Катрин Каултър
Цената на рая (17)

XVI

Тя се извъртя в седлото към него.

— Странен? Смяташ, че Тревор е странен ли, Маркъс? Екзотичен? Особен? Нали не мислиш така само защото не харесваш името му?

— Много добре разбирате какво искам да кажа, мадам. Не си играй на думи с мен, особено в присъствието на тоя негодник. Прекалено голямо е удоволствието за него.

— Значи аз съм не просто странен, а и негодник. Мнението ти ме издига в собствените ми очи, братовчеде.

Маркъс осъзна, че разговорът го прави за смях и почти не отвори уста, докато стигнаха Ричмънд, само на четири мили източно от малкото селце Рийт, разположено по склона на хълма. Спряха пред странноприемницата „Черния бик“ да пийнат по чаша ябълково вино.

— Тъй като съм с теб, Херцогиньо, ще можеш и ти да влезеш в пивницата — информира граф Чейз съпругата си, докато ръцете му я смъкваха от седлото. — Ако само те придружаваше този мизерник, щеше да ти се наложи да го почакаш навън, така че всеки да разбере, че се съобразяваш с положението си и с благоприличието, и да се отнесе към теб с подобаващ респект.

— Грижовен съпруг — каза Тревор с усмивка. — Запази словесните стрели за себе си, Маркъс. Аз съм жаден. Винаги ли е толкова загрижен какво мислят хората за теб? — обърна се той към Херцогинята.

— Не — гласеше отговорът — за първи път е. Харесва ми. Прави го да изглежда авторитетен.

— Авторитетен? Изтъкваш го като положително качество, така ли? Ти какво ще кажеш, Маркъс?

Каквото и да мислеше Маркъс, запази го за себе си и закрачи пред тях към странноприемницата.

За нейна изненада, след като мъжете получиха чашите си с бира, а за нея бе сервирана по-подобаващата за дама лимонада, разговорът между двамата братовчеди продължи съвсем нормално — за войната между Англия и Америка. Сякаш най-добри приятели бяха седнали на чашка. Обсъждаха стратегията и тактиката като опитни военни, без да се докосват до политика или принципи. Стига тя да не излизаше от ролята си на мълчаливо присъствие на диалога им, както в случая, те се държаха дружелюбно един към другиго.

По-късно, яздейки към просторните ливади на Рийт, тя се обърна към Тревор.

— Това е едно от най-очарователните села на Суейлдейл. Виждаш ли къщите, боядисани в черно и бяло? Не са ли необикновени? Има и много грънчарски магазини. Рийт е известен с хубавите си грънчарски изделия.

Той се усмихна на ентусиазма й и кимна.

— Магазинът, който аз трябва да посетя, е на Хай Роу.

Маркъс се намръщи, но се въздържа от забележка.

— Хай Роу е точно на западния край на ливадите. А, да, и още — близките хълмове са рудници за добиване на олово.

— Още някакви образователни коментари, Херцогиньо? — обади се Маркъс.

— Удоволствие е за мен да ме образоваш — каза Тревор. — В образованието няма нищо неблагоприлично, срещу което един съпруг би могъл да възрази.

— Така, нека да помисля. Ако имахме време, можехме, да отидем до Мюкър — най-дивата и отдалечената от Йоркширските долини. Представям си шотландските пейзажи като нещо подобно на Мюкър.

— Очарователно име.

Тя не осъзна, че разправя всички тези глупости, само за да вбеси Маркъс. Изненада я и донякъде я разочарова сдържаната му реакция. Разбира се, положението щеше да е съвсем различно, ако бяха сами. Сега лицето му беше маска на отчуждението. Възхитителна в безмълвието си маска. Тя преглътна и отклони поглед от него. Наистина ли беше проявил ревност?

Денят беше топъл, но не горещ. Имаше изгледи да вали, но тя се надяваше това да не се случи по-рано от следобед.

— Значи все пак Маркъс е решил, че въпреки името си, заслужаваш доверие — обърна се тя към Тревор, след като повериха конете си на някакво момче, което алчно сграбчи монетата от един пенс, подхвърлена му от братовчед й.

Тревор се разсмя.

— Очевидно той се възхищава на таланта ми да се справям с най-непокорния му жребец и това му помага да преглъща името ми. Прав ли съм, братовчеде?

— Кленси е жребец, на който нямам вяра — каза Маркъс. — Ясно е що за човек би търпял на гърба си.

Тревор посрещна думите му със смях.

— Маркъс не шикалкави, когато иска да каже нещо — подхвърли Херцогинята.

— Какво щастие, че не е сред дипломатите на Касълриа — каза Тревор. — Англия щеше да е във война с целия свят.

