Стефани Майър
Новолуние (8)

7. ПОВТОРЕНИЕ

Не бях сигурна какво, по дяволите, правя тук. Да не би да се опитвах да се върна обратно в зомбираният ступор? Да не би да се бях превърнала в мазохистка — да съм развила вкус към мъченията? Трябваше да отида направо към Ла Пуш. Чувствах се много, много по-добре около Джейкъб. Това не беше здравословно нещо за правене.

Но продължих да карам бавно надолу към обраслият път, който се виеше през дърветата, които се извисяваха над мен като зелен, оживял тунел. Ръцете ми трепереха, така че стиснах по-здраво кормилото.

Знаех, че част от причината да правя това беше кошмарът, сега когато бях напълно будна, нищото в съня разяждаше нервите ми така, както едно куче гризе кокал.

Имаше какво да търся. Недостижим и невъзможен, незагрижен и погълнат от други неща… но той беше някъде там, където и да е. Трябваше да вярвам в това.

Другата част беше странното чувство на повторение, което почувствах днес в училище, съвпадението на датата. Чувството, че започвах отначало — вероятно начинът, по който би протекъл първият ми ден, ако наистина бях най-необичайната личност в закусвалнята онзи следобед.

Думите преминаха беззвучно през главата ми, сякаш ги четях, отколкото да ги чувах изговорени:

Ще бъде така, сякаш никога не съм съществувал.

Сама се лъжех, като разделях причината да дойда тук на две части. Не исках да си призная най-силният си мотив. Защото беше психически необосновано.

Истината беше, че исках отново да чуя гласът му, както имах странната халюцинация в петък вечер. За един кратък момент, когато гласът му се появи от другата ми част, наместо от съзнателната ми памет, можех да си го спомня без болка. Не беше продължило — болката ме бе настигнала, както и бях убедена, че ще направи и за тази глупава прищявка. Но тези безценни моменти, когато можех да го чуя отново, бяха неустоима съблазън. Трябваше да открия някакъв начин, за да повторя усещането… или може би по-правилната дума беше „епизод“.

Надявах се, че дежа ву беше ключът. Така че отивах към домът му, място, на което не бях стъпвала от злощастният ми рожден ден преди толкова много месеци.

Гъстата, подобна на джунгла обраслост пълзеше бавно покрай прозорците ми. Пътят продължаваше ли, продължаваше. Започнах да карам по-бързо, да се изнервям. От колко време карах? Не трябваше ли вече да съм стигнала до къщата? Пътят беше така обрасъл, че изобщо не ми се струваше познат.

Ами ако не можех да го открия? Потреперих. Ами ако изобщо нямаше реално доказателство?

След това се появи пролуката в дърветата, която търсех, само че не беше толкова ясно изразена колкото преди. Флората тук не бе чакала дълго преди да завладее обратно земята, която бе оставена неопазена. Високата папрат бе населила ливадата около къщата, като се тълпеше около кедровите дървета, дори около широката веранда. Сякаш моравата бе наводнена от зелени, перести вълни, високи до кръста.

И къщата беше там, но не беше същата. Въпреки че нищо не се бе променило отвън, празнотата крещеше от черните прозорци. Беше зловеща. За пръв път, откакто виждах красивата къща, приличаше на място обитавано от вампири.

Натиснах спирачките, като погледнах встрани. Страхувах се да отида по-нататък.

Но нищо не се случи. Нямаше глас в главата ми.

Така че оставих двигателят пуснат и скочих в папратовото море. Може би като петък вечер, ако се приближих напред…

Пристъпвах бавно към безлюдното, пусто място, пикапът ми ръмжеше успокояващо зад мен. Спрях като стигнах до стъпалата на верандата, защото нямаше нищо тук. Никакво витаещо усещане за присъствието им… или за неговото присъствие. Къщата беше солидно тук, но означаваше малко. Бетонената й реалност не противодействаше на нищото от кошмарите.

Не се приближих повече. Не исках да поглеждам през прозорците. Не бях сигурна коя гледка ще е по-трудна. Ако стаите бяха голи, отекващо празни от пода до тавана, това определено щеше да боли. Като погребението на баба ми, когато майка ми настоя да остана навън по време на бдението. Беше казала, че не трябва да виждам баба по този начин, да не си я спомням такава, наместо жива.

