Катрин Каултър
Цената на рая (3)

II

Чеиз Парк, недалеч от Дарлингтън, Йоркшир

март 1913 година

На господин Критакър не му се нравеше това, което му предстоеше да направи, но нямаше избор, абсолютно никакъв. Физиономията му беше забележимо бледа, дишането — учестено. Вдигна ръка и за момент се поколеба от мисълта за възможните крайно неприятни последствия, овладя се и почука на вратата на библиотеката. Беше късно, много късно и господин Критакър знаеше колко неблагоприятно се отразява това обстоятелство на настроението на негова светлост, но в случая се налагаше да му съобщи за работите, които е свършил и по-точно, за тези, които беше забравил да свърши.

Отговор не последва. Господин Критакър почука отново, по-силно.

Най-накрая се обади раздразнен глас.

— Добре де, влез преди да си разкървавил кокалчетата на пръстите си!

Граф Чейз беше застанал пред камината от розов карарски^[1] мрамор, представляваща истинска забележителност на библиотеката, въпреки че в нея се помещаваха повече от десет хиляди тома, събрани върху седем метра високи лавици, опасващи три от стените й. Впечатляваща стая — не прекалено голяма, та гласът на човек да ечи в нея, и все пак притежаваща достатъчно мрачна внушителност. Погледът на Критакър се насочи първоначално към бюрото до една от стените, преди да открие графа, чието единствено занимание до камината беше, изглежда, да се топли. И все пак, късно беше за разговори — наближаваше полунощ.

— Какво има, Критакър? Не е ли достатъчно работата, която ми създаваш по цял ден? Не мога да изтрия от пръстите си мастилото от подписването на безбройните ти документи. Е хайде, човече, говори. Някакви нови неприятности ли ме заплашват?

— Милорд — започна господин Критакър, без ясна представа как точно да изповяда прегрешението си и съответно — без да е наясно какво го очаква впоследствие — отърваване само с остри думи от страна на графа или изхвърляне с ритници навън, където се вихреше снежна буря. Прочисти гърлото си и направо изстреля лошата вест. — Милорд, да ме прости Господ, но забравих госпожица Кохран!

Графът остана просто загледан в него, очевидно неспособен да схване за какво става дума. След известна пауза изрече.

— Госпожица Кохран?

— Да, милорд, госпожица Кохран.

— Коя е госпожица Кохран?

— Херцогинята, милорд. Забравих я, сър. Майка й умря и… ами, вашият чичо почина… и аз… ами, около приготовленията за вашето пристигане… аз…ъ-ъ… я забравих.

Осмият граф Чейз продължи да се взира в секретаря на мъртвия си чичо, понастоящем негов секретар.

— Забравил си Херцогинята? Майка й умряла? Кога, човече? За Бога, преди колко време се случи? — после махна на господин Критакър да седне. — Разкажи ми цялата история, без да спестяваш нито една подробност.

Господин Критакър, успокоен и окуражен от спокойствието в гласа на графа, се приближи до него и каза.

— Чичовата ви… ъ-ъ…

— Неговата любовница — допълни остро графът. — Любовницата му в продължение на двадесет години. Та какво за нея?

— Любовницата му, госпожа Кохран, е загинала при злополука с карета. Чичо ви веднага ми нареди да пиша на госпожица Кохран и да я уведомя да приготви багажа си, за да дойде в Чейз Парк. Писах й, че след две седмици ще бъде доведена в имението.

— Разбирам. Колко седмици минаха след изтичането на тези две, Критакър?

— Осем, милорд.

Графът още веднъж загуби дар слово.

— Искаш да кажеш, че осемнадесетгодишно момиче е било оставено само в продължение на два месеца?

Господин Критакър кимна. Искаше му се да потъне в красивия килим под краката му.

— Със сигурност трябва да има някакъв слуга заедно с нея, милорд.

Графът само махна с ръка на отговора му и бавно изрече.

— Чудя се защо ли не е писала на чичо ми да го попита къде се губи обещаната карета.

Господин Критакър усети как смущението му се засилва.

— Трябва да си е помислила, че чичо ви повече не се интересува от нея след смъртта на майка й. Той никога не проявяваше нежност към нея при ежегодните й посещения тук, милорд. Как се е отнасял към нея при гостуванията си в Роузбъд котидж, не бих могъл да зная. Не, тя не би казала и думица, милорд. Твърде е горда. Знаете го. Тя е Херцогинята.

