Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Наследството (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wyndham Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 117 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Катрин Каултър. Цената на рая

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне

ПРОЛОГ

Беше през юни 1804 година, при второто й посещение в имението Чейз Парк. До слуха й достигна гласът на една от слугините на горния етаж, обясняваща на младата си помощница, че деветгодишната господарка е копеле.

— Копеле? Ай’стига, бе. Да н’съ будалкаш с мене, Ани? Малката гадинка е копеле? Ми то ’секи ръзправя, че е братовчедка — от Холандия ли, от Италия ли — и аз не знам.

— Да-да, братовчедка от Холандия или Италия — вятър! Майчето й си живее някъде надолу към Дувър — там й е Холандията и Италията на нея. Нег’ва светлост честичко я навестявал или поне тъй дочух дъ ръзпрая мисис Емъри. Истината е че тя си е копеле на нег’ва светлост, и туйто. Виж й само очичките — по-сини са от петната по яйцето на червеношийка.

— Ама колко пък е безсрамно, дето негова светлост го е довел отрочето тука, съвсем под носа на нейна светлост.

— Тъй си е, ама ей на — такива са благородниците. Нег’ва светлост сигур вече не им помни броя на копелетата си, та к’во значи едно повече? Но туй го е довел тука, значи му е любимка. А пък малкото се разтапя от усмивки и смехове, радва се кат’че ли цял живот е живяло тука. Ама шъ видиш, че нейна светлост шъ я оправи набързо. Чух, че малкото зверче щяло да остане само две седмици.

Ани изпуфтя, премествайки вече празния кош за бельо от единия си хълбок на другия.

— И пак е повече от туй, което заслужават такива кат нея. Представи си, моля т’са, да си доведе копелето в Чейз!

— Малката обачи е голяма красавица.

— Чи няма да е страшилище при такъв баща, я. Нег’ва светлост е красавец кат дядо си, а баба ми е разпра’яла, чи на времето нямало по-красив мъж от неговия дядо. Обзалагам са, чи и мамчето никак не е за изхвърляне. Чувала съм мисис Емъри да разпрая, чи дванайси години живели заедно, се едно, чи са женини, ама без да са оженят — направо скандал!

Слугинята и момичето, което й помагаше, се отдалечиха, без да спрат да клюкарстват и да хихикат в шепите си. Тя остана, скрита в сянката на една от многобройните дълбоко издълбани ниши по целия коридор на първия етаж, потънала в размисли какво ли би могло да означава да си копеле. Досещаше се само, че не е нещо хубаво.

Граф Чейз бе неин баща? Само при мисълта за това буйно тръсна глава. Не, той беше нейният чичо Джеймс, по-възрастният брат на истинския й баща, и редовно посещаваше нея и майка й през няколко месеца, за да провери дали всичко е наред и да се погрижи за тях. Не, нейният истински баща е бил убит от французите през февруари 1797 година, при едно от нападенията на французи срещу английска земя. Никога не й омръзваше да слуша, когато майка й започваше да разказва за близо двете хиляди французи — не редовни войници, а престъпници, събрани от затворите и изпратени с обещание за помилване, ако успеят да доплават по Ейвън[1] до Бристъл и да го подпалят. Следващата им задача била да постъпят по същия начин и с Ливърпул. Само че, когато слезли на сушата при Пенкерн, им се наложило да се сблъскат с доброволческите отряди на Пембръкшир[2]. Именно баща й бил предводителят на храбрите английски синове, разгромили френските отрепки, дръзнали да стъпят с нечестиви намерения на родната им земя. Не, истинският й баща, капитан Джефри Кохран, беше умрял със смъртта на героите — за Англия.

На това място от разказа погледът на майка й, омекваше и от дълбините на сините й зеници започваше да струи светлина, когато от устните й се отронваше.

— Твоят чичо Джеймс е благородник, миличко, човек с много власт и отговорности, но те никога няма да му попречат да се грижи за нас. Той си има собствено семейство и затова не може да ни навестява често, но трябва да се примирим, че това е положението — сега и занапред. Но не забравяй — той обича и двете ни и никога няма да ни изостави.

И когато тя стана на девет години, майка й я изпрати да прекара две седмици при чичо Джеймс в разкошното му имение Чейз Парк, близо до Дарлингън в Северен Йоркшир. На молбите й да я придружи, майка й бе поклатила отрицателно глава.

