Стефани Майър
Новолуние (15)

14. СЕМЕЙСТВО

Свих се към Джейкъб, като очите ми сканираха гората за останалите върколаци. Когато се появиха, крачейки измежду дърветата, не бяха това, което очаквах. Образът на вълците се бе забил в главата ми. А това бяха просто едни наистина големи полуголи момчета.

Отново ме заприличаха на братя, на четиризнаци. Нещо в начина, по който се движеха почти в синхрон, за да застанат на пътя пред нас, начинът, по който всичките имаха дълги, заоблени мускули под същата червеникавокафява кожа, същата остригана коса, и начинът по който израженията им се промениха в един и същ момент.

Отначало бяха любопитни и предпазливи. Когато ме видяха, полускрита зад Джейкъб, всичките станаха ядосани в една и съща секунда.

Сам все още бе най-големият, въпреки че Джейкъб го настигаше. Сам не се броеше наистина за момче. Лицето му бе по-възрастно — не в смисълът на черти или следи от остаряване, но в зрялостта, търпението в изражението.

— Какво си направил, Джейкъб? — настоя да узнае той.

Един от останалите, който не познавах — Джаред или Пол — мина покрай Сам преди Джейкъб да успее да се защити.

— Защо не можеш просто да следваш правилата, Джейкъб? — извика той, като вдигна ръце във въздуха. — Какво, по дяволите, си мислеше? Тя ли е по-важна от всичко — от цялото племе? Повече от хората, които биват убивани?

— Тя може да помогне — каза тихо Джейкъб.

— Да помогне! — извика ядосаното момче. Ръцете му започнаха да треперят. — О, това е вероятно! Сигурен съм, че любителката на пиявици просто умира да ни помогне!

— Не говори така за нея! — изкрещя обратно Джейкъб, ужилен от критицизмът на момчето.

Трепет премина през другото момче, от раменете му надолу по гръбнака.

— Пол! Успокой се! — заповяда му Сам.

Пол поклати глава наляво и надясно, но не в неподчинение, но като че ли се опитваше да се концентрира.

— За Бога, Пол — едно от другите момчета — вероятно Джаред — промърмори. — Съвземи се.

Пол извърна глава към Джаред, като устните му се извиха в раздразнение. След което извърна поглед в моя посока. Джейкъб направи крачка, за да застане пред мен.

Това преля чашата.

— Точно така, защитавай нея! — изръмжа яростно Пол. Още един трепет, конвулсия, премина през тялото му. Той отметна глава назад като истинско ръмжене се разкъсваше от зъбите му.

— Пол! — извикаха едновременно Сам и Джейкъб.

Пол сякаш падна напред, като вибрираше жестоко. На половината път към земята, имаше силен разкъсващ звук и момчето избухна.

Тъмна сребриста козина излетя от него, като го обви във форма, която бе пет пъти по-голяма от него — масивна, свита фигура, готова за скок.

Муцуната на вълкът се изви над зъбите му, като още едно ръмжене излезе от колосалните му гърди. Тъмните му, яростни очи бяха сключени върху мен.

В същата секунда, Джейкъб бягаше през пътя право срещу чудовището.

— Джейкъб! — изпищях аз.

По време на пробегът му, дълъг трепет премина през гръбнака на Джейкъб. Той скочи напред, като се гмурна в празният въздух.

С още един остър разкъсващ звук, Джейкъб също избухна. Той изскочи от кожата си — парчета от черни и бели дрехи се запратиха във въздуха. Случи се толкова бързо, че ако бях мигнала, щях да изпусна цялата трансформация. Една секунда бе Джейкъб във въздуха, а после бе гигантският, ръждивокафяв вълк — толкова огромен, че не можех да проумея как масата му се побира в Джейкъб — устремен към приведеният сребърен звяр.

Джейкъб посрещна атаката на другият вълк. Гневното ръмжене бе като гръмотевици измежду дърветата.

Белите и черните парцали — останките от дрехите на Джейкъб — се валяха по земята, където бе изчезнал.

— Джейкъб! — изпищях отново, като закрачих напред.

