Катрин Каултър
Цената на рая (14)

XIII

Маркъс се намръщи при звука от тананикането на нетърпимия си камериер. Малко по-късно Спиърс дори си позволи да даде воля на гласа си, сгъвайки грижливо чорапите на господаря си и той отекна в обширната спалня.

От Регента е по-груба тази дама

от крава — по-скучна, досадлива,

като брат си похотлива

и е глупава за двама.

Глупост, грубост, много сласт —

три чудесни качества си има

Великата княгиня Катерина,

а и жадна е за власт.

Не можа да сдържи усмивката си. Чул беше историята за цар Александър, който се задавил с вино и го изплюл върху бялата си дреха със златни копчета, когато до ушите му достигнали думите на песничката. Хората, минаващи покрай Уайт’с, на разходка по „Сент Джеймс Стрийт“ не просто пеели, а крещели, колкото им глас държи текста на не особено почтителното музикално творение. Царят побеснял от гняв и искал да изколи мръсниците, но бил възпрян от безукорния Хенри, управителя на Уайт’с от времето, преди Маркъс да започне да го посещава, подпомогнат от самия Уелингтън.

— Милорд, вие сте се виждал с Херцогинята?

— За момент. Беше в градината с котилото от момиченца.

— Добре ли е тя със здравето, милорд?

— Защо пък да не е? Я почакай, Спиърс, да не би да си научил нещо, което трябва да знам, използвайки шпионската си мрежа?

— Не, милорд. Просто последния път, когато я видях, изглеждаше нещастна. Не проявихте към нея дори елементарна учтивост.

— Тя не заслужава любезно отношение, било то елементарно или каквото и да е. Що се отнася до теб, нищожни продажнико, ти трябваше да бъдеш уволнен.

— Напълно оценявам сдържаността, проявена от негова светлост — докато говореше, Спиърс внимателно положи в едно чекмедже няколко току-що изгладени шалчета.

— Подиграваш ли ми се, Спиърс?

— Аз ли, милорд? Да ви се подигравам? Невъзможно, милорд. Самата мисъл ме обижда — заяви Спиърс с вид на засегнат.

Маркъс изсумтя и каза.

— Когато я зърнах, не побързах веднага да привлека вниманието й. Тя поучаваше Урсула как да се отнася напълно почтително с мен като глава на рода.

— Тъй като вие сте глава на рода Уиндъм, милорд, постъпката й е била напълно разбираема и необходима.

— О, я млъкни, Спиърс! Ти да не си й изповедник? Това не е твоя работа. Нито пък на Баджър. Ала и двамата си навряхте дългите носове в нея. Трябваше да ви изпратя на работа в Колониите.

— Имате пълно право, милорд. Отвратително място било, казват. И какво последва думите на Херцогинята, милорд?

— Ами аз тогава им разкрих присъствието си — обадих се или нещо такова, и тя се вкамени, което не й се случва за първи път, разбира се. Сега отивам да пояздя. Чух, че идиотът Тревор отишъл да обикаля моите земи, взимайки мой кон за целта. Без съмнение иска да добие представа колко богат ще бъде един ден.

— Но това бяха ваши думи, милорд. Или той, или поколението му ще бъдат богати.

— Върви по дяволите, Спиърс! Има разлика. Няма да допусна, докато съм жив, тоя нещастник да се разпорежда из Чейз Парк, сякаш му принадлежи. Подобна наглост ще бъде пресечена.

— Ще се върнете ли за обяд, милорд?

— Ако открия приятелчето. Ще му разбия носа. Или не — не искам да го карам да пищи или да плаче. Ще му предложа да водя поводите на коня му по обратния път, защото сигурно бедното конте ще е изтощено.

— Трогателна загриженост, милорд.

 

 

Херцогинята беше гладна, но не й се искаше да влезе и трапезарията и да се сблъска с леля Уилхелмина. Но горкият господин Уикс нямаше никакъв шанс, изправен сам срещу тази страховита дама. Тя настръхна, припомняйки си разтреперания му глас, когато й разказваше как леля Уилхелмина се появила в покоите му — в неговата спалня! — и не губила време да измъкне от стреснатия човечец всичко, каквото му е известно. Накратко, с леля Уилхелмина човек трябваше да се съобразява.

Но къде беше Маркъс?

За минута беше озарил нея и трите й братовчедки с присъствието си, след което беше изчезнал, без да й отправи поглед или думичка.