Но нямаше ли да е още по-ужасно, ако нямаше промяна? Ако кушетките стояха така, както ги бях видяла за последно, картините на стената — или още по-ужасно, пианото на ниската си платформа? Би било на второ място след цялата къща да изчезне, да видя, че няма никакво физическо притежание, което ги свързваше по някакъв начин. Че всичко е останало недокоснато и забравено зад тях.

Точно като мен.

Обърнах гръб на зейналата празнота и побързах към пикапът си. Почти побягнах. Нямах търпение да се махна, да се върна обратно в човешкият свят. Чувствах се отвратително празна и исках да видя Джейкъб. Може би бях развила някакъв нов вид болест, друг вид пристрастяване, подобно на вцепенеността отпреди. Не ме интересуваше. Форсирах пикапът ми да върви колкото се може по-бързо, докато карах към поправката ми.

Джейкъб ме очакваше. Гръдният ми кош се успокои веднага щом го видях, като направи дишането по-лесно.

— Здрасти, Бела — извика той.

Усмихнах се облекчено.

— Здрасти, Джейкъб. — Помахах на Били, който гледаше през прозореца.

— Да се захващаме за работа — каза Джейкъб с нисък, но нетърпелив глас.

Някак си успях да се засмея.

— Сериозно ли не ти писна от мен вече? — зачудих се аз. Сигурно започва да се пита колко съм отчаяна за компанията му.

Джейкъб поведе пътя около къщата към гаража си.

— Не. Не още.

— Моля те, кажи ми, когато започна да ти лазя по нервите. Не искам да ти преча.

— Добре. — Той се засмя, звукът беше гърлен. — Въпреки, че не бих си задържал дъха на твое място.

Когато влязох в гаража бях шокирана да видя червеният мотор изправен, като изглеждаше повече на мотоциклет, отколкото на купчина порутен метал.

— Джейк, ти си невероятен — прошепнах аз.

Той се засмя отново.

— Вманиачвам се, когато имам проект. — Той сви рамене. — Ако имах малко мозък в главата щях да проточа нещата.

— Защо?

Той погледна надолу, като замълча за толкова дълго време, че се зачудих дали е чул въпросът ми. Накрая ме попита:

— Бела, ако ти бях казал, че не мога да поправя тези мотори, какво би ми отвърнала?

И аз също не му отговорих веднага и той вдигна поглед, за да провери изражението ми.

— Щях да ти кажа… че това е много лошо, но се обзалагам, че ще намерим какво друго да правим. Ако наистина се отчаем, можем да си напишем дори домашните.

Джейкъб се усмихна и рамената му се отпуснаха. Той седна до мотора и вдигна един гаечен ключ.

— Значи тогава мислиш ли, че пак ще идваш след като приключа?

— Това ли имаше предвид? — Поклатих глава. — Предполагам, че наистина се възползвам от безплатните ти машинни умения. Но докато ми позволиш да ти идвам на гости, ще съм тук.

— Надяваш се да видиш Куил отново, а? — подразни ме той.

— Хвана ме.

Той се изсмя.

— Наистина ли ти харесва да прекарваш времето си с мен? — попита той учудено.

— Много, много ми харесва. И ще ти го докажа. Трябва да работя утре, но в сряда можем да направим нещо не-механично.

— Като какво например?

— Нямам никаква идея. Можем да отидем у нас, за да не се изкушаваш да се вманиачваш. Можеш да си вземеш домашните — сигурно изоставаш, защото знам, че при мен е така.

— Домашните сигурно са добра идея. — Той направи физиономия, която ме накара да се зачудя колко несвършени работи е оставил, за да бъде с мен.

— Да — съгласих се аз. — Ще ни се наложи да се държим отговорно от време на време, или Били и Чарли няма да са толкова сговорчиви за това. — Направих жест, който посочваше двама ни като едно същество. Това му хареса — целият засия.

— Домашни веднъж седмично? — предложи той.

— Може би трябва да са два пъти — споменах аз, като си мислех за купчината, която ми бе зададена днес.