— Или, може би, писмото й не е пристигнало, а дори и да е пристигнало, ти си го скрил от мен, Критакър.

До слуха на господин Критакър достигаше воят на вятъра отвън. Той отново си представи как стои, блъскан от снега, само с едно палто, под което да се крие от него. Трябваше да признае.

— Възможно е, милорд, но наистина се надявам и най-горещото ми желание е подобно нещо, да не се е случило.

Последвалата ядна ругатня на графа се отличаваше със забележителна продължителност и цветистост. Господин Критакър беше впечатлен, но и достатъчно умен, та да не се впусне в похвали за начетеността на графа в това отношение. Само до преди шест седмици, когато дойде да заеме мястото си на осми граф Чеиз, негова светлост беше офицер от армията с чин майор.

В края на краищата графът изля цялата си жлъч и каза.

— Как така се случи, че тъкмо сега се сети за Херцогинята?

Господин Критакър притеснено подръпна шалчето си, на което и без друго му трябваше съвсем малко, за да се разхлаби.

— Господин Спиърс си припомни.

— Спиърс — повтори графът и се усмихна, — личният прислужник на чичо ми беше този, който те подсети?

— Господин Спиърс изпитваше симпатия към нея от времето, когато тя беше дребосъче, както той я наричаше. На господин Спиърс му хрумна, че нещо може да е минало между капките, както той се изрази, милорд. Допускаше също, че госпожица Кохран би могла да е в Лондон, спазвайки бащината си повеля, но разбира се нея я нямаше там.

— Разбирам — каза графът и видимо се отдаде на дълбоки размишления. Господин Критакър не смееше да мръдне. Много му се щеше да подръпне ухото си — навик, останал от детските години. Наложи му се напълно да се съсредоточи в противното, за да запази ръцете си неподвижни. Най-сетне графът проговори.

— Изглежда се налага да предприема кратко пътуване из Съсекс^[2]. Ще тръгна утре сутрин и ще доведа госпожица Кохран при връщането си.

— Много добре, милорд.

— Хм, шалчето ви е заприличало на нищо, Критакър. Освен това — графът забележимо понижи гласа си, — ако нещо се е случило с госпожица Кохран, ще се наложи да си търсите друга работа.

Графът продължи да съзерцава просветващите въглени в камината, един от които подритна с ботуша си. Забравена! Боже мой, Критакър просто я беше забравил. Кръвта му се смрази, като си представи как цели два месеца Херцогинята е живяла сама и беззащитна. От друга страна, нито на него, нито на когото и да е в имението, освен Спиърс, не му беше минало и през ум за нея. Маркъс не беше я зървал от пет години насам — след онова толкова отдавнашно лято, когато двамата му братовчеди се бяха удавили по време на състезание с лодки. Питаше се дали е пораснала такава красавица, каквато беше сигурен, че ще стане.

Не, не беше от особено значение — тя си оставаше само една незаконородена братовчедка. Заради паметта на чичо си трябваше да се погрижи за нея. Но какво да я прави — в туй беше въпросът.

 

 

Херцогинята представляваше основната тема на разговор в спретнатата и много уютна Зелена кубовидна стая на Чейз Парк следващия следобед.

— Херцогинята е наистина най-красивото момиче, което някога съм виждала — каза леля Гуенет, адресирайки, общо взето, думите си към близначките. Както винаги, изговаряше ги твърде грижливо, защото се гордееше с дикцията си.

— Но ти изобщо не си виждала много момичета, красиви или не, лельо Гуенет — отвърна й Антония, вдигайки поглед от романа, който четеше. — Никога не си напускала границите на Йорк^[3]. Надяваме се, все пак, тя да е наред. Ужасно неприятно е да те забравят. Сигурно е дълбоко засегната.

— Маркъс ще се погрижи за нея — каза Фани. — Той може да се справи с всичко. Щеше ми се да бях тръгнала с него. Можех да поддържам доброто му настроение.

