Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Позитронни роботи (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Robots and Empire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 43 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

РОБОТИТЕ И ИМПЕРИЯТА. ЧАСТ І. 1994. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.5. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Слава АТАНАСОВА [Robots and Empire / Isaak ASIMOV]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 251. Цена: 40.00 лв. ISBN: 954-8340-07-0 (многотомно).

РОБОТИТЕ И ИМПЕРИЯТА. ЧАСТ ІІ. 1994. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.5. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Слава АТАНАСОВА [Robots and Empire / Isaak Asimov]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 211. Цена: 40.00 лв. ISBN: 954-8340-07-0.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция на правописни грешки

Глава 9
Речта

33

Щом влязоха вътре в сградата, те свалиха костюмите си и ги подадоха на обслужващите лица, които ги чакаха. Когато се съблече и Жискар, всички погледи се приковаха към него. Един от служителите предпазливо го доближи, за да вземе и неговите дрехи.

Гладиа нервно намести своя филтър за нос. Дотогава никога не бе попадала в присъствието на огромни тълпи от краткоживущи човешки същества — краткоживущи отчасти поради факта, знаеше тя (или поне така й беше втълпявано), че телата им бяха претъпкани от хронични инфекции и рояци паразити.

— Дали после ще ми върнат точно моя костюм? — прошепна тя.

— Не се безпокойте, няма да ви дадат чужд — отвърна й Д.Ж. — Добре ги пазят, освен това ги стерилизират с облъчване.

Гладиа внимателно се огледа наоколо. Струваше й се, че дори визуалният контакт може да бъде опасен.

— Какви са тези хора? — тя посочи неколцина мъже, облечени в ярки дрехи и явно въоръжени.

— Охраната, мадам — каза Д.Ж.

— Имате охрана даже и тук? В правителствената сграда?

— Разбира се. А на трибуната ще има силово поле, което ще ни отделя от публиката.

— Нямате ли доверие в собственото си законодателство?

Д.Ж. се усмихна под мустак.

— Не съвсем. Нашият свят е още суров, играем по нашите правила. Остават ни още трески за дялане, а нямаме роботи, които да ни пазят. И после, има някои войнствено настроени партии от малцинството — и ние си имаме своите ястреби.

— Какви са тези ястреби?

Повечето хора бяха свалили вече предпазните си костюми и си взимаха по нещо за пиене. Из въздуха се носеше приглушеното бръмчене от разговорите, много хора не изпускаха Гладиа от очи, но никой не се приближаваше да я заговори. Гладиа не се самозалъгваше — нея просто я избягваха.

Д.Ж. забеляза неспокойните погледи, които тя хвърляше насам-натам, и правилно отгатна значението им.

— Обяснили са им — рече той, — че ще се чувствате много признателна, ако ви оставят повече място за дишане. Мисля, че те разбират вашите опасения от зараза.

— Надявам се, че не им се струва обидно.

— Възможно е, но вие притежавате нещо, което очевидно е робот, а повечето хора тук не желаят този вид зараза. Особено ястребите.

— Така и не ми казахте какво представляват те.

— Ако остане време, ще ви кажа. След малко ще трябва да тръгнем с останалите към трибуната… Повечето заселници смятат, че след време Галактиката ще бъде тяхна, че космолитите не могат и няма да издържат в надпреварата за експанзия. Знаем също, че това няма да стане веднага. Ние няма да го дочакаме. Децата ни вероятно също. Може да минат хиляди години, преди това да се сбъдне. Ястребите обаче не искат да чакат. Искат въпросът да се уреди без отлагане.

— Значи искат война?

— Не го твърдят открито. И самите те не се наричат ястреби. Така ги наричаме само ние, които проявяваме здрав разум. Те самите се наричат Партия на върховенството на Земята. Естествено трудно може да се противопоставиш на някой, който се обявява в защита на надмощието на Земята. Всички сме за подобна кауза, но болшинството от нас не очаква тя да се сбъдне още утре, нито пък си скубем косите от яд, че няма да стане така.

— Значи тези ястреби могат да ме нападнат, така ли? Физически?

Д.Ж. й направи знак да тръгва.

— Мисля, че трябва да се размърдаме, мадам. Подреждат ни в редичка… Не, не мисля, че наистина ще ви нападнат, но по-добре човек да е предпазлив.

Гладиа се отдръпна от мястото в редицата, което Д.Ж. й посочи да заеме.

— Не без Данил и Жискар, Д.Ж. Все още не отивам никъде без тях. Дори на трибуната. Особено след като ми казахте за ястребите.

— Искате твърде много, милейди.

— Напротив, Д.Ж. Нищо не искам. Върнете ме обратно вкъщи още сега — заедно с роботите ми.

Гладиа следеше напрегнато как Д.Ж. се приближи към малка групичка служители. Той направи лек поклон с ръце, сочещи по диагонал надолу. Гладиа реши, че на Бейлиуърлд позата представлява израз на уважение.

Не чуваше какво казва Д.Ж., но през ума й мина една болезнена и неволна мисъл. Ако направеха опит да я разделят насила от нейните роботи, Данил и Жискар несъмнено щяха да направят всичко възможно да го предотвратят. Щяха да действат много бързо и точно, за да наранят истински някого… но охраната моментално щеше да използва оръжието си.

Трябваше да предотврати това на всяка цена — да се престори, че доброволно се разделя с Данил и Жискар и да ги помоли да я изчакат тук. Но как да го направи? Никога през живота си не беше оставала без роботи. Как можеше да се чувства спокойна без тях? И все пак имаше ли някакво друго решение?

Д.Ж. се върна при нея.

— Статутът ви на герой, милейди, се оказа твърде полезен коз. И, разбира се, аз съм убедителен тип. Роботите могат да дойдат с вас. На трибуната ще седнат зад вас, но няма да са осветени от прожекторите. И в името на Праотеца, милейди, не привличайте вниманието към тях. Дори не ги поглеждайте.

Гладиа облекчено въздъхна.

— Бива си ви, Д.Ж. — каза тя с треперещ глас. — Благодаря ви.

Гладиа зае мястото си почти в началото на редицата, Д.Ж. застана от лявата й страна, Данил и Жискар — зад нея. След тях се проточи дълга опашка от служители, мъже и жени.

Някаква жена с жезъл в ръката си, който очевидно представляваше йерархичен символ, огледа внимателно цялата редица, после кимна, застана най-отпред и тръгна. Всички я последваха.

Отпред долитаха звуците на маршова музика с прост и монотонен ритъм и Гладиа се зачуди дали не трябва да марширува с някаква особена стъпка. (Обичаите могат да бъдат безкрайно различни и необясними за чужденеца, помисли си тя.)

С крайчеца на окото си забеляза, че Д.Ж. вървеше небрежно с безразличен вид. Почти се влачеше. Тя стисна устни с неодобрение и закрачи в такт с високо вирната глава и изправен гръб. След като нямаше никакви указания, щеше да марширува така, както тя намереше за добре.

Излязоха на сцената и в този миг от някакви вдлъбнатини на подиума плавно изплуваха столове. Редичката се разпръсна, при което Д.Ж. хвана Гладиа лекичко за ръкава и тя тръгна с него. Двата робота я последваха.