Херцогинята зае главното място зад масата. Леля Гуенет беше настояла на това, макар самата тя да го бе заемала до появата на истинската господарка на имението. Леля Гуенет беше възвърнала доброто си разположение към нея, откакто предишния ден се бяха появили с господин Уикс, и това й носеше голямо облекчение, защото не знаеше как би се справила с положението без помощта и самочувствието на възрастната дама. Столът на графа в другия край на дългата маса стоеше празен. Забеляза, че Тревор също отсъства. Поне господин Критакър беше налице и любезно разговаряше с Урсула.

Херцогинята кимна на Сампсън да не бави сервирането на обяда.

Леля Уилхелмина започна атаката.

— Къде е племенникът ми, оня, дето се представя за новия граф? Още не се е явил пред мен да се запознаем.

— Аз го срещнах, мамо — каза Урсула, гребвайки от супата. — Много е едър, красив и добре сложен. Косата му е черна като на Херцогинята, а и очите му са светлосини като нейните.

— Те са роднини — каза Уилхелмина. — Не е трябвало да се женят. Противоречи на природните закони. Децата им ще бъдат изроди.

— Наистина, госпожо — намеси се Херцогинята, без следа от засягане, — бракът е напълно законен. И църквата не е против него.

— Англиканската църква — додаде леля Уилхелмина презрително. — Какво разбират тия дърти глупаци? Ако човек има титла и достатъчно пари да ги подкупи, те ще нарушат всички канони. Така беше и в случая, нали?

— Уверявам ви, госпожо, никакъв подкуп не беше необходим. Всъщност негова светлост и аз бяхме венчани във Франция. Там католицизмът има решително влияние. Дори изискванията на гражданските власти не са по-малко строги от тези на църквата.

— Французи — каза леля Уилхелмина и изпръхтя като кобилата на Херцогинята. — Всичко ми е ясно. Може би най-добре ще е да попитам дали бракът ви е валиден в Англия.

— Уверявам ви, госпожо, че е. Господин Уикс също може да ви даде доказателства. Смея да твърдя, че той дори би ви ги представил още тук, на масата за обяд, с по-голямо удоволствие, отколкото в спалнята си. А сега, ако не възразявате, да пристъпим към обяда и да не разсейваме останалите с дърдоренето си.

— Ти си зла и опърничава кучка.

— Вие не… не, не може да бъде. Какво казахте, госпожо?

— Каква невероятна случка — да завърши толкова щастливо за вас. Какво друго бих могла да кажа.

Очевидно със засилване на раздразнението при леля Уилхелмина отслабваше способността да прикрива обидите, сипещи се от устата й чрез игра на думи^[1].

— Трябваше да ми се представи — продължи Уилхелмина. — Новият граф не демонстрира никакво уважение, а то е показателно за възпитанието му, по-скоро за липсата на възпитание.

За уважението имаш право, помисли си Херцогинята.

— Ще се радвате на присъствието му на вечеря, госпожо — каза тя без притеснение. Вдигна чашата си и лакей я напълни с лимонов сок. Тя му благодари с усмивка.

— Да пукне дано.

— Моля за извинение, госпожо? — каза Херцогинята, без да обръща внимание на зяпването на господин Критакър, който седеше до американката и можеше да я чуе, дори ако шепне.

— Казах — отвратително блюдо. Графът ще се задави с тая пресолена и дебело нарязана шунка.

Господин Уикс хвърли скръбен поглед към Херцогинята. Той преглътна още една хапка, извини се и напусна масата. Бедната Урсула не можеше да помръдне от стола си без разрешение от майката. Фани и Антония изглеждаха прекалено слисани, за да им мине мисълта да се махнат от масата.

Тя се хранеше бавно и със замислен вид, поглеждайки по-младия си братовчед Джеймс, неин връстник по възраст. Когато приключеше с растежа си, той вероятно щеше да достигне ръста на Маркъс. Засега телосложението му беше момчешко. Косата му беше руса и леко къдрава, очите — с чудесен тъмнозелен цвят, а брадичката — твърдо изсечена, издаваща почти безпогрешно дяволското му упорство. Вероятно беше и в лошо настроение, защото пъхаше една след друга хапките в устата си, без да вдига очи от чинията. Сякаш се хранеше сам-самичък. Тя си спомни думите на Урсула за недоволството му, че не той, а Тревор е най-важният мъж в семейството. Забеляза красивия пръстен с оникс на показалеца на дясната му ръка. Изящна златарска изработка. Зачуди се лениво откъде ли се е сдобил с него.

