Стефани Майър
Новолуние (14)

13. УБИЕЦ

Ако беше всеки друг, освен Джейкъб, помислих си аз, като клатех глава, докато карах надолу по обграденият от гората път към Ла Пуш.

Все още не бях убедена дали правя правилното нещо, но бях направила компромис пред себе си.

Не можех да гледам леко на това, което Джейкъб и приятелите му, неговата глутница, правеха. Сега разбирах това, което ми бе казал снощи — че може да не искам да го видя повече — и мога да му се обадя, както бе предложил той, ако ме е страх. Дължах му поне един разговор лице в лице. Щях да му кажа в лицето, че не мога просто да приема това, което се случва. Не мога да бъда приятелка с убиец и да не кажа нищо, да оставя убийствата да продължат… Това също би ме направила чудовище.

Но не можех и да не ги предупредя. Трябваше да направя каквото мога, за да ги защитя.

Паркирах пред къщата на Блек със стиснати устни в строга линия. Беше достатъчно лошо, че най-добрият ми приятел беше върколак. Трябваше ли да бъде и чудовище?

Къщата беше тъмна, нямаше светлина зад прозорците, но не ме интересуваше дали щях да ги събудя. Юмрукът ми почука срещу предната врата с гневна енергия, като звукът вибрираше измежду стените.

— Влез — чух Били да казва след минутка и една лампа светна.

Завъртях дръжката — беше отключено. Били се бе облегнал на прага на една врата встрани от малката кухня, облечен в хавлия, все още не бе седнал в количката си. Когато видя кой е, очите му се разшириха за момент и после лицето му стана безразлично.

— Е, добро утро, Бела. Какво правиш толкова рано тук?

— Здрасти, Били. Трябва да говоря с Джейк — къде е той?

— Ъм… наистина не знам — излъга с той, без дори окото да му трепне.

— Знаеш ли какво ще прави Чарли тази сутрин? — настоях като, като ми писна да се разтакаваме.

— Трябва ли?

— Той и половината мъже от града са в гората с пушки, на лов за гигантски вълци.

Изражението на Били трепна, след което стана мрачно.

— Така че искам да поговоря с Джейк за това, ако нямаш нищо против — продължих аз.

Били стисна дебелите си устни за един дълъг момент.

— Обзалагам се, че все още спи — накрая каза той, като кимна към малкият коридор встрани от всекидневната. — Често е навън тези дни. Хлапето се нуждае от почивка — вероятно не трябва да го будиш.

— Сега е мой ред — промърморих аз изпод дъха си и закрачих към коридора.

Били въздъхна.

Миниатюрната стая на Джейкъб беше единствената врата в малкият коридор. Изобщо не почуках. Направо отворих вратата — тя се тресна силно срещу стената.

Джейкъб — все още облечен със същите черни оръфани джинси, които бе носил снощи — се бе излегнал диагонално срещу двойното легло, което заемаше цялата му стая освен няколко сантиметра в краищата. Дори в тази позиция не беше достатъчно дълго — краката му висяха от единият край, а главата му от другия. Беше заспал дълбоко, като хъркаше леко с отворена уста. Звукът от вратата не го бе накарал дори да трепне.

Лицето му беше спокойно от сънят, като всички гневни черти бяха загладени сега. Имаше кръгове под очите му, които не бях забелязала преди. Въпреки абсурдният си размер, сега изглеждаше много малък, и много изтощен. Заля ме съжалението.

Отстъпих назад и затворих тихо вратата зад мен.

Били ме гледаше с любопитни, предпазливи очи, когато се върнах бавно във всекидневната.

— Мисля да го оставя да си почине.

Били кимна и тогава се взряхме един в друг за минута. Умирах да го попитам каква беше неговата част в това.

В какво ли си мислеше, че се бе превърнал синът му? Но знам как поддържаше Сам от самото начало, така че предполагам че убийствата не го притесняваха. Как ги оправдаваше пред себе си, не можех да си представя.

Можех да видя много въпроси и към мен в тъмните му очи, но той също не ги каза на глас.

— Виж — казах аз, като наруших силната тишина. — Ще отида към плажа за малко. Когато се събуди, кажи му, че го чакам там, става ли?

