Стефани Майър
Новолуние (18)

17. ПОСЕТИТЕЛ

Неестествено неподвижна и бяла, с огромни черни очи, които се взираха напрегнато в лицето ми, моята посетителка, чакаше напълно мирно в средата на коридора, красива отвъд въображението.

Коленете ми потрепераха за секунда и едва паднах. След което се хвърлих към нея.

— Алис, о, Алис! — извиках аз, като се блъснах в нея.

Бях забравила колко е твърда — беше като да тичаш право срещу циментова стена.

— Бела? — Имаше странна смеска от облекчение и объркване в гласът й.

Сключих ръцете си около нея, като се задъхвах да вдишам колкото се може повече от аромата на кожата й. Не беше като нищо друго — нито флорално или на подправки, цитрусово или мускусно. Никакъв парфюм на света не би могъл да се сравни с това. Паметта ми не му бе отдала заслужената почит.

Не забелязах кога задъхването се е превърнало в нещо друго — едва осъзнах, че ридая, когато Алис ме издърпа към канапето във всекидневната и ме издърпа в скута си. Беше като да се свиеш на студен камък, но камък, който бе изкривен удобно по формата на тялото ми. Тя галеше гърбът ми с нежен ритъм, като ме чакаше да се съвзема.

— Съжалявам — изхлипах аз. — Просто… толкова съм щастлива… да те видя!

— Няма нищо, Бела. Всичко е наред.

— Да — изплаках аз. И поне за пръв път беше така.

Алис въздъхна.

— Бях забравила колко си темпераментна — каза тя, и тонът й беше неодобрителен.

Погледнах я през замъглените си очи. Шията на Алис беше стегната, отдалечена от мен, устните й стиснати здраво. Очите й бяха черни като мрак.

— Ох — изхълцах аз, като осъзнах какъв е проблемът. Беше жадна. А аз миришех апетитно. Беше изминало известно време откакто се съобразявах за последно с такива неща. — Съжалявам.

— Вината е само моя. Мина доста време, откакто ловувах за последно. Не трябваше да се оставям да ожаднея толкова. Но доста бързах днес. — Погледът, който ми хвърли директно, беше гневен. — Като говорим за това, искаш ли да ми обясниш как така си все още жива?

Това ме сепна и спря хлипането. Осъзнах какво се бе случило незабавно и защо Алис беше тук.

Преглътнах силно.

— Видяла си ме да падам?

— Не — възрази тя, като присви очи. — Видях те да скачаш.

Стиснах устни, като се опитвах да измисля оправдание, което не би прозвучало налудничаво.

Алис поклати главата си.

— Казах му, че това ще се случи, но той не ми повярва. „Бела обеща“ — гласът й имитира неговият толкова перфектно, че замръзнах от шок, докато болката разкъсваше тялото ми. — „Ти също недей да се взираш в бъдещето й“ — продължи да го цитира тя, — „Нанесохме достатъчно вреди.“ Само защото не гледам, не означава, че не виждам — продължи тя. — Не хвърлях погледи към теб, кълна се, Бела. Просто вече съм настроена към теб… когато те видях да скачаш, не се замислих, просто се качих на самолета. Знаех, че ще съм закъсняла, но и да стоя и да правя нищо. И когато идвам тук, като си мисля, че поне мога да помогна на Чарли някак си и ти пристигаш. — Тя поклати глава, този път объркано. Гласът й беше обтегнат. — Видях те във водата и чаках ли, чаках да се появиш, но ти не излезе. Какво се случи? И как можа да го причиниш на Чарли? Не спря ли да се замислиш какво би му направило това? Ами брат ми? Имаш ли си и на идея какво Едуард…

Точно тогава я срязах, веднага щом каза името му. Оставих я да продължи дори и след като осъзнах недоразумението й, само и само за да слушам перфектният звън на гласът й. Но беше време да я прекъсна.

— Алис, не се опитвах да се самоубия.

Тя ме изгледа съмнително.

— Да не би да казваш, че не си скачала от скала?

— Не, но… — Направих гримаса. — Беше само с ободрителна цел.

Лицето й стана по-строго.