Тя застана пред стола, който Д.Ж. тихомълком й посочи. Музиката се засили и светлината от прожекторите понамаля. След едно почти безкрайно чакане Гладиа най-сетне усети, че Д.Ж. я подръпва леко надолу. Седна на стола и всички я последваха.

Забеляза слабото потрепване на завесата от силовото поле, зад която се бе събрала многохилядна публика. Столовете бяха подредени амфитеатрално и всички до един бяха заети. И мъже, и жени (доколкото успяваше да ги различи) носеха дрехи в убити тонове, главно кафяво и черно. На пътеките между редовете охраната изпъкваше с униформите си в зелено и червено. Без съмнение човек не можеше да ги сбърка. (Макар че, помисли си Гладиа, това ги правеше и лесни мишени.)

— Имате страхотни законодателни органи — обърна се тя тихо към Д.Ж.

Д.Ж. леко присви рамене.

— Мисля, че всички правителствени служители са тук заедно със съпругите си и разни гости. Това е показателно за вашата популярност, милейди.

Гладиа обиколи публиката с поглед, прикривайки по този начин опита си да зърне с крайчеца на окото Данил или Жискар — просто за да се убеди, че са там. После й мина бунтарската мисъл, че няма да се случи кой знае какво, ако им хвърли един бърз поглед, и хладнокръвно извърна глава. Бяха на мястото си. Долови и реакцията на Д.Ж., който за миг стисна клепачи и погледна нагоре с едва сдържано раздразнение.

Изведнъж се стресна — лъчът на един от прожекторите падна върху някакъв човек от присъстващите на сцената, докато останалите потънаха още по-надълбоко в призрачна нематериалност.

Осветената фигура се изправи и започна да говори. Гласът му не беше кой знае колко висок, но Гладиа долавяше слабото му отекване от стените в дъното на залата. Сигурно достига и най-затънтените кътчета, помисли си тя. Дали не използваха някакъв толкова незабележим усилвател, че тя не го виждаше, или залата бе построена с изключително мощна акустика? Не можеше да си отговори, но умишлено продължи с безплодните си догадки, защото така си спестяваше — поне за известно време — необходимостта да слуша говорещия.

В един момент някъде от залата долетя приглушен възглас: „Лапацало!“ Ако не беше съвършената акустика (ако изобщо я имаше), възгласът сигурно нямаше да се чуе.

Думата не й говореше нищо, но кратката вълна от сподавен смях, която премина през публиката, недвусмислено й подсказа, че беше нещо просташко. Шумотевицата секна почти моментално и Гладиа с истинско удоволствие се заслуша в настъпилата дълбока тишина.

Може би след като помещението имаше такава съвършена акустика, че се чуваше и най-слабият звук, публиката просто бе принудена да мълчи. В противен случай шумът и бъркотията щяха да са непоносими. А щом практиката да се мълчи се установи веднъж завинаги и на публиката не й остава друг избор, би било немислимо този ред да не се спазва… Освен ако не изгаряш от неудържимо желание да извикаш „Лапацало!“.

Гладиа усети как постепенно мислите й се замъгляват и клепачите се спускат над очите й. Тя рязко се изправи в стола. Хората на тази планета се опитваха да я почетат и ако тя заспеше по време на церемонията, неминуемо щеше жестоко да ги обиди. Опита да се разсъни, като се заслуша в оратора, но това като че ли още повече я приспа. Тогава задъвка бузите си отвътре и започна да диша дълбоко.

На сцената един подир друг се изредиха трима оратори, умерено милостиви с умерено дългите си речи. После изведнъж Гладиа се разбуди като попарена с вряла вода. (Дали въпреки всичките си усилия наистина не беше задрямала пред очите на многохилядната публика?) Светлината на прожектора се закова от лявата й страна и Д.Ж. стана от стола.

Със затъкнати в колана си палци, той изглеждаше абсолютно спокоен.

— Мъже и жени на Бейлиуърлд — започна той. — Правителствени лица, законодатели, уважаеми лидери и съпланетяни, вече сте чули нещо за произшествието на Солария. Знаете, че ние имахме пълен успех. Знаете също, че лейди Гладиа от Аврора допринесе много за този успех. Време е да ви запозная с някои детайли — вас и всички останали мои съпланетяни, които ни гледат по хипервизията.

Той продължи с леко преиначено описание на събитията, което предизвика у Гладиа сдържана усмивка. Спомена съвсем бегло пълната си безпомощност в ръцете на робота. За Жискар изобщо не стана дума, ролята на Данил бе сведена до минимум, а заслугата на Гладиа — дебело подчертана. Инцидентът неусетно се бе превърнал в дуел между две жени — Гладиа и Лендъри, — който бе спечелен единствено благодарение на смелостта и авторитета на Гладиа.

Д.Ж. завърши с думите:

— А сега лейди Гладиа — от Солария по рождение, от Аврора по местожителство, но по заслуги от Бейлиуърлд… — последните думи предизвикаха силни ръкопляскания — най-силните до този момент, тъй като предишните оратори бяха посрещнати твърде хладно. Д.Ж. вдигна ръце за тишина и тя незабавно настъпи. Той довърши: — … ще се обърне с няколко думи към вас.

Гладиа се озова под прицела на прожектора и панически се обърна към Д.Ж. В ушите й кънтяха ръкопляскания, самият Д.Ж. също пляскаше с ръце. В суматохата от аплодисментите, той се наведе към нея и прошепна:

— Обичате ги, искате мир, но тъй като не сте представител на властта, не сте свикнала да изнасяте дълги и безсъдържателни речи. Кажете това, после сядайте.

Тя го изгледа неразбиращо, прекалено развълнувана, за да чуе какво й казва.

Изправи се и посрещна с поглед безкрайните редици от хора.

34

Застанала на сцената, Гладиа изпита чувството, че се смалява (далеч не за първи път през живота си). Мъжете на подиума до един бяха много по-високи от нея, същото важеше и за трите други жени. Струваше й се, че макар да са седнали, те пак стърчат над нея. Колкото до хората от публиката, притихнали в зловещо очакване, Гладиа не се и съмняваше, че я превъзхождат във всички възможни измерения.

Тя пое дълбоко въздух.

— Приятели… — започна тя, но гласът й излезе тънък и писклив. Прочисти гърло (което пък прозвуча като оглушително стържене) и опита наново.

— Приятели! — този път беше налице известна прилика с нормалното звучене. — Всички вие без изключение произхождате от земляните. Аз също. Никъде, на никоя от обитаемите планети — било то на Външните светове, на Заселническите или на самата Земя, — няма човек, който да не е землянин или по рождение, или по произход. Всички останали различия бледнеят пред този колосален факт.

Тя стрелна с поглед Д.Ж. Той се усмихваше едва доловимо, едното му око трепна, сякаш се канеше да й намигне.

— Каквото й да мислим, каквото и да вършим — продължи тя, — никога не бива да забравяме този факт. Благодаря на всички, че гледате на мен като на едно сродно човешко същество. Благодаря, че ме посрещнахте без оглед на каквито и да било други класификации, които можехте да се изкушите да направите. Заради всичко това и с надеждата, че не е далеч денят, когато шестнайсет милиарда човешки същества ще живеят в мир и любов, без да се смятат за нещо повече или по-малко от хора, аз ви приемам не само като приятели, но и като сънародници.