— Наистина ми се иска да превъзмогнеш нещастното увлечение по братовчед си — каза леля Гуенет, поглеждайки към Фани. Мислите й се насочиха към новия граф Чейз, единствения син на Рийд Уиндъм. Божичко, та той беше участвал в сраженията на полуострова^[4]! Като нищо можеше да бъде заклан или от проклетите французи, или от разбойниците, с които изобилстваха писмата на чичо му през последните три години. Но благодарение на Божията милост, той беше оцелял, въпреки че тя силно се съмняваше Джеймс някога да е оправил и една благодарствена молитва към небето. Толкова много бебета измряха, толкова много, и всичките момченца. Би се заклела пред всеки, който би си направил труда да се поинтересува от мнението й, че брат й ще се ожени още на другия ден, след като съпругата му беше положена с необходимите почести в семейната гробница. Разбира се, щяха да го вълнуват най-вече възпроизводителните способности на момичето. Но, за нейна най-голяма изненада, той не се ожени отново, при все че имаше възможността да го стори, а сега вече беше и мъртъв.

Дължеше благодарност на Маркъс за загрижеността, показвана към близначките и нея. Ако трябваше да бъде съвсем честна, голяма беше изненадата й и от него, защото — по нейно мнение — джентълмените бяха надарени с не повече чувствителност от крастава жаба. Не би отрекла също и че Маркъс е красив мъж, взел много от външния вид на чичо си — гъстата му тъмнокестенява коса и сините очи с дълги мигли. А пък човек да погледнеше брадичката му! — упоритост на муле, или поне това издаваше тя у Джеймс. Дали и у Маркъс? Спомняше си как Джеймс го наричаше дяволски син, усмихвайки се леко. Въздъхна. Все още не бяха почувствали цялата сила както на добродушието, така и на раздразнението му. На ръст беше надминал не само чичо си, но дори Спиърс, личния му прислужник. Последният с явно нежелание се беше съгласил да продължи да изпълнява задълженията си в полза на новия граф.

Само четири седмици бяха изминали, откакто той беше дошъл в Чейз Парк, оставяйки майка си, вдовицата, в Лоутър Слотър, защото отказала да се отдели от имението им Кранфорд Менър. Този нов граф още не беше свикнал дори да отговаря на обръщението Чейз, вместо по-простичкото Маркъс Уиндъм. Иначе нямаше надежди за впечатляващо бъдеще, като се изключеше кариерата на военен. Животът е толкова несигурно нещо — помисли си Гуенет, — съсипващо неочакван и така често разменя ролите.

— Не съм увлечена по него — възрази Фани, забождайки иглата си в много зле избродираното си ръкоделие, чийто сюжет приблизително можеше да се резюмира така: на земята и на небето. — Просто той е толкова чудесен. Много мил — дори и ти, лельо, го признаваш. Спомняш си как татко непрекъснато повтаряше, че Маркъс не е чистокръвен, каквото и да означава това.

— Което не е истина, Фани — отряза Гуенет. — Просто не беше кръвта на баща ти, за съжаление.

— Надявам се нищо лошо да не се е случило на Херцогинята — намеси се неочаквано Антония, очевидно погълната напълно от романа си, замаскиран в томче от религиозни беседи. — Сама два месеца. Нали не мислиш, че може да се е върнала в Холандия, лельо Гуенет?

Сестра й близначка Фани, нейно пълно копие дори по цепнатия нокът на палеца на дясната ръка, прекъсна заниманията си с бродерията, за да каже:

— Ако татко беше жив, щеше да я заведе в Лондон и да я въведе в обществото, за да си намери съпруг. Щеше да й осигури зестра. Мислиш ли, че се е върнала в Италия, лельо Гуенет? Тя не живее в Холандия, Антония.

Леля Гуенет поклати глава и на свой ред рече, задавяна от болка и гняв.

— Баща ви никога не успяваше да си избере подходящ кон за езда. Глупавото животно е виновно за смъртта му.

— Глупавото животно беше единственият кон, който той яздеше в продължение на осем години, лельо — възрази Фани. Долната й устна трепереше, когато добави. — Татко обичаше коня си. Спомням си веднъж заваля и той се погрижи за коня, преди да се погрижи за нас с Антония.

Гуенет и за момент не се усъмни, че брат й беше постъпил точно така. Ловът беше непрекъснато занимание за него, в течение на което той поемаше рискове, каращи дори Спиърс да повдига вежда в удивление, но никога нищо не беше му се случвало. Не беше и падал от коня допреди шест седмици. Обърнал се на седлото си, за да изкрещи ругатня за нещо си на някакъв стар приятел, който яздел зад него, и главата му се блъснала в провиснал ниско дъбов клон. Ударът го свалил от коня, убивайки го моментално.