— Остани на мястото си, Бела — нареди Сам. Беше трудно да го чуя от ръмженето на биещите се вълци. Хапеха се и се разкъсваха един друг, острите им зъби лъсваха към гърлата им. Вълкът-Джейкъб изглеждаше в по-изгодната позиция — беше видимо по-голям от другият вълк и изглежда, че бе и по-силен. Той блъскаше с рамото си сивият вълк отново и отново, като го избутваше назад към дърветата.

— Заведете я при Емили — извика Сам към другите момчета, които гледаха конфликта с прехласнати изражения. Джейкъб успешно избута сивият вълк от пътя и те изчезваха в гората, въпреки че звукът от ръмженето бе все още силен. Сам изтича след тях, като махна изрита обувките си по пътя. Докато тичаше към дърветата, трепереше от главата до петите.

Ръмженето и щракването на зъби отслабваше измежду дърветата в далечината. Внезапно звукът спря и стана много тихо на пътя.

Едно от момчетата започна да се смее.

Обърнах се, за да го изгледам — ококорените ми очи бяха замръзнали, сякаш не можех дори да мигна с тях.

Момчето изглежда се смееше на изражението ми.

— Ето нещо, което не виждаш всеки ден — изкикоти се момчето. Лицето му беше смътно познато — беше по-слабо от на останалите… Ембри Кол.

— Аз го виждам — измърмори другото момче, Джаред. — Всеки ден.

— Стига де, Пол не се ядосва всеки ден — възрази Ембри, все още ухилен. — Може би през два от три дена.

Джаред се спря, за да вдигне нещо бяло от земята. Той го вдигна към Ембри — люлееше се на тънки ленти от ръката му.

— Напълно разкъсани — каза Джаред. — Били каза, че това е последният чифт, който може да си позволи — предполагам, че Джейкъб ще ходи бос сега.

— Този е оцелял — каза Ембри, като вдигна един кец. — Джейк може да подскача на един крак — добави той през смях.

Джаред започна да събира различни парчета плат от земята.

— Вземи обувките на Сам, става ли? Всичко останало е за боклука.

Ембри взе обувките и изтича измежду дърветата, където Сам бе изчезнал. Беше се върнал след няколко секунди с чифт къси джинси около ръката си. Джаред събра разкъсаните останки от дрехите на Джейкъб и Пол и ги нави на топка. Внезапно той като че ли се сети за мен.

Той ме погледна предпазливо и преценяващо.

— Ей, няма да припаднеш или да повърнеш, или нещо такова? — попита той.

— Не мисля — изпъшках аз.

— Не изглеждаш много добре. Може би трябва да поседнеш.

— Добре — промърморих аз. За втори път тази сутрин поставих глава между коленете си.

— Джейк трябваше да ни предупреди — оплака се Ембри.

— Не трябваше да намесва гаджето си в това. Какво е очаквал?

— Е, вълкът излезе от кошарата. — Ембри въздъхна. — Браво, Джейк.

Вдигнах глава, за да изгледам двете момчета, които очевидно приемаха всичко това прекалено леко.

— Не сте ли разтревожени за тях изобщо? — попитах ги аз.

Ембри примигна изненадано.

— Разтревожени? Че защо?

— Могат да се наранят един друг!

Ембри и Джаред избухнаха в смях.

— Надявам се, че Пол го е захапал хубаво — каза Джаред. — Да му даде урок.

Пребледнях.

— Да, бе! — възрази Ембри. — Видя ли Джейк? Дори Сам не може да се преобрази в такъв полет. Той видя, че Пол се оставя и му отне, колко, половин секунда да атакува? Това момче има дарба.

— Пол се бие от повече време. На бас за десет долара, че ще му остави белег.

— Имаш сделка. Джейк е природен талант. Пол няма шанс.

Те се ръкуваха ухилени.

Опитах се да се успокоя с тяхната липса на загриженост, но не можех да извадя бруталният образ от биещите се върколаци от главата си. Стомахът ми изкъркори, болезнен и празен, а главата ме болеше от тревога.

