Стефани Майър
Новолуние (6)

5. ИЗМАМНИК

— Бела, защо не си тръгнеш по-рано — предложи Майк, като очите му бяха фокусирани встрани от мен, без да ме гледа наистина. Чудех се отколко време продължава това без да съм забелязала.

Беше бавен следобед в магазина на Нютънови. За момента имаше само двама редовни клиенти, запалени катерачи, ако се съдеше по звука на собственият им разговор. Майк беше прекарал последният час в обсъждане с тях на плюсовете и минусите на две марки леки раници. Но те си бяха взели почивка от сериозното пазарене към отдаването в опити да се надприказват с последните си истории от катеренето. Тяхната разсеяност бе дала възможност на Майк да се измъкне.

— Нямам нищо против да остана — казах аз. Още нямах възможност да потъна в защитната ми черупка от вкочаненост и всичко днес ми се струваше странно близо и шумно, сякаш бях свалила памук от ушите си. Опитах се безуспешно да изключа звукът от смеха на планинарите.

— Казвам ти — казваше едрият мъж с оранжевата брада, която не отиваше на тъмнокафявата му коса. — Виждал съм отблизо гризлита в Йелоустоун, но те бяха нищо в сравнение с този звяр. — Косата му беше сплъстена и дрехите му изглеждаха така, сякаш ги е носил няколко дни на гърба си. Свежи от планината.

— Няма начин. Черните мечки не стават толкова големи. Гризлитата, които си видял сигурна са били мечета. — Вторият мъж беше върлинест, лицето му почерняло и обрулено от вятъра във внушителна кожена кора.

— Сериозно, Бела, веднага щом тия двамата си тръгнат затварям магазина — промърмори Майк.

— Щом искаш да си тръгвам… — свих рамене аз.

— При всички случаи беше по-висока от теб — настояваше брадатият мъж, докато събирах нещата си. — Голяма колкото къща и черна като мрак. Ще докладвам на горският тук. Хората трябва да бъдат предупредени — имай предвид, че това не беше горе в планините — само на няколко километра от главната пътека.

Коженото лице се засмя и изви очи.

— Нека да позная — тъкмо си се връщал? Не си ял истинска храна и не си спал на друго освен земята от седмица, нали?

— Ей, ъ, Майк, нали така? — каза брадатият мъж, като погледна към нас.

— Ще се видим в понеделник — измърморих аз.

— Да, сър — отвърна Майк, като се обърна настрани.

— Я кажи, имало ли е някакви предупреждения наоколо напоследък — за черни мечки?

— Не, сър. Но е винаги хубаво да пазите дистанция и да складирате коректно храната си. Виждали ли сте новите ни метални кутии, обезопасени от мечки? Тежат само около килограм…

Вратата се плъзна, за да ме пропусне навън в дъжда. Свих се в якето си, докато притичвах към пикапа. Дъждът, който барабанеше срещу качулката ми също звучеше необичайно силен, но скоро ръмженето на двигателя заглуши всичко останало.

Не исках да се връщам в празната къща на Чарли. Миналата вечер беше особено брутална и нямах никакво желание да посетя отново сцената на страданието. Дори след като болката бе утихнала достатъчно, за да успея да заспя, не беше приключило. Както бях казала на Джесика след филма, нямаше никакво съмнение, че ще имам кошмари.

Винаги имах кошмари сега, всяка вечер. Не точно кошмари, не в множествено число, защото винаги беше един и същ кошмар. Човек би си помислил, че ще ми писне след толкова месеци, че ще се имунизирам срещу него. Но сънят никога не спираше да ме ужасява и свършваше само, когато се събуждах с писъци. Чарли вече не идваше да провери какво става, за да се убеди, че не съм нападната от някой, който ме души или нещо такова — беше свикнал с това.