— Бях виждала някои от приятелите на Джейкъб да се гмуркат от скала — настоях аз. — Изглеждаше… забавно, а аз бях отегчена…

Тя чакаше.

— Не се замислих как бурята ще се отрази на течението. Всъщност, изобщо не мислех за водата.

Алис не се върза. Можех да видя, че все още си мисли, че съм се опитвала да се самоубия. Реших да започна отначало.

— Щом си ме видяла да скачам вътре, защо не си видяла и Джейкъб?

Тя наклони глава на една страна, разсеяна от това.

Продължих.

— Истина е, че вероятно щях да се удавя, ако Джейкъб не беше скочил след мен. Е, добре, няма нищо невероятно в това. Но той го направи, и ме извади и предполагам, че ме издърпа обратно към брега, макар че бях в безсъзнание по това време. Не може да е минало и повече от минута, докато бях потънала, преди той да ме сграбчи. Как така не си видяла това?

Тя се намръщи смутено.

— Някой те е издърпал?

— Да. Джейкъб ме спаси.

Наблюдавах я любопитно, докато загадъчна гама от емоции премина през лицето й. Нещо я притесняваше — несъвършено видение? Но не бях сигурна. След което преднамерено се наведе и помириса рамото ми.

Замръзнах.

— Не ставай глупава — промърмори тя, като помириса още.

— Какво правиш?

Тя не обърна внимание на въпросът ми.

— Кой беше с теб навън допреди малко? Звучеше така, сякаш спориш с някого.

— Джейкъб Блек. Той е… един вид най-добрият ми приятел, предполагам. Или поне беше… — Замислих се за гневът на Джейкъб, предаденото му лице, и се зачудих какъв ли ми е сега.

Алис кимна, като изглеждаше погълната.

— Какво?

— Не знам — каза тя. — Не съм сигурна какво означава.

— Е, поне не съм умряла.

Тя извъртя очи.

— Той е глупак да мисли, че можеш да оцелееш сама. Никога не съм виждала някой толкова склонен към застрашаващ живота идиотизъм.

— Оцелях — изтъкнах аз.

Тя се замисли за нещо друго.

— Щом течението е било прекалено силно за теб, как е успял този Джейкъб?

— Джейкъб е… силен.

Тя чу неохотата в гласът ми и веждите й се повдигнаха.

Задъвках устната си за секунда. Това тайна ли беше или не? И ако беше, тогава към кого бях най-много предана? Към Джейкъб или Алис?

Беше прекалено трудно да пазя тайни, реших аз. Джейкъб знаеше всичко, така че защо не и Алис да знае?

— Ами, виждаш ли, той е… един вид върколак — признах аз припряно. — Килетите се превръщат във вълци, когато има вампири наоколо. Познават Карлайл отдавна. Ти тогава беше ли с Карлайл по онова време?

Алис се ококори срещу мен за момент и тогава се съвзе, като премигаше бързо.

— Е, предполагам, че това обяснява миризмата — промърмори тя. — Но обяснява ли това, което не видях? — Тя се намръщи, като порцелановото й чело се сбръчка.

— Миризмата? — повторих аз.

— Миришеш ужасно — каза разсеяно тя, все още намръщена. — Върколак? Сигурна ли си за това?

— Доста сигурна — обещах аз, трепвайки като си спомних Пол и Джейкъб, които се биеха на пътя. — Предполагам, че не си била тук с Карлайл последният път, когато е имало върколаци тук във Форкс?

— Не. Не го бях открила по това време. — Алис все още бе изгубена в мислите си. Внезапно очите й се разшириха и тя се извърна да ме погледне с шокирано изражение. — Най-добрият ти приятел е върколак?

Кимнах срамежливо.

— Откога продължава това?

— Не отдавна — казах аз, като гласът ми звучеше отбранително. — Той е върколак едва от няколко седмици.

Тя ме изгледа ядосано.

— Млад върколак? Още по-зле! Едуард беше прав — ти си магнит за опасности. Не трябваше ли да стоиш далеч от неприятностите?

— Няма нищо нередно с върколаците — промърморих аз, обидена от критичният й тон.