— Да отидем да видим Емили. Знаеш, че при нея винаги има топла храна. — Ембри погледна към мен. — Нещо против да ни закараш?

— Няма проблеми — задавих се аз.

Джаред повдигна една вежда.

— Може би е по-добре ти да караш, Ембри. Тя все още изглежда така, сякаш всеки момент ще се гътне.

— Добра идея. Къде са ключовете? — попита ме Ембри.

— В запалителя.

Ембри отвори пасажерската врата.

— Скачай вътре — каза весело той, като ме повдигна от земята с една ръка и ме натика на седалката ми. Той прецени свободното място. — Ще ти се наложи да се возиш отзад — каза той на Джаред.

— Няма проблеми. Имам слаб стомах. Не искам да съм вътре, когато избухне.

— На бас, че е по-силна от това. Тя се движи с вампири.

— Пет долара? — попита Джаред.

— Дадено. Чувствам се виновен, че ти вземам парите по този начин.

Ембри влезе вътре и запали двигателя, докато Джаред се метна гъвкаво в коритото на пикапа. Веднага щом вратата беше затворена, Ембри прошепна към мен:

— Не повръщай, става ли? Имам само десетачка, а ако Пол е нахапал Джейкъб…

— Добре — прошепнах аз.

Ембри подкара обратно към селото.

— Хей, как успя Джейкъб да заобиколи съдебното решение?

— Съдебното… кое?

— Ъ, заповедта. Нали знаеш, да не изплюва камъчето. Как ти разказа за това?

— О, това — казах аз, като си спомних как Джейкъб се опитваше ми каже истината снощи. — Нищо не е направил. Просто познах правилно.

Ембри сви устни, като изглеждаше изненадан.

— Хмм. Предполагам, че това би проработило.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Къщата на Емили. Тя е гаджето на Сам… не, сега е годеница, предполагам. Те ще се върнат обратно там, след като Сам ги насоли хубаво за това, което се случи току-що. И след като Пол и Джейк се навлекат в нови дрехи, ако на Пол са му останали някакви.

— Емили знае ли за…?

— Да. И ей, не я зяпай. Това ядосва Сам.

Смръщих се.

— Защо ще я зяпам?

На Ембри му стана неудобно.

— Както видя преди малко, мотаенето с върколаци крие своите рискове. — Той бързо промени темата. — Ей, нали нямаш нищо против за това дето се случи с чернокосият кръвопиец в ливадата? Не приличаше на твой приятел, но… — Ембри сви рамене.

— Не, не беше мой приятел.

— Това е добре. Не искахме да започнем каквото и да е било, да нарушим договорът, както знаеш.

— О, да, Джейк ми спомена за договорът веднъж, преди доста време. Защо убийството на Лорън би нарушило договорът?

— Лорън — повтори той, изсумтявайки така, сякаш бе развеселен от идеята, че вампирът имаше име. — Е, ние технически сме на територията на действие на Кълънови. Не ни е позволено да нападаме, който и да е от тях, или поне извън нашата земя — освен ако те първи не нарушат договорът. Не знаехме дали чернокосият не е техен роднина или нещо такова. Изглеждаше така, сякаш го познаваш.

— Как биха нарушили договорът?

— Ако ухапят човек. Джейк не беше привърженик на идеята да го оставим да стигне до там.

— Оу. Ъ, благодаря. Радвам се, че не сте изчакали.

— Удоволствието е наше. — Каза го в буквален смисъл.

Ембри мина покрай източните къщи на магистралата, преди да завие по тесен път.

— Пикапът ти е бавен — отбеляза той.

— Съжалявам.

В края на алеята имаше малка къща, която някога е била сива. Имаше само един тесен прозорец освен олющената синя врата, но саксиите под прозореца бяха пълни с ярко оранжеви и жълти невени, като даваше на мястото малко по-лъчезарен вид.

Ембри отвори вратата на пикапът и вдиша.

— Ммм, Емили готви.

Джаред скочи иззад пикапа и се отправи към вратата, но Ембри го спря с една ръка пред гърдите. Той ме погледна многозначително и прочисти гърлото си.