Сладкият й смях стресна Тревор и накара Маркъс да застане нащрек. Тревор я попита.

— Той разказа ли ти за съкровището на Уиндъм?

— Не. За какво става дума, моля?

— Няма нужда да й пълниш главата с глупости — намеси се Маркъс. — Единствената причина, поради която разказваш тази история е, че изобщо не вярваш в нея.

— Вярно, приказка е, но интересна. Майка ми е убедена в истинността й — и той й разказа за богатството, заровено по време на брака на Хенри VIII и Ан Болейн, някъде през шестнадесети век, чиято стойност човек трудно можел да си представи. Загадъчно съкровище, скрито в Чейз Парк. Спомена, че леля Гуенет си е писала първо с баща му, а след неговата смърт — с майка му.

— Татко не беше в състояние да посочи точното време и място, но в безбройните му истории се съдържаха много упътвания. Затова сме в Рийт. Мама е убедена, че в антикварния магазин на някой си Леонардо Бърджес на Хай Роу ще намерим ключ към разгадаване на загадката. Баща ми и господин Бърджес били приятели от деца и запазили приятелството си чрез непрекъсната кореспонденция. Миналата година господин Бърджес писа на майка ми, че е открил нещо, доста вълнуващо при това. Така че ние сме в преследване на съкровище, Херцогиньо. Какво ще кажеш — приказката възбужда ли интерес?

— Мисля, че е чудесна — отговори тя и високо се разсмя. Стори й се, че Маркъс нещо си измърмори под носа. — Но, Тревор, майка ти сигурно не би искала да разправяш на всички ни за съкровището.

— Няма значение — каза Тревор, свивайки рамене. — Както вече споменах, аз не вярвам в съществуването му. Напълно съм съгласен с Маркъс. Съгласил съм се да участвам в игра, колкото да мине достатъчно време, за да успея да измъкна майка ми оттук и да я заведа, заедно с Джеймс и Урсула, в Лондон. Трябва първо обаче всички възможности да бъдат изпробвани безуспешно, за да я убедя, че съкровище няма и никога не е имало. Забелязали сте без съмнение, че е твърдоглава.

— Но ако се окаже, че има съкровище и го намерим, то ще принадлежи на Маркъс. Не може майка ти да не си дава сметка за това.

— Точно затова искаше да ми откъсне главата, че не съм си държал езика за онова, което знам. Би забучила нож в гърлото ми, ако узнае, че ме придружавате в тайнствената ми мисия. Предполагам, че планът й включва изкопаването на съкровището на лунна светлина в полунощ, натоварването му на каруца и лудешко бягство под носа ти, Маркъс, без да ти остави каквато и да е възможност да я надхитриш.

— Ще й донеса за предателството ти веднага щом се върнем. Мисълта да те видя с нож в гърлото звучи привлекателно.

— Няма да го направи, Тревор, не се притеснявай. Ще мълчим като мумии и майка ти няма да разбере, че сме се включили в златната надпревара. Ами Урсула — какво мисли тя за всичко това?

Тревор й хвърли учуден поглед.

— Урсула е момиче.

— Не мога да го приема за довод. Та какво мисли тя за съкровището?

— Не знам.

— Бих желала да отбележа, Тревор, че момичетата са надарени и с ум, и с въображение. Може би те притежават способности, за които мъжете дори не подозират.

— Да, така е — съгласи се Тревор без въодушевление.

— Херцогинята има право. Момичетата притежават много неща, включително и умения, които никога няма да престанат да удивляват мъжете — забележката на Маркъс беше предизвикана от прелестна наглед девойка, най-неприкрито оглеждаща ги двамата с Тревор. — Погледът на оная сладурана може да означава само желание за невинен флирт, но може и да е покана за взаимна размяна на удоволствия.

Херцогинята стисна устни. Тревор го изгледа намръщено.

Пътят до Хай Роу изминаха в мълчание.

Както се оказа, при господин Леонардо Бърджес ги очакваше голяма изненада.

Веднага след като му се представиха, антикварят ги въведе бързо в потъналия в прах магазин и дръпна плътно завесите на прозорците.

— Няма да повярвате — каза той, разтърсвайки ентусиазирано ръката на Тревор.

— Вероятно не — отвърна Тревор и се усмихна, за да не прозвучат думите му като обида.

Господин Леонардо Бърджес притежаваше тяло с внушителни размери, напълно плешива глава, върху която отглеждаше огромни черни мустаци, намазани с восък, без да се пести материала. Устните му се изкривяваха в подобие на усмивка, докато говореше, разкривайки криви предни зъби.