Времето едва-едва се влачеше. Вече не мислеше за нищо, обзе я нетърпение, породено от досада. Искаше й се Маркъс да се появи, да разбере дали се е излекувал.

Най-сетне, когато прецени, че оттеглянето й няма да прилича на бягство, тя се изправи с усмивка.

— Моля всички да ме извинят, но имам работи, за които трябва да се погрижа.

— Мисли се за кралска особа, глупавата кучка.

— Какво казахте, мамо?

— Казах, че роклята й е прекрасна.

Господин Критакър се задави с препечената кифла, която ядеше.

Херцогинята се отдалечи бавно и с достойнство, въпреки че — ако трябва да се каже истината — краката й напираха сами да я отнесат по-бързо далеч оттук. Оттегли се в малката стая, която си беше избрала за кабинет, и се зае с прочитането на „Лондон Таймс“. Проучи страниците, посветени на висшето общество, в търсене на забавни истории, но не откри такива. После за известно време мислите й бяха заети с Маркъс. Къде се намираше, как се бе отнесъл с глупака Тревор?

 

 

Маркъс забави хода на жребеца си до лек тръс, за да подложи лицето си на свежия летен въздух. Слънцето леко приличаше над главата му, но това нямаше значение. Къде ли беше тоя самодоволен глупак Тревор?

Американският му братовчед беше имал наглостта да яхне един от злонравните му коне, въпреки направеното му от конярчето предупреждение, че на животното не може да се има доверие. Господинът благоволил само да се изсмее на предупреждението, яхнал коня без никакви проблеми и се отдалечил на гърба му в източна посока. Значи жребецът е бил в добро настроение, но това не траеше дълго. Маркъс се надяваше, че братовчед му все още не се е претрепал.

Следващите три часа изминаха в безуспешно търсене на нахалния гостенин. Спираше се да заговаря хората, които живееха в земите му и ги обработваха, и ентусиазираните им поздрави за завръщането му стопляха сърцето му. Мъжете го разпитваха за проклетите жабари, бити най-накрая, както им се полагаше, и за тиранина Наполеон, проклетия император на напердашените жабари. Отнасяха се с него, сякаш лично той е принудил Наполеон да подпише абдикацията си. Съпругите им усмихнато му поднасяха разхладителни напитки. Децата го гледаха с възторг.

За първи път се беше почувствал истински свързан с Чейз Парк. Като роден граф Чейз. Може би.

Маркъс почувства глад. Къде беше Тревор? Беше ли го хвърлил конят най-накрая, показвайки същинския си нрав? Дали го беше претрепал? Нелоша мисъл, но най-вероятно само си беше навехнал глезена и сега грациозно куцукаше обратно към имението.

Маркъс изсумтя и в този момент зърна фигурата на ездач, приближаващ се към него от север. Спря жребеца си и зачака.

Когато другият кон приближи достатъчно, той видя, че ездачът му е едър на ръст, висок колкото него самия и седи на седлото без никакво усилие, напълно владеейки злонравното животно. Нямаше кой друг да е освен Тревор. Маркъс се почувства като абсолютен глупак и това го вбеси. Затова първите му думи към непознатия не бяха особено любезни.

— Защо, по дяволите, не си сменихте глупашкото име?

Младият мъж не му отговори, а закова коня си на сантиметри от муцуната на жребеца на Маркъс. Подигравателната му усмивка разкри идеално бели зъби и може би склонност към шегобийство. Гласът му прозвуча провлечено, както говореха в южните части на американските колонии.

— Предполагам, че вие сте братовчед ми Маркъс — графът?

Маркъс разгледа външността на мъжа срещу себе си. Остро изрязани нос и брадичка, гъста черна коса и тъмнозелени очи. Мускулесто тяло на атлет, облечено в добре ушит костюм за езда. Небрежна стойка, която не можеше да скрие излъчващата се властност. Никак не приличаше на човек, който би могъл да се нарича Тревор.

— Да, аз съм. Боже, що за име, човече? Тревор! На човек би могло да му прилошее само като го чуе.