— Портфейлът ми не е у мен — каза Джаред.

— Няма проблем — няма да забравя.

Те се качиха по едното стъпало и влязоха в къщата без да чукат. Последвах ги плахо.

Предната стая, подобно в къщата на Били, беше най-вече кухня. Млада жена със сатенено медна кожа и дълга, права, гарваново черна коса, стоеше в ъгъла до мивката, като вадеше големи кифлички от една тава и ги поставяше на хартиена чиния. За една секунда си помислих, че причината, поради която Ембри ми каза да не я зяпам, бе защото момичето бе толкова красиво.

След което попита „Гладни ли сте, момчета?“ с мелодичен глас и се обърна към нас, с усмивка от едната половина на лицето й.

Дясната страна на лицето й бе белязано от линията на косата до брадичката от три плътни, червени линии, ярки на цвят въпреки, че изглеждаха отдавна зараснали. Една линия бе дръпнала надолу ъгълът на тъмното й, бадемовидно дясно око, а друга извиваше дясната страна на устата й във перманентна гримаса.

Благодарна за предупреждението на Ембри, бързо извърнах очи към кифличките в ръцете й. Миришеха прекрасно — като пресни боровинки.

— Оу — каза Емили, изненадана. — Кой е това?

Вдигнах поглед, като се опитвах да се фокусирам върху лявата половина от лицето й.

— Бела Суон — каза й Джаред, свивайки рамене. Очевидно и преди съм била тема за разговор. — Кой друг?

— Остави Джейкъб да намери начин — промърмори Емили. Тя ме изгледа, като нито една половина от нявга красивото й лице беше дружелюбна. — Значи ти си момичето-вампир.

Настръхнах.

— Да. А ти момичето-вълк ли си?

Тя се засмя, както и Ембри и Джаред. Лявата половина на лицето й стана по-топла.

— Предполагам, че съм. — Тя се обърна към Джаред. — Къде е Сам?

— Бела, ъ, изненада Пол тази сутрин.

Емили извъртя здравото си око.

— Ах, Пол — въздъхна тя. — Мислиш ли, че ще се забавят много? Тъкмо щях да започна да приготвям яйцата.

— Не се тревожи — каза й Ембри. — Ако закъснеят, няма да оставим нищо да отиде зян.

Емили се изкикоти и отвори вратата на хладилника.

— Без съмнение — съгласи се тя. — Бела, гладна ли си? Заповядай и си вземи кифличка.

— Благодаря. — Взех една от чинията и започнах да я гриза по краищата. Беше страшно вкусна и добре дошла за присвитият ми стомах. Ембри взе третата си кифличка и я тикна цялата в устата си.

— Остави малко и за братята си — скастри го Емили, като го удари по главата с дървена лъжица. Думата ме изненада, но другите не реагираха.

— Прасе — изкоментира Джаред.

Облегнах се срещу шкафовете и наблюдавах как тримата бъбрят като семейство. Кухнята на Емили бе дружелюбно място, светло с бели шкафове и блед дървен под. На малката кръгла маса в пукната стомна в бяло и синьо избуяваха горски цветя. Ембри и Джаред изглеждаха като у дома си тук.

Емили разбиваше огромна порция яйца, няколко дузини в една голяма жълта купа. Беше навила ръкавите на бледо лилавата си блуза и можех да видя белезите й да се простират по целият път надолу към дясната й ръка. Мотаенето с върколаци наистина криеше своите рискове, както бе казал Ембри.

Предната врата се отвори и Сам пристъпи вътре.

— Емили — каза той, като толкова много любов се излъчваше от гласът му, че се почувствах засрамена, натрапник, докато го наблюдавах как прекосява стаята с една крачка и обвива с широките си ръце лицето й. Той се наведе и първо целуна тъмните белези на дясната й буза, преди да целуне устните й.

— Ей, стига бе — оплака се Джаред. — В момента ям.

— Тогава млъкни и яж — предложи Сам, като отново целуна съсипаната уста на Емили.

— Ъгх — изпъшка Ембри.