Той въздъхна тежко. След което се пресегна през кутията с инструменти към хартиен плик. Извади от него две кутийки сода, като отвори едната и ми я подаде. Отвори втората, като я вдигна тържествено.

— Да пием за отговорността — вдигна тост той. — Два пъти седмично.

— И за безразсъдността през всеки останал ден — изтъкнах аз.

Той се ухили и чукна кутийката си в моята.

 

 

Прибрах се вкъщи по-късно, отколкото бях запланувала и открих, че Чарли бе поръчал пица, вместо да ме почака. Той не ме остави да се извиня.

— Нямам нищо против — увери ме той. — И без това заслужаваш почивка от всичкото това готвене.

Знаех, че е облекчен, задето се държах като нормален човек и нямаше намерение да разклаща лодката.

Проверих и-мейлът си преди да започна с домашните и имаше едно дълго писмо от Рене. Тя се радваше на всеки детайл, с който я бях снабдила, затова й изпратих още едно изтощително описание на денят си. За всичко, освен за мотоциклетите. Дори безгрижната Рене щеше да се разтревожи за това.

Училището във вторник си имаше своите плюсове и минуси. Анджела и Майк очевидно бяха готови да ме приемат обратно с отворени обятия — като любезно пропусна няколкото месеца на ненормалното ми държане. Джес повече се съпротивляваше. Замислих се дали не й трябва официално написано извинение за инцидента в Порт Анджелис.

Майк беше оживен и бъбрив на работа. Сякаш бе складирал цял срок приказки и сега ги изливаше наведнъж. Открих, че мога да се усмихвам и смея заедно с него, въпреки че не бе чак без усилия като при Джейкъб. Изглеждаше достатъчно безобидно, докато не стана време за тръгване.

Майк сложи надписът „затворено“ на прозореца, докато сгъвах жилетката си и я пъхах под щанда.

— Беше забавно тази вечер — каза Майк весело.

— Да — съгласих се аз, въпреки че предпочитах да бях прекарала следобеда в гаражът.

— Колко жалко, че ти се е наложило да излезеш по-рано от филма миналата седмица.

Бях леко объркана от нишката на мислите му. Свих рамене.

— Предполагам, че съм просто една страхливка.

— Това, което имам предвид е, че трябва да видиш по-хубав филм, някой който ще ти хареса — обясни той.

— Оу — промърморих аз, все още объркана.

— Като например този петък. С мен. Може да отидем да гледаме нещо, което изобщо не е страшно.

Прехапах устни.

Не исках да прецакам нещата с Майк, не и когато беше един от единствените хора, които бяха готови да ми простят, че се бях държала като луда. Но това, отново, ми се стори прекалено познато. Сякаш миналата година изобщо не се бе случила. Искаше ми се да имах Джес за извинение този път.

— Като среща? — попитах аз. Честността вероятно беше най-добрата политика за момента. Да приключваме с това.

Той асимилира тона на гласът ми.

— Ако искаш. Но не е задължително да е така.

— Не ходя на срещи — казах бавно, като осъзнах, че това си бе истина. Целият свят ми се струваше невъзможно далечен.

— Само като приятели? — предложи той. Ясните му сини очи не бяха чак толкова пламенни сега. Надявах се, че наистина мисли, че можем да бъдем и приятели.

— Това би било забавно. Но всъщност вече имам планове за този петък, така че може би другата седмица?

— Какво ще правиш? — попита той, не толкова небрежно, колкото си помислих, че е искал да прозвучи.

— Домашни. Имам… запланувана учебна сесия с един приятел.

— О, добре. Може би следващата седмица.

Той ме изпрати до колата ми, не толкова жизнерадостен колкото преди. Това ярко ми напомняше за първите ми месеци във Форкс. Бях направила пълен кръг и сега всичко ми се струваше като ехо — празно ехо, лишено от интереса, който имаше.

На следващата вечер Чарли изобщо не изглеждаше изненадан да открие Джейкъб и мен разпрострени на пода на всекидневната с разпръснати учебници около нас, така че предполагам, че той и Били са си говорили зад гърба ни.