Тревор се разсмя и по бузите му се очертаха трапчинки, от които той придоби още по-очарователен вид. Маркъс беше готов да се обзаложи, че е успял да разбие безчет женски сърца. Такъв човек не можеше да бъде мразен. Напротив, усети, че видът на тези трапчинки разтяга собствените му устни в усмивка. Тревор продължи с провлечения си изговор, създаващ усещането, че думите му се точат като гъст мед, а изреченията му — че никога няма да успеят да предадат мисълта му.

— Обичайно е за мен хората да ме възприемат по най-различен начин, преди да са ме срещали. Мисля, че баща ми, един от твоите чичовци, считаше името за елегантно. Дори да не вземем под внимание мнението му, това име е много по-добро от всички останали, които родителите ми лепнаха.

— И какви са те?

— Хорацио Бърнард Бътс.

— Боже мой! — каза Маркъс озадачено. — Бътс^[2]?

— Фамилното име на майка ми, преди да се омъжи. Ужасно, нали? — Тревор протегна ръка, облечена в черна ръкавица. — Удоволствие е най-накрая да те срещна, братовчеде.

Маркъс отметна глава и гръмко се разсмя. Братовчед му спокойно го наблюдаваше отстрани, докато пристъпът на веселие премина. Най-сетне Маркъс избърса сълзите си от смеха, грабна предложената му ръка и енергично я раздруса.

— Ако знаеш каква представа си бях създал за американските ми роднини, откакто господин Уикс ми съобщи за вас — ужас! Теб те считах за надут глупак и още по-лошо. Прости ми, братовчеде. Ако желаеш, можеш да си го върнеш с юмрук в стомаха, само ще те помоля да пазиш ребрата ми, защото още ме болят от едно спречкване в Париж.

— Спречкване? Бих казал, че ти си обигран побойник Маркъс. Може би трябва да премерим силите си с някои обесници, за да решим кой от нас е по-голям побойник. Или не, това няма да се хареса на Херцогинята. Нито пък, ако аз те ударя. Смея да мисля, че след като сте женени толкова отскоро, тя все още е убедена, че ти си най-красивото и най-благородно божие създание.

Маркъс изсумтя и видимо се смути, което озадачи Тревор.

— Бих казал, че Херцогинята е най-красивата жена, която някога съм виждал — добави Тревор.

— Бил ли си в Лондон? В Париж?

— Не, но съм мъж и не съм сляп. Ти не смяташ ли, че съпругата ти е изключително привлекателна?

Маркъс отново изсумтя, за да избегне отговора. Гневът му, натрупан към нея, вреше и кипеше под самата повърхност на спокойната му външност, едва удържан да не избие и въпреки че братовчед му се оказа мъж, а не идиот, той нямаше намерение да му открива душата си. Защо изобщо той си позволяваше да дрънка толкова за нея?

— От само себе си се разбира, че майка ми беше доста обезпокоена, когато леля ни Гуенет я уведоми при пристигането ни, че сте се венчали преди магическата дата шестнадесети юни. Главоболието я свали на легло за цели четири часа. След това се отдаде изцяло на обсъждане на темата, докато главоболието й се прехвърли върху мен.

— До преди три дни не знаех, че сте в Чейз. Херцогинята ми беше оставила съобщение и аз я последвах.

— Херцогинята каза, че си в Париж за реставрацията на Бурбона^[3].

— Считай, че си е върнал трона. Що се отнася до останалото, тази есен във Виена се свиква конгрес. Ще бъде забавно като на представленията в амфитеатъра Астли.

Братовчед му го изгледа въпросително.

— Астли е от тоя вид театри, където мъже и жени се премятат и правят какво ли не на гърба на кон, други карат мечки да танцуват, а из публиката минават момичета, които продават портокали и себе си. Децата чудесно се забавляват там, а младите мъже ходят, за да се любуват на оскъдно облечените представителки на другия пол.

— В Балтимор имаме нещо подобно.

Маркъс се засмя.

— Странно е — каза Тревор замислено, — толкова много приличаш на мен. Различаваме се само по цвета на очите.

— Така е. Чичо ми, предишният граф, ме наричаше син на дявола. Може ли това да се каже и за теб, братовчеде?

— Може би. Поне напоследък — Тревор сви рамене и поклати глава.

Иска да се отърве от неприятни мисли, мина през ума на Маркъс.

— Земите ти са впечатляващо обширни — продължи Тревор. — Взех този кон, за да ги огледам, въпреки че момчето, което се грижеше за него, щеше да умре от страх, убеден, че ще бъда смачкан под копитата на хубавото животно.

