Стефани Майър
Новолуние (17)

16. ПАРИС

В този момент, главата ми излезе на повърхността.

Колко дезориентиращо. Бях сигурна, че потъвам.

Течението не се предаваше — продължаваше да ме удря срещу още камъни — като ударът в центърът на гърба ми остро и ритмично избутваше водата от дробовете ми. Изливаше се с невероятна сила, цял порой течеше от устата и носът ми. Солта изгаряше дробовете ми, а гърлото ми бе прекалено пълно с вода, за да си поема дъх и камъните нараняваха гърбът си. Някакси успях да остана на едно място, въпреки че вълните все още се издигаха над мен. Не може да видя нищо друго, освен водата навсякъде, която се пресягаше към лицето ми.

— Дишай! — един глас, обезумял от тревога, ми заповяда и почувствах жестоко пробождане от болка, когато разпознах гласът — защото не беше на Едуард.

Не можех да се подчиня. Водопадът, който се излизваше от устат ами не спря за достатъчно дълго време, за да си поема дъх. Черната, ледена вода изпълваше горящите ми гърди.

Скалата се удари в гърбът ми отново, точно между раменете ми и още един залп от вода си поправи път от дробовете ми.

— Дишай, Бела! Хайде! — умоляваше ме Джейкъб.

Избиха черни петна пред очите ми, като ставаха все по-широки и по-широки, скривайки светлината.

Скалата ме удари отново.

Скалата не бе студена като водата, беше гореща срещу кожата ми. Осъзнах, че това бе ръката на Джейкъб, която се опитваше да изкара водата от дробовете ми. Железният лост, който ме бе издърпал от морето също беше… топъл… Главата ми се въртеше, черните петна покриваха всичко…

Да не би да умирах отново? Не ми харесваше — това не бе толкова приятно, колкото миналият път. Сега беше само тъмнина, нищо което да си струва за гледане. Звукът от разбиващите се води изчезна в тъмнината и стана тихо, дори шумоленето сякаш идваше от собствените ми уши…

— Бела? — попита Джейкъб, гласът му все още напрегнат, но не толкова див, колкото преди. — Бела, скъпа, можеш ли да ме чуеш?

Съдържанието на главата ми се въртеше и търкаляше ужасно, сякаш се бяха присъединили към грубата вода…

— Отколко време е в безсъзнание? — попита някой друг.

Гласът, който не беше на Джейкъб ме шокира, като ме раздруса в по-фокусирано съзнание.

Осъзнах, че все още стоя на едно място. Нямаше го притискането на течението — натискът беше вътре в главата ми. Земята под мен беше плоска и неподвижна. Усещах я натрошена изпод голите ми ръце.

— Не знам — докладва Джейкъб, все още ужасен. Гласът му беше много наблизо. Ръце — толкова топли, че трябваше да са негови — отмятаха мократа коса от бузите ми. — От няколко минути? Не отне много време да я изкарам на плажа.

Тихото шумолене в ушите ми не беше от вълните — беше въздухът, който се движеше навън и навътре в дробовете ми отново. Всеки дъх ме изгаряше — гърлото ми бе раздразнено така, сякаш го бях минала с шкурка. Но все пак дишах.

И замръзвах. Хиляди остри, ледени игли се забиваха в лицето и ръцете ми, което правиха студът още по-лош.

— Диша. Ще се съвземе. Обаче трябва да я разкараме от студът. Не ми харесва цветът, в който се превръща… — Този път разпознах гласът на Сам.

— Мислиш ли, че е наред да я местим?

— Не е ранила гърбът си или нещо друго, когато е паднала, нали?

— Не знам.

Те се поколебаха.

Опитах се да отворя очите си. Отне ми минута, но след това можех да видя тъмните, лилави облаци, които изливаха студеният дъжд върху мен.

— Джейк? — изграчих аз.

Лицето на Джейк блокира небето.

— Оу! — ахна той, като облекчение заля чертите му. Очите му бяха мокри от дъжда. — О, Бела! Добре ли си? Можеш ли да ме чуеш? Боли ли те нещо?

— С-само гърлото м-ми — заекнах аз, като устните ми се разтрепериха от студът.