Три седмици след нещастието Маркъс, двадесет и три годишен, разквартируван с батальона си на полуострова, беше информиран, че е новият граф Чейз. Осмият по ред граф Чейз. Гуенет се чудеше дали Маркъс все още изпитва усещането, че ходи в обувките на чичо си, когато слиза по грамадното централно стълбище или се разхожда по дебелите турски килими. С една дума — дали все още се чувства като натрапник.

— Чудя се дали Маркъс ще даде зестра на Херцогинята и ще я представи в обществото, за да си намери съпруг — обади се Фани, след което се изправи, придърпа полите си надолу и се запъти да си вземе кифличка от изящно изработен сребърен поднос.

Антония изсумтя.

— Тя не се нуждае от зестра, просто джентълмените трябва да имат възможност да я зърнат. Всеки един от тях ще я моли на колене да стане негова съпруга. Героинята от романа, който чета, е и красива, и мила, и добра, но е бедна като църковна мишка. Още не съм го завършила, а вече трима джентълмени се хващат за сърцето, когато тя мине покрай тях.

Ама че лигава история — помисли си Гуенет. — Ако някога някой джентълмен се е държал за сърцето, то се е дължало не на изпепеляваща любов, а на проблеми с храносмилането, породени от поглъщането на твърде много бренди.

— Фани, разрешавам ти да изядеш само една кифла и недей да разговаряш с нас, докато дъвчеш. Маги ми обърна внимание, че роклите ти са започнали доста плътно да ти прилепват в кръста. С Антония сте на възраст, когато трябва да се освободите от бебешките си тлъстини, не да трупате нови върху тях. Що се отнася до теб, Антония, искрено се съмнявам, че в беседите на доктор Едуардс са включени джентълмени, заглеждащи млади дами. Ясно — мисис Радклиф^[5]. На майка ти това изобщо нямаше да се хареса.

Долната устна на Антония започна да трепери. Гуенет въздъхна.

— Защо не ни почетеш на глас някой пасаж?

 

Пипуел котидж, Смардън, Кент

юни 1813 година

Маркъс дръпна юздите на червеникавокафевия си жребец и го спря пред имението, наричано от местните Пипуел котидж. Слезе от него и го завърза за използвания за целта железен стълб. Чувстваше се напълно изтощен, ядосваше се за забавянето, но преди всичко изпитваше облекчение — толкова силно, че му се щеше от радост да се хвърли да целуне земята, а Херцогинята да удуши с ръцете си, защото беше причинила такова безпокойство — на него най-много от всички.

Преди три месеца беше посетил Роузбъд котидж в Уинчелси, за да я вземе оттам, но нея отдавна я нямаше и никой не знаеше къде беше отишла. Придружавал я прислужник. Странно — осемнадесетгодишно момиче, пътуващо и живеещо с мъж, бил той прислужник или не, стар или млад.

Отне му три месеца да я издири. Това можеше да продължи и три години, ако Спиърс не бе решил да се намеси активно. Все още представляваше пълна загадка за Маркъс начинът, по който Спиърс се беше справил с положението. Първо беше минал през Уинчелси, където Маркъс преди това се бе опитал чрез подкупи и заплахи да изтръгне информация от някой от жителите на проклетото градче. После беше заминал за Лондон. Цялата акция му отне два дни, след което се завърна в Чейз Парк и с поклон връчи на Маркъс парче хартия, на която беше написано Пипуел котидж, Смардън, Кент.

Тя беше прекарала в самота, като се изключеше прислужникът, почти шест месеца.

Маркъс се поуспокои. Беше я открил. Поне Пипуел котидж не приличаше на бордей. Къщичката имаше много приятен вид, заобиколена от раззеленила се лятна растителност — поне дузина дъбови дървета, сочни кленове, лиственица, както и липи. Нискорасли тисове, грижливо подрязани, очертаваха пътеката към входната врата, а самата пътека беше застлана с гладки гранитни плочи. Зад тисовете, подредени симетрично в лехи, се простираше море от цветя. Разпозна рози и далии, но имаше и най-различни други, които се прибавяха в тържеството на цветове. Къщата беше боядисана в бяло, рамките на прозорците — също, а краищата им бяха обточени с червени линии. Уютно малко обиталище. Твърде уютно за хора в нелеко положение.

Извървявайки пътя до входната врата, от която надвисваха още рози, иглики и хидрангии, в главата му отчетливо се загнезди само една мисъл — искаше единствено да я намери здрава и добре нахранена. Отхвърли неприятното предположение, мярнало му се, че и тя, като майка си, е намерила покровител. Не и тя, не и Херцогинята — прекалено много гордост имаше в това момиче.