Последва буря от аплодисменти, която връхлетя оглушително върху Гладиа и тя притвори очи с облекчение. Остана права и се потопи в звуците на този радушен признак, че е говорила добре, и — най-важното — достатъчно. Когато ръкоплясканията започнаха да утихват, тя се усмихна, поклони се наляво и надясно и понечи да седне.

И тогава от публиката долетя глас.

— Защо не говорите на солариански?

Полуседнала, Гладиа замръзна на място и с ужас погледна към Д.Ж.

Той поклати леко глава и беззвучно размърда устни:

— Пропуснете го — после направи колкото се може по-незабележим знак да сяда.

Една-две секунди тя продължи да го гледа, после си даде сметка колко ли нелепо изглежда в надупената си стойка на път да седне. Мигновено се изправи и с ослепителна усмивка обходи публиката с поглед. Едва сега забеляза в дъното блясъка на оптични лещи, които я фокусираха.

Разбира се! Д.Ж. спомена, че церемонията се предава по хипервизията. Но това едва ли имаше вече голямо значение. Тя беше говорила, бяха я аплодирали и сега стоеше изправена пред публиката без капка смущение. Какво значение можеше да има пропуснатата подробност?

Все още усмихната, тя отвърна:

— Приемам въпроса ви за добронамерен. Искате да ви покажа какво мога. Кои от вас искат да поговоря като соларианка? Не се колебайте! Вдигнете дясната си ръка!

Няколко ръце се издигнаха.

— Хуманоидният робот на Солария ме чу да говоря на солариански — продължи Гладиа. — В крайна сметка това го погуби. Хайде — нека видя всички, които биха искали демонстрация!

Появиха се нови желаещи и след миг публиката се превърна в море от размахани ръце. Гладиа усети през панталоните ущипване по крака си и светкавично се отърси.

— Много добре. Можете вече да свалите ръцете си, скъпи сънародници. Както разбирате, в момента ви говоря на стандартен галактически език, който ползвате и вие. Аз обаче говоря с аврорианско произношение, но съм убедена, че всички ме разбират. Макар че може да ви се струва забавно как произнасям някои думи, а употребата на други да ви озадачава. Забележете, че моята интонация е напевна — сякаш следвам някаква мелодия. Това е типично за аврорианците, но на другите им изглежда странно, включително и на останалите космолити.

От друга страна, ако премина към соларианско произношение, както правя в момента, веднага ще забележите, че мелодичността изчезва и произношението става гърлено, с типичните „р“-та, които никога не се пррропускат — особено ако „ррррр“ не се среща никъде в словесната картинарррррр.

Публиката избухна в смях, който Гладиа посрещна с каменно изражение на лицето. Накрая тя вдигна ръце и с диригентски жест рязко ги отпусна надолу и встрани, при което смехът секна.

— Аз обаче — каза тя, — сигурно никога повече няма да отида на Солария и следователно едва ли ще имам повод да проговоря отново на този диалект. А капитан Бейли — Гладиа се обърна и направи лек поклон в негова посока, при което забеляза, че по челото му са избили капчици пот — беше така добър да ме осведоми, че не се знае и кога ще се върна на Аврора, тоест може би се налага да зарежа и аврорианския диалект. Не ми остава нищо друго, освен да проговоря диалекта на Бейлиуърлд, който тутакси започвам да усъвършенствам.

Тя затъкна палци във въображаем колан, изпъчи гърди, сведе надолу брадичка, разтегли устни в безцеремонната усмивка на Д.Ж. и започна сериозно с преправен баритон:

— Мъже и жени на Бейлиуърлд, правителствени лица, законодатели, уважаеми лидери и съпланетяни — което би трябвало да включва всички, освен може би неуважаемите…

Тя полагаше максимални усилия да произнася думите натъртено и чепато.

Този път смехът бе още по-гръмогласен и продължителен. Гладиа си позволи да се усмихне и зачака спокойно, докато веселбата продължаваше. В края на краищата тя ги караше да се смеят на самите себе си.

Когато всичко утихна, тя продължи с нормален глас и аврориански акцент:

— Всеки диалект звучи смешно — или странно — за онези, които не са свикнали с него, и може да стане причина за обособяване на хората в отделни и често пъти враждебно настроени една спрямо друга групи. Диалектите обаче не са нищо повече от разновидности на речта. Вместо в тях ние с вас, както и всички останали хора по целия свят, би трябвало да се вслушваме в езика на сърцето. А той няма никакви диалекти. Този език, стига да пожелаем да се вслушаме в него, отеква еднакво във всички нас.

Това беше. Гладиа се приготви да седне отново, когато от залата долетя друг нов въпрос. Този път го зададе женски глас.

— На колко години сте?

Д.Ж. изръмжа тихо през зъби.

— Сядайте, мадам! Не отговаряйте.

Гладиа се обърна към него. Той беше почти изправен. Доколкото сумракът извън обсега на прожектора позволяваше да се види, останалите присъстващи на сцената се бяха привели към нея в напрегнато очакване.

Гладиа се обърна пак с лице към публиката и звънко се провикна:

— Хората на сцената искат да седна. Кои от вас са за?… Виждам, че мълчите… А кои искат да отговоря честно на въпроса?

Последваха силни аплодисменти и викове „Отговорете! Отговорете!“.

— Глас народен! — каза Гладиа. — Съжалявам, Д.Ж., но ми е наредено да говоря.

Тя примига нагоре към светлината от прожектора и извика:

— Не зная кой отговаря за светлините, но моля ви осветете залата и изключете този прожектор. Не ме интересува какво ще стане с камерите от хипервизията. Погрижете се само звукът да се предава ясно. Няма значение дали ще ме виждат ясно, ако ме чуват добре. Права ли съм?

— Да! — проехтя отговорът от хилядите гърла, после скандирането продължи: — Свет-ли-на! Свет-ли-на!

Някой от сцената подаде смутено знак и залата се окъпа в светлина.

— Съвсем друго нещо — отбеляза Гладиа. — Сега вече ви виждам всички, скъпи мои сънародници. Бих искала да видя по-специално жената, която зададе въпроса — онази, която иска да узнае моята възраст. Бих искала да се обърна директно към нея. Недейте да се притеснявате или да се срамувате. Щом имахте смелостта да зададете въпроса, би трябвало да имате и куража да го направите открито.

Гладиа зачака и най-сетне някаква жена се изправи по средата на залата. Тъмната й коса бе пристегната назад, имаше светлокафява кожа, а дрехите в тъмнокафяви тонове прилягаха плътно по тялото и подчертаваха нейната стройна фигура.

— Не ме е страх да стана — малко рязко заяви тя. — И не ме е страх да повторя въпроса. На колко сте години?

Гладиа я изгледа спокойно и внезапно си даде сметка, че всъщност сблъсъкът й доставя удоволствие. (Как беше възможно? Цели три десетилетия от началото на живота й бяха преминали в целенасочено обучение да не търпи никакво чуждо присъствие, макар и само на един-единствен човек. А ето че сега стоеше изправена пред многохилядна тълпа, без дори да трепне. Смътното й недоумение се трансформира в истинско задоволство.)