— Не, миличко, съпругата на чичо ти Джеймс не ме обича. Обещай ми, че винаги ще стоиш далеч от нея. В имението имаш братовчеди, с които ще се сприятелиш. Но стой далече от жената на чичо ти Джеймс. Не забравяй, скъпото ми, че никога не трябва да говориш за себе си, макар че да имаш тайни и да бъдеш загадъчна е досадно.

Не беше никак трудно да избягва да попада пред погледа на графиня Чейз след първия път, когато това се случи. В мига, в който я съзря, лицето на благородната дама беше застинало в изражение на безгранично презрение. После графинята просто се бе извърнала и бе напуснала стаята. Нито малкото момиче, нито някой от братовчедите й се присъединяваше към господарите на имението за вечеря в огромната трапезария, затова избягването на графинята вечерно време изобщо не й създаваше проблеми.

Чичо Джеймс се държеше по различен начин с нея тук, в имението, не както при предишните им срещи. Като че ли това беше заради слугите в безупречни синьо-зелени ливреи с блестящи копчета. Те сякаш присъстваха навсякъде, зад всяка врата и ъгъл — всевиждащи, но безмълвни. С изключение на Ани и младата й помощница.

Чичо Джеймс проявяваше много внимание, когато идваше да ги посети в малкото им имение Роузбъд, но не и тук — в разпрострялата се безкрайно грамада, наречена Чейз Парк. Тя се намръщи, питайки се защо не беше я прегърнал нито веднъж от пристигането й насам. Спомни си, когато я повика в библиотеката — помещение с размерите почти колкото на къщата, в която живееше с майка си. Три от високите й стени бяха скрити от рафтове с книги, пред които се източваха стълби на колелца за по-лесното им придвижване из стаята. Тежест и мрак се излъчваше от всяко нещо около нея, дори от килима под краката й. Плътните сенки я посрещнаха при влизането й — беше късен следобед и завесите бяха почти напълно придърпани. Усмивка се появи на лицето й, едва когато съзря чичо си.

— Здравей, чичо Джеймс. Благодаря ти, че ме покани при себе си.

— Здравей, скъпо дете. Приближи се, за да ти обясня как се очаква от теб да се държиш тук.

Трябвало да се обръща към всичките му деца с братовчеде, но, разбира се, това не било нещо ново за нея, защото тя била умница, нали така? Щяла да взима уроци заедно с братовчедите си, да ги наблюдава и да подражава на маниерите и поведението им, като се изключели тези на братовчед й Маркъс, племенникът на чичо й, който в последно време посещавал Чейз Парк. Той бил творение на самия дявол, каза й тогава чичо Джеймс с усмивка, в която имаше едновременно и гордост, и негодувание.

— Да — беше повторил бавно, — самият дяволски син, ето какво се пръкна от брат ми. На четиринадесет е, израсъл вече и затова — много опасен. Няма да се водиш по неговия или на братовчедите ти акъл да вършите пакости. Разбира се, по-вероятно е момчетата да не ти обръщат внимание, защото си само едно малко момиченце.

— Имам още един чичо? — беше го попитала и очите й бяха заблестели от вълнение.

В отговор той се бе намръщил, махвайки с ръка.

— Да, но не говори за това с братовчед си Маркъс. Просто си дръж очите отворени за поведението на хората около теб. Ако постъпват добре — ще го възприемаш и усвояваш, ако ли не — затваряш очи и се извръщаш. Разбра ли?

Тя беше кимнала в знак на потвърждение. След което чичо й се беше приближил до нея, за да я погали по главата.

— Ти ще се справиш като едно добро момиче и аз ще ти разрешавам да ми гостуваш по веднъж всяка година. Когато говориш, никога не споменавай за майка си, за мен, или за себе си. Всякакви лични теми са забранени за обсъждане. Чула си вече за това от майка си, нали?

— Да, чичо, тя ми каза, че трябва да пазя тайни и колкото по-добре ги пазя, толкова повече вие двамата ще се гордеете с мен.

Устните на чичо й се бяха извили в усмивка.

— Да, така е. Запомни каквото сме ти казали и двамата. Сега върви да се запознаеш с братовчедките си — за момент се поколеба, преди да продължи. — На тях също им е казано да те наричат братовчедке.

— Ами, че нали аз съм им наистина братовчедка, чичо Джеймс!

— Ами да, така си е.

Не разбираше смисъла на всичко това. Но не беше глупава и много обичаше майка си. Знаеше, че е важно да доставя удоволствие с послушанието си. Щеше да запази мама в мислите си. Не й се щеше никого да разочарова.