Почука, молейки се вътрешно за добри вести. Баджър отвори вратата и се взря в младия джентълмен, който на свой ред закова поглед в него. Маркъс премигна объркано, после каза бавно.

— Вие ли живеете сега тук, сър? Вие ли сте притежател на тази къща? Да не би Хер… госпожица Кохран да се е изнесла оттук?

— Аха, аз живея тук — каза Баджър, без да помръдне и сантиметър от входа.

Маркъс изруга, с което предизвика блясък на интерес в очите на Баджър.

— Тогава бяхте на полуострова, нали, сър? — попита Баджър.

— Да, но сега съм граф, по дяволите, и трябваше да напусна армията.

— Ще ми разрешите ли да попитам кой точно граф, по дяволите, ще трябва да сте вие?

— Чейз, граф Чейз.

— Това — произнесе Баджър бавно, приготвяйки се за схватка, — в никакъв случай не може да е истина. Най-добре е да си тръгнете, сър. Не възнамерявам да повтарям съвета си, ако разбирате какво искам да кажа — той изпълни още по-плътно рамката на вратата, а огромните му лапи се свиха в юмруци.

Маркъс не беше глупак. Очевидно мъжът беше готов да му извие врата, макар да не можеше да схване поради каква причина.

— Най-чиста истина е, че аз съм новият граф Чейз. Ъ-ъ, осмият, а не седмият. Надявах се, че госпожица Кохран все още живее тук. Дошъл съм за нея, разбирате ли. Забравиха я след смъртта на баща й и когато господин Критакър си спомни, веднага се отправих към Уинчелси, но нея вече я нямаше там. Отне ми три месеца, за да открия следите й, а ето, че отново съм я изпуснал.

Баджър го измери с поглед от глава до пети.

— Вие сте Маркъс Уиндъм?

— Да.

— Старият граф ви наричаше дяволски син. Същият ли сте?

Маркъс се усмихна.

— Чичо ми никога не бъркаше с определенията. Признавам правотата му в случая.

— Искате да ми кажете, че баща й е мъртъв?

— Почти от шест месеца насам. Мигновена смърт — конят му го хвърли. Значат ли въпросите ви, че тя е все още тук? Че вие сте нейният прислужник?

— Значи ето защо никой не дойде да я вземе. Странно, че не се досетихме за такава възможност. Предполагам, че е било нещастен случай? — след утвърдителното кимане на младия мъж Баджър продължи. — Херцогинята винаги споменаваше за вас след завръщанията си от Чейз Парк. Всъщност, тя каза само, че вие сте човекът, лепнал й прякора Херцогиня и че сте чедо на самия дявол. Опасявам се, сър, че чувствата й към вас не са много топли.

Маркъс се разсмя.

— Няма да се разстроя, дори ако науча, че тя мрази всичко, свързано с мен. Само ми кажете, че е добре.

— При нея всичко е наред.

— Храни ли се достатъчно?

— Напълно.

— Но откъде намира средства за такава къща?

— За това, сър, най-добре би било да попитате госпожица Кохран — внезапно възприе пуританско сдържан тон Баджър. — Ако ми разрешите да попитам, защо сте тук, сър?

— Бихте ли имал нещо против да ми разрешите да вляза? Както споменахте преди малко, необходимо е да разговарям с нея. Съвсем между другото, вие кой сте?

— Баджър. Грижа се за Херцогинята, така както го правех и за майка й по-рано. Поел съм грижата и като неин готвач.

— А, вие готвите?

Голямата грозна глава кимна и най-после Маркъс беше пропуснат да влезе. Той прекрачи и се озова в малко антре. Насреща му се издигаше стълбище, водещо към горния етаж. Удари го силната миризма на запържващо се месо, идваща някъде от лявата му страна. Червата му закуркаха и устата му се изпълни със слюнка. Стори му се, че чу мелодичен женски глас да припява.

— Чакайте тук, сър — каза Баджър и остави Маркъс сам, изчезвайки зад една врата, която затвори след себе си. Тананикането спря като отрязано.

Маркъс заудря лекичко по крака си с камшика за езда. Беше гладен, уморен и не можеше да повярва, че някакъв си прислужник го е зарязал насред някакво си антренце. Странна птица беше тоя прислужник-готвач — с маниери на възпитаник на Итън. Тя поне беше добре и не живееше сама. Но кой плащаше за къщата? За храната? За готвач?

