Катрин Каултър
Цената на рая (26)

XXV

Доктор Рейвън^[1] носеше прекалено романтично име за мъж, чието тяло е високо колкото това на Херцогинята на дванадесетгодишна възраст, което на всичко отгоре беше тънко, крехко и увенчано с впечатляващо красива русокоса глава. Привлекателната външност на пациентката му изглежда не го отклоняваше от прецизното изпълнение на професионалните му задължения. Гласът му беше мек, маниерите — делови. Удостои Маги само със сърдит поглед, когато прислужницата се опита да влезе в спалнята на Херцогинята. Маркъс я отпрати и затвори вратата след нея, като той самият остана вътре.

Доктор Рейвън каза спокойно, едва докосвайки главата на Херцогинята с върховете на пръстите си.

— Съпругът ви ме информира, че и по-рано сте удряла главата си, миледи. Да, напипвам малка подутина зад ухото ви. От това падане не са останали белези. Ще усещате болка, но тя ще отмине след няколко дни. Лауданумът ще ви помогне да я понесете по-леко.

— Тя е бременна — обади се Маркъс. — Едва ли само главата й е засегната от такова падане.

Доктор Рейвън само кимна и й се усмихна окуражаващо.

— Отпуснете се и ми позволете да ви прегледам.

Ръцете му се пъхнаха под завивките и опипаха корема й, без да повдигат нощницата.

— Имате ли болки или спазми?

— Не, никакви.

— Кървене?

— Не.

— Това е добре — сигурно за него тя представляваше съвкупност от опознавателни знаци и белези, сред които търсеше да открие нещо непознато, ненормално.

— Била ли сте неразположена, миледи?

— Ужасно зле беше — повръщаше закуската, обеда и вечерята си, както и всичко, погълнато в промеждутъците. Кожа и кости е, но от седмица и половина насам състоянието й се беше подобрило.

Тя се усмихна на съпруга си, който се въртеше около леглото й като обран евреин.

— Наистина се чувствам нормално, доктор Рейвън. Уморявам се по-лесно, но Баджър ме уверява, че това е в реда на нещата.

— Баджър?

— Нашият готвач.

— И мой камериер.

— Интересно — доктор Рейвън не се впусна в по-нататъшен коментар, а довърши прегледа и се изправи.

— Е? — връхлетя върху него Маркъс.

— Състоянието й изглежда добро, милорд. Все пак бих желал да остане на легло още два дни. Първите три месеца са най-важни за бременността и в случая трябва да се постараем да избегнем всякакви неприятни последици от падането. Не може да се каже със сигурност дали ще има такива. Нека пази леглото и избягва каквото и да е психическо напрежение. Ако започнат спазми или кървене, незабавно пратете да ме повикат.

Херцогинята се намеси спокойно.

— Доктор Рейвън, можете да се обръщате и към мен. Слухът, както и интелигентността ми, са достатъчно добре развити.

— Знам, миледи, но не искам да предизвиквам подозренията на съпруга ви, който ми се струва доста напрегнат. Едва започвам да се изявявам в професията си, но се справям и се старая да избягвам неприятностите, преди да съм преминал разцвета на силите си.

— Имате право, докторе. Човек не знае какво може да очаква от съпруга ми. Няма да мърдам от леглото.

— Отлично. Ще дойда да ви прегледам в сряда, ако не се появят междувременно усложнения.

Маркъс придружи доктор Рейвън по обратния път. Тя затвори очи, надявайки се главоболието просто да престане, но нищо такова не се случи. Баджър скоро щеше да се появи с лауданума. Не искаше да го пие, но нямаше друг избор при това изобилие от грижовни приятели и суетящия се около нея съпруг, започнал внезапно да проявява интерес към жена си не по-малък от този на леля Уилхелмина към наследството.

Послушно изпи лимонадата, обилно смесена с лауданум, която Баджър й донесе. Преди да потъне в сън, през съзнанието й премина ужасният спомен за случилото се на стълбището: сянката, силното бутване в гърба, падането, ужасеният й писък, напразният опит да се залови за перилата, преди да се понесе надолу и спасителните ръце, които я подхванаха — последното, което си спомняше, преди да пропадне в тъмнина.

 

 

— Никак не ми харесва тая работа.