— Докато не си изгубиш търпението. — Тя поклати рязко глава. — Само ти можеш да го направиш това, Бела. Всеки друг би бил по-добре, когато вампирите напуснат града. Но ти трябва да започнеш да се мотаеш с първото чудовище, което откриеш.

Не исках да споря с Алис — все още треперех от радост, че е наистина тук, че мога да докосна мраморната й кожа и да чуя звънливият й глас — но тя все още не бе схванала нещата както трябва.

— Не, Алис, вампирите не са напуснали наистина — не всичките, поне. Там е целият проблем. Ако не бяха върколаците, Виктория щеше да ме е хванала досега. Е, ако не бяха Джейк и приятелите му, Лорън щеше да ме е хванал още преди нея, така че предполагам…

— Виктория? — просъска тя. — Лорън?

Кимнах, малко застанала нащрек от изражението в черните й очи. Посочих към себе си.

— Магнит за опасности, нали помниш?

Тя отново поклати главата си.

— Разкажи ми всичко — започни от началото.

Замазах началото, като пропуснах мотоциклетите и гласовете, но разказах всичко останало точно до днешната злополука. Алис не хареса слабото ми обяснение за скуката и скалите, затова побързах да обясня странните пламъци, които бях видяла над водата и какво си мислех, че означават. Очите й се присвиха почти до цепки по време на тази част. Беше странно да я видя толкова… толкова опасна — като вампир. Преглътнах трудно и продължих с останалата част за Хари.

Тя изслуша историите ми без да ме прекъсва. От време на време поклащаше глава и бръчката в челото и ставаше все по-дълбока, докато не заприлича на трайно врязана в мрамора на челото й. Тя не проговори и накрая, аз затихнах, поразена отново от взетата ми назаем скръб за смъртта на Хари. Замислих се за Чарли — щеше да си е скоро вкъщи. В какво ли състояние щеше да бъде?

— Нашето напускане не ти се отрази никак добре, нали? — промърмори Алис.

Засмях се веднъж — звукът беше леко истеричен.

— Макар че това никога не е бил смисълът, нали така? Не е като да сте напуснали за моя изгода.

Алис се намръщи на пода за момент.

— Е… предполагам, че реагирах доста импулсивно днес. Вероятно не трябваше да се намесвам.

Можех да усетя кръвта да се отдръпва от лицето ми. Стомахът ми се сви.

— Не си тръгвай, Алис — прошепнах аз. Пръстите ми се сключиха около яката на бялата й риза и започнах да хипервентилирам. — Моля те, не ме напускай.

Очите й се разшириха.

— Добре — каза тя, като изговаряше всяка дума с бавна точност. — Не отивам никъде тази вечер. Поеми си дълбоко дъх.

Опитах се да се подчиня, въпреки че не можех да открия дробовете си.

Тя наблюдаваше лицето ми, докато се концентрирах върху дишането си. Тя почака, докато се успокоя, за да коментира.

— Изглеждаш отвратително, Бела.

— Днес се удавих — напомних й аз.

— По-дълбоко е от това. Ти си развалина.

Трепнах.

— Виж, правя каквото мога.

— Какво имаш предвид?

— Не беше лесно. Работя по това.

Тя се намръщи.

— Казах му — промърмори тя на себе си.

— Алис — въздъхнах аз. — Какво си мислеше, че ще откриеш? Имам предвид, освен мен мъртва? Нима очакваше да ме откриеш подскачаща наоколо и подсвирквайки си мелодии от реклами? Познаваш ме по-добре от това.

— Така е. Но се надявах.

— Тогава предполагам, че не аз държа акциите за пазара по идиотщина.

Телефонът звънна.

— Това трябва да е Чарли — казах аз, като се препънах в краката си. Сграбчих ръката на Алис и я издърпах заедно с мен в кухнята. Нямаше да я оставя извън погледа си.

— Чарли? — отвърнах аз в телефона.

— Не, аз съм — каза Джейкъб.

— Джейк!

Алис разгледа изражението ми.

— Просто да проверя дали си още жива — каза горчиво Джейкъб.

— Добре съм. Казах ти, че не е…

— Аха. Ясно. Чао.

Джейкъб ми тръшна телефона.