Най-сетне вратата на стаята се отвори, появи се Баджър и каза.

— Може да влезете, сър. Госпожица Кохран ще ви приеме веднага.

Като че съм на аудиенция при кралица, помисли си Маркъс раздразнено.

Стаята беше малка, но правеше приятно впечатление. Усещаше се присъствието на хора в нея, живот, гостоприемен уют. На пода до канапе, покрито със син брокат, бяха струпани на купчини лондонски вестници. Много купчини; забеляза ги, колкото и да е странно, преди да забележи нея.

Бяха минали пет години от последното им виждане.

Пред него стоеше най-красивата девойка, която беше срещал през живота си. Очакванията му, че тя ще разцъфти след тринадесетата си година, далеч бяха надминати. Поразителното впечатление не се дължеше на облеклото, прическата й или бижута. Семплата й тъмносива муселинена рокля беше закопчана до брадичката, ръкавите напълно скриваха ръцете, а копчетата на маншетите им също бяха закопчани. Черната й коса беше сплетена на дебели плитки, прибрани върху главата й, а бижута не носеше. Едната й буза беше изцапана с мастило. Погледът й беше вперен в него, без тялото да извършва забележимо движение. Високомерно, самоуверено спокойствие, толкова нетипично за младо момиче.

Красотата й беше дадена без мярка.

— Какво правиш с всички тези вестници? — бяха първите думи на госта.

— Здравей, Маркъс.

— А, да, здравей, Херцогиньо. Доста време мина.

Тя кимна в отговор.

— Баджър ми каза, че смъртта на баща ми е причината никой да не дойде да ме вземе. Жива или умряла, без значение, аз бях забравена.

— Критакър за малко не умря от притеснение, когато ми съобщи новината. Беше преди повече от три месеца. Съжалявам, че така се е случило. Дошъл съм да те отведа в Чейз Парк.

Тя все още не помръдваше, а лицето й придоби намръщено изражение. Не му подаде ръка и не му поднесе буза за целувка. Все пак, беше му първа братовчедка, по дяволите, а продължаваше да стои на разстояние от него и лицето й все повече се смръщваше. В един момент осъзна, че думите му я бяха потресли. Само в течение на няколко седмици беше загубила и майка си, и баща си.

— Съжалявам за баща ти. Той беше мой чичо и аз го обичах. Смъртта му беше бърза и сигурно не е страдал.

— Благодаря ти, че ми каза за смъртта му. Мислех, че ме е забравил и не иска да ме вижда след смъртта на майка ми.

— Сега знаеш, че искаше да си с него в Чейз Парк. Човек няма власт да избира съдбата си.

Баджър се появи в рамката на отворената врата.

— Патицата е готова, Херцогиньо. Очаква ви голяма чиния, обкръжена от задушени малки картофчета, украсени със стръкчета магданоз и зелен фасул. Приготвил съм и от любимия ви ябълков сладкиш. Бихте ли желали да обядвате сега? Ще разрешите ли на негова светлост да се присъедини към нас?

Тя кимна, но мислите й очевидно бяха другаде.

— Гладен ли сте, сър?

— Да, препускал съм непрекъснато през целия ден. Ще е възможно ли някой да се погрижи за коня ми?

— Ще се наложи сам да свършите тази работа — намеси се братовчедка му. — Баджър няма време да се занимава и с нея.

— Разбирам — каза Маркъс, завъртя се на пета и се упъти навън.

— Зад къщата има навес. Там можете да подслоните коня си — извика Баджър след него.

Маркъс разбира се беше напълно в състояние да се погрижи за жребеца, но друго го притесняваше — Херцогинята живееше сама с мъж, говорещ английски като джентълмен и умело справящ се със задълженията на готвач. Отблъскващо грозен и на години да й бъде баща и въпреки това в цялата история имаше нещо гнило. Какво всъщност ставаше в тази къща?

Херцогинята нямаше вид на съсипана от страдания. Завари я да си припява и с петно от мастило на лявата буза. А и изглеждаше толкова красива, че не му се искаше нищо друго, освен да стои при нея и да я гледа, преди Баджър да обяви, че обядът е готов. Доколкото му беше известно, тя не беше предвидена в завещанието на чичо му. Доколкото му беше известно, тя не притежаваше нищо. Какво ставаше тук?