— Моля ви, останете права, мадам — каза Гладиа, — и нека си поговорим. Как ще измерваме годините? В изминали години от дата на раждане?

— Името ми е Синдра Ламбид — отвърна жената, без да губи присъствие на духа. — Член съм на парламента и следователно спадам към „законодателите“ и „уважаемите лидери“ на капитан Бейли. Или поне се надявам да съм от „уважаемите“. (Сред залата премина лека вълна от смях, публиката изглежда ставаше все по-добронамерена.) Връщам се на въпроса ви. Струва ми се, че човешката възраст обикновено се измерва с броя стандартни галактически години, изтекли от момента на раждането. Така например аз съм на петдесет и четири години. Вие на колко сте? Какво ще кажете да споменете просто една цифра?

— Така и ще направя. От деня, в който съм се родила, са изминали двеста трийсет и три стандартни галактически години, тоест аз съм на повече от двайсет и три десетилетия — или над четири пъти по-възрастна от вас.

Гладиа се изпъна; съзнаваше много добре, че в този миг нейната дребна, тънка фигурка и неясното осветление й придаваха невероятно детински вид.

Из залата се разнесе смутен шепот и някакъв стон от лявата й страна. Един бърз поглед натам й беше достатъчен, за да види, че Д.Ж. се е хванал с ръка за челото.

Тя продължи:

— Но това е твърде пасивен начин за измерване на времето. Отчита се количеството, без да се взима предвид качеството. Животът ми премина спокойно — човек би казал дори тъпо. Носех се по течението на един установен ред. Нашата гладко функционираща система на обществения ред ме предпазваше от нещастни случаи. Моите роботи неизменно заставаха между мен и всевъзможните злополуки. Благодарение на всичко това в живота ми не остана никакво място нито за промени, нито за откривателство.

За всички тези години само два пъти съм усетила тръпката на живота и двата пъти поводът беше трагичен. Когато бях на трийсет и три — по-млада от повечето, които в момента ме слушат, над мен увисна не за дълго заплахата от обвинение в убийство. Две години по-късно — и отново не за дълго — бях въвлечена в историята на друго убийство. И в двата случая на моя страна застана детективът Илайджа Бейли. Мисля, че повечето от вас — навярно дори всички — са запознати с това от книгата, която написа синът му.

Би трябвало да прибавя и един трети случай, защото през изтеклия месец се сблъсках с ред вълнуващи събития, чийто връх бележи срещата ми с вас. Тя представлява нещо коренно различно от всичко останало, което съм вършила през целия си живот досега. И трябва да призная, че бе осъществена единствено благодарение на вашата добронамереност и гостоприемство.

Помислете, всички вие, за контраста между изброеното от мен и вашия собствен живот. Вие сте първооткриватели и живеете в един новооткрит свят. Откакто сте се родили, този свят не е преставал и ще продължи да се развива. Той може да е всичко друго, но не и прикован на място, тук всеки ден е — и трябва да бъде — премеждие. Дори климатът ви е премеждие. Първо имате студове, после жеги, после пак студове. Изобщо това е климат с много вятър, бури и внезапни промени. Вие никога няма да се отпуснете и да оставите времето да минава в бълнуване, защото живеете в един свят, който непрекъснато се променя.

Мнозина от вас са Търговци или при желание могат да станат такива, което означава, че имате възможност да прекарате половината от живота си в кръстосване на космическото пространство. А ако този свят стане някога прекалено скучен, мнозина ще имат възможността да се прехвърлят на някоя друга, по-малко развита планета. Или да се включат в някоя експедиция, чиято крайна цел е да се открият нови светове, където все още не е стъпвал човешки крак. Ще можете да принесете своя дял за тяхното преобразуване, цивилизоване и превръщане в подходящ дом за човечеството.

Ако измерим живота със събития и дела, с постигнати цели и дълбоки преживявания, аз ще се окажа най-невръстното дете сред вас. Дългите години на моя живот са ми донесли само скука и отегчение, докато вашият краткотраен живот ви е дарил с богат опит и вълнения… И така, кажете ми още веднъж, мадам Ламбид, на колко сте години?

Ламбид се усмихна.

— На петдесет и четири добре изживени години, мадам Гладиа.

Тя седна и залата отново избухна в продължителни аплодисменти. Д.Ж. се възползва от тяхното прикритие и дрезгаво прошепна:

— Лейди Гладиа, къде сте се научила да се държите така пред публика?

— Никъде — също шепнешком му отвърна тя. — Никога досега не съм пробвала.

— Свършвайте, докато положението е още в ръцете ви. Онзи, който в момента се надига, е водещата фигура при ястребите. Не е нужно да се занимавате с него. Кажете, че сте уморена и сядайте. Оставете Стареца Бистърван на нас.

— Но аз не съм уморена — каза Гладиа. — Забавно ми е.

Мъжът, който стана, се намираше недалеч от подиума, в най-десния край на залата. Правеше впечатление на енергичен човек, с рунтави бели вежди, надвиснали над очите, и оредяла бяла коса. Беше облечен в абсолютно черни дрехи, изключение правеха белите ивици по протежение на ръкавите и крачолите, които създаваха илюзията, че са притиснали тялото му в контура си.

Имаше дълбок и мелодичен глас.

— Казвам се — представи се той — Томас Бистърван, но повечето хора ме знаят като Стареца — предполагам най-вече защото им се иска да е така, та да не ме чакат дълго, за да умра. Не знам как да се обърна към вас, защото изглежда нямате фамилия, а не ви познавам толкова добре, че да използвам малкото ви име. Честно казано, този факт дори много ме радва.

Очевидно на вашата планета вие сте допринесла за спасението на един тукашен кораб от клопките и оръжията, заложени там от вашия народ, за което сме ви благодарни. В замяна вие ни пробутвате благочестивите си приказки за приятелство и сънародничество. Чисто лицемерие!

Кога ли вашият народ е чувствал сродство с нас? Кога ли космолитите са чувствали някаква привързаност към Земята и нейния народ? Без съмнение вие, космолитите, произхождате от земляните. Ние не сме го забравили. Нито пък сме забравили, че именно вие не си го спомняте. Вече повече от двайсет десетилетия космолитите управляват Галактиката и третират земляните като някакви презрени и недъгави животни-еднодневки. Сега, когато започнахме да набираме сили, внезапно решавате да ни протегнете ръка в знак на приятелство. Но тази ръка е облечена в ръкавица, подобно на вашите ръце в момента. Стараете се с всички сили да не навирите нос пред нас, но този нос си остава предпазен от филтър. Е? Прав ли съм?

Гладиа вдигна двете си ръце.

— Възможно е — каза тя, — публиката в тази зала, а още повече публиката извън нея, която ме гледа по хипервизията, да не забелязва, че нося ръкавици. Те не бият на очи, но е факт, че ги нося. Не отричам. Имам и филтър за нос, който филтрира прахта и микроорганизмите, без много да затруднява дишането. Освен това не пропускам да си напръсквам периодично гърлото. И сигурно наблягам на миенето малко повече, отколкото се налага от чисто хигиенни съображения. Дотук нищо не отричам.