— Да, да — съгласи се Били.

Зачудих се дали наистина ще го направи. Е, дори и да не го направи, поне се опитах, нали?

Карах надолу към Първият плаж и паркирах на празен кален парцел. Все още бе тъмно — мрачното зазоряване на един облачен ден — и когато спрях фаровете, беше трудно за виждане. Трябваше да оставя очите си да се приспособят преди да открия пътеката, която минаваше покрай високият плет от бурени. Беше по-студено тук, със студеният вятър, който плющеше през черната вода, затова тикнах ръцете си дълбоко в джобовете на зимното ми яке. Поне дъждът бе спрял.

Закрачих по плажа към северната морска дига. Не можех да видя Свети Джеймс или другите острови, просто неясните форми на ръба на водата. Внимателно избрах пътя си през камъните, като внимавах за пънове, изхвърлени от водата, които могат да ме спънат.

Открих това, което търся още преди да съм осъзнала, че го търся. То се материализира в мракът, когато бе само на няколко крачки от мен — дълъг пън, бял като кост, който бе забит надълбоко в камъните. Корените бяха оплетени към края на морето, като хиляди крехки пипала. Не можех да съм сигурна дали не е същото дърво, когато Джейкъб и аз проведохме първият си разговор — разговор, който бе започнал толкова различни оплетени нишки в живота ми — но изглеждаше, че бе приблизително на същото място, където седях преди и гледах към невидимото море.

Да видя Джейкъб такъв — невинен и уязвим в сънят си — бе отнело част от отвращението ми, бе смалило целият ми гняв. Все още не можех да затворя очи за това, което се случваше, както изглежда и Били правеше, но не можех и да осъждам Джейкъб за него. Любовта не работи така, реших аз. Веднъж щом започне да те е грижа за някой друг, беше невъзможно да бъдеш логичен към тях повече. Джейкъб беше мой приятел, без значение дали убиваше хора или не. И не знаех какво щях да направя по този въпрос.

Когато си го представих да спи толкова спокойно, почувствах поглъщаща нужда да го защитя. Напълно нелогично.

Нелогично или другояче, изоставих паметта за мирното му лице, като се опитвах да измисля някакъв отговор, някакъв начин да го закрилям, докато небето бавно ставаше сиво.

— Здрасти, Бела.

Гласът на Джейкъб се появи от тъмнината и ме накара да подскоча. Беше нежен, почти срамежлив, но бях очаквала поне някакъв предупредителен звук от шумните камъни, и все пак той ме стресна. Можех да видя силуетът му срещу изгрева — изглеждаше огромен.

— Джейк?

Той стоеше на няколко крачки разстояние, като преместваше теглото си от единият на другият крак обезпокоено.

— Били ми каза, че си наминала — не ти отне много време, нали? Знаех си, че ще се сетиш.

— Да, сега си спомням цялата история — прошепнах аз.

За един дълъг момент беше тихо и, въпреки че бе прекалено тъмно, за да го видя добре, кожата ми настръхна, сякаш очите му изучаваха лицето ми. Вероятно е било достатъчно светло за него, за да прочете изражението ми, защото като заговори отново, гласът му бе внезапно като киселина.

— Можеше просто да се обадиш — каза остро той.

Кимнах.

— Знам.

Джейкъб започна да крачи по камъните. Ако се заслушвах усилено, можех да чуя лекото докосване на краката му иззад звукът на вълните. Камъните бяха тракали като кастанети изпод мен.

— Защо дойде? — настоя той, без да забавя гневното си обикаляне.

— Реших, че ще е по-добре да говорим лице в лице.

Той изсумтя.

— О, много по-добре.

— Джейкъб, трябва да те предупредя…

— За рейнджърите и ловците? Не се тревожи за това. Вече знаем.

— Да не се тревожа? — настоях невярващо аз. — Джейк, те имат пушки. Нагласят капани и обявяват награди и…

— Можем да се грижим за себе си — изръмжа той, все още крачейки. — Нищо няма да хванат. Само правят нещата по-трудни — и те ще започнат да изчезват.

— Джейк! — изсъсках аз.

— Какво? Това е факт.

Гласът ми беше избледнял от отвращение.