Същия този ден момчетата се бяха държали учтиво, после бяха забравили за присъствието й, но братовчедките й — близначките, както всеки ги наричаше, много й се зарадваха.

Всичко беше вървяло съвсем гладко до този момент.

Какво означаваше да си копеле?

 

 

Не зададе въпроса си на чичо Джеймс. Отиде направо при човека, който най-малко я харесваше — съпругата на чичо Джеймс.

На почукването й на вратата на дневната стая тя отговори хрипливо.

— Влез, влез!

Застана на прага и се загледа в жената, разположила се върху канапе с ръкоделие в ръцете си — бяло, дълго и тясно. Впечатлението от напредналата бременност на графинята се допълваше от пълнотата й. Беше направо неразбираемо как успява да се справя с шиенето с прекалено дебелите си за тази работа пръсти. Лицето й не беше хубаво, дори вероятно да е било такова в младите й години. Изобщо не приличаше на мама, която беше висока, слаба и стройна, и толкова грациозна. Не, графинята изглеждаше състарена и уморена, а когато я видя, върху лицето й се изписа злоба, която не направи никакви усилия да прикрие.

— Какво искаш?

Въпросът беше зададен с възможно най-студен тон и тя облиза устни, внезапно пресъхнали от лошо предчувствие. Но преодоля уплахата си, направи крачка напред и изтърси:

— Чух една от прислужничките да казва на друга, че съм копеле. Не зная какво означава тази дума, но по начина, по който беше казана, мога да разбера, че е нещо лошо. Ти не ме обичаш, затова си помислих, че би ми казала истината.

Дебелата дама се разсмя.

— Я гледай ти, едва за втори ден си тук и мълвата вече плъзна. Честна дума, няма по-сигурен начин да научиш каквото те интересува, независимо какво е то. Просто попитай слугите, те никога няма да се изложат. Слушай, дете: копеле, каквото всъщност си ти, означава, казано на благоприличен език — незаконно родено.

— Незаконно родено дете — повтори бавно тя.

— Да. Означава, че майка ти е курва, на която съпругът ми, твоят така наречен чичо Джеймс, плаща, за да задоволява прищевките му и ти си резултатът на една такава прищявка — и графинята продължи да се смее, отхвърлила глава назад, а видът й стана още по-отблъскващ, защото смехът й беше злобен.

— Не разбирам, госпожо. Какво означава курва?

— Напълно покварено женско създание. Чичо Джеймс е твой баща, а не някакъв си скапан чичо. Но аз съм неговата съпруга, а майка ти не е нищо повече от любовница на един богат мъж, жена, която той издържа, за да получава от нея… е, ти и това не би могла да разбереш, но като те гледам каква си напъпила, представям си как някой ден ще надминеш дори и майка си. Никога ли не си си задавала въпроса защо твоят мил чичо Джеймс е Уиндъм, а ти носиш фамилното име Кохран? Не? Е, изглежда притежаваш не повече ум от развратницата, която имаш за майка. А сега се измитай оттук. Не желая да виждам отново лицето ти, освен ако не е абсолютно необходимо.

Тя побягна навън. Сърцето й тупкаше лудо, а стомахът й се свиваше от страх и отвращение.

От този ден нататък тя се постара да се превърне в колкото е възможно по-незабележима за останалите. Никога не говореше, без да я заговорят, не се осмеляваше да отрони дума, да се засмее или дори да въздъхне в присъствието на други хора. Към края на гостуването й братовчед й Маркъс започна да я нарича Херцогинята. Братовчедка й Антония, едва шестгодишна, се намръщи веднъж при обръщението на Маркъс и го попита.

— Защо, Маркъс? Тя е малко момиче, също като мен и Фани. Ние сме само дами от фамилията Уиндъм. Защо тя да е херцогиня, а ние — не?

Маркъс, дяволският син, я изгледа много сериозно от височината на внушителния си ръст и отвърна.

— Защото тя не се усмихва, не се смее, високомерна е и е прекалено сдържана за дете на нейната възраст. Отсега тя разпределя усмивките и одобрителните си кимвания сякаш са гвинеи. Не сте ли забелязали как се изпотрепват слугите, за да изпълнят някоя нейна дребна поръчка? Как се разтапят само от едно нейно кимване към тях? Освен това — добави той бавно, — един ден ще бъде дяволски красива.

От думите му й се доплака, но успя да се сдържи и само го погледна безмълвно. След това здраво стисна устни и загледа покрай него сякаш не съществуваше.

— Херцогинята — подхвърли със смях Маркъс към нея и се отправи на езда с двамата си братовчеди.