Въздъхнах и оставих главата си да увисне назад, зазяпана в тавана.

— Това ще е проблем.

Алис стисна ръката ми.

— Не са във възторг, че съм тук.

— Не особено. Но не е и тяхна работа и без това.

Алис сложи ръката си около мен.

— Та какво ще правим сега? — замисли се тя. Тя изглежда говореше сама на себе си за момент. — Неща за правене. Разхлабени краища за завързване.

— Какви неща за правене?

Лицето й бе внезапно предпазливо.

— Не съм сигурна… Трябва да се видя с Карлайл.

Толкова скоро ли щеше да си тръгне? Стомахът ми ме присви.

— Не можеш ли да останеш? — умолявах я аз. — Моля те? Само за малко. Толкова много ми липсваше. — Гласът ми заглъхна.

— Ако мислиш, че това е добра идея. — Очите й не бяха щастливи.

— Такава е. Можеш да останеш тук — Чарли много ще се зарадва.

— Имам къща, Бела.

Кимнах, разочарована, но примирена. Тя се поколеба, докато ме гледаше.

— Е, поне трябва да си взема един куфар с дрехи.

Хвърлих ръцете си около нея.

— Алис, ти си най-добрата!

— И мисля, че трябва да отида на лов. Незабавно — добави тя с напрегнат глас.

— О-па. — Направих една крачка назад.

— Можеш ли да стоиш далеч от неприятностите за един час? — попита скептично тя. Тогава, преди да отговоря, тя задържа един пръст нагоре и затвори очи. Лицето й бе гладко и безизразно за няколко секунди.

И тогава отвори очи и отговори сама на въпросът си.

— Да, ще си добре. Поне за тази вечер. — Тя направи гримаса. Дори, когато изкривяваше лице, приличаше на ангел.

— Ще се върнеш отново? — попитах аз с тънък гласец.

— Обещавам — след един час.

Погледнах към часовникът над кухненската маса. Тя се засмя и се наведе бързо, за да ме целуне по бузата. След което бе изчезнала.

Поех си дълбоко дъх. Алис щеше да се върне. Внезапно се почувствах много по-добре.

Имах много неща за вършене, които да ме занимават, докато чакам. Един душ определено бе първи в списъкът. Помирисах раменете си, докато се разсъбличах, но не можех да усетя нищо, освен мирисът на морска сол и водорасли от океана. Зачудих се какво имаше предвид Алис, като каза, че мириша лошо.

Когато се изкъпах, се върнах обратно в кухнята. Не видях никакви признаци, че Чарли е ял нещо напоследък, и вероятно щеше да е гладен, когато се върне. Тананиках си беззвучно, докато се движех из кухнята.

Докато гювечето се въртеше в микровълновата, застлах канапето с чаршафи и стара възглавница. Алис нямаше да се нуждае от тях, но Чарли трябваше да ги види. Внимавах да не се заглеждам в часовника. Нямаше причина да започна да се паникьосвам — Алис ми бе обещала.

Побързах с вечерята си, като едва я вкусвах — просто усещах болката, докато се плъзгаше надолу по гърлото ми. Най-вече бях жадна — вероятно бях изпила половин галон вода, докато приключа. Цялата сол в системата ми ме бе дехидратирала.

Отидох да се опитам да гледам телевизия, докато чакам.

Алис вече беше там, седнала на импровизираното си легло. Очите й бяха като течен карамел. Тя ми се усмихна и потупа възглавницата.

— Благодаря.

— Подранила си — казах аз, въодушевена.

Седнах точно до нея и облегнах глава на рамото й. Тя сложи студените си ръце около мен и въздъхна.

— Бела. Какво ще те правим?

— Не знам — признах аз. — Наистина много се старая.

— Вярвам ти.

Беше тихо.

— Ами той… той… — Поех си дълбоко дъх. Беше трудно да кажа на глас името му, дори и да можех да си го помисля сега. — Едуард знае ли, че си тук? — Не можех да не попитам. Беше моята болка, все пак. Щях да се разправям с нея, когато тя си тръгне, обещах си аз, и ми прилоша при мисълта.

— Не.