— Как можеш… да се чувстваш така? Ти познаваш тези хора. Чарли е там! — Мисълта за това накара стомахът ми да се присвие.

Той се закова рязко на място.

— Какво друго можем да направим? — отвърна той.

Слънцето превърна облаците над нас сребристо-розови. Можех да видя изражението му вече — беше ядосано, отчаяно, предадено.

— Можеш ли… ами, да се опиташ да не бъдеш… върколак? — предложих аз в шепот.

Той вдигна ръце във въздуха.

— Сякаш имам някакъв избор! — извика той. — И как това би помогнало с нещо, ако толкова се тревожиш за изчезващите хора?

— Не те разбирам.

Той ме изгледа, като очите му се присвиха и устата му се изви в ръмжене.

— Знаеш ли какво ме ядосва толкова, че ми се иска просто да се изплюя.

Трепнах от враждебното му изражение. Изглежда, че очакваше отговорът ми, затова поклатих глава.

— Такава си лицемерка, Бела — ето, стоиш там, ужасена от мен! Нима това е честно? — Ръцете му трепереха от гняв.

— Лицемерка? Как така страхът от едно чудовище ме прави лицемерна?

— Аргх! — изръмжа той, като притисна треперещите си юмруци към слепоочията си и стисна очи. — Просто се чуй!

— Какво?

Той направи две крачки напред, като се надвеси към мен и ме изгледа с ярост.

— Е, съжалявам, че не мога да съм правилният вид чудовище за теб, Бела. Предполагам, че не съм толкова страхотен, колкото един кръвопиец, а?

Подскочих на място и го изгледах обратно.

— Не, не си! — извиках аз. — Не е за това, което си, глупако, а за това, което правиш!

— Какво би трябвало да означава това? — изрева той, като цялата му форма започна да се тресе от бяс.

Бях напълно изненадана, когато гласът на Едуард ме предупреди.

— Внимавай много, Бела — посъветва ме кадифеният му глас. — Не го притискай по-нататък. Трябва да го успокоиш.

Дори гласът в главата ми нямаше никакъв смисъл днес.

И все пак го послушах. Щях да направя всичко за този глас.

— Джейкъб — помолих го аз, като направих тонът си нежен и гладък. — Наистина ли е нужно да убиваш хора, Джейкъб? Няма ли някакъв друг начин? Тоест, щом вампирите могат да открия начин да оцеляват без да убиват хора, не можеш ли и ти да опиташ?

Той се изпъна рязко, сякаш думите ми бяха пуснали електричен ток по него. Веждите му се извиха нагоре и той ме изгледа с ококорени очи.

— Да убивам хора? — настоя той.

— Ти за какво си мислиш, че говорихме досега?

Вече не се тресеше. Той ме погледна с почти изпълненото си с надежда недоверие.

— Аз си мислех, че говорим за отвращението ти от върколаци.

— Не, Джейк, не. Не е защото си… вълк. Това е наред — обещах му аз и знаех, че веднага щом изрекох думите, наистина ги мислех. Наистина не ме интересуваше, че се превръща в голям вълк — все още бе Джейкъб. — Ако може просто да намериш начин да не нараняваш хора… ето това ме разстройва. Това са невинни хора, Джейк, хора като Чарли, и не мога просто да гледам на другата страна, докато ти…

— Това ли е всичко? Наистина? — прекъсна ме той, като по лицето му се разля усмивка. — Уплашена си, само защото съм убиец? Това ли е единствената причина?

— Не е ли достатъчна?

Той започна да се смее.

— Джейкъб Блек това изобщо не е смешно!

— Да, да — съгласи се той, като все още се кискаше.

Той направи една крачка и ме улови в още една прекалено стегната мечешка прегръдка.

— Ти наистина, сериозно нямаш нищо против, че се превръщам в огромно куче? — попита той, като гласът му ликуваше в ухото ми.

— Не — задъхах се аз. — Не мога… да дишам… Джейк!

Той ме пусна, но хвана и двете ми ръце.

— Не съм убиец, Бела.

Вгледах се в лицето му и бе ясно, че това е истината. Заля ме облекчение.

— Наистина ли? — попитах аз.