— Нито пък на мен. Никога не съм бил толкова уплашен, Маркъс. Както си стоях във фоайето и разглеждах впечатляващите портрети на предците ти, до ушите ми достигна ужасяващ писък. Погледнах към стълбището, а там съпругата ти се търкаляше надолу. Пресякох пътя й толкова бързо, колкото успях.

— Ако не беше бързата ти намеса, тя можеше да се убие на мрамора пред стълбите. Кръвта ми се смразява, като си го помисля. Благодаря ти, Норт. Сега сме квит.

— О, не, не още, Маркъс.

Маркъс поклати глава. Едва ли можеше да се намери по-верен приятел от Норт.

— Мисли си каквото искаш, но моето скромно мнение е, че съм ти в дълг. Дано никога повече не изпитвам страха като в мига, когато я видях неподвижна в ръцете ти.

После му разказа за съкровището — наследство на Уиндъм, за книгата и произшествието с Херцогинята в библиотеката, за американските си роднини, и по-подробно за леля си Уилхелмина — ексцентрична личност, вероятно отровителка на един от съседите си.

— Когато Джеймс Уиндъм намери жена ми безчувствена на пода в библиотеката, бях склонен да приема, че е била ударена заради книгата, но не и след днешната неприятност. Някой я е бутнал по стълбите със същата цел, с която я е ударил в библиотеката — за да причини смъртта й.

— Първо те направиха граф, после те лишиха от богатството ти, ожениха те против волята ти, а сега искат да убият съпругата ти.

— Това е приблизително цялата история. Искаш ли бренди, Норт? Чичо ми, предишният граф, в пъкъла да гори дано, се запасяваше само с най-доброто френско бренди.

— Чух твоят иконом почти в припадък да споменава, че Херцогинята била бременна. Вярно ли е?

— Да.

— Всичко наред ли е с бебето?

— Предполагам. Докторът я прегледа. Трябва да остане на легло още два дни.

— Поздравления. И за брака ти, и за предстоящото раждане на твоя син или дъщеря.

Маркъс изсумтя. Норт повдигна озадачено вежда.

— Доколкото подразбирам, има и нещо друго, освен това, че някой се опитва да убие съпругата ти, да намери скритото съкровище и да го отмъкне.

— Проклятие, Норт, другото не е твоя работа!

— Хубаво. Ще се измия и ще си отпочина след преживения страх. Трябва да събера сили и за срещата с тая твоя леля Уилхелмина. Мислиш ли, че ще сложи отрова в супата ми, само защото съм спасил живота на Херцогинята?

Маркъс се засмя.

— Никога не знаеш какво да очакваш от леля Уилхелмина. Истина е, че хич не обича съпругата ми.

— Бременната ти съпруга.

— Върви по дяволите, Норт!

Приятелят му се усмихна, подхвърли му празната си чашка от брендито и напусна стаята със замислено изражение.

 

 

— Маркъс каза, че си тих, замислен и винаги изглеждаш загадъчно. Каза, че си опасен.

— Не е вярно, Урсула. Поне що се отнася до загадъчността. Той е приблизително толкова загадъчен, колкото жаба, клекнала върху листо от водна лилия — обади се Маркъс.

— Е, ти каза и други романтични неща. Има ли истина в думите му, милорд Норт?

— Ами да. Аз съм тежък случай на меланхолик с мрачно чувство за хумор и душата ми тъне в сянка.

Леля Уилхелмина се обърна към цялата маса.

— Джентълмените, и особено благородниците, много обичат да се цупят. Мислят си, че им отива. Колкото по-грубо се държат, толкова по-романтични се имат, особено в очите на дамите.

— Грешиш, мамо. Грубостта и чумеренето нямат нищо общо с мълчаливите и замислени натури, още по-малко с опасните.

— Подобно поведение е досадно и цяло изпитание за хората, на които се налага да го понасят. Чиста проба мъжки каприз.

С това обобщение леля Уилхелмина се върна към поднесеното й ядене. Тревор не можа да удържи смеха си.

— Една жена от колониите ви засрами, милорд.

— Наричай ме Норт. След като разрешавам такава фамилиарност на Маркъс, ще мога да я позволя и на братовчед му.

Тревор кимна и отпи от виното си.

— Маркъс, като глава на американския клон на рода Уиндъм, реших да се оттеглим от Чейз Парк в петък. Ще ни изтърпиш само още четири дни, приятелю. После ще ти остане да се отървеш само от Норт, за да се радваш в уединение на компанията на Херцогинята.