Имаше само един начин, по който това бе възможно.

— Той не е с Карлайл и Есме?

— Навестява ни на няколко месеца.

— Оу. — Вероятно се наслаждава на разсейванията си. Фокусирах любопитството си в по-безопасна тема. — Каза, че си долетяла дотук… Откъде дойде?

— Бях в Денали. На гости на семейството на Таня.

— Джаспър там ли е? С теб ли дойде?

Тя поклати глава.

— Той не одобряваше моята намеса. Обещахме… — тя замълча и тогава тонът й се промени. — И наистина ли мислиш, че Чарли няма да има нещо против, че съм тук? — попита тя, като звучеше разтревожена.

— Чарли мисли, че си прекрасна, Алис.

— Е, сега ще разберем.

И разбира се, само няколко секунди по-късно чух патрулката да паркира в алеята. Скочих и побързах да отворя вратата.

Чарли крачеше бавно по пътеката, очите му бяха заковани в земята, а раменете му отпуснати. Отидох да го пресрещна — той дори не ме видя, докато не го прегърнах през кръста. Той отвърна на прегръдката ми пламенно.

— Толкова съжалявам за Хари, тате.

— Наистина ще ми липсва — промълви Чарли.

— Как се справя Сю?

— Изглежда замаяна, сякаш още не го е осъзнала. Сам е при нея… — Силата на гласът му се повишаваше и отслабваше. — Горките деца. Лия е само година по-голяма от теб, а Сет е едва на четиринайсет… — Той поклати глава.

Задържа ръцете си здраво около мен, докато вървяхме обратно към вратата.

— Ъм, тате? — реших, че ще е по-добре да го предупредя. — Никога няма да познаеш кой е тук.

Той ме погледна безизразно. Главата му се извъртя и той погледна към мерцедеса от другата страна на улицата, който се осветяваше от лампата на верандата. Преди да може да реагира, Алис бе на прага.

— Здрасти, Чарли — каза тя със снишен глас. — Съжалявам, че идвам в такова лошо време.

— Алис Кълън? — той примижа срещу слабата фигура пред него, сякаш се съмняваше, че очите му го лъжеха. — Алис, това ти ли си?

— Аз съм — потвърди тя. — Бях наблизо.

— Карлайл…?

— Не, сама съм.

И двете с Алис знаехме, че не пита наистина за Карлайл. Ръцете му ме хванаха по-здраво през рамото.

— Може да остане тук, нали? — помолих го аз. — Вече я попитах.

— Разбира се — каза Чарли механично. — Ще се радваме да ни гостуваш, Алис.

— Благодаря ти, Чарли. Знам, че моментът е ужасен.

— Не, наистина, няма проблеми. Ще съм наистина зает да помагам на семейството на Хари — ще е приятно Бела да има компания.

— Вечерята ти е сложена на масата, тате — казах му аз.

— Благодаря ти, Бел. — Той ме стисна лекичко още един път, преди да се отправи към кухнята.

Алис се върна на канапето и аз я последвах. Този път тя ме притисна към рамото си.

— Изглеждаш изморена.

— Аха — съгласих се аз и свих рамене. — Преживяванията на косъм от смъртта ми действат така… Та, какво мисли Карлайл за това, че ти си тук?

— Не знае. Той и Есме бяха на лов. Ще се чуем след няколко дни, когато се върне обратно.

— Няма да му кажеш обаче… когато намине отново? — попитах аз. Тя знаеше, че нямах предвид Карлайл сега.

— Не. Ще ми отхапе главата иначе — каза Алис мрачно.

Засмях се кратко, след което въздъхнах.

Не исках да заспя. Исках да будувам цяла нощ и да си говоря с Алис. И нямаше смисъл да съм уморена, като се има предвид, че спах на канапето на Джейкъб цял ден. Но давенето наистина ме бе изтормозило доста, и очите ми не искаха да стоят отворени. Облегнах главата си на каменното й рамо и се унесох в по-спокойно безсъзнание, отколкото се надявах.

Събудих се рано от дълбокият сън без сънища, като се чувствах добре отпочинала, но вкочанена. Бях на канапето, завита изпод одеялата, които бях приготвила за Алис, и можех да я чуя да си говори с Чарли в кухнята. Звучеше така, сякаш Чарли й приготвя закуска.