— Наистина — обеща той тържествено.

Хвърлих ръцете си около него. Това ми напомни за първият ден с мотоциклетите — макар че бе по-голям, дори повече се чувствах като малко дете сега.

Като онзи път, той погали косата ми.

— Съжалявам, че те нарекох лицемерка — извини се той.

— Извинявай, че те нарекох убиец.

Той се засмя.

Тогава се сетих за нещо и се дръпнах от него така, че да мога да видя лицето му. Веждите ми се бяха свъсили разтревожено.

— Ами Сам? И останалите?

Той поклати глава, усмихвайки се така, сякаш огромно бреме бе паднало от плещите му.

— Разбира се, че не. Не си ли спомняш как се наричаме?

Споменът беше ясен — бях си мислила за него днес.

— Пазители?

— Именно.

— Но не разбирам. Какво става в гората? Липсващите туристи, кръвта?

Лицето му бе сериозно, за пръв път разтревожено.

— Опитваме се да си вършим работата, Бела. Опитваме се да ги предпазим, но винаги закъсняваме със съвсем малко.

— Да ги предпазите от какво? Наистина ли все пак има мечка там?

— Бела, скъпа, ние защитаваме хората само от едно нещо — нашият единствен враг. Той е причината, поради която съществуваме — защото и те са там.

Наблюдавах го безизразно за секунда преди да разбера. Тогава кръвта се отдръпна от лицето ми и един тънък, беззвучен стон на ужас се изплъзна от устните ми.

Той кимна.

— Мислех си, че точно ти от всички хора ще осъзнаеш какво става наистина.

— Лорън — прошепнах аз. — Той все още е тук.

Джейкъб премигна два пъти и наклони глава на една страна.

— Кой е Лорън?

Опитах се да подредя хаосът в главата ми, така че да мога да му отговоря.

— Нали знаеш — видяхте го на ливадата. Ти беше там… — Думите излязоха учудени, когато осъзнах всичко. — Ти беше там и ме предпази да не ме убие…

— О, чернокосата пиявица? — Той се ухили с тънка, жестока усмивка. — Това ли му е името?

Потреперах.

— Какво сте си мислели? — прошепнах. — Можеше да ви убие! Джейк, не осъзнаваш ли колко опасни…

Още един смях ме прекъсна.

— Бела, един вампир не е кой знае какъв проблем за голяма глутница като нашата. Беше толкова лесно, че дори не беше забавно!

— Кое беше лесно?

— Да убием кръвопиеца, който щеше да те убие. Да знаеш, че това не го броя към цялото нещо с убийствата — добави бързо той. — Вампирите не се броят за хора.

Можех само да отворя уста, но не излезе звук.

— Ти… уби… Лорън?

Той кимна.

— Е, беше групово усилие — уточни той.

— Лорън е мъртъв? — прошепнах аз.

Изражението му се промени.

— Не си разстроена заради това, нали? Той щеше да те убие — беше тръгнал на лов, Бела, бяхме сигурни в това преди да атакуваме. Знаеш това, нали?

— Знам. Не, не съм разстроена… Аз съм… — Трябваше да седна. Препънах се една крачка назад, докато усетих дървото срещу пръстите ми и потънах надолу. — Лорън е мъртъв. Няма да се върне за мен.

— Не си ядосана, нали? Не ти е бил приятел или нещо подобно, нали?

— Приятел? — Взрях се в него, объркана и замаяна от облекчение. Започнах да бърборя, а очите ми се навлажниха. — Не, Джейк. Просто съм толкова… облекчена. Мислех си, че ще ме открие — чакам го всяка нощ, като просто се надявам, че ще спре до мен и ще остави Чарли на мира. Бях толкова изплашена, Джейкъб… Но как? Той е вампир! Как го убихте? Той бе толкова силен, толкова твърд, като мрамор…

Той седна до мен и ме обви утешително с една ръка.

— За това сме създадени, Бела. Ние също сме силни. Иска ми се да ми беше казала, че си толкова изплашена. Не е трябвало да бъдеш.

— Ти не беше наоколо — промърморих аз, изгубена в мислите си.

— А, вярно.