Но всичко това се дължи на някои мои, а не ваши недостатъци. Имунната ми система е слаба. Животът ми е бил прекалено уреден и с твърде малко неща съм се сблъсквала. Не съм имала право на избор, но си плащам последствията. Ако бяхте на мое място, какво щяхте да правите? И в частност вие, господин Бистърван, какво щяхте да правите вие?

— Щях да постъпя като вас — мрачно отвърна Бистърван, — но щях да го смятам за признак на слабост — признак, че не съм подготвен, нито приспособен към живота и че следователно би трябвало да сторя път на по-силните. И забравете всякакви приказки за сродство. Нищо не ви свързва с мен. Вие сте от онези, които ни преследваха и се опитаха да ни унищожат, докато силата беше на тяхна срана, а сега, когато ролите се смениха, идвате да хленчите при нас.

Публиката зашумя, и то далеч не одобрително, — но Бистърван не губеше присъствие на духа.

— Помните ли злото, което сме ви причинили, когато силата беше на наша страна? — меко попита Гладиа.

— Няма опасност да го забравим — каза Бистърван. — Не минава ден, без да се сетим за него.

— Добре! Защото знаете към какво не бива да се стремите. Разбрали сте, че е грешно силният да потиска слабия. Следователно когато ролите се сменят и силни станете вие, а ние — слаби, няма да тръгнете по нашия път.

— О, да. Чувал съм вече този аргумент. Докато бяхте силни, не бяхте и чували за морал, но щом станахте слаби, започнахте яростно да го проповядвате.

— Във вашия случай обаче е тъкмо обратното — докато бяхте слаби, бяхте наясно с морала и поведението на силните ви се струваше потресаващо. Сега, когато силни станахте вие, изведнъж забравихте за всякакъв морал. Определено е по-добре, когато превратностите на живота накарат неморалния да разбере що е морал, отколкото моралният да го забрави в резултат на своето преуспяване.

— Ще си върнем всичко, което сме получили! — извика Бистърван и размаха стиснатия си юмрук.

— Би трябвало да върнете онова, което бихте искали да получите — парира го Гладиа, като разпери широко ръце. — Тъй като всеки може да открие в миналото някаква несправедливост, за която да отмъсти, вие, приятелю, всъщност твърдите, че е правилно силните да потискат слабите. А след като го твърдите, значи оправдавате космолитите в миналото и следователно сега не би трябвало да недоволствате. Аз твърдя, че е било несправедливо да ви потискаме в миналото и че би било също толкова несправедливо, ако вие го направите в бъдеще. За съжаление не можем да променим миналото, но бъдещето е все още в наши ръце.

Гладиа замълча. Бистърван не й отговори веднага и тя продължи.

— Кои от вас са за една нова Галактика, кои не искат старата история вечно да се повтаря? — извика тя.

Хората започнаха да ръкопляскат, но Бистърван вдигна високо ръце и изкрещя гръмогласно:

— Чакайте! Чакайте! Не бъдете глупави! Спрете!

Шумът бавно утихна и той на свой ред продължи:

— Нима смятате, че тази жена вярва на собствените си думи? Нима смятате, че космолитите могат да ни мислят доброто? Те все още си въобразяват, че са силни, все още ни презират и все още възнамеряват да ни унищожат — ако ние не ги изпреварим. Тази жена идва тук, а ние като глупаци я приемаме с отворени обятия и я мислим за кой знае какво. Е добре, нека изпитаме думите й на практика. Нека който и да било от вас направи постъпки да посети някой от Външните светове и да видим дали ще успее. Или пък да видим как ще се отнесат с вас, ако имате зад гърба си цял един свят и си издействате разрешение за кацане от позицията на силата, както направи капитан Бейли? Питайте капитан Бейли дали са се държали с него като със сродник.

Тази жена е лицемерка въпреки всичките си приказки — не, напротив, именно заради тях. Те представляват гласно признание на нейното лицемерие. Тя се вайка и хленчи, че имунната й система не била в ред и че трябва да се предпазва от зарази. Тя, разбира се, не го прави, защото смята, че ние сме прокажени и вмирисани. Предполагам, че подобна мисъл изобщо не й е минавала през ум.

Хленчи, че животът й бил скучен, предпазван от несполуки и нещастия благодарение на прекалено добре уреденото общество и прекалено грижовните тълпи от роботи. Колко ли трябва да ги мрази.

Но какво я заплашва тук? Какво лошо очаква да я сполети на нашата планета? И все пак е довела със себе си два робота. Събрали сме се в тази зала в нейна чест, за да я превъзнасяме, а тя е довела двата си робота дори тук. Те са на трибуната заедно с нея. Сега, когато цялото помещение е осветено, можете да ги видите. Единият е имитация на човешко същество и се казва Р. Данил Оливо. Другият е един безсрамен робот с очевидно метална конструкция и се казва Р. Жискар Ревентлов. Приветствайте ги, мили мои братя. Те са сродниците на тази жена.

— Мат! — изстена тихо Д.Ж.

— Не още — отвърна му Гладиа.

Хората започнаха да протягат вратове, сякаш изведнъж всички ги беше втресло. Думата „роботи“ прекоси залата надлъж и нашир, понесена от хилядите гърла.

— Можете спокойно да ги разгледате — отекна гласът на Гладиа. — Данил, Жискар, станете.

Двата робота мигновено се изправиха зад нея.

— Застанете хубаво от двете ми страни — добави тя, — така че тялото ми да не ви скрива… Не че тялото ми може да скрие кой знае колко.

Сега нека ви обясня някои неща. Тези два робота не са дошли с мен, за да ми прислужват. Да, те ми помагат да поддържам имението си на Аврора заедно с още петдесет и един други. Няма работа, която да не могат да свършат вместо мен. Такива са порядките на планетата, на която живея.

Роботите се различават по сложност, възможности и интелигентност, а тези двата са оценяват много високо по изброените показатели. Особено Данил, чийто интелект според мен се доближава най-много в сравнение с всички останали роботи до човешкия — в онези области, където сравнението е възможно.

Довела съм само Данил и Жискар, но не за да ми слугуват. Ако това ви интересува, аз се обличам сама, къпя се сама, държа приборите си по време на ядене сама и ходя сама, а не ме носят.

Дали ги използвам за лична охрана? Не. Разбира се, те могат да ме защитят, но в същата степен, в която при необходимост биха го сторили и за всеки един друг човек. Съвсем наскоро на Солария Данил направи всичко по силите си, за да помогне на капитан Бейли, и беше готов да загине, за да защити мен. Ако не беше той, корабът нямаше да бъде спасен.

А на тази трибуна определено не се нуждая от охрана. В крайна сметка пред сцената е спуснато силово поле, което е предостатъчно. То е там не по мое настояване, но все пак го има и друга защита не ми е необходима.

Защо тогава роботите ме придружават?