— Да те разкараме оттук тогава — каза Джейкъб. Той пъхна ръцете си под мен и ме повдигна без усилие — все едно вдигаше празна кутия. Гърдите му бяха голи и топли — той приведе раменете си, за да ме пази от дъжда. Главата ми се сви под ръката му. Загледах се безизразно към яростната вода, която блъскаше пясъкът зад него.

— Хвана ли я? — чух Сам да пита.

— Да, аз ще поема оттук. Ти се върни в болницата. Ще дойда при теб по-късно. Благодаря, Сам.

Главата ми все още се въртеше. Не разбрах нито една от думите отначало. Сам не отвърна. Нямаше звук и се зачудих дали вече не си е тръгнал.

Водата пълзеше след нас по пясъка, докато Джейкъб ме отнасяше, сякаш бе ядосана, че съм избягала. Докато я наблюдавах изтощено, искрица от цвят улови погледа на нефокусираните ми очи — малка следа от огън танцуваше по черната вода, далече от брега. Образът нямаше смисъл и се зачудих до каква степен съм в съзнание. Главата ми се въртеше от споменът за черната, пенеща се вода — и че бях толкова изгубена, че не знаех кое е горе и кое долу. Толкова изгубена… но някак си Джейкъб…

— Как ме откри? — казах рязко аз.

— Търсех те — каза ми той. Той тичаше леко под дъжда, нагоре по плажа и към пътя. — Последвах следите на пикапа ти и след това те чух да викаш… — Той потрепера. — Защо трябваше да скачаш, Бела? Не забеляза ли, че е цял ураган там? Не можеше ли да ме изчакаш? — Гневът изпълваше тона му, докато облекчението спадаше.

— Съжалявам — измънках аз. — Беше глупаво.

— Да, беше наистина глупаво — съгласи се той, като капки дъжд паднаха от косата му, докато той кимаше. — Виж, имаш ли нещо против да оставиш опасните неща, за когато и аз съм наблизо? Няма да мога да се концентрирам, ако си мисля, че скачаш от скали зад гърба ми.

— Разбира се — съгласих се аз. — Няма проблеми. — Звучах като някой закоравял пушач. Опитах се да прочистя гърлото си — и тогава трепнах — беше все едно да забия нож. — Какво се случи днес? Вие… открихте ли я? — Беше мой ред да потреперя, въпреки че не беше толкова студено тук, до абсурдната горещина на тялото му.

Джейкъб поклати глава. Все още подтичваше, наместо да върви, докато се отправяше към пътя до къщата си.

— Не. Тя тръгна по водата — кръвопийците имат предимство там. Затова и побързах да се прибера вкъщи — страхувах се, че ще се върне обратно, плувайки. Ти прекарваш толкова много време на плажа…

Гласът му заглъхна, сякаш имаше буца в гърлото си.

— Сам дойде с теб… всички останали също ли са вкъщи? — Надявах се, че не я търсят все още.

— Аха. Един вид.

Опитах се да разчета изражението му, като се сгърчвах от пулсиращата болка. Неговите очи бяха присвити с тревога или болка.

Думите, които преди нямаха смисъл внезапно се изясниха.

— Ти каза… болница. Преди, на Сам. Някой ранен ли е? Тя би ли се с вас? — Гласът ми се покачи с една октава, като звучеше странно от дрезгавината.

— Не, не. Когато се върнахме, Ема ни чакаше с новини. Хари Клиъруотър е. Хари е получил инфаркт тази сутрин.

— Хари? — поклатих глава, като се опитвах да асимилирам това, което казваше. — О, не! Чарли знае ли?

— Аха. И той е там, с баща ми.

— Хари ще се оправи ли?

Очите на Джейкъб отново се присвиха.

— Нещата не изглеждат добре засега.

Внезапно се почувствах болна от вина — чувствах се наистина ужасно заради безмозъчното гмуркане от скалата. Никой не трябваше да се тревожи за мен сега. Какво глупаво време да съм безразсъдна.

— Какво мога да направя? — попитах аз.

В този момент, дъждът спря. Не бях осъзнала, че вече сме пред къщата на Джейкъб, докато не мина през вратата. Бурята виеше срещу покрива.