— Чакай, Джейк — мислех си, че знаеш за това. Снощи каза, че не е безопасно да бъдеш в стаята ми. Мислех си, че знаеш, че може вампир да идва насам. Не говореше ли за това?

Той изглеждаше объркан за минута, след което главата му клюмна.

— Не, нямах предвид това.

— Тогава защо си мислеше, че не е безопасно за теб там?

Той ме погледна с разкъсани от вина очи.

— Не казах, че не е безопасно за мен. Мислех си за теб.

— Какво имаш предвид?

Той погледна надолу и изрита един камък.

— Има повече от една причина защо не трябва да съм около теб, Бела. От една страна не трябваше да ти казвам тайната ни, но другата част е, че не е безопасно за теб. Ако се ядосам прекалено много… прекалено се разстроя… можеш да се нараниш.

Замислих се внимателно.

— Когато беше ядосан преди… когато ти крещях… и ти се тресеше…?

— Аха. — Лицето му помръкна. — Това беше доста глупаво от моя страна. Трябва да се контролирам по-добре. Кълна се, че нямаше да се ядосам, без значение какво ми кажеш. Но… бях толкова разстроен, че ще те изгубя… че няма да приемеш това, което съм…

— Какво щеше да се случи… ако се ядосаш прекалено много? — прошепнах аз.

— Щях да се превърна във вълк — прошепна ми обратно той.

— Не ти трябва пълнолуние.

Той извъртя очи.

— Холивудските версии са объркали много неща. — След което въздъхна и отново стана сериозен. — Няма нужда да се стресираш, Бела. Ще се погрижим за това. И ще държим специално под око Чарли и останалите — няма да позволим да им се случи нещо. Довери ми се за това.

Нещо много, много очевидно, нещо, което трябваше да съм схванала досега — но просто толкова бях разсеяна от идеята за Джейкъб и приятелите му, които са преборили Лорън, че напълно забравих този път — сполетя ме, чак когато Джейкъб употреби сегашното време отново.

Ще се погрижим за това.

Не беше свършило.

— Лорън е мъртъв — ахнах аз и цялото ми тяло замръзна.

— Бела? — попита разтревожено Джейкъб, като докосна посивялата ми буза.

— Ако Лорън е умрял… преди седмица… тогава някой друг убива хора сега.

Джейкъб кимна — зъбите му бяха стиснати, когато заговори през тях.

— Двама са. Мислехме си, че спътникът му ще иска да се бие с нас — в нашите истории обикновено доста се ядосват, ако убиеш спътникът им — но тя просто продължава да бяга и да се връща отново. Ако можехме да проумеем какво преследва, щеше да е по-лесно да я хванем. Но тя не прави нищо смислено. Тя продължава да танцува около ръба, сякаш тества защитата ни, като търси начин да се вмъкне… но къде? Къде иска да отиде? Сам мисли, че се опитва да ни раздели, за да има по-добър шанс…

Гласът му заглъхна, докато не звучеше като нещо, което идва от дълъг тунел — не можех да разпозная отделните думи вече. Челото ми се покри с пот и стомахът ми се сви така, сякаш отново имах стомашен грип. Точно както като имах грип.

Извърнах се настрани от него бързо и се облегнах на дървото. Тялото ми се свиваше конвулсивно, празният ми стомах се обръщаше в ужасяващо гадене, въпреки че нямаше нищо в него, което да се изхвърли.

Виктория беше тук. Търсеше ме. Убиваше непознати в гората. Гората, където Чарли търсеше…

Главата ми се завъртя болезнено.

Ръцете на Джейкъб уловиха рамената ми — задържаха ме да не се свлека на камъните. Можех да усетя горещият му дъх срещу бузата ми.

— Бела! Какво има?

— Виктория — ахнах аз веднага, щом успях да утоля дъхът си от спазмите на гадене.

В главата ми Едуард изръмжа от ярост при името.

Почувствах как Джейкъб ме вдига от прегърбената ми стойка. Той ме издърпа тромаво върху скута си, като постави отпуснатата ми глава срещу рамото си. Той се стараеше да ме балансира, да ме предпази да не се изхлузя на едната или другата страна. Той отметна потната коса от лицето ми.

— Кой? — попита Джейкъб. — Можеш ли да ме чуеш, Бела? Бела?