Това беше по-лошо, от който и да е романтичен филм — беше толкова истинско, че пееше високо с радост и живот и истинска любов. Върнах обратно кифличката си и скръстих ръце през празните си гърди. Загледах се в дивите цветя, като се опитвах да игнорирам пълният покой в техния момент, както и проклетото пулсиране на раните ми.

Бях благодарна за разсейването, когато Джейкъб и Пол влязоха през вратата, и после шок, когато видях, че те се смееха. Докато ги наблюдавах, Пол удари Джейкъб по рамото, а Джейкъб го сръчка в бъбреците. Отново се засмях. И двамата изглеждаха напълно здрави.

Джейкъб огледа стаята, като очите му спряха като ме видя облегната, притеснена, че не съм си на мястото, срещу шкафа в най-далечният ъгъл в кухнята.

— Здрасти, Бела — поздрави ме жизнерадостно той. Той взе две кифлички, като мина покрай масата и отиде да застане до мен. — Извинявай за преди — промърмори той изпод дъха си. — Държиш ли се?

— Не се тревожи, аз съм добре. Хубави кифлички. — Взех обратно моята и започнах отново да си я гризкам. Гръдният ми кош се почувства по-добре, веднага щом Джейкъб застана до мен.

— О, човече! — простена Джаред, като ни прекъсна.

Вдигнах поглед, за да видя как той и Ембри изучават бледата розова линия на ръката на Пол. Ембри се бе ухилил ликуващо.

— Петнайсет долара — злорадстваше той.

— Ти ли направи това? — прошепнах на Джейкъб, като си спомних басът.

— Едва го докоснах. Ще му мине до залез.

— До залез? — погледнах белега на ръката на Пол. Странно, но изглеждаше на няколко седмици.

— Вълчо нещо — прошепна Джейкъб.

Кимнах, като се опитвах да не изглеждам прекалено потресена.

— Ти добре ли си? — попитах го аз изпод дъха си.

— Нито драскотина. — Изражението му бе самодоволно.

— Ей, момчета — каза Сам силно, като прекъсна разговорите в малката стая. Емили беше на печката, като бъркаше яйчената смес в един голям тиган, но Сам бе поставил една ръка на кръста й, един несъзнателен жест. — Джейкъб има информация за нас.

Пол не изглеждаше изненадан. Джейкъб вероятно вече му бе обяснил на него и Сам. Или… просто бяха чули мислите му.

— Знам какво иска червенокосата. — Джейкъб насочи думите си към Джаред и Ембри. — Това се опитвах да ви кажа преди. — Той ритна кракът на стола на Пол.

— И? — попита Джаред.

Лицето на Джейкъб стана сериозно.

— Тя наистина се опитва да отмъсти за спътникът си — само че не е била чернокосата пиявица, която ние убихме. Кълънови са хванали спътникът й миналата година и сега тя е след Бела.

Това не бе новост за мен, но все пак потреперах.

Джаред, Ембри и Емили ме изгледаха със зяпнали от изненада усти.

— Но тя е просто едно момиче — възрази Ембри.

— Не казах, че има някакъв смисъл. Но ето защо кръвопийцата се е опитвала да мине покрай нас. Насочвала се е към Форкс.

Те продължиха да ме зяпат, челюстите им все още бяха увиснали, за един дълъг момент. Сведох глава.

— Отлично — каза накрая Джаред, като по лицето му се разля усмивка. — Имаме си стръв.

С поразителна скорост, Джейкъб издърпа една отварачка от шкафът и я запрати към главата на Джаред. Ръката на Джаред се вдигна по-бързо, отколкото си мислех, че е възможно, и улови предмета преди да е ударил лицето му.

— Бела не е стръв.

— Знаеш какво имам предвид — каза невъзмутимо Джаред.

— Значи просто ще сменим пътя си — каза Сам, като не обърна внимание на сдърпването им. — Ще се опитаме да оставим няколко дупки и ще видим дали ще се върже. Ще се наложи да се разделим, а това не ми харесва. Но ако наистина е тръгнала след Бела, тогава вероятно няма да се опита да вземе надмощие от намалелият ни брой.