— Остани тук — каза Джейкъб, като ме метна на малкото канапе. — Говоря сериозно — точно тук, отивам да ти донеса сухи дрехи.

Оставих очите ми да свикнат на тъмнината в стаята, докато Джейкъб се рови из спалнята си. Претъпканата всекидневна изглеждаше толкова празна без Били, почти осиротяла. Беше странно злокобно — вероятно просто защото знаех къде се намира.

Джейкъб се върна след няколко секунди. Той хвърли купчина сиви памучни дрехи към мен.

— Тези ще ти бъдат големи, но е най-доброто, което имам. Аз, ъ, ще изляза навън, за да се преоблечеш.

— Не отивай никъде. Прекалено съм уморена, за да се движа все още. Стой при мен.

Джейкъб седна на пода до мен, гърбът му облегнат на канапето. Зачудих се кога ли е спал за последно. Изглеждаше толкова изтощен, колкото аз се чувствах.

Той сложи главата си до моята на възглавницата и се прозя.

— Предполагам, че мога да си почина за минутка…

Очите му се затвориха. Оставих и моите клепачи да се отпуснат.

Горкият Хари. Горката Сю. Знаех, че Чарли ще е извън кожата си. Хари бе един от най-добрите му приятели. Въпреки негативният поглед на Джейк над нещата, се надявах ревностно, че Хари ще прескочи трапа. Заради Чарли. Заради Сю и Лия и Сет…

Канапето на Били беше точно до радиатора и ми беше топло сега, въпреки подгизналите ми дрехи. Дробовете ме боляха по начин, който ме тикаше към безсъзнание, отколкото да ме държат будна. Зачудих се смътно дали е грешно да заспя… или пък се унасях, заради някакви сътресения…? Джейкъб започна да хърка меко и звукът беше успокояващ като приспивна песен. Бързо заспах.

За пръв път от много време насам, сънят ми беше просто един нормален сън. Само размазано скитане из стари спомени — ослепителни видения на Финиксовото слънце, лицето на майка ми, дървена къщурка, избелял юрган, стена от огледала, огън в черната вода… Забравих всеки един от тях веднага щом картината се промени.

Последният образ беше единственият, който се заби в главата ми. Беше безсмислен — само декор на една сцена. Един балкон посред нощ, боядисана луна, която висеше на небето. Наблюдавах как момичето в нощницата си се обляга на парапета и си говори сама на себе си.

Безсмислено… но когато бавно се събудих, Жулиета все още бе на умът ми.

Джейкъб все още спеше — беше се изтърсил на пода и дишането му беше дълбоко и равно. Къщата бе по-тъмна от преди, през прозорците беше мрак. Бях вкочанена, но стоплена и почти суха. Вътрешността на гърлото ми гореше с всеки дъх, който си поемах.

Щеше да ми се наложи да се изправя — поне за да си взема чаша вода. Но тялото ми просто искаше да стои тук вцепенено, да не се движи повече.

Вместо да помръдва, се замислих отново за Жулиета.

Зачудих се какво би направила, ако Ромео я беше напуснал, не защото бе прогонен, ами защото бе изгубил интерес. Ами ако му е било далеч по-приятно с Розалинда и той си е променил мнението? Ами ако наместо да се ожени за Жулиета, просто бе изчезнал?

Струваше ми се, че знаех как би се почувствала Жулиета.

Нямаше да се върне към старият си живот, не наистина. Дори нямаше да продължи, убедена съм в това. Дори да бе доживяла, докато стане стара и посивяла, всеки път като затвореше очи, щеше да вижда лицето на Ромео иззад клепачите си. Впоследствие щеше да приеме това.

Замислих се дали би се омъжила за Парис накрая, само за да угоди на родителите си, да запази мира. Не, вероятно не, реших аз. Но пък и историята не казваше много за Парис. Той беше просто една смътна фигура — една константа, една заплаха, един краен срок, който да принуди ръката й.

Ами ако Парис беше повече от това?

Ами ако Парис е бил приятел на Жулиета? Най-добрият й приятел? Ами ако е бил единственият, на когото е можела да се довери за цялата опустошителна история с Ромео? Единственият човек, който наистина я разбираше и я караше да се чувства наполовина човек отново? Ами ако е бил търпелив и мил? Ако се е грижел за нея? Ами ако Жулиета е знаела, че не може да оцелее без него? Ами ако той наистина я е обичал и е искал тя да е щастлива?