Кошмарите ми навярно не биха уплашили никой друг. Нищо не изскачаше и не викаше „Бау!“. Нямаше зомбита, нямаше призраци, нямаше психопати. Нямаше нищо, всъщност. Само нищо. Просто безкрайният лабиринт от покрити с мъх дървета, толкова тихо, че мълчанието бе неудобен натиск срещу тъпанчетата ми. Беше тъмно, като здрач в облачен ден, с достатъчно светлина, за да видя, че няма нищо за виждане. Бързах през мрака без път, винаги търсеща, търсеща, търсеща, ставаща все по-обезумяла, докато времето се проточваше, докато се опитвах да вървя по-бързо, въпреки че скоростта ме караше да се препъвам… След което идваше смисълът на сънят ми — и можех да го усетя да идва сега, но изглежда никога не успявах да се събудя преди да е настъпило — когато не можех да си спомня какво е това, което търся. Когато осъзнавах, че няма какво да търся и няма какво да открия. Че никога не е имало нищо друго повече от таз празна, потисната гора, и че там никога нямаше да има нещо за мен… нищо друго освен нищо.

Обикновено по това време започваха писъците.

Не обръщах внимание накъде карам — просто се мотаех из празните, мокри пътища, докато избягвах пътя, който щеше да ме заведе вкъщи — защото нямаше къде да отида.

Искаше ми се да се чувствам празна отново, но не можех да си спомня как успявах преди. Кошмарът измъчваше умът ми и ме караше да си мисля за неща, които щяха да ми причинят болка. Не исках да си спомням гората. Дори когато се отърсих от образите, почувствах как очите ми се пълнят със сълзи и болката започна около краищата на дупката в гърдите ми. Свалих една ръка от кормилото и обвих около тялото си, за да се задържа цяла.

Ще бъде така, сякаш никога не съм съществувал. Думите преминаха през главата ми, като им липсваше перфектната яснота от снощната ми халюцинация. Бяха просто беззвучни думи, като надпис на страница. Просто думи, но те разтвориха широко дупката и натиснах спирачката, като знаех, че не трябва да карам, докато това ме изваждаше от строя.

Свих се, като притиснах лице към кормилото и се опитвах да дишам без дробове.

Чудех се колко ли дълго ще продължи това. Може би някой ден, след години — ако болката се смали до толкова, че да мога да я понеса — ще мога да погледна назад към тези няколко кратки месеца, които винаги ще бъдат най-добрите в живота ми. И, ако бе възможно болката някога да отслабне достатъчно, за да ми позволи това, убедена съм, че щях да се чувствам благодарна, за времето, което ми е отделил. Повече отколкото бях поискала, повече отколкото заслужавах. Може би някой ден щях да видя нещата по този начин.

Ами ако тази дупка никога не се подобри? Ако кървящите краища не зараснат? Ако щетите са неизменни и необратими?

Държах се здраво за себе си. Сякаш никога не е съществувал, помислих си с отчаяние. Какво глупаво и невъзможно обещание! Можеше да открадне снимките ми и да си вземе обратно подаръците, но това не слагаше нещата както си бяха преди да го срещна. Физическите доказателства бяха най-незначителните части от уравнението. Аз се бях променила, вътрешностите ми се бяха изменили до неузнаваемост. Дори външността ми бе друга — лицето ми бе бяло, с изключение на лилавите кръгове, които кошмарите бяха оставили под очите ми. Очите ми бяха достатъчно тъмни в контраст с бледата ми кожа, че — ако бях красива и видяна отдалеч — можех дори да мина за вампир сега. Но не бях красива и вероятно приличах по-скоро на зомби.

Сякаш никога не е съществувал? Това беше лудост. Беше обещание, което никога нямаше да спази, обещание, което бе нарушено в минутата, в която го даде.

Ударих глава срещу кормилото, за да се разсея от по-острата болка.

Караше ме да се чувствам глупаво да се тревожа за спазването на моето обещание. Какъв беше смисълът да спазваш едно споразумение, което вече е било нарушено от другата страна? На кого му пукаше дали бях безразсъдна или глупава? Нямаше причина да не избягвам безразсъдството, нямаше причина да не изглупявам.

Засмях се безрадостно на себе си, все още борейки се да си поема дъх. Безразсъдна във Форкс — ето ти една безнадеждна задача.

Черният хумор ме отвлече и разсейването намали болката. Дишането ми стана по-лесно и вече можех да се облегна на седалката. Въпреки че беше студено днес, челото ми бе плувнало в пот.

Концентрирах се върху безнадеждната ми задача да не се потопя отново в мъчителните спомени. Да бъдеш безразсъден във Форкс щеше да отнеме доста креативност — може би повече отколкото притежавах. Но ми се искаше да мога да открия някакъв начин… Може би щях да се почувствам по-добре, ако не държах сам сама на един разрушен пакт. Ако и аз бях нарушител на клетви. Но как можех да измамя моята част от сделката, тук, в този безобиден малък град? Разбира се, Форкс не винаги е бил толкова безобиден, но сега беше точно такъв, какъвто изглеждаше. Беше отегчителен и безопасен.