— О, не — възкликна леля Гуенет. — Уили, ти не спомена, че се каните да си тръгвате толкова скоро!

— Ако можеше тя да пукне, бих останала.

— О, не! Какво каза, мамо?

— Мило момиче, казах, че бихме могли да удължим престоя си, ако тя прояви желание да дели скъпия Маркъс с нас.

Беше ред на Норт да зяпне. Представлението си го биваше много повече от едно просто отравяне.

— Възхитително, наистина съм впечатлен — обърна се той към леля Уилхелмина.

Тя насочи тежък поглед към него.

— От вас се очаква да мълчите и да размишлявате. Погрижете се да сторите необходимото.

— Да, госпожо — Норт насочи цялото си внимание към десерта.

— Уили, не е възможно да искаш да си тръгнеш точно сега. Лондон е твърде неприятен през лятото.

— Скъпа ми лельо Гуенет — усмихна й се Маркъс, — ти никога не си подавала носа си по-далеч от Йорк. Лондон изобилства от развлечения независимо от месеца.

— Лондон е мръсен град, Маркъс, и от лятната жега там започва да вони нетърпимо. Не искам те да си тръгват. Твоя ли е идеята, Тревор?

— Да, лельо Гуенет. Играта с наследството вече не е забавна. Ако пък то наистина съществува, негов собственик е Маркъс, а не ние.

— Тревор!

— Мамо, примири се с факта, че не сме просяци. Дори съм запланувал да подобря положението ни като оженя Джеймс за подходяща наследница — англичанка. Какво ще кажеш, братко?

Джеймс изглеждаше искрено разтревожен.

— Женен? Аз? Мили Боже, Тревор, та аз съм само на двадесет. Трябва да изкарам още няколко сезона в обществото, трябва…

— Да си поживееш в разгул и веселие? Хайде, Джеймс, мен ме приковаха на кръста на двадесет и две.

Разговорът като че ли чудесно забавляваше двамата братя. При всяка реплика Маркъс местеше поглед от единия към другия.

— Прикован! Та ти ходеше като кученце подире й; тя беше всичко, което желаеше.

— Урсула ни каза, че Хелън била най-красивото момиче в целия Балтимор. Брак по любов, като от роман.

— Така ли каза? — Тревор се усмихна. — Много млада е била по това време, за да си спомня.

— Но, Тревор — Урсула изглеждаше объркана, — аз бях убедена, че обожаваш Хелън. А пък тя беше най-щастливата от всички жени да има теб.

Фани не се включи в разговора. Тя гледаше мечтателно към крушите, подправени с канела. Тревор се обърна към Норт.

— Разбрах, че и ти, като Маркъс, си проявил благоразумието да стоиш далеч от нашите брегове и да се занимаваш с тоя дребничък приятел, Наполеон. Поздравявам ви за проявената предпазливост. Нямаше да ми се хареса да изкормя когото и да е от вас, ако се бяхте опитали да стигнете до Балтимор.

— Я гледай ти, Маркъс! Какво ще кажеш да го изкарам навън и да го ступам?

— Няма да можеш — отговори му Джеймс. — Тревор е по-силен и по-бърз от кон.

— Чух те да казваш, че се биел мръсно, Джеймс — каза Урсула.

— Какво означава да се биеш мръсно? — пожела да се осведоми Фани, поднасяйки ябълка към устата си.

— Деца мои, послушах ви повече от достатъчно — отряза леля Уилхелмина. — Поиграхте си с нервите ми. Сампсън, помоли Баджър да ми приготви малко извара с лимон, за да успокоя вътрешностите си.

— Мисля, че трябва да разкажем всичко на Херцогинята — прошепна Антония на Фани. — Тя има нужда да се посмее.

След утвърдителното кимане на леля Гуенет близначките се изсулиха от столовете си и изчезнаха от стаята.

— Все пак не искам да си тръгвате, Уили — каза Гуенет.

Маркъс й се усмихна съчувствено.

— Трябва да разрешим на Тревор да взима решенията, госпожо.

— Защо? Той е на твоята възраст, Маркъс. Защо той да има последната дума? Тя му е майка и той не й е съпруг.

— Въпреки това той е мъжът, лельо Гуенет. Главата на семейството.