Сигурно сте запознати с историята на Илайджа Бейли, който освободи Земята от господството на космолитите, който постави началото на новата заселническа политика и чийто син основа Бейлиуърлд — нали неслучайно планетата ви се казва така? Тогава сигурно знаете, че много преди да се запознае с мен, Илайджа Бейли е работил с Данил. Работил е заедно с него на Земята, на Солария и на Аврора върху онези паметни случаи. За Данил Илайджа Бейли си остана завинаги „колегата Илайджа“. Не зная дали този факт е споменат в биографията му, но имате моята дума, че това е така. И въпреки че като землянин Илайджа Бейли се е отнасял в началото със силно недоверие към Данил, между тях постепенно се зароди приятелство. И когато преди шестнайсет десетилетия Илайджа Бейли умираше тук, на същата тази планета, която тогава се състоеше от една шепа сглобяеми къщи, заобиколени с малки градинки, не синът му стоеше до него на смъртния одър. Нито бях аз. (В един предателски миг й се стори, че гласът й изневерява.) Той изпрати да доведат Данил и не се предаде на смъртта, докато Данил не пристигна.

Да, Данил посещава вашата планета за втори път. Аз дойдох с него, но останах на орбита. (Дръж се!) Данил се приземи сам и стана единственият свидетел на последните му думи… Е, нищо ли не означава това за вас?

Гласът й мина една октава по-високо и тя размаха юмруци във въздуха.

— Трябва ли да ви казвам всичко това? Нима не го знаете? Пред вас е роботът, когото Илайджа Бейли обичаше. Да, обичаше. Исках да видя Илайджа, преди да умре, исках да се сбогувам с него, но той пожела Данил — и това тук е Данил. Същият онзи Данил.

А другият е Жискар, който познава Илайджа само от Аврора, но който успя да спаси живота му там.

Без тези два робота Илайджа Бейли нямаше да постигне своята цел. Външните светове все още щяха да господстват, Заселническите светове нямаше да съществуват изобщо, а всички вие нямаше сега да сте тук. Сигурна съм в това. Вие също. Питам се само дали мистър Томас Бистърван е наясно?

Данил и Жискар са почетни имена на тази планета. С тях наричат наследниците на Илайджа Бейли по негово изрично настояване. Аз пристигнах тук на борда на кораб, чийто капитан се казва Данил Жискар Бейли. Колко ли от присъстващите в залата и зрителите носят имената Данил или Жискар? Е, двата робота зад мен са същите онези, в чиято памет се дават тези имена. Нима те заслужават отношението на Томас Бистърван?

Шумът в залата ставаше все по-неудържим и Гладиа умолително вдигна ръце.

— Един момент. Един момент. Нека завърша. Не съм ви казала още защо доведох роботите с мен.

Мигновено се възцари тишина.

— Тези роботи — каза Гладиа — никога не са забравяли Илайджа Бейли, също както и аз. Спомените ни от онова време не са избледнели ни най-малко през изминалите десетилетия. Когато реших да се кача на кораба на капитан Бейли, когато разбрах, че е възможно да посетя и Бейлиуърлд, как можех да не взема Данил и Жискар със себе си? Те искаха да видят планетата, която съществува благодарение на Илайджа Бейли; планетата, на която той е прекарал последните години от своя живот и на която е умрял.

Да, те са роботи, но те са интелигентни роботи, които са служили предано и до край на Илайджа Бейли. Не е достатъчно да се уважават всички човешки същества; трябва да се уважават всички интелигентни същества. Затова ги доведох тук — завърши Гладиа. После пое дъх и извика високо с интонация, която автоматично изтръгна от публиката и отговор: — Грешно ли съм постъпила?

Цялата зала отекна от оглушителния вик „Не!“; всички се бяха изправили на крака, пляскаха, тропаха, викаха, крещяха — безспир и безспир.

Гладиа гледаше усмихната и сред несекващата врява си даде сметка за две неща. Първото беше, че е плувнала в пот. Второто — че е по-щастлива от когато и да било.

Сякаш цял живот бе чакала този миг. Мигът, в който тя — израснала в изолация и след двайсет и три десетилетия зад гърба си — най-сетне разбра, че може да се изправи пред цели тълпи от народ, може да им въздейства, може да ги подчини на волята си.

Тя слушаше нестихващия, бурен отклик на публиката, който продължаваше още… и още… и още…

35

Доста по-късно — тя бе изгубила представа за времето — Гладиа най-сетне дойде на себе си.

Събитията достигаха до нея като в неясен сън — първо нестихващият шум, после солидният конвой на охраната, който й проправяше път сред тълпата, гмуркането в някакви безкрайни тунели, които сякаш потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко под земята.

Бе загубила връзка с Д.Ж. и изобщо не беше сигурна дали Данил и Жискар я следват. Искаше да попита за тях, но се оказа заобиколена от някакви безлики хора. Смътно реши, че роботите са с нея, защото в противен случай щеше да усети суматохата, която неизбежно би настъпила при опита да ги разделят.

Когато най-после се озова в някаква стая, двата робота бяха с нея. Не знаеше къде точно се намира, но стаята беше доста просторна и чиста. В сравнение с дома й на Аврора беше жалка дупка, но в сравнение с корабната каюта беше направо луксозна.

— Тук ще бъдете в безопасност, мадам — каза последният от охраната на излизане. — Ако имате нужда от нещо, достатъчно е само да ни се обадите — и той й посочи някакъв уред на малката масичка до леглото.

Гладиа погледна нататък, но докато се обърне да попита какво представлява това и как се използва, той вече си беше отишъл.

Добре де, помисли си тя, все някак ще се оправя.

— Жискар — уморено продума Гладиа, — виж коя от тези врати е за банята и разбери как работи душът. На всяка цена трябва да взема един душ.

Тя се настани върху някакъв стол, като внимаваше да не го пропие с потта си. Вече започваше да се сковава от неестествената си поза, когато Жискар се появи.

— Мадам, душът е пуснат — обяви той — и температурата е нагласена. Има някакъв твърд предмет, който предполагам, че е сапун, някаква примитивна хавлиена материя, както и разни други принадлежности, които могат да се окажат полезни.

— Благодаря ти, Жискар — отвърна Гладиа с ясното съзнание, че в момента използва Жискар тъкмо в разрез с високопарните си приказки отпреди малко. Но обстоятелствата променят нещата…

Струваше й се, че до този миг никога не бе изпитвала толкова остра нужда от един душ. И определено никога не му се бе наслаждавала толкова. Тя се къпа много по-дълго от необходимото, а когато свърши, дори и през ум не й мина да се запита дали хавлиите са дезинфекцирани. Сети се за това чак след като се изтри, но тогава вече бе късно.

Разрови нещата, които Жискар беше извадил — пудра, дезодорант, гребен, паста за зъби, сешоар, — но не можа да открие нищо, което да прилича на четка за зъби. Накрая се отказа да търси и се изми с пръст, което й се видя крайно незадоволително. Не намери и четка за коса. Насапуниса гребена преди да се среши, но така и не посмя да го използва. Откри някаква дреха, която й се стори подходяща за спане. Изглеждаше чиста, но пък висеше прекалено свободно.

— Мадам — тихо изрече Данил, — капитанът пита дали може да говори с вас.

— Да, струва ми се — разсеяно отвърна Гладиа, докато продължаваше да рови за друга нощница. — Пусни го да влезе.