— Здрасти, деца — каза той, като очите му гледаха към кухнята. Миризмата на лазанята, която бях прекарала следобеда да приготвям — докато Джейкъб гледаше и от време на време опитваше — се носеше надолу по коридора — бях добричка, като се опитвах да компенсирам за всичката пица.

Джейкъб остана за вечеря и отнесе една порция вкъщи за Били. Той неохотно добави още една година към възрастта ми, която още се договаряше, задето съм добра готвачка.

Петък бях в гаража и в събота, след смяната ми в магазина, отново писахме домашни. Чарли се почувства достатъчно уверен в стабилността ми, за да прекара денят в риболов с Хари. Когато се върна, вече бяхме приключили — и се чувствахме много разумни и зрели по този въпрос — и гледахме „Чудовищни гаражи“ по Дискавъри ченъл.

— Вероятно трябва да тръгвам вече. — Джейкъб въздъхна. — По-късно е, отколкото си мислех.

— Добре, става — измърморих аз. — Ще те закарам до вас.

Той се зарадва на неохотното ми изражение — очевидно го зарадва.

— Утре обратно на работа — казах аз веднага щом се оказахме в безопасност в пикапа. — По кое време искаш да дойда?

Имаше необяснимо вълнение в усмивката му.

— Аз ще ти се обадя, за да ти кажа, става ли?

— Разбира се. — Намръщих се на себе си, като се чудех какво има. Усмивката му стана по-широка.

На следващата сутрин почистих къщата — докато чаках Джейкъб да се обади и се опитвах да се отърся от снощният кошмар. Пейзажът се бе променил. Миналата нощ бродех из широкото море от папрати и разпръснатите канадски ели наоколо. Нямаше нищо друго там и бях изгубена, като вървях безцелно и самотно, като търсех нищо. Искаше ми се да се изритам, заради тъпата екскурзийка миналата седмица Изкарах сънят от съзнателната част на мозъка си, като се надявах, че ще стои заключен някъде и няма да избяга отново.

Чарли беше отвън и миеше патрулката, така че когато телефонът иззвъня, пуснах тоалетната четка и изтичах надолу по стъпалата, за да го вдигна.

— Ало? — попитах задъхано аз.

— Бела — каза Джейкъб със странен и официален тон в гласът си.

— Здрасти, Джейк.

— Струва ми се, че… имаме среща — каза той, като тонът му беше пълен със загатвания.

Отне ми секунда преди да го разбера.

— Готови са? Не мога да повярвам! — Улучи най-доброто време. Имах нужда от нещо, което да ме разсее от кошмарите и нищото.

— Да, вървят си и така нататък.

— Джейкъб, ти си абсолютно, без никакво съмнение, най-талантливият и най-чудесният човек, който познавам. Получаваш десет години за това.

— Яко! Сега съм в средната възраст.

Засмях се.

— Идвам при теб!

Хвърлих принадлежностите са чистене в шкафа в банята и взех якето си.

— Отиваш да видиш Джейк — каза Чарли, когато изтичах покрай него. Не беше наистина въпрос.

— Аха — отвърнах аз, като скочих в пикапа си.

— Ще бъда в управлението по-късно — извика Чарли след мен.

— Добре — извиках обратно, като завъртях ключа.

Чарли каза и още нещо, но не успях да го чуя ясно от оглушителният рев на двигателя. Звучеше нещо като „Къде е пожарът?“

Паркирах пикапът си от едната страна на къщата на семейство Блек, по-близо до дърветата, за да измъкнем по-лесно моторите. Когато слязох, ивица от цветове улови окото ми — два лъскави мотоциклета, един червен и един черен, бяха скрити под един смърч, невидими от къщата. Джейкъб се беше подготвил.

Имаше парченце синя лента вързана на малка панделка на всяка от дръжките. Смеех се на това, когато Джейкъб притича от къщата.

— Готова? — попита той с нисък глас, очите му блестяха.

Хвърлих поглед през рамо, но нямаше и следа от Били.

— Да — казах аз, но не се чувствах толкова ентусиазирана, колкото и преди — опитвах се в действителност да си се представя върху мотоциклета.