— Куил трябва скоро да се присъедини към нас — промърмори Ембри. — Тогава ще можем да се разделяме по равно.

Всички погледнаха надолу. Погледнах към лицето на Джейкъб, което бе безнадеждно, както бе вчера следобед, извън къщата му. Без значение колко леко приемаха съдбата си, тук в тази весела кухня, никой от върколаците не искаше същата съдба за приятелят им.

— Е, не можем да разчитаме на това — каза Сам с нисък глас, след което продължи с нормален тон. — Пол, Джаред и Ембри ще поемат външният периметър, а ние с Джейкъб ще вземем вътрешният. Ще се съберем, когато я хванем.

Забелязах, че на Емили не й хареса особено фактът, че Сам ще е в по-малката група. Тревогата й ме накара да погледна към Джейкъб, също разтревожена.

Сам улови погледът ми.

— Джейкъб смята, че ще е най-добре да прекарваш колкото се може повече време тук в Ла Пуш. Няма да знае къде да те намери толкова лесно, просто за всеки случай.

— Ами Чарли? — попитах аз.

— Започва Първенството — каза Джейкъб. — Мисля, че Били и Хари ще успеят за задържат Чарли тук, когато не е на работа.

— Чакай — каза Сам, като вдигна една ръка. Погледът му проблесна към Емили и после обратно към мен. — Джейкъб смята, че това е най-доброто, но ти трябва да решиш сама за себе си. Трябва да претеглиш рисковете и на двете възможности много внимателно. Видя тази сутрин колко лесно стават опасни нещата тук, колко бързо излизат от контрол. Ако избереш да останеш при нас, не мога да гарантирам за твоята безопасност.

— Няма да я нараня — промърмори Джейкъб, като погледна надолу.

Сам се държеше така, сякаш изобщо не бе проговорил.

— Ако се чувстваш в безопасност на някое друго място…

Прехапах устни. Къде другаде можех да отида, без да поставя някой в опасност? Отдръпнах се от идеята да намеся Рене в това — да я завлека в кръговете на мишената, която носех…

— Не искам да заведа Виктория никъде другаде — прошепнах аз.

Сам кимна.

— Това е истина. Най-добре да е тук, за да можем да приключим това.

Трепнах. Не исках Джейкъб или някой от останалите да се опитва да приключва с Виктория. Погледнах към лицето на Джейк — беше спокойно, почти същото, каквото си го спомнях преди началото на вълчите неща и крайно безгрижната идея за лов на вампири.

— Ще внимаваш, нали? — попитах аз, с осезателна буца в гърлото ми.

Момчетата избухнаха във весело дюдюкане. Всички ми се изсмяха — освен Емили. Тя срещна погледът ми и внезапно можех да видя симетрията изпод деформацията й. Лицето й все още бе красиво и живо с тревога много по-яростна от моята. Трябваше да отместя поглед встрани, преди любовта зад тревогата да е започнала да ме убива отново.

— Храната е готова — обяви тогава тя и стратегическият разговор беше в миналото. Момчетата побързаха да седнат на масата — която изглеждаше миниатюрна и заплашена да бъде смачкана от тях — и излапаха яйцата от гигантският тиган, който Емили бе поставила пред тях, за рекордно време. Емили ядеше облегната на шкафа като мен — като избягваше лудницата на масата — и ги наблюдаваше с любящи очи. Изражението й ясно заявяваше, че те са нейното семейство.

Изобщо не беше точно това, което очаквах от глутница вълци.

Прекарах денят в Ла Пуш, по-голямата му част в къщата на Били. Той остави съобщение на телефона на Чарли и в управлението, така че Чарли се появи на вечеря с две пици. Добре че бе взел две големи — Джейкъб сам изяде едната.

Видях Чарли да ни наблюдава подозрително цяла вечер, най-вече доста промененият Джейкъб. Той го попита за косата — Джейкъб просто сви рамене и каза, че така му е по-удобно.