И… ами ако е обичала Парис? Не като Ромео. Нищо подобно, разбира се. Но достатъчно, за да иска и той да е щастлив?

Бавното, дълбоко дишане на Джейкъб беше единственият звук в стаята — като приспивна песен, която се тананикаше на дете, като шепота на люлеещ се стол, като тиктакането на стар часовник, когато не ти се налага да отидеш никъде… Беше звукът на утехата.

Ако Ромео наистина беше заминал и никога нямаше да се върне, щеше ли да има значение, ако Жулиета бе приела предложението на Парис? Може би е трябвало да се опита да се устрои с остатъците от живота, който е оставил зад себе си. Може би това е щяло да бъде най-близкото нещо до щастие, което е щяла да получи.

Въздъхнах и простенах, когато въздишката издраска гърлото ми. Прекалено много се вглеждах в историята. Ромео нямаше да промени умът си. Ето защо хората все още помнят името му, винаги обвързано с нейното: Ромео и Жулиета. Ето защо е хубава история. „Жулиета я зарязват и накрая тръгва с Парис“ никога нямаше да стане хит.

Затворих очи и отново се унесох, като оставих умът ми да витае далеч от глупавата пиеса, за която не исках да си мисля повече. Замислих се за реалността наместо това — за скачането от скалата и за безмозъчната грешка, която се бе оказало това. И не само скалата, но и мотоциклетите и цялата безразсъдна Ийвъл Канийвъл част. Ами ако ми се бе случило нещо лошо? Какво щеше да причини това на Чарли? Инфарктът на Хари внезапно бе хвърлил нов поглед върху нещата за мен. Перспектива, която не исках да видя, защото — ако трябваше да си призная истината — щеше да означава, че трябва да променя начините си. Можех ли да живея така?

Може би. Нямаше да е лесно — фактически, щеше да е адски мизерно да се откажа от халюцинациите си и да се опитам да се държа като възрастна. Но може би трябваше да го направя. И може би щях да успея. Ако имах Джейкъб.

Не можех да направя това решение сега. Болеше прекалено много. Ще мисля за нещо друго.

Образите от зле обмислената ми следобедна каскада се търкаляха из главата ми, докато се опитвах да измисля нещо приятно за мислене… чувството от въздуха, докато падах, мракът на водата, блъскането на течението… Лицето на Едуард… застоях се върху това за доста време. Топлите ръце на Джейкъб, които се опитват да ми върнат живота… парещият дъжд, който капеше от пурпурните облаци… странният огън върху вълните…

Имаше нещо познато в ивицата от цвета на върха на водата. Разбира се, не можеше да е наистина огън…

Мислите ми бяха прекъснати от звукът на идваща кола през калта на пътя отвън. Чух я да спира пред къщата и вратите започнаха да се отварят и затварят. Замислих се дали да не седна, и после реших да не се пробвам.

Гласът на Били беше лесен за разпознаване, но го държеше необичайно нисък, така че бе само едно мрачно боботене.

Вратата се отвори и лампите светнаха. Замигах, моментално ослепена. Джейк се стресна разбудено, задъхан и скочил на крака.

— Съжалявам — изсумтя Били. — Събудихме ли ви?

Очите ми бавно се фокусираха върху лицето му и тогава, когато разчетох изражението му, се изпълниха със сълзи.

— О, не, Били! — простенах аз.

Той кимна бавно, изражението му бе сурово от скръбта. Джейк побърза към баща си и взе едната му ръка. Болката направи лицето му внезапно детско — изглеждаше странно на върха на мъжкото тяло.

Сам беше точно зад Били, като тикаше количката през вратата. Обичайното му спокойствие отсъстваше от измъченото му лице.

— Толкова съжалявам — прошепнах аз.

Били кимна.

— Ще бъде наистина тежко.

— Къде е Чарли?

— Баща ти е все още в болницата със Сю. Има много… приготовления за правене.

Преглътнах трудно.

— По-добре да се връщам там — измърмори Сам, като се наведе припряно през вратата.