Джейкъб качи моторите в коритото на пикапа с лекота, като ги сложи внимателно да легнат, за да не се виждат.

— Да тръгваме — каза той, гласът му малко по-висок от обичайното от вълнение. — Знам идеалното място — никой няма да ни хване там.

Карахме на юг извън града. Пътят се виеше във и извън гората — понякога нямаше нищо друго, освен дървета, и тогава внезапно се появяваше умопомрачителна гледка на Атлантическият океан, който се простираше към хоризонта, тъмносив изпод облаците. Бяхме над брега, на върха на скалите, които ограждаха плажът тук и пейзажът сякаш се разпростираше до край.

Карах бавно, за да мога безопасно да хвърлям поглед от време на време към океана, докато пътят се виеше все по-близо до морските скали. Джейкъб приказваше за завършването на моторите, но описанията му ставаха все по-технични, така че не внимавах особено.

Точно тогава забелязах четири фигури да стоят на скалистият ръб, прекалено близо до пропастта. От това разстояние не можех да кажа на каква възраст са, но предположих, че са мъже. Въпреки мразовитостта на въздуха днес, те очевидно носеха само шорти.

Докато гледах, най-високият човек пристъпи по-близо до края на скалата. Забавих автоматично, като кракът ми се колебаеше върху спирачките.

И тогава той се хвърли от скалата.

— Не! — извиках аз, като настъпих рязко спирачките.

— Какво има? — извика обратно Джейкъб разтревожено.

— Онзи там — той току-що скочи от скалата! Защо не го спряха? Трябва да се обадим на линейка! — Отворих вратата си и започнах да излизам, което нямаше абсолютно никакъв смисъл. Най-бързият път до телефон беше да караме обратно към къщата на Били. Но не можех да повярвам на това, което бях видяла. Може би подсъзнателно се бях надявала, че ще видя нещо различно без стъклото на колата, което да пречи.

Джейкъб се засмя и аз се завъртях, за да го изгледам диво. Как можеше да е толкова безсърдечен, толкова хладнокръвен?

— Те просто се гмуркат от скалата, Бела. За забавление. В Ла Пуш няма търговски център, както знаеш. — Той ме закачаше, но имаше странна нотка на раздразнение в гласът му.

— Гмуркане от скала? — повторих замаяно аз. Гледах недоверчиво, докато втората фигура пристъпи към ръба, спря за секунда, и тогава много грациозно се хвърли в пространството. Стори ми се, че пада цяла вечност, като накрая се вряза гладко в тъмносивите вълни долу.

— Уау. Толкова е високо. — Върнах се обратно на мястото си, все още загледана с ококорени очи към двамата останали гмурци. — Сигурно са поне трийсет метра.

— Ами, да, повечето от нас скачат от по-долните камъни, които са издадени от скалата на половината път. — Той посочи през прозореца. Мястото, което посочи ми се стори много по-разумно. — Тия момчета са луди. Навярно просто се фукат колко са велики. Тоест, сериозно, днес е мразовито. Водата със сигурност не е приятна. — Той направи смръщена физиономия, сякаш каскадата го обиждаше лично. Това малко ме изненада. Мислех си, че е почти невъзможно Джейкъб да се ядоса.

— Ти скачаш ли от скалата? — Не бях изпуснала множественото число.

— Да, да. — Той сви рамене и се ухили. — Забавно е. Малко страшничко, вдига адреналина.

Погледнах обратно към скалите, където третата фигура крачеше към ръба. Никога не бях ставала свидетел на нещо толкова безразсъдно през целият си живот. Очите ми се разшириха и аз се усмихнах.

— Джейк, трябва да ме заведеш да се гмуркам от скалата.

Той се смръщи срещу мен, лицето му беше неодобрително.

— Бела, преди малко искаше да извикаш линейка за Сам — напомни ми той. Бях изненадана, че може да различи кой кой е от това разстояние.

— Искам да опитам — настоях аз, като започнах да слизам отново от колата.

Джейкъб улови китката ми.

— Не днес, става ли? Не може ли поне да почакаш за по-топъл ден?

— Добре, става — съгласих се аз. С вратата отворена, арктическият бриз изпращаше тръпки по ръката ми. — Но искам да отида скоро.