— Тя не е спътница на Лорън — простенах аз в рамото му. — Те са просто стари приятели…

— Имаш ли нужда от вода? Или доктор? Кажи ми какво да направя — настоя обезумяло той.

— Не съм болна… уплашена съм — обясних аз в шепот. Думата „уплашена“, сякаш не покриваше всичко.

Джейкъб ме потупа по гърба.

— Уплашена от тази Виктория?

Аз кимнах, разтреперана.

— Виктория е червенокосата женска?

Трепнах отново и простенах:

— Да.

— Откъде знаеш, че не му е спътница?

— Лорън ми каза, че Джеймс е бил нейният спътник — обясних аз, като механично мръднах ръката с белега.

Той придърпа лицето ми, като държеше главата ми стабилно в ръцете си. Той се вгледа напрегнато в очите ми.

— Каза ли ти нещо друго, Бела? Това е важно. Знаеш ли какво иска?

— Разбира се — прошепнах аз. — Тя иска мен.

Очите му се разшириха, след което се свиха в тънки цепки.

— Защо? — настоя той.

— Едуард уби Джеймс — прошепнах аз. Джейкъб ме държеше толкова здраво, че нямаше нужда да обвивам с ръце дупката — той ме поддържаше цяла. — Тя доста се… ядоса. Но Лорън каза, че мислела, че ще е по-честно да убие мен, вместо Едуард. Спътник за спътник. Тя не е знаела… все още не знае, предполагам, че… че… — Преглътнах тежко. — Че нещата вече не стоят така. Поне не за Едуард.

Джейкъб се разсея от това, лицето му разкъсано между няколко различни изражение.

— Това ли се случи? Затова ли Кълънови си тръгнаха?

— Аз не съм нищо друго освен един човек, все пак. Нищо специално — обясних аз, като свих леко рамене.

Нещо като ръмжене — но не истинско ръмжене, просто човешки звук — се понесе от гърдите на Джейкъб изпод ухото ми.

— Ако онзи идиот кръвопиец е наистина толкова глупав…

— Моля те — простенах аз. — Моля те. Недей.

Джейкъб се поколеба, след което кимна веднъж.

— Това е важно — каза отново той, сега лицето му бе делово. — Точно това ни трябваше да узнаем. Трябва веднага да кажем на останалите.

Той стана, като ме изправи на краката ми. Той задържа ръцете си върху талията ми, докато се убеди, че няма да падна.

— Добре съм — излъгах аз.

Той размени хватката на талията ми, за да хване едната ми ръка.

— Да тръгваме.

Той ме дръпна обратно към пикапът ми.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Все още не знам — призна той. — Ще свикам събрание. Ей, изчакай само за една минутка, става ли? — Той ме облегна срещу едната страна на пикапа и пусна ръката ми.

— Къде отиваш?

— Сега се връщам — обеща той. След което се обърна и изтича през паркинга, срещу пътя и право в заобикалящата гора. Той се промуши през дърветата, бърз и гъвкав като елен.

— Джейкъб! — извиках дрезгаво след него, но той вече бе изчезнал.

Не беше добро време да остана сама. Секунди след като Джейкъб изчезна от поглед, вече хипервентилирах. Довлякох се до купето на пикапа и веднага заключих вратите. Не ме накара да се почувствам по-добре.

Виктория вече ме преследваше. Беше само късмет, че още не ме бе открила — само късмет и петима тийнейджъри-върколаци. Издишах остро. Без значение какво казваше Джейкъб, мисълта за него някъде около Виктория бе ужасяваща. Не ме интересуваше в какво може да се превърне като се ядоса. Можех да я видя в главата си, лицето й бе диво, косата й бе като пламъци, смъртоносни, неуязвими…

Но според Джейкъб, Лорън беше изчезнал. Наистина ли бе възможно? Едуард — механично притиснах ръце към гръдният си кош — ми бе казал колко е трудно да убиеш вампир. Само друг вампир би свършил работата. И все пак Джейк каза, че за това са създадени върколаците…

Той каза, че държат специално под око Чарли — че трябва да се доверя на върколаците да запазят баща ми в безопасност. Как можех да вярвам на това? Никой от нас не беше в безопасност! Най-вече Джейкъб, ако се опитваше да се тикне между Виктория и Чарли… между Виктория и мен.