— Колко е зле, Чарли? — попита меко Алис и отначало си помислих, че говори за семейство Клиъруотър.

Чарли въздъхна.

— Наистина зле.

— И още как. Искам да знам точно какво се случи, когато заминахме.

Имаше пауза, докато вратичката на шкафовете се затваряше и ключът на печката бе изключен. Чаках, тръпнеща.

— Никога не съм се чувствал толкова безпомощен — започна бавно Чарли. — Не знаех какво да направя. Онази първа седмица — помислих си, че ще ми се наложи да я пратя в болница. Не искаше да яде или да пие, не се движеше. Доктор Джеранди подхвърляше думи като „кататония“, но не го пусках да отиде да я види. Страхувах се, че това ще я изплаши.

— Обаче се посъвзе, нали?

— Накарах Рене да дойде и да я върне във Флорида. Просто не исках аз да съм този… ако трябва да я пратят в болница или нещо такова. Надявах се, че ако остане с майка си това ще й помогне. Но когато започнахме да опаковаме дрехите й, тя се събуди с отмъщение. Никога не съм виждал Бела да вдига такива скандали. Никога не е била от избухливите, но, човече, като харпия беше тогава. Мяташе дрехите си навсякъде и крещеше, че не можем да я накараме да си тръгне — и тогава накрая започна да плаче. Помислих си, че тук чашата е преляла. Не спорих с нея, когато тя настоя да остане тук… и наистина отначало изглеждаше така, че се справя по-добре…

Чарли замълча. Беше ми трудно да го слушам, да знам колко много болка съм му причинила.

— Но? — притисна Алис.

— Тя се върна на училище и работа, хранеше се и спеше и си пишеше домашните. Отговаряше, когато някой й зададеше директен отговор. Но беше… празна. Очите й бяха безизразни. Имаше много малки неща — не искаше да слуша повече музика — открих купчина начупени дискове в боклука. Не четеше — не беше в същата стая, когато телевизорът бе включен, не че преди го гледаше толкова. Накрая се сетих — тя избягваше всичко, което можеше да й напомни за… него. Едва си говорехме — толкова се тревожех да не кажа нещо, което може да я разстрои — и най-малките неща я караха да трепва — и никога не се заемаше доброволно с нещо. Отвръщаше само ако я помолех. Беше сама през цялото време. Не се обаждаше обратно на приятелите си и след известно време те спряха да звънят. Беше като зората на мъртвите тук. Все още мога да я чуя как пищи в сънят си…

Почти го виждах как потреперва. Аз също потреперих, като си спомних. И тогава въздъхнах. Не го бях заблудила изобщо, дори и за една секунда.

— Толкова съжалявам, Чарли — каза Алис, гласът й печален.

— Вината не е твоя. — Начинът, по който го каза беше повече от очевиден, че обвиняваше някой друг. — Ти винаги си й била добра приятелка.

— Обаче сега изглежда по-добре.

— Аха. Откакто започна да се мотае с Джейкъб Блек, забелязах голямо подобрение. Има същият цвят на бузите си, когато се прибира вкъщи, някакъв вид блясък в очите. По-щастлива е. — Той замълча и гласът му бе по-различен, когато заговори отново. — Той е с година или толкова по-малък от нея, и знам, че преди го намираше просто за приятел, но мисля, че има нещо повече сега, или поне се насочва натам. — Чарли каза това с почти войнствен тон. Беше предупреждение, не към Алис, ами към някой, на когото да го предаде. — Джейк е зрял за годините си — продължи той, като звучеше отбранително. — Грижеше се за баща си физически, по начинът, по който Бела се грижеше емоционално за майка си. Това го накара да порасне. Той е и хубаво момче — метнал се е на майка си. И е добър за Бела, нали знаеш — настоя Чарли.

— Тогава е хубаво, че тя го има — съгласи се Алис.

Чарли издиша тежко, бързо сломен от липсата на съпротивление.