— Скоро. — Той извъртя очи. — Понякога си малко странна, Бела. Знаеш ли това?

Въздъхнах.

— Да.

— И няма да скачаме от върха.

Гледах възхитена как третото момче се затичва и увисва по-напред във въздуха от останалите двама. Той се въртеше и премяташе през пространството, докато падаше и пореше въздуха. Изглеждаше абсолютно свободен — немислещ и крайно безотговорен.

— Добре — съгласих се аз. — Поне не първият път.

Сега Джейкъб въздъхна.

— Ще изпробваме ли моторите или не? — настоя той.

— Добре, добре — казах аз, като откъснах очи от последният човек на скалата. Сложих си отново колана и затворих вратата. Двигателят все още вървеше, като ръмжеше колебливо. Отново тръгнахме надолу по пътя.

— Та, кои бяха онези момчета — лудите? — зачудих се аз.

Той направи отвратен звук някъде в гърлото си.

— Бандата на Ла Пуш.

— Имате си банда? — попитах аз. Осъзнах, че звуча впечатлена.

Той се засмя кратко на реакцията ми.

— Не такава банда. Кълна се, като полудели охранителни системи са. Те не започват битки, те поддържат мира. — Той изсумтя. — Имаше някакъв тип от някъде от Мака резервата, големичък също така, страшен на вид. Ами, разпространи се, че продава амфети на деца и Сам Ълий и неговите последователи го изгониха от земята ни. Непрекъснато говорят за нашата земя и гордостта на племето… започва да става абсурдно. Най-лошата част е, че съвета ги взема на сериозно. Ембри каза, че съветът в действителност се среща със Сам. — Той поклати глава, лицето му пълно от негодувание. — Ембри също така чул от Лея Клиъруотър, че се наричали „пазители“ или нещо такова.

Ръцете на Джейкъб бяха свити в юмруци, сякаш искаше да удари нещо. Никога не бях виждала тази му страна.

Бях изненадана да чуя името на Сам Ълий. Не исках да връща обратно образите от кошмара ми, така че направих бързо наблюдение, за да се разсея.

— Не ги харесваш особено.

— Личи ли си? — попита той саркастично.

— Ами… Не звучи да правят нещо лошо — опитах се да го успокоя аз, да го направя весел отново. — Просто един вид прекалено дразнещо добрички типове от една банда.

— Аха. Дразнещо е добра дума. Винаги се фукат — като това със скалата. Държат се така сякаш… сякаш, и аз не знам. Сякаш са корави типове. Веднъж се мотаех с Ембри и Куил около магазина, миналият срок, и Сам намина с последователите си, Джаред и Пол. Куил каза нещо, нали знаеш каква голяма уста има, и ядосал Пол. Очите му потъмняха, и той се усмихна един вид — не, показа си зъбите, но не се усмихна — и беше толкова ядосан, та чак трепереше или нещо такова. Но Сам сложи ръка срещу гърдите на Пол и му разтресе главата. Пол го погледна за минута и се успокои. Сериозно, сякаш Сам го обузда — сякаш Пол щеше да ни разкъса, ако Сам не го беше спрял. — Той простена. — Като лош уестърн. Нали знаеш, Сам е доста як тип, той е на двайсет. Но Пол е само на шестнайсет, по-нисък е от мен и не е толкова едър колкото Куил. Мисля, че който и да е от нас щеше да го повали.

— Корави типове — съгласих се аз. Можех да го видя в главата си, докато го описваше и това ме подсети за нещо… за трио от високи, тъмни мъже, които стояха неподвижно и близо един до друг във всекидневната на баща ми. Картината беше встрани, защото главата ми лежеше върху канапето, докато доктор Джеранди и Чарли се бяха надвесили над мен… Дали това е било бандата на Сам?

Отново заговорих бързо, за да се отклоня от тъмните спомени.

— Сам не е ли малко прекалено стар за такъв тип неща?

— Аха. Трябваше да отиде в колеж, но той остана. И никой не му натяква за това също така. Целият съвет вдигна голям скандал, когато сестра ми отказа частична стипендия и се омъжи. Но, о, не, Сам Ълий не може да сгреши.