Д.Ж. имаше уморен, направо измъчен вид, но щом Гладиа се обърна да го посрещне, немощно се усмихна насреща й, после отрони:

— Трудно може да повярва човек, че сте прехвърлила двайсет и три десетилетия.

— Моля? С това нещо?

— Именно с него. То прозира… Или не сте забелязала?

Гладиа хвърли към нощницата си един поглед, изпълнен със съмнение, после въздъхна:

— Добре, щом толкова се впечатлявате, но това не променя факта, че съм живяла на този свят близо два и половина века.

— Никой не би се досетил по вида ви. Сигурно на младини сте била много красива.

— Не си спомням да са ми казвали някога подобно нещо, Д.Ж. Винаги съм смятала, че дискретният чар е най-многото, на което мога да разчитам… Както и да е, я ми кажете, как се използва този уред?

— Фонобоксът ли? Просто натискате тук отдясно, при което ще ви попитат от какво имате нужда, и оттам нататък се оправяте.

— Добре. Ще ми трябват четка за зъби, четка за коса и дрехи.

— Ще се погрижа да получите четката за зъби и за коса. Колкото до дрехите, за тях вече са се погрижили. В гардероба имате окачени калъфи с дрехи. Вътре ще намерите най-доброто, което може да ви предложи модата на Бейлиуърлд, но, разбира се, това не пречи да останете разочарована. И не мога да ви гарантирам, че ще са ви по мярка. Повечето жени тук са по-високи от вас и определено по-широки и по-пълни… Но няма значение. Мисля, че поне на първо време ви чака усамотение.

— Защо?

— Е, милейди. Тази вечер вие май държахте цяла реч и ако не ме лъже паметта, не пожелахте да си седнете на мястото, въпреки че на няколко пъти ви казах да го направите.

— Останах с впечатлението, че всичко мина успешно, Д.Ж.

— Така беше. Пожънахте нечуван успех — Д.Ж. се усмихна широко и се зачеса по брадата на дясната си страна, сякаш внимателно претегляше думите. — Всеки успех обаче си има своята цена. Бих казал, че в момента вие сте най-известната личност на Бейлиуърлд — на всеки му се иска да ви види и да ви докосне. Ако се появите навън, мигновено ще предизвикате размирици. Поне докато нещата не се поуталожат. Не сме сигурни колко може да трае всичко.

И после, вие накарахте да викат за вас даже и ястребите. Но утре, когато хипнозата и истерията си отидат, те ще побеснеят. Дори Стареца Бистърван да не е възнамерявал да ви убие след вашата реч, до утре сутринта той несъмнено ще изгаря от една единствена мисъл — как да го направи възможно най-бавно и мъчително. А в неговата партия се намират и такива хора, които като нищо ще се помъчат да не останат длъжни на Стареца в малката му прищявка.

Затова сте тук, милейди. Затова тази стая, този етаж и целият този хотел е под наблюдението на не знам колко взвода от специалните части, сред които се надявам, че не са се промъкнали ястреби. И тъй като съм толкова тясно обвързан с вас в героичната ни постановка, аз също съм прикован тук и не мога да се махна.

— О! — безучастно отрони Гладиа. — Много съжалявам. Значи не можете да се видите със своето семейство.

Д.Ж. сви рамене.

— Търговците не могат да се похвалят с кой знае какви семейства.

— Тогава с приятелката си.

— Тя ще го преживее… Може би по-лесно от мен — той метна изпитателен поглед към Гладиа.

— И през ум да не ви минава, капитане — изрече Гладиа с равен тон.

Д.Ж. повдигна вежди.

— Не можете да ми попречите да си го мисля, мадам, но нищо няма да предприема.

— Колко време мислите, че ще остана тук? Питам ви сериозно.

— Зависи от Директората.

— Какъв Директорат?

— Нашият петорен изпълнителен орган, мадам. Пет човека — той разпери широко петте пръста на едната си ръка — с мандати от по пет години, които се разминават помежду си във времето с една година. Тоест всяка година има по една смяна, плюс специални избори в случай на смърт или здравословни пречки. Така си осигуряваме приемственост и намаляваме опасността от едноличен режим. Освен това, всяко решение бива обсъждано — понякога по-дълго време, отколкото можем да си позволим.

— Защо ли ми се струва — поде Гладиа, — че ако един от петимата се окаже достатъчно решителен и властен…

— … би могъл да налага възгледите си на останалите. Понякога са се случвали подобни неща, но сега моментът не е такъв — ако разбирате какво имам предвид. Старшият Директор е Дженовъс Пендъръл. Не че е лош, но е нерешителен — а понякога това е едно и също. Убедих го да разреши вашите роботи да се появят на сцената, но това се оказа много лоша идея. Един на нула срещу нас двамата.

— Но защо да е било лоша идея? Хората останаха доволни.

— Прекалено доволни, милейди. Искахме от вас да кротувате, да бъдете нашата питомна героиня от Външните светове и да ни помогнете за укротяването на страстите, за да предотвратим една преждевременна война. Справихте се чудесно с въпроса за дълголетието — накарахте ги да приветстват краткия си живот. После обаче ги накарахте да приветстват и роботите, а ние не желаем това. Като стана въпрос, изобщо не държим толкова много и на масовата екзалтация от идеята за сродство с космолитите.

— Не искате преждевременна война, но и не искате преждевременен мир, така ли?

— Много добре казано, мадам.

— Но какво искате в такъв случай?

— Искаме Галактиката, цялата Галактика. Искаме да заселим всички обитаеми планети в нея и да изградим не друго, а една Галактическа империя. И не желаем космолитите да ни се бъркат. Те могат да останат на своите светове и да си живеят мирно и тихо както намерят за добре, но не бива да ни се бъркат.

— Значи искате да ги приковете към техните петдесет планети, както направихме ние със Земята в продължение на толкова много години. Същата стара несправедливост. И вие сте същият като Бистърван.

— Ситуациите се различават. Земляните са били приковани на място, макар че са имали огромен потенциал за разрастване. Вие, космолитите, изобщо го нямате. Избрали сте пътя на дълголетието и роботите, а потенциалът се е стопил. Дори планетите ви не са вече петдесет. Солария е изоставена. След време и другите ще последват нейната съдба. Заселниците нямат интерес да тласнат космолитите по пътя към гибелния край, но защо да се месим в техния доброволен избор на този път? Вашата реч проповядваше по-скоро обратното.

— Много се радвам. Какво друго си въобразявахте, че ще кажа?

— Нали ви казах. Мир и любов, после си сядате. Щяхте да свършите за около минута.

Гладиа се вбеси:

— Не мога да повярвам, че сте очаквали подобна глупост от мен! Какво сте си въобразявали?!

— Каквото и вие — че се боите до смърт от предстоящата реч. Откъде да знаем, че сте някаква откачалка и че за половин час ще успеете да накарате Бейлиуърлд да реве с пълно гърло за нещо, което ние цял живот се мъчим да им втълпим, че трябва да освиркват? Както и да е, с приказки няма да стигнем доникъде — Д.Ж. се изправи тежко на крака. — И аз искам да взема душ, пък и по-добре да се наспя хубаво — ако успея. До утре.

