цветното стъкло е било доста популярно.

— Всички стари къщи имат стаи с най-причудливи имена, както е Помещението на присъствието в Хардуик Хол — огромна стая, в която не можеш да престанеш да трепериш. Без съмнение свързано с някакъв призрак. А що се отнася до рисунките, всичко, което ни беше известно за съкровището, е събрано в тях.

— Отговарят ли те на видяното в съня ти, Херцогиньо? — Маркъс леко прокара пръсти по ръката й.

— Да, ужасяващият монах дори загатна, че това, което прилича на обърнати деветки, не изобразява непременно числа.

— Толкова шикалкавене — каза Патриша Уиндъм. — Защо просто не са връчили съкровището на Локридж Уиндъм вместо да забъркват цялата каша? Нищо чудно, че следващите поколения не само не са го открили, но и са забравили историята.

— Смея да твърдя, госпожо — намеси се Спиърс, че не само монасите са решили съдбата на съкровището. Вашият предшественик също е бил замесен с укриването и оставянето на упътващи знаци за намирането му. Не би могъл изведнъж да забогатее нечувано, без за това да научат кралят и Кромуел. Като се има предвид колко несигурни са били времената, почти неизбежно е щяла да последва конфискация на богатството, а притежателят му най-вероятно е щял да се раздели и с главата си.

— Ключът към съкровището се е изгубил някъде между Локридж Уиндъм и децата му, тоест и за следващите поколения. Умрял е, без да успее да им каже къде да го търсят.

— Монасите са оставили два екземпляра от книгата. Единият е бил даден на сър Локридж, но през кого е минал другият, преди да стигне до Бърджес? Никога няма да узнаем — каза Маркъс.

— Урокът по история беше чудесен, господин Спиърс, но къде е съкровището на Уиндъм? — обобщи Маги.

— Трябва да съществува някакво малко скривалище, което — според мен — по някакъв начин е свързано с тази стая. Разбира се ние нямаме представа що за съкровище търсим.

— Съкровището може да се намира над стаята — предположи Баджър. — Спомнете си как младежът се протяга към дървото, над главата си, в чиито клони е скрит знак.

— Или под нея — възрази му госпожа Уиндъм, — като се има предвид кладенеца, в който е чудовището, и че кладенците вървят надолу. И, за да бъда напълно точна, мисля, че трябва да търсим под тази стая, като застанем под обърнатите деветки за ориентир.

— Сампсън, доведи дърводелеца — нареди Маркъс.

Килимът беше старателно навит и избутан в отдалечен ъгъл на стаята. Достатъчно голяма площ от пода под рисунките беше разчистена от всички мебели. Дърводелецът коленичи и с ухо, долепено до пода, започна леко да го почуква с чукчето си. Когато най-сетне се изправи, усмивката му разкри широка дупка между предните два зъба.

— Милорд, мисля, че открих кухината. Тук, под мен няма поддържаща греда.

Той започна внимателно да откъртва дъбовите плочки на паркета. Над главата му се засуети Маги, проклинайки го, че прекалено се размотава. Кого го беше грижа, че паркетът щял да се издраска, нали е покрит с грамадния килим? Спиърс се намеси като арбитър.

— Би могъл малко да ускориш темпото, уважаеми. Все пак не разкопаваш свещена надгробна могила.

— Не е нужно да се поврежда старото дърво. Ето, готово. Чиста работа.

— Бързо! — изкомандва Патриша Уиндъм. — Сампсън, свещи!

Дупката в пода беше широка колкото човек спокойно да мине през нея, което Маркъс и стори, въпреки съпротивата на нежната половинка от присъстващите.

— Тук е мръсно и тъмно, мамо, не би ти харесало. Има повече паяци, отколкото можеш да си представиш. Затваряйте си устите, всички. Няма да слушам възражения. Маги, подай ми още свещи, ще ослепея само с една.

После се възцари тишина.

— Виждаш ли нещо, Маркъс? — главата на жена му се появи в отвора.

— Говори, синко, ако не искаш сърцето на старата ти майка да се пръсне от мълчанието ти.

Цялото пространство — дълго и тясно — нямаше повече от метър и половина височина. Налагаше му се да се превие почти надве. Дължината на тайника се равняваше може би на дължината на стаята. Маркъс повдигна свещите и ясно видя подпорните греди на пода. Навсякъде около него се вееха паяжини и се носеше задушаващ прах. Продължи да претърсва прегърбен, докато стигна единия край на тайника. Сигурно над него се намираше някоя от стените на Зелената кубовидна стая. Имаше нещо подпряно на стената, което не приличаше на сандък с богатства. Приближи се до него, осветявайки го със свещите, и не можа да сдържи вика си от стресването, което изпита.

— Господи, какво търси тук скелет?

Не, не беше скелет, а кукла. Маркъс я огледа по-отблизо. Фигурата с човешки ръст сигурно е била натъпкана със слама и после окачена, с примка на врата, на една от гредите. Беше облечена натруфено по модата, най-вероятно от времето на царуването на Елизабет или приблизително от този период. Маркъс леко докосна дантелата на единия от ръкавите и тя се разпадна на прах. Лицето беше цяло произведение на изкуството — върху него бяха изобразени и алчност, и жестокост, и скъперничество, а очите надменно се взираха, без да мигат, в новодошлия.

Маркъс почти подскочи, когато осъзна, че се взира в чучелото на Хенри VIII. Лицето му беше познато от портрет на Холбайн^[2]. Бая слама е отишла, за да се напълни кукла с размерите на шишкавия крал, помисли си неволно той. Но защо бе напъхана тук? Защо бе скрита?

Гласовете над главата му зазвучаха по-настоятелно, този на Херцогинята дори издаваше раздразнение. Той се усмихна и извика.

— Не е скелет, а чучело, натъпкано със слама. Или, ако трябва да бъда точен — Хенри VIII, приготвен за обесване, с въже на шията. Момент, има и още. Потрайте.

Последните му думи бяха предизвикани от внезапното впечатление, че скъпо облеченото чучело е прекалено дебело, дори в сравнение с фигурата на човека, когото изобразяваше. Бухналата яка на дрехата му сигурно беше по-широка от колело на вагон. Като че ли не беше слама онова, което я поддържаше издута. Ръката на Маркъс се протегна към отвора на яката и измъкна оттам дълъг наниз от най-великолепните перли, които някога беше виждал. Опипа разпадащата се материя и разпозна очертанията на още скъпоценности, монети, дори няколко монашески броеници и скиптър. Имаше също и чинии, и бокали, без съмнение златни. Сред всичко това беше пъхната и масивна книга, може би Библията, чиито корици бяха инкрустирани със скъпоценни камъни. Чучелото беше побрало и други църковни реликви. Пред Маркъс стоеше не кукла, напълнена със слама, а съкровището на абатството „Сейнт Суейл“, престояло в дупката непокътнато над триста години.

— Спиърс! — извика той. — Ще се наложи да спуснете нещо като по-дълга носилка, вързана със здрави въжета, за да можем да качим чучелото. Предупреждавам ви, че е много тежко, та преценете добре какво ще свърши работа. Цяла кралска съкровищница е побрало това човече!