— Дрън-дрън — каза леля Уилхелмина. — Младок на двадесет и две, двадесет и три най-много. Казах му го, след като се опита да твърди, че е на двадесет и пет. Ще говоря с него, Гуенет. Ще го вразумя.

Тревор само сви рамене, усмихвайки се на чинията си. Маркъс и Норт си размениха погледи, чийто смисъл остана скрит за женската половина от присъстващите.

 

 

В спалнята на Херцогинята те се гледаха един другиго.

— Не. Забранявам и толкова.

— Маркъс, добре съм, честна дума. Ще полудея, ако не изляза веднага от тази спалня. Моля те, искам да отида да пояздя. Много ще внимавам!

Той беше заръчал на камериера си да го чака преди два часа. Критакър се мотаеше с купчина сметки и писма за отговор, надявайки се да му бъде отделено време. Двама от наемателите му желаеха да се срещнат с него. Кое по-напред?

— Ще дойда с теб. Не можеш да яздиш сама.

— О, благодаря ти! — хвърли се на врата му тя.

Той внимателно я обгърна и притисна до себе си.

— Ужасно си отслабнала, Херцогиньо.

— Няма да е за дълго. До есента ще се закръгля като тиква.

Нищо не й отвърна. Прегръдката му се охлаби.

— Маркъс.

Беше вдигнала лицето си към него и той се вгледа в тъмносините й очи. Пълни с несигурност и — странно, със загриженост. За него ли? Така му се струваше. Защо иначе беше понесла изпитанията, свързани с женитбата? Мъжката му чест му поставяше изисквания. Имаше ли такива и при една жена? Това той не знаеше, но познаваше нея. Тя имаше дълбоко чувство за чест. Целуна я и езикът му леко се плъзна по долната й устна. Тя се надигна на пръсти, за да се притисне по-плътно до него.

— Ако правя любов с теб сега, доктор Рейвън ще получи апоплектичен удар. Устните ти имат чуден вкус, знаеш ли? И си мека и отзивчива. Добре ти е с мен, нали?

— За мен ти нямаш равен на света, Маркъс.

— Това комплимент ли е или израз на обреченост?

— Ти ме желаеш, Маркъс. Чувствам те.

— Пожелавам те всеки път, когато си помисля за теб, когато подуша парфюма ти или само от шумоленето на полите ти. Бих се самоубил, ако не ме чувстваше.

— Но не желаеш детето, което нося. Омразата ти към баща ми е по-силна!

В този момент се запита дали не би я накарал да се отърве от плода. Не, не вярваше, че на Маркъс би му минала такава мисъл през ума. С дете или без дете, Маркъс беше животът й, на него принадлежеше сърцето й.

— Да върви всичко по дяволите, желая те — ръцете му се плъзнаха по гърба й, обхванаха бедрата й и ги долепиха до неговите.

— Да — промълви тя, допряла устни до неговите. — Готова съм.

В следващия момент той я притисна до стената и я повдигна.

— Обвий кръста ми с краката си.

Тя го послуша, без да разбира какво ще последва, но объркването й трая кратко. Той се освободи от панталоните си, повдигна роклята й, разтвори я и влезе стремително в нея. Превъзбудена, тя беше готова да го приеме. Езикът и членът му проникнаха дълбоко в нея и скоро тялото му се разтресе от спазмите на освобождаването, но не престана да се движи, защото не искаше да спре, преди удоволствието й да се е изравнило с неговото, преди да е започнала да крещи в самозабрава.

Обръчът на краката й се стегна. Искаше й се да крещи, но той заглушаваше виковете й с устата си и не преставаше да я движи нагоре-надолу, докато тя се свлече изтощена от него. Прегърнал я, той продължаваше да я гали и целува.

— Пропуснах да нацелувам разкошните ти гърди.

— А аз пропуснах да нацелувам корема ти, Маркъс. А може би бих могла да отида и по-надолу. Не мислиш ли?

Той я плесна леко по задника, после го погали.

— Изкъпи се, мила, и ако след това имаш все още сили, ще те изведа на езда — спря се за момент на прага на съседната стая. — Ако искаш да опиташ другото, няма да се противя.

Погледът, с който тя му отговори, накара коремът му да се свие от най-похотливи желания.

Дали това Баджър наричаше отвъд границата на приличието? Тя нямаше търпение да провери.