Загледах се през предното стъкло за един дълъг момент, като мислите ми се влачеха бавно — изглежда не можех да ги накарам да се раздвижат нанякъде. Спрях двигателя, който ръмжеше доста жалко, след като стоеше бездеен толкова време, и излязох навън в дъжда.

Студеният дъжд капеше надолу по косата ми и се свличаше по бузите ми като пресни сълзи. Помогна ми да проясня главата си. Премигнах, за да разкарам водата от очите си и се загледах безизразно към пътя.

Слез минута вглеждане, осъзнах къде съм. Бях паркирала по средата на северната алея на Ръсел Авеню. Стоях пред къщата на семейство Чейни — пикапът ми блокираше алеята им за паркиране — а от другата страна на пътя живееха семейство Маркс. Знаех, че трябва да преместя пикапа и че би трябвало да се прибирам вкъщи. Беше грешно да се скитам така — разсеяна и разстроена — заплаха за улиците на Форкс. Освен това някой скоро щеше да ме забележи и да ме докладва на Чарли.

Докато си поемах дълбоко дъх в подготовка да си тръгна, един надпис в двора на Маркс улови погледа ми — беше просто едно голямо парче картон подпряно на пощенската им кутия, с надраскани големи черни букви.

Понякога всичко е съдба.

Съвпадение? Или просто така е било писано? Не знаех, но ми се струваше глупаво как по някакъв начин бе предназначено, че тези порутени мотоциклети, които ръждясваха в предният двор на Марксови до надписаната табела „Продават се“, служеха на някаква по-висша цел чрез съществуването си, точно там, където ми трябваха.

Може и да не е съдба. Може би просто имаше всякакви начини да бъдеш безразсъден и едва сега очите ми се отваряха за тези начини.

Безразсъдни и глупави. Това бяха две много любими думи на Чарли, които се отнасяха за мотоциклетите.

Чарли не получаваше много екшън в сравнение с ченгетата от големите градове, но получаваше повиквания за улични катастрофи. С дългите мокри късове на магистралите, които се извиваха и въртяха през гората, невидим завой след невидим завой, определено нямаше недостиг на такъв тип екшън. Но дори с огромните джипове, които се обръщаха на пътищата, повечето хора се измъкваха. Изключенията на това правило често бяха на мотори и Чарли бе видял прекалено много жертви, почти винаги деца, размазани върху магистралата. Той ме бе накарал да обещая още, когато бях на десет да не приемам да ме возят на мотор. Дори на тази възраст не ми се налагаше да се замислям много преди да обещая. Кой би искал да кара мотор тук? Все едно да си вземеш вана в сто километра в час.

Толкова много обещания спазвах…

Точно тогава ми просветна. Исках да бъда безразсъдна и глупава, и исках да нарушавам обещания. Защо да се ограничавам само до едно?

Дотук беше с мисленето. Изтичах през дъжда към предната врата на Марксови и натиснах звънеца.

Едно от момчетата Маркс ми отвори вратата, най-малкият, деветокласника. Не можех да си спомня името му. Пясъчно русата му коса стигаше само до рамото ми.

Той нямаше никакви проблеми със спомнянето на името ми.

— Бела Суон? — попита той с изненада.

— Колко искате за мотора? — дишах тежко аз, като посочих с палец през рамото си към табелата за продажба.

— Ти сериозно ли? — настоя той.

— Разбира се, че да.

— Не работят.

Въздъхнах нетърпеливо — вече се бях досетила от надписа.

— Колко?

— Ако наистина искаш един, просто го вземи. Майка ми накара баща ми да ги изкара на пътя, за да ги вземат заедно с боклука.

Погледнах отново към моторите и видях, че са облегнати на купчина листа и мъртви клони.

— Сигурен ли си за това?

— Разбира се, искаш ли да сама да я питаш?

Вероятно беше по-добре да не намесвам в това възрастни, които могат да споменат това на Чарли.

— Не, вярвам ти.

— Искаш ли да ти помогна? — предложи той. — Не са никак леки.

— Добре, благодаря. Макар че имам нужда само от един.