 

 

Нямаше избор и трябваше да носи с достойнство прикачената й титла. Някои коментираха, че е прекалено горда, други — напротив, че всичко се дължало на растяща сдържаност, която й пречела да се държи естествено. Маниерите й обаче доставяха радост на всички в нейна компания.

През 1808 година навърши тринадесет години и при посещението й в Чейз Парк Маркъс също беше там. Гостуваше на братовчедите си, докато траеше ваканцията му от Оксфорд. Когато я видя, той се засмя, поклати глава и каза.

— Привет, херцогиньо. Както разбирам, това е вече прозвището ти. Казвал ли ти е някой, че много добре ти пасва?

Маркъс й се усмихваше, но в усмивката му нямаше никакво чувство. Разговаряше с нея, само защото нямаше друго занимание за момента. Тя го погледна хладно и не му отговори, само брадичката й леко се стегна.

Едната му вежда се повдигна в очакване, но тя запази мълчание. Мразеше подигравателния му поглед и безизразния му тон, в който също имаше само подигравка. Накрая Маркъс беше принуден да продължи.

— Охо, много високомерна сте станала, херцогиньо, твърде надута. Дали е свързано с предсказанието ми за вас, когато бяхте малко момиченце? Вероятно не. А към надменността се добавя и красотата, която знаех, че ще придобиете. Доколкото разбирам, сега сте на тринадесет. Представям си как ще изглеждате с наближаването на шестнадесетата ви година — замълча и после добави полугласно. — Господи, не съм сигурен, че искам да ви видя, след като пораснете — изсмя се още веднъж, потупа я по рамото и закрачи към къщата, където го очакваха Чарли и Марк.

Тя не помръдна с двата си куфара до нея, докато в същото време мистър Сампсън се приближаваше, усмихнат както винаги, а по петите го следваше, също тъй усмихната, мисис Емъри, приветствайки я.

— Добре дошла, мис, добре дошла!

Вече всички я наричаха херцогиньо, дори баща й — чичо Джеймс, и младата прислужница, която четири години по-рано неволно беше разкрила пред нея тайната на извънбрачния й произход. Също така обаче всеки от тях знаеше, че тя е незаконно дете. Защо тогава се държаха толкова мило с нея? Никак не й се удаваше да разбере. От която и страна да се погледнеше, фактът си оставаше един и същ — тя беше копелето на Джеймс Уиндъм.

Ако някой се беше позаинтересувал, би го осведомила без колебание, че е престанала да вярва на скалъпени истории от деветгодишната си възраст. Не можеше да не й направи впечатление, че при идванията си в Роузбъд котидж чичо Джеймс спеше в една стая с майка й. Забеляза как се докосваха и се смееха. Главите им се допираха — две красиви глави, едната тъмна като на дявол, другата ангелски златиста, но и двете очароващи, слели се в насладата си. Веднъж даже ги съзря да се целуват в тесния коридор на втория етаж. Майка й беше опряла гръб в стената, а чичо Джеймс стоеше силно притиснат в нея, с пръсти, вплетени в разкошната й коса, докато устните му просто поглъщаха нейните.

Три месеца преди ежегодната й визита в Чейз Парк чичо Джеймс, а не майка й се оказа човекът, който й съобщи, че е негова дъщеря. Думите му бяха посрещнати от нейна страна с мълчание; тя просто остана загледана в него, седейки срещу му на бледосиньото брокатено канапе в уютната гостна на майчината й къща. Той й заяви без никакви увъртания.

— Ти си моя дъщеря и поне в този дом ще престанем да се преструваме, че не си. Достатъчно голяма си, за да разбереш, нали, херцогиньо? Да, мога да разчета по очите и свитите ти устни, че вече си знаела. Е, тогава минаваме без изненада. Уверявах майка ти, че си наясно с положението, че не си глупава или сляпа — сви рамене и продължи. — За съжаление, трябва да поддържаме илюзията в Чейз Парк. Съпругата ми държи на това и аз се съгласих — думите му по-нататък бяха в същия дух, думи на възрастен мъж пред детето, към което изпитва вина, думи, които сега вече беше забравила. Грижа ли го беше за нея? Тя не бе в състояние да определи това и се съмняваше, че някога щеше да успее. Имаше майка си и не се нуждаеше от него.

Само кимна с глава и каза.

— Да, чичо Джеймс. Аз съм незаконно дете. Знам го от много години насам. Моля ви да не се тревожите, защото вече съм свикнала.