Били издърпа ръката си от Джейкъб и сам се закара през кухнята към стаята си.

Джейк се загледа след него за минута, след което дойде да седне на пода до мен отново. Той скри лицето си в ръцете си. Потърках рамото му, като ми се искаше да мога да кажа нещо.

След един дълъг момент, Джейкъб хвана ръката ми и я задържа до лицето си.

— Как се чувстваш? Добре ли си? Вероятно трябваше да те заведа на лекар или нещо подобно. — Той въздъхна.

— Не се тревожи за мен — изграчих аз.

Той извъртя главата си, за да ме погледне. Очите му бяха обградени от червено.

— Не изглеждаш толкова добре.

— Не се и чувствам толкова добре, струва ми се.

— Ще отида да взема пикапът ти и ще те закарам вкъщи — вероятно трябва да си там, когато Чарли се върне.

— Правилно.

Лежах апатично на канапето, докато го чаках. Били беше тих в другата стая. Чувствах се като воайор, който гледа през пукнатините към лична скръб, която не е моята.

Не отне много време на Джейк. Ръмженето на двигателя на пикапът ми наруши мълчанието още преди да го очаквам. Той ми помогна да стана от канапето без дори да проговори, като държеше ръката си около рамото ми, когато студеният вятър на вън ме накара да потреперя. Той зае шофьорското място без да пита и ме придърпа към себе си, за да държи ръката си здраво около мен. Облегнах главата си на гърдите му.

— Как ще се прибереш у вас? — попитах аз.

— Няма да се прибирам. Все още не сме хванали кръвопийцата, спомняш ли си?

Следващото ми потреперване нямаше нищо общо със студа.

Пътят към вкъщи бе прекаран в мълчание. Студеният въздух ме разбуди. Умът ми беше нащрек и работеше много усилено и много бързо.

Ами ако? Какво трябваше да направя?

Не можех да си представя животът си без Джейкъб сега — свих се от идеята дори да си представя това. Някакси той бе станал съществен за моето оцеляване. Но да оставя нещата така както бяха… това жестоко ли беше, както бе обвинил Майк?

Спомних си как ми се искаше Джейкъб да е мой брат. Сега осъзнах, че всъщност съм искала да имам някакви претенции над него. Усещането не беше братско, като ме държеше така. Просто бе приятно — топло и успокояващо и познато. Безопасно. Джейкъб беше безопасен пристан.

Можех да претендирам за него. Разполагах с такава власт.

Трябваше да му кажа всичко, знаех това. Поне така щеше да е честно. Трябваше да го обясня правилно, така че да знае, че не се примирявам, че е прекалено добър за мен. Той вече знаеше, че съм разбита, тази част нямаше да го изненада, но трябваше да знае обхвата на това. Дори трябваше да призная, че съм луда — да обясня за гласовете, които чувах. Трябваше да знае всичко, преди да вземе решение.

Но дори и докато усещах тази необходимост, знаех, че той ще ме приеме въпреки всичко. Дори нямаше да се замисли.

Трябваше да се посветя на това — да посветя толкова, колкото бе останало от мен, всяко едно от счупените парчета. Щеше да бъде единственият начин да съм честна с него. Щях ли? Можех ли?

Щеше ли да е толкова нередно да се опитам да направя Джейкъб щастлив? Дори и любовта, която чувствах към него да бе нищо повече от едно слабо ехо на това, което бях способна, дори и сърцето ми да бе надалеч, скитащо и скърбящо заради моят непостоянен Ромео, щеше ли да е толкова нередно?

Джейкъб паркира пикапа пред тъмната ми къща, като спря двигателя така, че внезапно бе тихо. Като толкова много пъти преди, той сякаш бе на една вълна с мислите ми сега.

Той преметна другата си ръка около мен, като ме притисна към гърдите си, като ме обвързваше към себе си. Отново, чувството бе приятно. Като почти да бъда цял човек отново.

Мислех си, че си мисли за Хари, но тогава проговори и тонът му бе извинителен.

— Съжалявам. Знам, че не се чувстваш по същият начин като мен, Бела. Кълна се, че нямам нищо против. Просто толкова се радвам, че си добре, че бих могъл да запея — а това е нещо, което никой не иска да чуе.