— Можеш направо да вземеш и двата — каза момчето. — Може би ще откриеш някои части, които работят.

Той ме последва през проливният дъжд и ми помогна да качим двата тежки мотора отзад на пикапа ми. Изглеждаше нетърпелив да се отърве от тях, затова не спорих.

— За какво са ти все пак? — попита той. — Не са вървели от години.

— Предположих — казах аз, като свих рамене. Внезапната ми прищявка не бе изникнала придружена от план. — Може да ги занеса на поправка в сервиза на Даулинг.

Той изсумтя.

— Даулинг ще ти вземе повече пари за поправката, отколкото е истинската им цена.

Не можех да споря с това. Джон Даулинг си бе спечелил репутация за високите си цени — никой не ходеше при него, освен при спешни случаи. Повечето хора предпочитаха да изминат пътя до Порт Анджелис, ако колата им бе в състояние. Бях късметлийка на този фронт — тревожех се, когато Чарли първоначално ми подари моят античен пикап, че няма да мога да си позволя да го поддържам. Но никога не бях имала и един проблем с него, като изключим оглушителният рев на двигателя и 85-километровият максимум на скоростта. Джейкъб Блек го бе поддържал в страхотна форма, когато бе принадлежал на баща му, Били…

Вдъхновението ме порази като светкавица — не особено неразумно, като се има предвид бурята.

— Знаеш ли какво? Няма проблеми, познавам някой, който се занимава с коли.

— О, това е хубаво — усмихна се той с облекчение.

Той ми махна, докато се отдалечавах, все още усмихнат. Дружелюбно хлапе.

Вече карах бързо и целенасочено, като бързах да стигна до вкъщи преди и Чарли да се е появил и при най-малката възможност, дори и да беше доста невероятно събитие да се върне толкова рано. Изтичах през къщата към телефона, с ключовете все още в ръка.

— Началник Суон, моля — казах аз, когато заместника отговори. — Бела е.

— О, здравей, Бела — каза приветливо заместник-началник Стийв. — Ще отида да го извикам.

Почаках.

— Какво има, Бела? — настоя Чарли веднага щом вдигна телефона.

— Не може ли да ти се обадя на работа без да има някакъв спешен случай?

Той замълча за момент.

— Никога не си се обаждала преди. Има ли някакъв спешен случай?

— Не. Просто исках упътвания към къщата на Блек — не мисля, че мога да си спомня пътя. Искам да посетя Джейкъб. Не съм го виждала от месеци.

Когато Чарли заговори отново, гласът му звучеше много по-щастлив.

— Това е страхотна идея, Бела. Имаш ли химикалка?

Упътванията, който ми даде бяха много семпли. Уверих го, че ще съм си вкъщи за вечеря, въпреки че той ми каза да не бързам. Искаше и той да дойде в Ла Пуш, а аз не можех да позволя това.

Така че имах краен срок, докато карах прекалено бързо през затъмнените от бурята улици извън града. Надявах се да хвана Джейкъб сам. Били вероятно щеше да ме обади, ако разбереше какво съм замислила.

Докато карах, бях леко притеснена от реакцията на Били, когато ме види. Щеше да бъде прекалено доволен. В умът на Били без съмнение всичко това се бе подредило по-добре, отколкото се бе осмелявал да се надява. Удоволствието и облекчението му само щяха да ми напомнят за този, за който не трябваше да си спомням. Не отново днес, помолих се тихо. Бях изтощена.

Домът на Блек беше смътно познат, малка дървена къща с тесни прозорци, като тъмно червената боя я караше да прилича на плевня. Главата на Джейкъб надникна през прозореца още преди дори да съм слязла от пикапа. Без съмнение познатото ръмжене на двигателя го бе предупредило за пристигането ми. Джейкъб беше много благодарен, когато Чарли купи пикапа на Били за мен, като спаси Джейкъб от това да го кара, когато стане на нужните години. Много харесвах пикапа си, но Джейкъб изглежда намираше ограниченията на скоростта за недостатъчни.

Той ме пресрещна пред къщата.

— Бела! — Ентусиазираната му усмивка се разля по лицето му, белите зъби ярко контрастираха срещу тъмният червеникавокафяв цвят на кожата му. Не го бях виждала без обичайната му опашка досега. Косата му падаше като черни сатенени завеси около широкото му лице.