— Радвам се, че дойдохте, господин Уиндъм. И вие, милорд. Познавах чичо ви, но за първи път имам удоволствието да видя очарователната ви съпруга. Много добре, много добре. А сега, господин Уиндъм, позволете ми да споделя с какво дълбоко съжаление научих за смъртта от баща ви от скъпата госпожа Уиндъм.

Бащата на Тревор беше покойник от пет години, но това не попречи на сина му да кимне с печално изражение.

— Благодаря ви, сър. Доколкото разбрах, попаднал сте на следа, която ще ни отведе до съкровището на Уиндъм.

Господин Бърджес се приближи и снижи гласа си почти до шепот.

— Повярвай ми, момче, не съм глупак. Знам какво е мнението ти за развинтеното въображение на родителите ти. Отношението на предишния граф също беше презрително. Но аз имам ли вид на човек, който ще повярва на безумия? Все още съзирам колебание в очите ти. Е, добре, нека съм изкуфял дъртак за теб. Почакай да видиш само — той се обърна и изчезна с такава бързина, каквато телосложението му позволяваше, през завесите на врата, водеща към задна стая. Когато малко по-късно се завърна, ръцете му грижливо обгръщаха впечатляваща с размерите и възрастта си книга. Върху корицата й се мъдреше масивен кръст, обрамчен с красив наниз от перли. Червен кръст и тъмносиви перли. Червеното мастило беше избледняло и се лющеше. Личеше си, че книгата е антика.

— Елате тук, далеч от светлината. Боя се, че страниците могат да се разпаднат под действието й. А сега, погледнете всички.

Господин Бърджес внимателно сложи книгата върху един тезгях. Помещението се изпълни с праха, вдигащ се при обръщането на всяка една от дебелите страници, красиво изписани с черно, синьо и червено мастило. Изобилстваха илюстрациите — на животни, пасящи на фона на необикновено изглеждащи скални образувания, на свещеници, благославящи коленичили мъже и жени на градски площад, на вътрешността на малък нормандски параклис, който им изглеждаше познат. И най-накрая — рисунки на великолепно абатство, чиито контури се губеха в тежки черни облаци. Няколко страници бяха посветени на околностите на абатството.

— Абатството ми е познато — каза Маркъс, очертавайки с пръст контурите му.

— На мен също ми се удаде да го позная, милорд — абатството „Сейнт Суейл“, някога един от най-богатите манастири в цяла Северна Англия.

— Развалините му лежат много близо до Чейз Парк — добави Маркъс.

— Значи това е „Сейнт Суейли“ — каза Херцогинята. — Като деца с Фани и Антония играехме на гоненица из развалините, нещо като „на индианци“ в Америка.

— Бил е в началото на черния списък на Кромуел, чакалът му ненаситен.

— Кромуел ли? — обади се Тревор. — Мислех, че Кромуел е човекът, повел антироялистите, които обезглавиха крал Чарлз I в средата на седемнадесети век.

— Оливър Кромуел е пра-правнук на племенника на този Кромуел, за когото сега става дума. Предателство, алчност, властолюбие — ето сместа, от която са направени всички кромуеловци. Крал Хенри VIII дал на Томас Кромуел титлата вице-регент и властта на пръв министър — много повече, отколкото се полага на един човек, който не е крал.

— Какъв е списъкът, за който спомена — попита Тревор.

— Кралската хазна била празна. За краля най-лесният начин да оправи положението бил да сложи ръка върху манастирите, които тогава дължали вярност на папата, а Хенри VIII се обявил за глава на английската църква. Списъкът на Кромуел започвал с най-богатите манастири. Разорението им продължило три години, от 1535 насетне.

— Започвам да разбирам къде е източникът на легендата за съкровището — каза Маркъс. — Много от манастирите притежавали значителни богатства, не само в земя и имоти, но и в злато и скъпоценности, събирани в течение на векове. Още тогава имали безценни религиозни атрибути — инструктирани златни кръстове и други подобни вещи. Предупредени са били за идването на хората на Кромуел и са скрили каквото могли.

— Напълно вярно, милорд — засия одобрително господин Бърджес, а Маркъс добави.

— Бих си помислил само, че щеше да им е по-лесно да избягат със съкровищата си, вместо да ги заравят.

— Те са били свети хора — каза Бърджес благоговейно. — Не са искали богатството на манастира да попадат в ръцете на краля грабител.

— Доколкото паметта ми подсказва — продължи Маркъс, — голяма част от монасите се оказали без средства за препитание и без идеи как да си го набавят, след като кралят разпродал манастирите им като стока — по цени, определени от него самия.

— Истина е — бедните хорица!

— Значи ти можеш да ни упътиш къде някой безименен монах е заровил богатството на абатството си? — намеси се Тревор.