— Добре де, може би надценявам нещата. Не знам… дори с Джейкъб, от време на време виждам нещо в очите й и се чудя дали наистина съм разбрал колко много я боли. Не е нормално, Алис, и това… плаши ме. Изобщо не е нормално. Не е така сякаш някой я е… изоставил, но сякаш някой е умрял. — Гласът му прегракна.

Наистина бе така сякаш някой бе умрял — сякаш аз бях умряла. Защото беше много повече от това да загубиш най-истинската от истинските любов, сякаш това не бе достатъчно да убие някой. Беше загубата на цяло бъдеще, на цяло семейство — целият живот, който бях избрала…

Чарли продължи с безнадежден тон.

— Не знам дали някога ще го преживее — не знам дали е в природата й да се възстанови от нещо такова. Винаги е било постоянно малко нещо. Тя не преживява нещата, не променя решенията си.

— Тя е единствена по рода си — съгласи се Алис със сух глас.

— И Алис… — Чарли се поколеба. — Сега, знаеш колко те харесвам и мога сам да видя, че се радва да те види, но… малко се тревожа как ще й се отрази визитата ти.

— Аз също, Чарли, аз също. Нямаше да се появя изобщо, ако си имах и на представа. Съжалявам.

— Не се извинявай, скъпа. Кой знае? Може да й се отрази добре.

— Надявам се да си прав.

Имаше дълго мълчание, докато чиниите тракаха, а Чарли дъвчеше. Зачудих се къде ли крие Алис храната.

— Алис, трябва да те попитам нещо — каза притеснено Чарли.

Алис беше спокойна.

— Давай.

— Той няма да се върне също, нали? — можех да чуя потиснатият гняв в гласът на Чарли.

Алис отвърна с мек, убедителен глас.

— Той дори не знае, че съм тук. Последният път, като говорих с него, беше в Южна Америка.

Замръзнах на място като чух тази нова информация и се заслушах по-усилено.

— Е, поне това е нещо — изсумтя Чарли. — Надявам се, че се забавлява.

За пръв път в гласът на Алис имаше желязна нотка.

— Не бих правила заключения, Чарли. — Знаех как очите й проблеснат, когато използваше този тон.

Един стол се дръпна от масата, като изскърца шумно по пода. Представих си как Чарли става — нямаше начин Алис да направи такъв тип шум. Мивката шурна, водата плискаща срещу чинията.

Не звучеше така, сякаш ще заговорят отново за Едуард, така че реших, че е време да се събудя.

Преобърнах се, като накарах пружините за изскърцат. След което се прозях шумно.

Беше тихо в кухнята.

Протегнах се и простенах.

— Алис? — попитах невинно — раздразненото ми гърло добави приятна дрезгавост в шарадата ми.

— В кухнята съм, Бела — извика Алис, без следа от гласът й, че е подозирала, че подслушвам. Но тя бе добра в укриването на подобни работи.

На Чарли му се наложи да си тръгне тогава — помагаше на Сю Клиъруотър с последните приготовления по погребението. Щеше да се окаже дълъг ден без Алис. Тя не заговори за заминаване, а аз не я попитах. Знаех, че е неизбежно, но потиснах мисълта в главата си.

Вместо това заговорихме за семейството й — освен за един.

Карлайл бе работил през нощта в Итака и преподаваше от време на време в Корнуол. Есме реставрираше къща от седемнайсети век, исторически паметник, на север от града. Емет и Розали бяха заминали за Европа за няколко месеца на нов меден месец, но скоро се бяха върнали. Джаспър също беше в Корнуол, като учеше философия този път. И Алис също бе направила няколко лични разследвания, които засягаха информацията, която случайно бях разкрила за нея миналата пролет. Тя успешно бе открила лудницата, в която бе прекарала последните години от човешкият си живот. Животът, за който няма спомени.

— Името ми е било Мери Алис Брандън — каза ми тихо тях. — Имала съм малка сестра на име Синтия. Дъщеря й — моята племенница — е все още жива в Билокси.

— Разбра ли защо са те сложили в… онова място? — Какво би накарало родителите да постъпят толкова екстремно? Дори и ако дъщеря им е имала видения за бъдещето…

Тя само поклати глава, топазените й очи бяха замислени.