Джейкъб бе израснал в част от потенциала си през последните осем месеца. Беше преминал точката, където нежните мускули на детството се бяха превърнали в яката, върлинеста фигура на тийнейджър — сухожилията и вените бяха станали по-изпъкнали изпод червеникавокафявата кожа на ръцете му. Лицето му все така сладко, както си го спомнях, въпреки че и то бе станало по-сурово — скулите му се бяха изострили, челюстта му бе станала по-квадратна, цялата детска пълнота бе изчезнала.

— Здрасти, Джейкъб! — почувствах непозната вълна на ентусиазъм от усмивката му. Осъзнах, че се радвам да го видя. Този факт ме изненада.

Отвърнах на усмивката му и нещо мълчаливо намери мястото си, като две съответстващи парчета от пъзел. Бях забравила колко много харесвам Джейкъб Блек.

Той се спря на няколко крачки от мен и аз погледнах нагоре към него с изненада, въпреки че дъждът падаше точно върху лицето ми.

— Отново си пораснал! — обвиних го с удивление.

Той се засмя, като усмивката му се разшири невъзможно повече.

— Метър деветдесет и три — обяви той самодоволно. Гласът му беше по-дълбок, но все още имаше дрезгавият тон, който помнех.

— Ще спре ли някога? — Поклатих невярващо глава. — Огромен си.

— И все още слаб като бобено стъбло. — Той направи физиономия. — Влез вътре! Цялата си мокра.

Той поведе пътя, като прихвана косата си с големите си ръце, докато вървеше. Извади гумен ластик от предният си джоб и я върза на снопче.

— Ей, тате — извика той, докато се навеждаше, за да мине през предната врата. — Виж кой пристигна.

Били се намираше в малка квадратна всекидневна с книга в ръцете си. Той постави книгата в скута си и насочи инвалидната си количка към мен, когато ме видя.

— Я, виж ти! Радвам се да те видя, Бела.

Здрависахме се. Моят ръка се изгуби в широката му хватка.

— Какво те води насам? Всичко наред ли е с Чарли?

— Да, абсолютно. Просто исках да видя Джейкъб — не съм го виждала от цяла вечност.

Очите на Джейкъб светнаха при думите ми. Усмивката му беше толкова широка, че сякаш ще накара бузите да го заболят.

— Можеш ли да останеш за вечеря? — Били също бе ентусиазиран.

— Не, трябва да храня Чарли, както знаеш.

— Сега ще му се обадя — предложи Били. — Винаги е добре дошъл.

Засмях се, за да скрия неудобството си.

— Е, не е като да не ме видите повече. Обещавам да се върна отново скоро — толкова често, че ще ви писне от мен. — Все пак, ако Джейкъб можеше да поправи мотора, някой трябваше да ме научи как да го карам.

Били се изсмя в отговор.

— Добре, може би следващият път.

— Та, какво ти се прави, Бела? — попита Джейкъб.

— Каквото и да е. Какво правеше преди да те прекъсна? — Беше ми странно комфортно тук. Беше познато, но само смътно. Тук нямаше никакви болезнени напомняния от скорошното минало.

Джейкъб се поколеба.

— Тъкмо се канех да поработя върху колата ми, но можем да правим нещо друго…

— Не, това е идеално! — прекъснах го аз. — Много искам да видя колата ти.

— Добре — каза той, не особено убедено. — Отзад е, в гаража.

Дори още по-добре, помислих си аз. Помахах на Били.

— Ще се видим по-късно.

Гъста ограда от дървета и храсталаци скриваха гаража му от къщата. Гаражът не беше нищо повече от две големи преремонтирани бараки, които бяха съединени в една, като междинната им стена е била съборена. Изпод навеса, издигната на тухли, беше автомобил, който на мен ми се струваше завършен. Поне разпознах символът на решетките отпред.

— Каква марка фолксваген е това? — попитах аз.

— Стар Заек — от 1986, класика.

— Как върви?

— Почти е завършена — каза той жизнерадостно. След което гласът му падна с една октава. — Баща ми си удържа обещанието от миналата пролет.

— Аха — казах аз.

Той очевидно разбра неохотата ми по темата. Опитвах се да не си спомням миналият май, когато беше балът. Джейкъб беше изнуден от баща си с пари и автомобилни части, за да ми достави едно съобщение там. Били искаше да стоя на безопасно разстояние от най-важният човек в живота ми. Накрая се оказа, че тревогите му са били напразни. Бях прекалено в безопасност сега.