— Не съвсем, господин Уиндъм. Разполагам с доказателство за съществуването на съкровище.

Господин Бърджес обърна на друга страница — без илюстрации, с текст, изписан на латински. Пръстът му пробяга по редовете.

— Монахът твърди, че се е случило на първи май, на празника Белтейн, който и досега се отбелязва в Шотландия и тук, в Северна Англия. Нощта е била непрогледна и ветровита. Силният вятър разгарял запалените огньове и озарявал хора, обхванати от дива възбуда. Мнозина били обгорени до смърт, но никой не се помръдвал, защото всички вече се били поддали на транса, до който ги докарвали ритмите на древна музика, възвестяваща животворната топлина и изобилието на идващото лято. Пише, че заедно с шестима от братята извлякъл някакъв голям сандък от абатството, криейки се в сенките, за да не попаднат на погледа на хората на Кромуел, изпратени да попречат на осъществяването на замисъла им. Погледнете тук — изглежда са носели и тяло с тях — огромно, подуто тяло. Много странно. Какво тяло ли ще е това? По-нататък пише, че обещали на светия отец на манастира, че кралят никога не ще успее да се докопа до богатството им, за да го използва за нечестивите си цели.

Страницата свърши. Господин Бърджес внимателно я обърна. Следваха няколко рисунки. Празнични клади се извисяваха до небесата, а до тях хора, с изписано на лицата им необуздано въодушевление, се взираха нагоре, към върховете на пламъците. Малко след това същите хора сочеха или се протягаха да достигнат нещо, само че се намираха във вътрешността на стая, а не на открито, до огньовете. Те също гледаха нагоре.

И тази страница беше внимателно обърната, но след нея нямаше друга. Очевидно беше, че някой е откъснал следващите една или няколко страници.

— Проклет да съм! — възкликна Маркъс.

— Наистина — съгласи се Тревор.

— Но кой е късал от книгата? — попита Херцогинята. — И кога?

— Много отдавна — отговори Бърджес. — Ръбовете на хартията, където е късано, са пожълтели. Виждате ли?

— Във всеки случай крадецът не е намерил съкровището — изкоментира Тревор, — иначе новината щеше да е сензацията на десетилетието.

— Вие, сър, ми изглеждате много познат — каза неочаквано Маркъс. — Нещо в движенията на главата, начинът…

— Да, милорд. Мисля, че би трябвало да бъдем наполовина братовчеди. Както и с вас, господин Уиндъм. Божичко — добави той, усмихвайки се на Херцогинята, — всичките сме една кръв. Майка ми е незаконородено дете и наполовина сестра на вашия дядо. Ето защо не беше трудно да бъдем приятели с баща ви, господин Уиндъм, и да запазим приятелството си, след като той замина за колониите. Графът разбира се не ме приемаше за свой роднина.

Маркъс разтърси енергично ръката на незаконния си полубратовчед на сбогуване с обещанието да бъде приет за равноправен член на рода.

— Боже Господи — поклати глава Маркъс, докато се връщаха при конете си, — забележителна приемственост. Мислиш ли — обърна се той към Херцогинята, — че от мен се очаква да продължа традицията на създаване на извънбрачно потомство? Дали призраците на предците ми ще ме преследват, ако не хвърля семето си навсякъде из околността?

— Забележката е основателна — отвърна тя намръщено, — но се отклонява от основния проблем. Наученото ме кара да вярвам, че историята за това съкровище не е измислица на болен мозък.

— Записах всичко — каза Тревор.

— А ти много добре прерисува илюстрациите — добави Маркъс по адрес на Херцогинята. — Нямах представа, че имаш такива заложби. Не преставаш да ме изненадваш.

— От много неща нямаш представа, Маркъс — каза тя. — Или може би имаш, но не я приемаш.

Върху устните й се появи полуусмивка, която го накара да пожелае горещо Тревор да се намираше на другия край на света. Желаеше я. Животински. Веднага. По дяволите Тревор! Потрепери от желание.

Херцогинята се извърна да го погледне и полуусмивката й замръзна, но тя не отклони погледа си. Даже несъзнателно се приближи на крачка към него. Маркъс изруга.

Тревор огледа и двамата, бързо се метна на жребеца си и заби пети в хълбоците му. Думите му долетяха през рамо.

— Внимавайте да не паднете от някоя скала!

Маркъс избълва отново проклятие и й помогна да яхне кобилата.

— Само почакай! — каза той. — Само почакай!

Тя произнесе бавно, с поглед, впит в ядно блесналите му сини очи.

— Решила съм да намеря това съкровище, Маркъс.

— Кое съкровище? — неговите очи пък не се откъсваха от гърдите й.