Лицето му се бе изкривило в нетипичните черти на възмущение — възмущение и още нещо, което не разпознах отначало.

— Всичко това звучи много дразнещо и… странно. Но не разбирам защо го приемаш толкова лично. — Погледнах към лицето му, като се надявах, че не съм го обидила. Той бе внезапно спокоен, като гледаше през страничното стъкло.

— Току-що пропусна завоя — каза той с равен глас.

Направих един много широк завой, като насмалко да ударя дърво, като полумесецът, който направи пикапа ми, почти излезе от пътя.

— Благодаря, че ме предупреди по-рано — промърморих, като тръгнах по страничният път.

— Съжалявам, не внимавах.

За една кратка минута се бяхме умълча.

— Можеш да спреш където и да е тук — каза той меко.

Паркирах и спрях двигателят. Ушите ми запищяха от тишината, която последва. И двамата излязохме и Джейкъб се насочи към коритото, за да вземе моторите. Опитах се да разчета изражението му. Нещо го тревожеше. Бях засегнала слабо място.

Той ми се усмихна вяло, докато буташе червеният мотор към мен.

— Честит рожден ден на патерици. Готова ли си за това?

— Струва ми се. — Моторът внезапно ми се стори страшен, когато осъзнах, че скоро ще се кача на него.

— Ще започнем бавно — обеща той. Предпазливо облегнах мотоциклета срещу калника на пикапа, докато той отиде да вземе своя.

— Джейк… — поколебах се, когато той се върна от задната част на пикапа.

— Аха?

— Какво те тревожи наистина? За това със Сам, има предвид? Има ли нещо друго? Наблюдавах лицето му. Той направи гримаса, но не изглеждаше ядосан. Той погледна към калта и започна да рита с обувката си предната гума на моторът си, сякаш печелеше време.

Той въздъхна.

— Просто… начинът, по който се държат с мен. Побърква ме. — Думите започнаха да валят сега. — Нали знаеш, съветът би трябвало да е съставен от равни, но ако има лидер, то това е баща ми. Никога не съм можел да разбера защо хората се държат с него така, както се държат. Защо зачитат най-много неговото мнение. Има нещо общо с баща му и бащата на баща му. Моят прадядо, Ефраим Блек, е бил нещо от сорта на последният вожд, който сме имали, и те все още се вслушват в Били, може би заради това. Но аз съм като всички останали. Никой не се държи по-специално с мен… досега.

Това ме свари неподготвена.

— Сам се държи по-специално с теб?

— Аха — съгласи се той, като ме погледна с разтревожени очи. — Гледа ме така, сякаш очаква нещо… сякаш ще се присъединя към тъпата им банда някой ден. Той ми обръща повече внимание, отколкото на останалите момчета. Мразя това.

— Не ти трябва да се присъединяваш към каквото и да е било. — Гласът ми беше ядосан. Това наистина разстройваше Джейкъб и това ме ядосваше. За кои се мислеха тия „пазители“?

— Аха. — Кракът му продължаваше с ритъмът си срещу гумата.

— Какво? — Можех да усетя, че има още.

Той се намръщи, като веждите му се извиха по начин, който го караше да изглежда по-скоро тъжен и разтревожен, отколкото ядосан.

— Ембри. Избягва ме напоследък.

Мислите не ми се сториха свързани, но се зачудих дали аз съм виновна за проблемите с приятелите му.

— Прекарваш прекалено много време с мен — напомних му аз, като се чувствах егоистично. Бях го монополизирала.

— Не, не е това. Не съм само аз — и Куил също, всички. Ембри пропусна цяла седмица от училище, но никога не си беше вкъщи, когато се опитвахме да го видим. А когато се върна, изглеждаше… изглеждаше побъркан. Ужасен. Куил и аз се опитахме да го накараме да ни каже какво има, но той не искаше да говори с никой от нас.

Взрях се в Джейкъб, като прехапах разтревожено устни — наистина бе уплашен. Но той не гледаше към мен. Гледаше собственият си крак как рита гумата, сякаш принадлежеше на някой друг. Темпото се увеличи.