— Не успях да открия много за тях. Минах през всичките стари вестници на микрофилм. Семейството ми не е споменавано често — не са били част от социалните кръгове, които са съставяли вестниците. Годежът на родителите ми е там, както и този на Синтия. — Името звучеше несигурно от устата й. — Раждането ми е обявено… както и смъртта ми. Открих гробът си. Също така задигнах приемните си документи от старите архиви на лудницата. Дата на приемане е същата като датата на смъртта на надгробната ми плоча.

Не знаех какво да кажа и, след кратка пауза, Алис премина на по-леки теми.

Семейство Кълън се бяха събрали отново, с едно изключение, като прекарваха пролетната ваканция на Корнуол в Денали при Таня и семейството й. Заслушвах се прекалено ревностно в дори най-тривиалните неща. Никога не спомена този, от когото най-се интересувах и бях благодарна за това. Беше достатъчно да слушам историите за семейството, към което някога мечтаех да принадлежа.

Чарли не се върна преди смрачаване и изглеждаше още по-съсипан от миналата вечер. Щеше да се отправи обратно към резервата веднага на другата сутрин за погребението на Хари, така е се върна рано. Останах на канапето при Алис отново.

 

 

Чарли бе почти неузнаваем, когато слезе надолу по стълбите преди слънцето да е изгряло, като носеше стар костюм, с когото не го бях виждала преди. Сакото беше разтворено — вероятно бе прекалено тясно, за да го закопчава. Вратовръзката му бе малко широка според днешната мода. Той отиде на пръсти до вратата, като се опитваше да не ни събуди. Пуснах го, като се престорих, че спя, както правеше и Алис на разтегаемата кушетка.

Веднага щом излезе през вратата, Алис стана. Изпод юрганът си бе напълно облечена.

— Та, какво ще правим днес? — попита тя.

— Не знам — виждаш ли нещо интересно да се случва?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Но е още рано.

Цялото време, което бях прекарвала в Ла Пуш, означаваше купища неща, които бях изоставила вкъщи и реших да наваксам с работата. Исках да направя нещо, каквото и да е, което щеше да направи животът по-лесен за Чарли — може би щеше да се почувства малко по-добре, ако се прибере в чист, организиран дом. Започнах с банята — тя показваше най-големите признаци на занемаряване.

Докато работех, Алис се бе облегнала на рамката на вратата и задаваше равнодушни въпроси за моите, е, нашите приятели от гимназията и с какво са се занимавали откакто е заминала. Лицето й остана небрежно и безчувствено, но можех да усетя неодобрението й, когато осъзна колко малко мога да й кажа. Или може би просто имах гузна съвест, след като подслушвах разговорът й с Чарли вчера сутринта.

Бях буквално зарината в лакти от препарати, като търках ваната, когато се чу звънецът.

Погледнах веднага към Алис, чието изражение бе объркано, почти разтревожено, което беше странно — Алис никога не бе хващана неподготвена.

— Момент! — извиках аз в посоката на входната врата, като се изправих и побързах да измия ръцете си.

— Бела — каза Алис със следа от гняв в гласът си, — имам доста добро предположение кой може да е, и ми се струва, че ще е добре да изляза навън.

— Предположение? — повторих аз. Че откога на Алис и се налагаше да предполага?

— Ако това е повторение на нечуваният ми пропуск във видението ми вчера, тогава е най-вероятно Джейкъб Блек или някой от неговите… приятели.

Загледах се в нея, като се опитвах да сглобя нещата.

— Не можеш да виждаш върколаци?

Тя направи гримаса.

— Така изглежда. — Очевидно бе подразнена от този факт — много подразнена.

Звънецът удари отново — този път два пъти бързо и нетърпеливо.

— Няма нужда да ходиш никъде, Алис. Ти беше тук първа.

Тя се засмя със сребристият си малък смях — имаше тъмна нотка към него.

— Повярвай ми — няма да е добра идея да сложиш мен и Джейкъб Блек в една стая заедно.

Тя ме целуна бързо по бузата преди да изчезне през вратата на Чарли — и без съмнение през задният му прозорец.

Звънецът удари отново.