— Но докога ще чакаме решението на Директорите какво да правят с мен?

— Докато те самите не го вземат, което може и да не стане скоро. Лека нощ, мадам.

36

— Направих откритие — заяви Жискар без следа от вълнение в гласа си. — Направих го благодарение на факта, че за пръв път откакто съществувам бях изправен пред хиляди човешки същества. Ако това се беше случило преди два века, щях да го направя още тогава. Ако изобщо не се беше случило, никога нямаше да стигна до него.

Помисли си само колко много жизненоважни неща бих могъл с лекота да проумея! Но не съм и никога няма да успея, просто защото необходимите за целта условия никога няма да са налице. Ще си остана пълен невежа, освен в случаите, когато обстоятелствата ми помагат. Но аз не мога да разчитам на обстоятелствата!

— Не смятах, приятелю Жискар — каза Данил, — че лейди Гладиа ще се изправи невъзмутимо пред многохилядната тълпа, след като толкова дълго е живяла по един съвсем различен начин. Мислех, че изобщо няма да може да говори. После предположих, че ти си я настроил, след като си открил, че можеш да го направиш, без да й навредиш. Това ли е твоето откритие?

— Приятелю Данил — отвърна Жискар, — всъщност посмях само да отхлабя малкото нишки, които я спираха. При това само дотолкова, че да може да каже няколко думи.

— Но тя направи много повече от това.

— След тази микроскопична настройка се обърнах към многобройните умове в публиката. И аз, както лейди Гладиа, никога по-рано не се бях сблъсквал с подобно нещо; аз също бях поразен. Отначало усетих, че не мога да направя нищо в безкрайната плетеница от мисли, която ме връхлетя. Чувствах се безпомощен.

После забелязах малки проблясъци на добронамереност, любопитство, заинтересованост — не мога да ги опиша с думи, — които бяха обагрени със симпатия към лейди Гладиа. Поиграх си с всички онези импулси, които носеха подобен оттенък, като съвсем леко ги подсилвах и затеглях. Исках да постигна благожелателен — макар и малък — отклик сред публиката, който да вдъхне увереност на лейди Гладиа, който да сложи край на изкушението ми да продължа ровенето в нейния в мозък. И това е всичко, което направих. Не знам колко нишки със съответния оттенък съм засегнал. Сигурно не са били много.

— Какво стана после, приятелю Жискар? — попита Данил.

— Открих, приятелю Данил, че съм засегнал някакъв автокаталитичен процес. Всяка нишка, която подсилвах, на свой ред подсилваше съответно съседната; двете заедно подсилваха други и така нататък. Нямаше нужда да правя нищо повече. Неуловимите трепвания, неуловимите звуци, неуловимите погледи, които издаваха одобрително отношение към лейди Гладиа, пораждаха появата на още и още като тях.

После открих и нещо още по-странно. Аз долавях всички тези малки признаци на одобрение единствено благодарение на своя достъп до човешките умове. Но по някакъв начин те стигаха и до лейди Гладиа, тъй като всички нейни останали задръжки изчезнаха, без да се докосна до тях. Тя започна да говори по-бързо и по-уверено, а публиката откликваше все по-пълно — без никаква намеса от моя страна. Накрая всичко прерасна в някаква толкова силна истерия, ураган, гръмотевична буря на емоциите, че трябваше да се изключа — в противен случай веригите ми щяха да се претоварят.

Откакто съществувам, никога досега не съм се сблъсквал с подобно нещо. При това всичко започна с не по-голяма намеса от моя страна, отколкото съм си позволявал в миналото. Само че преди съм го правил сред шепа хора, а сега сред една огромна тълпа. Дори подозирам, че ефектът се разпростря отвъд границите на публиката, която усещах с ума си — върху всички, които ни гледаха по хипервизията.

— Не виждам как би могло да стане това, приятелю Жискар — възрази Данил.

— Нито пък аз, приятелю Данил. Не съм човек. Нямам непосредствения опит на човешкото съзнание с цялата негова сложност и противоречивост, така че не мога да проумея механизмите, които определят реакциите му. Но очевидно тълпите се манипулират по-лесно от отделните индивиди. Струва ми се парадоксално. Колкото са по-тежки предметите, толкова повече сила се изисква за тяхното преместване. Колкото по-голяма е енергията, толкова по-трудно е нейното овладяване. Колкото по-голямо е разстоянието, толкова повече време е необходимо за преодоляването му. Защо тогава колкото повече са хората, толкова по-лесно е да им въздействаш? Ти мислиш като човешко същество, приятелю Данил. Можеш ли да ми обясниш?

— Ти сам каза, приятелю Жискар — отвърна Данил, — че става дума за автокаталитичен ефект — въпрос на лесна преносимост. Една-едничка искра е достатъчна, за да изгори цяла гора.

Жискар изглеждаше потънал в мисли.

— Разсъдливостта не е преносима, само емоциите — каза той след малко. — Мадам Гладиа подбра онези аргументи, които смяташе, че ще засегнат публиката емоционално. Тя не се опитваше да им обяснява нищо. А следователно сигурно може да се приеме, че колкото по-голяма е тълпата, толкова по-лесно е да бъде манипулирана посредством емоциите, а не разсъжденията.

Тъй като емоциите са сравнително малко, а разсъжденията биват най-различни, поведението на тълпата може да се предвиди по-лесно, отколкото реакцията на отделния индивид. А това от своя страна означава, че щом искаме да изведем законите, които позволяват предвиждането на историческия ход, тогава трябва да вземем предвид големите популации от хора — колкото по-големи, толкова по-добре. Само по себе си това би могло да представлява Първият закон на Психоисторията, ключът към изследването на Хуманиката. И все пак…

— Да?

— Струва ми се, че след толкова дълго време успях да стигна едва дотук, понеже не съм човешко същество. Хората сигурно инстинктивно разбират собствения си начин на мислене — поне дотолкова, че знаят как да се справят със себеподобните. Мадам Гладиа овладя умело положението, въпреки че няма абсолютно никакъв опит в говоренето пред огромни тълпи. Колко по-лесно щеше да ни бъде, ако имахме на наша страна някой като Илайджа Бейли… Приятелю Данил, не си ли мислиш за него?

— Виждаш неговия образ в мислите ми, нали? Това е удивително, приятелю Жискар — каза Данил.

— Не го виждам, приятелю Данил. Не мога да стигна до твоите мисли. Но мога да усещам чувства и настроения. В момента мозъчната ти дейност се организира така, както става винаги, когато мислиш за Илайджа Бейли. Познавам по досегашния си опит.

— Мадам Гладиа спомена факта, че съм последният, който е видял колегата Илайджа жив. Затова отново се връщам към онзи момент в спомените ми. Отново се замислих над казаното от него тогава.

— Защо, приятелю Данил?

— Търся скрития смисъл. Чувствам, че е важно.

— Как може казаното от него да означава нещо друго освен предопределеното от думите? Ако е имало някакъв скрит смисъл, Илайджа Бейли е щял да ти го разясни.

— Може би — бавно отвърна Данил — колегата Илайджа сам не е разбирал колко важно е онова, което казва.