Знаех, че веднага щом с Чарли се отправим за вкъщи, Джейкъб ще потегли — да бяга наоколо като вълк, както бе правил периодично през целият ден. Той и братята му ни държаха един вид под постоянно наблюдение, като гледаха за знак за завръщането на Виктория. Но след като я бяха прогонили от горещите извори миналата вечер — чак на половината път до Канада, според Джейкъб — едва ли щеше да нападне скоро.

Изобщо не се надявах, че просто ще се откаже. Нямах този тип късмет.

Джейкъб ме изпрати до пикапа ми след вечеря, като се забави на прозорецът, очаквайки Чарли да подкара първи.

— Не се страхувай тази нощ — каза Джейкъб, докато Чарли се преструваше, че има проблеми с коланът си. — Ние ще сме навън, ще наблюдаваме.

— Няма да се тревожа за себе си — обещах аз.

— Глупаче. Ловът на вампири е нещо забавно. Най-хубавата част от всичката тая каша.

Поклатих глава.

— Ако аз съм глупава, тогава ти си опасно нестабилен.

Той се засмя тихо.

— Почини си, Бела, скъпа. Изглеждаш изтощена.

— Ще се опитам.

Чарли наду нетърпеливо клаксонът си.

— Ще се видим утре — каза Джейкъб. — Ела веднага, когато можеш.

— Непременно.

Чарли ме последва към вкъщи. Смътно обръщах внимание на светлините в огледалото ми за задно виждане. Вместо това се чудех къде са Сам и Джаред и Ембри и Пол, бягайки в нощта. Чудех се дали Джейкъб се е присъединил вече към тях.

Когато се прибрахме вкъщи, побързах нагоре по стълбите, но Чарли беше точно зад мен.

— Какво става, Бела? — настоя да узнае той, преди да избягам. — Мислех си, че Джейкъб е част от банда и че двамата сте скарани.

— Сдобрихме се.

— А бандата?

— Не знам — кой може да разбере момчетата на тази възраст? Мистерия са. Но се срещнах със Сам Ълий и годеницата му, Емили. Държаха се доста мило с мен. — Свих рамене. — Сигурно има някакво недоразумение.

Лицето му се промени.

— Не бях чул, че той и Емили са го обявили вече. Това е хубаво. Горкото момиче.

— Знаеш ли какво се е случило с нея?

— Нападната от мечка, горе на север, по време на размножаването на сьомгата — ужасен инцидент. Случи се преди повече от година. Чух, че Сам наистина се разстроил от това.

— Това е ужасно — повторих като ехо аз. Преди повече от година. Обзалагам се, че това означава, че се е случило, когато е имало само един върколак в Ла Пуш. Потреперах при мисълта как ли се чувства Сам всеки път, когато поглежда лицето на Емили.

Същата вечер лежах будна дълго време, като се опитвах да проумея денят. Върнах се назад през вечерята с Били, Джейкъб и Чарли, към дългият следобед в къщата на Блек, докато разтревожено чаках да чуя нещо за Джейкъб, към кухнята на Емили, към ужасът от върколашкият бой, към разговорът с Джейкъб на плажа.

Замислих се какво бе казал Джейкъб тази сутрин за лицемерието. Замислих се доста. Не ми харесваше да мисля за себе си като за лицемерка, само че какъв беше смисълът да се лъжа?

Свих се на топка. Не, Едуард не е убиец. Дори в най-тъмното му минало, поне не е бил убиец на невинни.

Ами ако е бил? Ако през цялото време, през което съм го познавала, е бил като всеки друг вампир? Ами ако хора са изчезвали от гората и преди, както сега? Това щеше ли да ме задържи далеч от него?

Поклатих тъжно глава. Любовта е ирационална, напомних си аз. Колкото повече обичаш някого, по-малко смисъл има всичко останало.

Обърнах се по гръб и се опитах да мисля за нещо друго — и си замислих за Джейкъб и братята му, които бягаха навън в тъмното. Заспах, докато си представях вълците, невидими в нощта, предпазващи ме от опасността. Когато започнах да сънувам, отново бях в гората, но вече не се скитах. Държах изплашената ръка на Емили, докато гледахме към сенките и чакахме разтревожено нашите върколаци да се приберат вкъщи.