Той се засмя с гърленият си смях в ухото ми.

Дишането ми се учести малко, като стържеше срещу гърлото ми.

Дали Едуард, колкото и да бе безразличен, би искал да съм доколкото може щастлива, въпреки обстоятелствата? Щеше ли в него да има останали достатъчно приятелски емоции, че да поиска поне толкова за мен? Помислих си, че би го направил. Не би ми се разсърдил за това — да дам малко любов, която той не искаше, за приятелят ми Джейкъб. Все пак, изобщо не бе същият тип любов.

Джейк притисна топлата си буза срещу върха на главата ми.

Ако извърнех лице към неговата страна — и притисна устни срещу голото му тяло… Знаех без никакво съмнение какво щеше да последва. Щеше да е много лесно. Нямаше да има нужда от каквито и да е обяснение тази вечер.

Но можех ли да го направя? Можех ли да предам отсъстващото си сърце, за да спася жалкият си живот?

Пеперуди изпълниха стомахът ми, докато обмислях дали да извърна главата си.

И тогава, толкова ясно, сякаш бях в незабавна опасност, кадифеният глас на Едуард прошепна в ухото ми:

— Бъди щастлива — каза ми той.

Замръзнах.

Джейкъб усети внезапната ми неподвижност и ме пусна автоматично, като се пресегна към вратата.

Чакай, искаше ми се да кажа. Само минутка. Но все още бях замръзнала на място, заслушана в ехото от гласът на Едуард в главата ми.

Изстуденият от бурята въздух навлезе в купето на пикапа.

— ОУ! — Въздухът от Джейкъб бе изкаран така, сякаш някой го бе ударил в стомаха. — Мамка му!

Той затръшна вратата и завъртя ключовете в запалителя в същият момент. Ръцете му трепереха толкова силно, че не разбрах как успяваше.

— Какво има?

Той форсира двигателя прекалено бързо — заекна и изгасна.

— Вампир — изплю той.

Кръвта изтече от главата ми и ме остави замаяна.

— Откъде знаеш?

— Защото мога да го помириша. По дяволите!

Очите на Джейкъб бяха обезумели, докато претърсваше тъмната уличка. Изглежда, че едва забелязваше вибрациите, които минаваха през тялото му.

— Да се преобразя или да я изкарам оттук? — изсъска той сам на себе си.

Погледна към мен за една частица от секундата, като огледа ужасените ми очи и пребледнялото ми лице, и отново започна да сканира улицата.

— Ясно. Да те махна оттук.

Двигателят стартира с ръмжене. Гумите изквичаха, докато завъртя пикапа и зави към единственият ни изход. Фаровете преминаха през тротоара и осветиха предната част на черната гора, като накрая различиха колата, която бе паркирана на улицата срещу къщата ми.

— Спри! — ахнах аз.

Беше черна кола — кола, която познавах. Вероятно не бях най-запаленият фен на автомобилите, но можех да ви кажа всичко за тази конкретна кола. Беше мерцедес S55 AMG. Познавах конските сили и цветът на интериора. Познавах чувството от мощният двигател, който мъркаше изпод капака. Познавах богатият мирис на кожените седалки и начинът, по който черните стъкла правеха следобеда да изглежда като здрач през тях.

Беше колата на Карлайл.

— Спри! — извиках отново, по-силно този път, защото Джейкъб фучеше с пикапа по улицата.

— Какво?!

— Не е Виктория. Спри, спри! Искам да се върна.

Той натисна спирачката толкова силно, че ми се наложи да се хвана за таблото.

— Какво? — попита отново той, втрещен. Той ме гледаше с ужасени очи.

— Това е колата на Карлайл! Това са Кълънови. Знам, че са те.

Той забеляза как зората изгрява на лицето ми и силен трепет премина през него.

— Ей, успокой се, Джейк. Всичко е наред. Няма опасност, виждаш ли? Спокойно.

— Да, спокойно — пуфтеше той, като облегна главата си надолу и затвори очи. Докато се концентрираше да не експлодира във вълчата му форма, аз се зазяпах през задният прозорец към черната кола.