В погледа на Маркъс към коня не се четеше благосклонност.

— Не е известен с добрия си характер. Пусни го близо до някоя кобила и се превръща в дивак, готов за оргия. Въпреки това, изглежда ти се справяш с него.

— Конете ме обичат, както между впрочем, и всички други животни. Божи дар, предполагам. Понякога възникват и неудобни ситуации, например когато кученцето на някоя дама ухапе господарката си, за да се освободи от нея и да дойде при мен.

— Струва ми се, че си в течение на машинациите, които бях принуден да изтърпя.

— Майка ми няма равна, когато трябва да се извади душата на някого, от когото иска да узнае някаква тайна. И вашият господин Уикс не можа да устои. Изобщо не успя да й се противопостави, особено след като тя нахълтала в спалнята му, след като всички си легнали. Бедният човек си глътнал езика и набързо изказал цялата информация, която му била известна. За себе си можеш да не се притесняваш, братовчеде…

— Наричай ме Маркъс.

— Не се притеснявай, Маркъс. Ще я убедя, че няма да извлече абсолютно никаква полза от престоя си тук и ще я накарам да си замине колкото е възможно по-скоро. Наумил съм си отново да видя Лондон и мисля, че Урсула и Джеймс ще си намерят забавления там, дори и в Астли.

— Не бих искал любопитството ми да прозвучи нелюбезно, Тревор. Боже, езикът ми все още се преобръща трудно за това име! Но семейството ви не страда от финансови проблеми, надявам се?

— Абсолютно никакви — провлеченият отговор прозвуча хладно. Странно звучаща комбинация. — Просто майка ми се отправи на път, без да вземе предвид вероятността за брак между теб и Херцогинята. Опитах се да я накарам да изчака, но тя отказа. Нямах друг избор, освен да я придружа.

— Но защо пожела да дойде в Чейз Парк? Дори да не се бяхме оженили с Херцогинята, имението попада под специално разпореждане и не е включено в новото завещание.

— Не знам защо, но настоя. Вероятно в главата й се е създал някакъв идеален образ от мечтателните разкази на баща ми и й се е приискало да го сравни с оригинала. Може би просто обича навсякъде да си пъха носа. Кой знае?

Маркъс се засмя.

— Освен това съкровището на Уиндъм е част от наследството.

— Кое?

— Баща ми говореше за него като за тъмна тайна, която никой друг не бива да узнае. Гласът му винаги се снижаваше до шепот, сякаш някой можеше да го чуе. Казваше, че някога ще се върне, ще го открие и ще станем по-богати от китайските императори.

— Никога не съм чувал за съкровище. Нито баща ми, нито предишният граф са споменавали за него или поне на мен не ми е известно. Много любопитно. Баща ти обясни ли ви за какво съкровище става дума?

— Не мисля, че и той е имал точна представа, въпреки че говореше за злато, скъпоценности и неща от тоя род. На майка ми са известни тези части от загадката, които той е успял да разгадае, преди дядо ни да го изхвърли оттук. Много отдавна било заровено, казваше, по време на управлението на Хенри VII^[4], когато бъдещият Хенри VIII^[5] бил още момченце. Богатства, които въображението е неспособно да си представи, изцяло принадлежащи на рода Уиндъм. На следващата седмица му щукваше да разправя, че богатството е заровено по времето на Хенри VIII или Елизабет. Как да разбереш истината?

Маркъс осъзна, че слуша разказа му като омагьосан от приказка и му е необходимо да се отърси, за да дойде на себе си. Тревор продължи невъзмутимо.

— Известно ти е, разбира се, че леля Гуенет и баща ми си пишеха до смъртта му, а после майка ми продължи кореспонденцията.

— Нямах и понятие. Но аз не съм стъпвал в имението за петте години, откакто Чарли и Марк умряха. Върнах се след смъртта на чичо, за да заема мястото му. Съкровище от шестнадесети век, а? Звучи ми като приказка.

— Както и на мен. Но майка ми вярва в нея.

— Ще се връщаме ли в имението?

Тревор кимна и се усмихна.

— Хич да не е, мога само да си седя и да гледам Херцогинята. Красотата и добрината й могат да стоплят всяко мъжко сърце.

— Имаш нужда от очила — каза Маркъс, обърна коня си и заби пети в хълбоците му. Двамата изминаха мълчаливо един до друг пътя до Чейз Парк.