Той се беше стреснал от спокойните й думи, прозвучали съвсем официално и незаинтересовано, но не беше казал нищо повече. Явно почувства облекчение. Нима му оставаше нещо друго да каже? Погледът му се спря на очите й, тъмносини като неговите собствени, и върху мастиленочерната й коса, прибрана в дебели блестящи плитки около малката й глава. Но дъщерята носеше не само негови белези. Немирните къдрици, спускащи се от плитките покрай малките й уши, бяха същите като онези, през които обичаше да прокарва пръсти — меките и благоуханни къдри на майка й. Бес имаше и същите плътни и красиво оформени устни, а и тънкият, прав нос беше наследен от нея. Насреща му, без съмнение, седеше тихо неговата дъщеря, напълно неподвижна и владееща се. Статуя. Объркващо беше спокойствието на тази негова дъщеря, съвсем различна от близначките — винаги весели, готови да пакостят и да дразнят.

Не беше приятно да си припомни сега някогашното си нежелание да я допусне да се появи на бял свят, категоричното му желание Бес да се освободи от плода. Само че противопоставянето на майката се беше оказало не по-малко категорично. На него беше оставен изборът за собственото му поведение, а той съвсем не беше голям, защото Бес беше жената, желана от него повече от всички други, които беше познавал. Следователно, за да има майката, трябваше да приеме и дъщерята. И ето я сега тази някога нежелана негова родна дъщеря, отвръщаща на погледа му със спокойствие и сдържаност на родена херцогиня.

 

 

Херцогинята си спомняше много ясно двете седмици на 1808 г. Братовчед й Маркъс я бе накарал да се затвори в себе си още повече. Подигравателните му думи не представляваха всъщност нещо повече от закачка, но я караха да се разтреперва от обида. После, на втората сряда от престоя й, другите й двама братовчеди — Чарли и Марк — се удавиха по време на състезание с лодка по река Дъруент. Повече от двеста души ужасено наблюдаваха от брега трагедията, докато поне една дузина момчета от другите лодки наскачаха във водата, опитвайки се да помогнат. Никой от тях не успя да стигне навреме до мястото, където платноходките се сблъскаха. Чарли беше убит на място и изхвърлен през борда от бясно мятащия се прът на едно от платната. По-малкият му брат Марк се бе опитал да открие тялото му заедно с още няколко момчета сред останките от другата лодка. Въжето на кливера[3] се беше омотало около него, задържайки го в примката си под водата и така беше причинило смъртта му.

Братята бяха погребани във фамилната гробница на рода Уиндъм. Чейз Парк потъна в скръб. Бащата на херцогинята се заключи в библиотеката. Плачовете на графинята се чуваха по цели нощи. Маркъс сякаш се беше смалил и не разменяше дума с никого — беше избягнал участта на братовчедите си, беше жив, за разлика от тях. Дори не беше на лодката заедно с тях във фаталния ден. По същото време той се намираше в конюшнята в Ротърмиър, за да си избере жребец за лов. Херцогинята се върна при майка си в Уинчелси.

 

 

През всяка от следващите пет години графиня Чейз забременяваше в напразен опит да осигури мъжки наследник на графската титла. Уви, никое от бебетата не успя да доживее първата си година. Всичките бяха момченца.

Граф Чейз ставаше все по-мрачен. Той непрекъснато споделяше леглото на жена си и изпълняваше съпружеските си задължения. Нито един от двамата съпрузи не изпитваше ни най-малко удоволствие от взаимните им усилия да дадат поколение на рода — дълг, който с всяка изминала година им се струваше все по-тежък. Графът започна да гледа с по-други очи на Маркъс — негова кръв без съмнение, но не негов син, не кръв от собствената му кръв. Искаше наследникът му да бъде плът от неговата плът, а не от тази на брат му. Започна да посещава Роузбъд котидж по-често. Гласът и смехът му вече почти не се чуваха — заприличваше на дъщеря си. Като че ли все повече се привързваше към майка й и тя не го лишаваше от близостта си — нежна, любвеобилна и ненатрапваща се.

Но завръщането в Чейз парк след всяко гостуване беше неизбежно и на графа не му оставаше нищо друго, освен да бъде свидетел на поредната смърт на поредното, родено от графинята дете.

Маркъс Уиндъм щеше да наследи Чейз.

Бележки

[1] Ейвън — река в Централна Англия. — Б.пр.

[2] Пембръкшир — графство (административна единица) в Англия. — Б.пр.

[3] Кливер — най-предно, триъгълно платно на лодка или кораб. — Б.пр.