Почувствах се така, сякаш ще повърна отново.

Рязко почукване на прозореца на пикапа ме накара да писна от ужас — но бе просто Джейкъб, вече се бе върнал. Отключих вратата с треперещи, благодарни пръсти.

— Наистина си изплашена, а? — попита той, като се качи вътре.

Кимнах.

— Недей. Ние ще се погрижим за теб — и за Чарли също. Обещавам.

— Самата идея да откриеш Виктория е по-страшна от идеята тя да открие мен — прошепнах аз.

Той се засмя.

— Трябва да имаш малко повече доверие в нас от това. Обидно е.

Просто поклатих глава. Бях виждала прекалено много вампири в действие.

— Къде беше досега? — попитах аз.

Той стисна устни и не каза нищо.

— Какво? Тайна ли е?

Той се намръщи.

— Не всъщност. Обаче е откачено. Не искам да те плаша.

— Вече съм свикнала с откачени неща, както знаеш. — Опитах се да се усмихна без голям успех.

Джейкъб отвърна на усмивката ми с лекота.

— Предполагам, че ти трябва. Добре. Виждаш ли, когато сме вълци, ние можем… да се чуем един друг.

Веждите ми се свъсиха объркано.

— Не да чуваме звуци — продължи той, — но можем да чуваме… мисли — поне нашите де — без значение колко далече сме един от друг. Наистина ни помага, когато сме на лов, но иначе е голямо мъчение. Смущаващо е — да нямаш никакви тайни. Шантаво, а?

— Това ли имаше предвид снощи, когато каза, че ще им кажеш, че си ме видял, дори и да не ти се иска?

— Бърза си.

— Благодаря.

— Също така се справяш добре с откачени неща. Мислех си, че това ще те притесни.

— Не е… е, не си първият човек, за когото знам, че може това. Така че не ми се струва толкова странно.

— Сериозно?… Чакай — да не би да говориш за кръвопийците ти?

— Иска ми се да не ги наричаш така.

Той се засмя.

— Както и да е. Семейство Кълън тогава?

— Само… само Едуард. — Крадешком се обгърнах с една ръка.

Джейкъб изглеждаше изненадан — при това неприятно.

— Мислех си, че това са само истории. Чувал съм легенди за вампири, които могат… някои допълнителни неща, но си мислех, че това е само мит.

— Нищо ли не е само мит вече? — попитах го кисело.

Той се намръщи.

— Предполагам, че не. Добре, ще се срещнем със Сам и останалите там, където ходим да караме моторите.

Запалих пикапът и се отправих обратно към пътя.

— Значи току-що ли се превърна във вълк, за да говориш със Сам? — попитах любопитно аз.

Джейкъб кимна, като изглеждаше засрамен.

— Постарах се да е много кратко — опитвах се да не мисля за теб, така че да не знаят какво става. Страхувах се, че Сам ще ми каже, че не мога да те доведа.

— Това нямаше да ме спре. — Не можех да се отърва от усещането си, че Сам е лошият. Стисвах зъби винаги, когато чуех името му.

— Е, това щеше да спре мен — каза унило Джейкъб. — Спомняш ли си как не можех да довърша изречението си снощи? Как не можех да ти разкажа цялата история?

— Да. Изглеждаше така, сякаш се давеше или нещо такова.

Той се засмя мрачно.

— Близо си. Сам ми каза да не ти казвам. Той… той е водача на глутницата, нали знаеш. Той е Алфа-вълкът. Когато ни каже да направим нещо или да не го правим — и когато наистина го казва, е, не можем просто да го игнорираме.

— Странно — промърморих аз.

— Много — съгласи се той. — Това е един вид вълчо нещо.

— Хъх — беше най-добрият отговор, за който успях да се сетя.

— Да, има много такива неща — вълчи неща. Все още се уча. Не мога да си представя какво му е било на Сам, като се е опитвал да се справи сам с това. Достатъчно гадно нещо за преживяване е, дори когато имаш цяла глутница за подкрепа.

— Бил е сам?