Беше само Карлайл, казах си аз. Не очаквай нищо повече. Може би Есме… Спри точно тук, наредих си аз. Само Карлайл. Това е достатъчно. Повече, отколкото се бях надявала да имам отново.

— Има вампир в къщата ти — изсъска Джейкъб. — И ти искаш да се върнеш?

Изгледах го, като откъсна неохотно очи от мерцедеса — ужасена, че ще изчезне в секундата, когато отвърна поглед.

— Разбира се — казах аз, като гласът ми бе изненадан от въпросът му. Разбира се, че исках да се върна.

Лицето на Джейкъб стана сурово, докато го наблюдавах, като прикриваше горчивата маска, която си мислех, че отдавна е изчезнала. Точно преди да постави маската обратно на място, улових спазъм от предателство, което премина през очите му. Ръцете му все още трепереха. Изглеждаше с десет години по-възрастен от мен.

Той си пое дълбоко въздух.

— Сигурна си, че не е номер — попита той с бавен, тежък глас.

— Не е номер. Това е Карлайл. Върни ме обратно!

Трепет премина през широките му рамене, но очите му бяха пусти и безчувствени.

— Не.

— Джейк, всичко е наред…

— Не. Сама се върни, Бела. — Гласът му беше като плесница — свих се, когато звукът ме удари. Челюстта му се свиваше и разпускаше. — Виж, Бела — каза той със същият суров глас. — Не мога да се върна. Договор или не, моят враг е там.

— Не е така…

— Трябва веднага да кажа на Сам. Това променя нещата. Не можем да бъдем хванати на тяхна територия.

— Джейк, това не е война!

Той не ме слушаше. Той остави пикапа включен и изскочи през вратата.

— Довиждане, Бела — извика той през рамото си. — Наистина се надявам, че няма да умреш.

Той спринтира през тъмнината, като трепереше толкова силно, че фигурата му изглеждаше размазана — той изчезна още преди да отворя уста и да го извикам обратно.

Разкаянието ме закова на седалката за една дълга секунда. Какво бях сторила току-що на Джейкъб?

Но разкаянието не можеше дам е задържи за дълго.

Плъзнах се през седалката и отново подкарах пикапа. Ръцете ми трепереха почти толкова силно, колкото тези на Джейк и ми отне минута, за да се концентрирам. След което внимателно обърнах пикапа и го паркирах пред къщата си.

Беше много тъмно, когато спрях фаровете. Чарли си бе тръгнал толкова бързо, че бе забравил да включи лампата на верандата. Почувствах прилив на съмнение, докато се вглеждах в къщата, потънала в сенките. Ами ако наистина беше номер?

Погледнах обратно към черната кола, почти невидима в нощта. Не. Познавах тази кола.

Все пак, ръцете ми трепереха дори още повече, когато се пресегнах за ключа над вратата. Когато хванах дръжката, за да я отключа, се извъртя лесно в ръката ми. Оставих вратата да се отвори. Коридорът беше черен.

Искаше ми се да извикам някакъв поздрав, но гърлото ми бе прекалено сухо. Не можех да уловя дъхът си.

Направих една крачка навътре и затърсих ключът за лампата. Беше толкова черно — като черните води… Къде беше този ключ?

Точно като черната вода, с оранжевите пламъци, които блещукаха невъзможно над нея. Пламък, който не можеше да е от огън, но тогава какво…? Ръцете ми проследиха стената, все още търсещи, все още треперещи…

Внезапно нещо, което Джейкъб ми беше казал този следобед отекна в главата ми, накрая го разбрах… Тя тръгна по водата, беше казал той. Кръвопийците имат предимство там. Затова и побързах да се прибера вкъщи — страхувах се, че ще се върне обратно, плувайки.

Ръката ми замръзна посред търсенето си, цялото ми тяло замръзна на място, когато осъзнах, защо бях разпознала странният оранжев цвят над водата.

Косата на Виктория, развята диво от вятъра, с цветът на огън…

Тя беше точно там. Точно там, на пристанището с мен и Джейкъб. Ако Сам не бе там, ако бяхме само ние двамата…? Повече не можех да дишам или да се движа.

Лампата светна, въпреки че замръзналата ми ръка все още не бе открила ключът.

Запримигах срещу внезапната светлина и видях някой, който беше там и ме чакаше.