— И тогава тази седмица, като гръм от ясно небе, Ембри започна да се мотае със Сам и останалите. И той беше на скалите днес. — Гласът му беше нисък и напрегнат.

Накрая ме погледна.

— Бела, те го притесняваха повече, отколкото мен. Той не искаше да има нищо общо с тях. А сега Ембри следва Сам наоколо, сякаш се е присъединил в някаква секта. Така беше и с Пол. Точно по същият начин. Той изобщо не беше приятел на Сам. След което спря да идва на училище за няколко седмици и, когато се върна, внезапно Сам го притежаваше. Не знам какво означава. Не мога да го проумея, а имам чувството, че трябва, защото Ембри ми е приятел и… Сам ме гледа странно… и… — Той замълча.

— Говори ли с Били за това? — попитах аз. Ужасът му достигаше и до мен. Тръпки пропълзяваха надолу по врата ми.

Сега имаше гняв по лицето му.

— Да — изсумтя той. — Много ми помогна.

— Какво ти каза?

Изражението на Джейкъб беше саркастично и когато заговори, гласът му имитираше подигравателно дълбоките тонове на гласа на баща му.

— Не е нещо, за което трябва да се тревожиш сега, Джейкъб. Ако до няколко години не… е, ще ти обясня по-късно. — След което гласът му отново си беше неговия. — Какво би трябвало да разбера от това? Да не би да се опитва да ми каже, че това е някаква пубертетска глупост, която трае докато навършиш пълнолетие? Това е нещо друго. Нещо не е наред.

Той хапеше долната си устна и стискаше юмруци. Изглеждаше така, сякаш ще се разплаче.

Инстинктивно хвърлих ръцете си около него, като ги обвих около кръста му и притиснах лице срещу гърдите му. Беше толкова голям, че се чувствах като дете, което прегръща възрастен.

— О, Джейк, всичко ще се нареди! — обещах аз. — Ако нещата се влошат, можеш да дойдеш да живееш при мен и Чарли. Не се плаши, ще измислим нещо!

Той замръзна за секунда, след което дългите му ръце ме прегърнаха колебливо.

— Благодаря, Бела. — Гласът му беше по-дрезгав от обичайното.

Постояхме така известно време и това не ме разстрои — всъщност контакта ми действаше успокояващо. Това не беше нищо подобно на последният път, когато някой ме бе прегръщал по този начин. Това беше приятелство. И Джейкъб беше много топъл.

Беше ми странно да бъда толкова близо — по-скоро емоционално, отколкото физически, въпреки че и последното ми беше странно — до друго човешко същество. Не беше обичайният ми стил. Обикновено не се обвързвах толкова лесно с хора на такова основно ниво.

Не и с човешки същества.

— Ако ще реагираш така всеки път, ще откачам по-често. — Гласът на Джейкъб беше отново лек и нормален и смеха му се лееше срещу ухото ми. Пръстите му докоснаха косата ми, нежни и нерешителни.

Е, поне за мен беше приятелство.

Бързо се дръпнах назад, като се смеех заедно с него, но бях твърдо решена да върна нещата обратно по местата им.

— Трудно ми е да повярвам, че съм с две години по-възрастна от теб — казах, като наблегнах на думата „по-възрастна“. — Караш ме да се чувствам като джудже. — Като стоях толкова близо до него наистина ми се налагаше да извия вратът си, за да видя лицето му.

— Забравяш, че съм в четирийсетте ми години, разбира се.

— О, точно така.

Той ме потупа по главата.

— Като малка кукла си — подразни ме той. — Порцеланова кукла.

Извих очи и се отдръпнах с още една крачка.

— Да не започваме с шегите за албиноси.

— Сериозно, Бела, сигурна ли си, че не си? — Той протегна червено-кафявата си ръка до моята. Разликата не беше ласкава. — Никога не съм виждал някой по-блед от теб… е, освен… — Той замълча и аз погледнах настрани, като се опитвах да не разбирам, какво е щял да каже.

— Та, ще караме или какво?

— Да го направим — съгласих се аз, по-ентусиазирана, отколкото бях преди половин минута. Недовършеното му изречение ми бе напомнило защо съм тук.