Но щях да видя какво мога да направя, за да променя това.

— Джейкъб, какво знаеш за мотоциклетите? — попитах аз.

Той сви рамене.

— Някои работи. Приятелят ми Ембри има планински мотор. Понякога работим върху него. Защо?

— Ами… — Стиснах устни, докато обмислих възможността. Не бях сигурна дали ще си държи устата затворена, но нямах друг избор. — Наскоро се сдобих с два мотора и не са в най-доброто си състояние. Чудех се дали можеш да ги върнеш във форма?

— Яко. — Той изглеждаше наистина доволен от предизвикателството. Лицето му сияеше. — Ще се пробвам.

Вдигнах предупредително пръст.

— Работата е там — обясних аз, — че Чарли не одобрява моторите. Честно казано, вероятно би спукал кръвоносен съд на челото си, ако знаеше за това. Така че не трябва да казваш на Били.

— Да, да. — Джейкъб се усмихна. — Разбирам.

— Ще ти платя — продължих аз.

Това го обиди.

— Не, искам да помогна. Не можеш да ми платиш.

— Ами… какво ще кажеш за трампа тогава? — Измислях си това, докато говорех, но звучеше достатъчно разумно. — Имам нужда само от единият мотор — а и също така ми трябват уроци. Така че какво ще кажеш за това? Аз ти давам единият мотор, а после ти ще ме научиш.

— Сладур-скооо. — Той направи две думи от една.

— Чакай малко — навърши ли нужните години? Кога е рожденият ти ден?

— Изпусна го — подразни ме той, като присви очи в подигравателно възмущение. — На шестнайсет съм.

— Не че възрастта ти те е спирала преди — промърморих аз. — Съжалявам за рожденият ти ден.

— Не се тревожи за това. И аз пропуснах твоят. На колко си, на четиридесет?

Изпръхтях.

— Почти.

— Може да направим общо парти, за да сме квит.

— Звучи като среща.

Очите му засияха при думата.

Трябваше да обуздая ентусиазмът му, преди да си е създал грешните впечатления — просто беше минало доста време откакто се чувствах за последно лека и весела. Редкостта на чувството го направи по-трудно за овладяване.

— Може когато моторите са готови да си ги подарим един на друг — добавих аз.

— Дадено. Кога ще ги донесеш?

Прехапах засрамено устни.

— Сега са в пикапа ми — признах аз.

— Страхотно. — Той като че ли наистина го мислеше.

— Били ще ни види ли, ако ги докараме до тук?

Той ми смигна.

— Ще се промъкнем много тихо.

Той се промъкна откъм източната страна, като се прилепваше към дърветата, когато бяхме видими от прозорците, като вървеше с небрежна крачка просто за всеки случай. Джейкъб свали бързо моторите от коритото на пикапа, като ги избута един по един към храсталаците, където се криех аз. Изглеждаше прекалено лесно за него — спомних си, че моторите тежат много, много повече от това.

— Изобщо не са и наполовина толкова зле — оцени ги Джейкъб, докато ги бутахме през прикритието от дървета. — Този тук всъщност ще струва нещо, като приключа с него — това е стар Харли Спринт.

— Тогава този е твой.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Тези ще погълнат доста пари обаче — каза той, като се намръщи към почернелият метал. — Първо ще трябва да спестим за части.

— Ние нищо няма да правим — възразих аз. — Щом ще правиш това безплатно, аз ще платя за частите.

— Не знам… — промърмори той.

— Имам спестени пари. Фондът ми за колежа, нали знаеш. — Колеж, ама друг път, помислих си аз. Не беше като да съм спестила достатъчно пари за някое по-такова място — а и освен това нямах никакво желание да напускам Форкс и без това. Какво толкова, ако се пусна по течението за малко?

Джейкъб кимна. Всичко това му звучеше напълно смислено.

Докато се промъквахме към импровизираният гараж, не можех да се нарадвам на късмета си. Само един тийнейджър би се съгласил на това — да измамим и двамата ни родители, докато поправяме опасни машини, като използваме пари предназначени за университетското ми образование. Той не виждаше нищо нередно в това. Джейкъб беше дар от боговете.