— Аха. — Гласът на Джейкъб стана по-нисък. — Когато аз… се промених, беше най-… ужасното, най-страшното нещо, което някога съм изживявал — по-лошо отколкото бих могъл някога да си представя. Но не бях сам — гласовете бяха там, в главата ми, и ми казваха какво се е случило и какво трябва да направя. Това ми помогна да не полудея, струва ми се. Но Сам… — Той поклати глава. — Сам не е имал помощ.

Това щеше да отнеме малко приспособяване. Когато Джейкъб го обясни по този начин, бе трудно да не изпитваш състрадание към Сам. Трябваше да продължавам да си напомням, че няма причина да го мразя вече.

— Ще се ядосат ли, че съм с теб? — попитах аз.

Той направи физиономия.

— Вероятно.

— Може би не трябва…

— Не, няма проблеми — увери ме той. — Ти знаеш купища неща, които могат да ни помогнат. Не е като да си някакъв невеж човек. Ти си като… не знам, като шпионин или нещо такова. Била си зад вражеската линия.

Намръщих се. Това ли искаше Джейкъб от мен? Вътрешна информация, която да им помогне да унищожи враговете им? Не бях шпионин, въпреки това. Не бях събирала такъв тип информация. Още сега думите му ме караха да се чувствам като предателка.

Но исках да спре Виктория, нали така?

Не.

Исках Виктория да бъде спряна, по възможност преди да ме измъчва до смърт или да попадне на Чарли или да убие някой друг. Просто не исках Джейкъб да бъде този, който ще я спре, или дори да се опита. Не исках Джейкъб да бъде в близост от хиляда километра от нея.

— Като нещата за кръвопиеца, дето чете мисли — продължи той, без да забелязва, че се бях унесла в мисли. — Това е типът неща, които трябва да знаем. Наистина е гадно, че тези истории са истина. Прави всичко много по-трудно. Ей, мислиш ли, че Виктория може да прави нещо специално?

— Не мисля — поколебах се аз, след което въздъхнах. — Щеше да го спомене.

— Той? О, имаш предвид Едуард… о-па, съжалявам. Забравих. Не искаш да казваш името му. Или да го чуваш.

Притиснах по-силно ръката към себе си, като се опитвах да игнорирам пулсирането около краищата на гръдният ми кош.

— Не, наистина не.

— Съжалявам.

— Откъде ме познаваш толкова добре, Джейкъб? Понякога имам чувството, че можеш да четеш моят ум.

— Нее. Просто внимавам.

Намирахме се на малкият път, на който Джейкъб ме научи за пръв път да карам мотоциклет.

— Тук добре ли е? — попитах аз.

— Да, да.

Паркирах и спрях двигателят.

— Все още си доста нещастна, нали? — прошепна той.

Кимнах, като гледах невиждащо към мрачната гора.

— Мислила ли си някога… че може би… ти е по-добре без него?

Вдишах бавно, след което изкарах дъхът си навън.

— Не.

— Защото той не беше най-добрият…

— Моля те, Джейкъб — прекъснах го аз, като го молех шепнейки. — Може ли да не говорим за това? Не мога да го понеса.

— Добре. — Той си пое дълбоко дъх. — Съжалявам, че казах каквото и да е било.

— Не се чувствай зле. Ако нещата бяха по-различни, щеше да е приятно да мога най-накрая да говоря с някого за това.

Той кимна.

— Да, беше ми трудно да пазя тайна от теб две седмици. Сигурно е ад да не можеш да кажеш на никой.

— Ад — съгласих се аз.

Джейкъб си пое дълбоко въздух.

— Тук са. Да тръгваме.

— Сигурен ли си? — попитах аз, докато той отваряше вратата си. — Може би не трябва да бъда тук.

— Ще се справят с това — каза той, след което се ухили. — Кой се страхува от големият, лош вълк?

— Ха-ха — казах аз. Но слязох от пикапът, като побързах да застана близо до Джейкъб. Спомнях си прекалено ясно гигантските чудовища в ливадата. Ръцете ми трепереха като на Джейкъб преди това, но по-скоро от страх, отколкото от ярост.

Джейк взе ръката ми и я стисна.

— Тръгваме.